Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНАТА, КОЯТО ПРАВЕШЕ ТОРТИ

Николай Фенерски

web

Крайно време е все пак, а и не би могло да бъде иначе, да бъде разказана историята на жената, която правеше торти. А тя, тази жена, изобщо не беше вероятна, просто защото беше невероятна, а още по-невъзможни бяха нейните торти, които приготвяше с една-единствена мисъл. Как да умре тутакси след завършването им. После си представяше, че е мъртва и за миг й ставаше хубаво. Но хубавото свършваше с първите фалшиви звуци откъм улицата, откъдето обикновено се завръщаше единственият мъж, който не я заслужаваше, а имаше отгоре на това и дързостта да се ожени за нея.

Тя имаше хубави, бели и хладни ръце, под които нейните лунатични торти винаги добиваха вкуса на лека тъга и мечти за слънце и вятър. Хората от селото си поръчваха от нея торта за всеки рожден ден или сватба, а славата й се носеше надалеч из цялата област. В цената на услугата освен стойността на продуктите жената добавяше и вложения от нея вкус, който бе различен за всяка торта, като тъгата и мечтите присъстваха неизменно. Продаваше ги евтино, за толкова, колкото смяташе, че струват. Хората бяха склонни да платят и повече, но се опасяваха да не я обидят и неохотно се съгласяваха.

Дните и нощите на жената, която правеше торти, преминаваха в бащината къща на мъжа, който не се посвени да се ожени за нея. Тя му стана съпруга по случайност. По случайност сякаш преминаха и двайсет и трите години от нейния живот, последните четири от които я направиха тъжна, замислена и застрашена от лоша болест. Често се гледаше в огледалото сутрин, докато онзи нещастен мъж хъркаше безпаметно след поредния си запой, проснат по очи върху семейната спалня. Оглеждаше синините по кожата си, наблюдаваше свежото си голо тяло, облите си гладки гърди и потръпваше от красотата на тази голота.

Детето, което му роди, не успя да развали девическите й размери. Детето, което му роди, приличаше досущ на него и не успя да превъзбуди майчинския й инстинкт. Обичаше го, както се обича близък човек, но без крайната, способна на всичко родителска всеотдайност.

Обичаше и детето си, и постоянно пияния си мъж, и родителите му по задължение. Бе привързана и към тежко болния дядо, за когото само тя се грижеше в къщата. Родена да се раздава, жената не получаваше в замяна топлина от никого. По някаква варварска традиция нейните родители я смятаха вече за несвоя и у тях не можеше да намери съчувствие. А толкова мечтаеше за една само майчина ласка...

Къщата, където споделяха съдбите си и където тя забъркваше вълшебно-тъжните си торти, бе последната в селото, разположена край централното шосе, по което не спираше да се точи един безкраен поток от огромни международни камиони и автомобили откъде ли не. Старите хора в селото, насядали по пейките край шосето, казваха, че тези камиони всъщност изнасят от страната някъде надалеч всичко красиво и добро, което може да се изнесе. И веднага след това добродушните пенсионери се съгласяваха, че камионите не могат да успеят в това - нямат шанс просто... От прозореца на кухнята жената зяпаше камионите унило, мечтаеше да е вече мъртва, да не чувства, разбъркваше крема за поредната торта и смътно се досещаше, че след това ще трябва да смени подлогата и да почисти на болния старец, после да отиде на работа в училището, да вземе сина си от градината, да подреди вечерята на свекъра и свекървата, да изтърпи безсмисления поглед на неудачния си съпруг, пиянството му по-късно вечерта, мръсните му думи и ударите... И едва след това ще остане сама и щастлива от самотата си.

Работеше като учителка в селската гимназия. Всеки делничен ден помагаше на децата до осми клас да си подготвят уроците и домашните работи. Завърши история, но мястото за учител по история бе заето и за нея остана само „занималнята“, както наричаха следобедните часове. Най-много се радваше да помага на учениците в писането на домашните по литература, защото нежните очи на младия учител по литература бяха единственото топло нещо в хладкия й живот. Той започна работа миналата есен и още в първия миг, когато го видя, женското й сърце трепна и през вътрешността й премина скърцащ вятър. Диктуваше домашните на децата отначало докрай и после разпитваше как ги е оценил в час учителят, като се вълнуваше не по-малко от самите тях.

Нощем, когато оставаше сама, тя се втренчваше в огледалото и усещаше този негов поглед върху тялото си като нежно докосване, а слабите му бели ръце - вплетени в сламените й коси, и глухи далечни писъци се надигаха в дълбочините на тялото й. В училище често оставаха сами, сякаш случайно, но и двамата знаеха, че не е. Гледаха се в очите дълго и понякога, докато се разминаваха, ръцете им неволно се докосваха. И в хладината на докосването имаше обещание. Тя спокойно му разказваше за семейството, в което вече бе заела неизбежната си роля на болногледачка, прислужница и отдушник за нещастието на мъжа си. От нея учителят научи за болния безпомощен старец и обречените мечти на човека, чието легло споделяше тя нощем.

Преди Нова година, когато колективът на училището се събра на празнична вечеря в един ресторант, тя пристигна последна, придружена от съпруга си, и забеляза, че единственото свободно място на общата маса е до мъжа, мисълта за когото не й даваше да спи. Не се залъгваше, че е случайно - старите интригантки си бяха устроили безплатен епизод от сапунен сериал на живо и с опиянени очи стрелкаха движенията им. Какво ли друго им остава на антиките... На оная по химия направо ще й се напукат очилата. Жената, която правеше торти, изви рязко глава към тях и вътрешно се зарадва на смущението им. Не че изпитаха срам де...

Седна спокойно до учителя по литература и го запозна с мъжа си. След половин час, когато изпи последната капка от първата чаша бяло вино и усети непоносимата му горещина да се разлива по нея, за миг си представи, че е дошла тук не с този отдясно, а с другия отляво. После си помисли, че е забавно да седи между тях двамата - спи с единия, а сънува другия. И се разсмя. Двамата мъже развързаха езиците си. Говореха си глупости. Обръщаха ракиите една след друга, всеки подтикван от различно желание. Съпругът й да задоволи жаждата си за спирт. А учителят по литература, за да я покани на танц.

Танцуваха умело, с плътно допрени тела. Дъхът му се разливаше по шията й, той улавяше с върховете на пръстите си нейната възбуда и двамата забравяха къде са и как трябва да се държат, още повече когато зад раменете си забелязваха безучастния гръб на глупака, прегърнал чашата, спорещ с някого си за нещо. Веднага след първия танц последва втори. Водеше я леко, с наслада от нейното безпогрешно следващо го подчинение. Бяха се вкопчили с мъка един в друг и нищо наоколо вече не съществуваше. Нито ликуващите в дъното на масата стари даскалици, нито равнодушният пиян неин съпруг, нито ресторантът, музиката, цигареният дим... Танцуваха в синьото на небето. Танцуваха и във всяко движение на танца откриваха задоволството да споделят с телата си; във всеки сантиметър близост усещаха безумието на възбудената плът, като съзнателно удължаваха мъчението си с престорено безразличие. След края на танца трябваше да седнат. Учителят по литература отпи голяма глътка ракия и каза, че излиза навън да подиша чист въздух. Жената, която правеше торти, се обърна към съпруга си, за да разбере докъде е стигнал в напиването и дали подозира нещо. Подозрението обаче в този миг бе най-неприсъщото му чувство и тая липса на ревност у него я обиждаше. С крайчеца на окото си мерна възрастните си колежки, които временно бяха преустановили следенето на сериала, и прецени, че моментът е подходящ да се изпари за миг. Никой не я забеляза как излезе - алкохолът бе размътил главите.

Той я чакаше. Хвана я силно през кръста и я долепи до себе си. Целуна я продължително по шията и тя отчаяно потръпна, когато усети върху бедрото си твърдостта му, която той не се подвоуми да й засвидетелства. Жената вдигна глава и го погледна в очите, сякаш искаше да попита нещо. Но се удави в тези очи, преди да успее да го изрече. Целуваше я така, както никой никога не го бе правил. Коленете й се подкосиха и в този миг тя бе готова на абсолютно всичко за него. Бе готова, без да се замисли, да се обърне и да тръгне, накъдето и да я поведе. Можеше да забрави и детето, и целия си двайсетгодишен тъжен живот само с един негов жест. И едва успя да изплува обратно, когато отвътре се дочу приближаването на нечии токчета. Отдръпна се инстинктивно от прегръдката му. Хвана ръцете му в своите и с хладината си му каза всички напиращи думи.

Край тях от ресторанта излезе старата им колежка по математика, видя ги да стоят подпрени на парапета и притихнали, на разстояние един от друг, и ги попита нещо банално с лукав глас.

Върнаха се и седнаха на местата си. Бяха объркани и щастливи, но се насилваха да не им личи. Тогава учителят по литература се превърна неволно в поредния слушател на нейния съпруг, без да се опитва да разбере несвързаните му думи. Докато се правеше, че слуша как онзи разказва, че ще вземе пари назаем и ще отиде да работи в Италия, гледаше уж надолу, но погледът му опипваше всеки милиметър от нейните голи колене и бедрата й. Тя усещаше погледа му както нощем пред огледалото, в нея заскърцваха хиляди вързани стонове, краката й бавно се разкрачваха и свиваха, за да приемат навсякъде неговото желание, а лицето й потрепваше в нервни конвулсии, опитвайки се да скрие смущението.

Жената изпи втората чаша вино на един дъх. Учителят по литература се опитваше да не слуша фъфленето на нейния съпруг, който като дърто пиянде разясняваше, че любовта е измислена от комунистите, за да не си плащат за секса, двигателят е съвкупност от части, които не си пречат и най-важното - че гъз глава затрива... Стана късно. Трябваше да тръгват. На вратата, докато обличаше палтото си, учителят по литература се обърна да я види за последно. И прочете в нея покорство и любов.

Жената, която правеше торти, трябваше за пореден път да понесе кръста си накъм техния чужд общ дом. Мъжът й, както обикновено, не можеше да се държи на крака, падаше по тротоара през десет метра и псуваше пиянски. Тя му се молеше да стане, плачеше, дърпаше го за дрехите и проклинаше съдбата си. Не можеше да го остави край бордюра, срамуваше се от хората, трябваше да го дотътри до последната къща в селото. Тази сцена й бе писнала, знаеше всичко предварително. Поне той да изпитваше съжаление на сутринта, поне да се извиняваше за скотското си състояние, в което често повръщаше и дори се напикаваше, лежейки. Никога не се разкая пред нея. Никога не й подари дори едно обикновено градинско цвете. Тя от години не помнеше да й се е усмихвал. Използваше я веднъж на два месеца, за да задоволи биологичните потребности на жлезите си, а три минути след като бе започнал, вече спинкаше като бебе самодоволно край нея. Тогава тя се мразеше... Тогава се чувстваше като парцал и не можеше да преглътне обидата. Влизаше веднага под душа и яростно търкаше от кожата на корема си остатъците от неговите мъжки хормони.

Тя просто бе средството му да си живурка удобно, да готви и чисти в къщата на родителите му, да отглежда неговото дете, да се грижи за стареца, от когото всички кръвни роднини се гнусяха в последните дни на живота му, да бъде слушател на пиянските му псувни и боксова круша за безсилната му ярост... Жената, която правеше торти, приемаше съдбата си смирено, без ропот. В грижите за стареца се бе привързала към него, макар той едва да я разпознаваше в помрачението на болестта. Поддържаше тялото на болника живо и чисто и се самонавиваше, че самата тя е болна от неизлечима болест, а бе чувала някъде, че самовнушението има силата да се материализира...

През март мъжът й взе пари назаем от свои познати и замина да работи в Италия. Заминаването му трябваше да бъде радостното събитие, което да донесе по-лек и щастлив живот на семейството, но въпреки това не обещаваше нищо добро. Защото тя познаваше този човек и би я изненадало той да успее в нещо.

Баба Марта издуха последните ледени скривалища на февруари и слънчевите лъчи сгряха студената къща в края на селото. След работа жената бързаше да се върне и да отвори широко прозорците в стаята на болния, усмихваше му се, говореше му мило и по старческите устни трепваше радост. Предстоеше му да умре с толкова любов, колкото не помнеше от младините си.

Свекърът и свекървата я възприемаха като част от обзавеждането на дома си, ядяха храната, приготвена от нея, без нито веднъж да й благодарят. През последните седмици дори не я забелязваха, умислени и натъжени за заминалия си син. Ставаха от масата мълчаливо, тя се заемаше да почисти и измие чиниите, докато те се намърдваха пред дивана да гледат следващия епизод на сериала „Рози и бодли“.

През пролетта поръчките за торти се увеличаваха и във всяка свободна минута жената се захващаше да забърква поредното си захарно вълшебство. Когато тялото й вече едва се крепеше от желание да бъде погалено, тортите се получаваха с тръпчиво-горчив привкус. Клиентите за тези торти оставаха изумени и бързаха да препоръчат майсторството й на познатите си.

В пет следобед жената прекосяваше цялото село надлъж с вперени в земята очи. Отиваше да вземе сина си от детската градина и сякаш не забелязваше, че пролетта е преоблякла хора и дървета. Майското слънце възвръщаше изгубената сила на всичко живо и светът се усмихваше. Само тя си ходеше все така тъжна.

На пети май мъжът й се върна от Италия по-беден, отколкото бе тръгнал. Тя се зарадва, като го видя, и се спусна да го прегърне. Той не отвърна на радостта й. Влезе в къщата накипял от яд и седна да се напие. Псуваше всичко и всички, че никъде, дори в Италия няма работа за него. На свечеряване, като довърши шишето с ракия, напсува и нея. Тя се разплака. Това още повече го разяри. Момченцето им ги гледаше край вратата. Мъжът стана, изкрещя нещо, стовари ръката си върху лицето на майка му и излезе с трясък...

След една седмица учителят по литература й поръча торта за семеен празник. Тя му се усмихна тъжно - за него ще направи най-вкусната торта на света, със специална украса и много крем. Едва дочака да минат следобедните часове в училището. Върна се вкъщи ентусиазирана. За нейна радост мъжът й го нямаше. Влезе при стареца, помогна му да се изправи, смени подлогата и почисти стаята, като постоянно му говореше. Този следобед той изглеждаше по-различно. Бе оживен, свеж и като че ли болестта си тръгваше от немощното тяло. Тя се пошегува с него, че е младеж и го попита няма ли да стане да потича малко, да прекопае градината. Старецът й се усмихна признателно и тихичко изрече: „Какво щях да правя без тебе... Досега да съм на оня свят.“

Жената влезе в кухнята и заподрежда продуктите за тортата. Яйца, мляко, сметана, масло, какао, захар, орехи, ягоди, брашно. Готово. Ще стане страшна торта. Най-вкусната и сладка торта, която ще го накара да си изгуби ума по нея... Извади миксера и съдовете, разположи всичко така, че да й е удобно и погледна през прозореца. Там с ръмжене намаляваше скоростта, за да вземе завоя поредният голям червен камион. Къде ли отива? Към някоя страна, чието име може би не е чувала... Неведнъж си мечтаеше да излезе просто така следобед, по дънки и без багаж, и вместо да отиде на работа, да вдигне палец на някой такъв камион. И да отпраши. Сега обаче не си помисли за бягството, което и без друго никога нямаше да извърши. Не помисли, защото трябваше да изработи за любимия си една въздушна слънчева торта.

Започна да бърка сместа за блатовете. Наближаваше четири следобед и бързаше да свърши нещо преди да отскочи за детето. От отворената врата на съседната стая не се дочуваше шум. Старецът навярно дремеше. Тя обикновено често го наглеждаше дали му е удобно и дали не е заспал. Изплакна ръце, изтри се с кърпата в движение и се приближи до вратата. Старият лежеше полуизправен с лице към отворения прозорец. Сноп слънчеви лъчи огряваше главата му.

- Как си, дядо? - весело извика жената.

Но не видя никаква реакция и се приближи към него. Застана неподвижно край леглото с кърпата в ръце, когато по-скоро се досети, отколкото видя, че болният човек най-накрая се бе отървал от заразата на живота. Гледаше успокоеното тяло върху кревата и се убеждаваше, че смъртта може да носи утеха. В началото не почувства печал. Не почувства нищо. Усещанията щяха да дойдат после. Сега най-напред трябваше да извести близките.

Смъртта на стареца донесе облекчение на всички. Въпреки че никое от родните му деца не се грижеше за него в последната една година, той им тежеше като камък на шията. Имаха го за мъртъв още приживе и той дишаше през тази година само благодарение на грижите на домашната пепеляшка. Смъртта му сякаш вече се бе случила и сега освен облекчение им носеше и досада, че се налага да спазват траур, да подготвят погребение, да влизат в разходи.

Жената изпрати едно съседско дете да викне мъжа й от кръчмата. Той се върна недоволен вкъщи. За какво ли пък го вика сега тая... Като разбра за смъртта на дядо си, обаче се усмири. Пък и това беше повод да продължи да отваря бутилката.

Вечерта настана малка суматоха. Решиха да го погребат още на следващия ден и трябваше да организират нещата. Още рано сутринта да поръчат ковчега, да разлепят некролозите, да се уговорят със свещеника и да известят останалите му познати от селото. Никой вкъщи не плачеше.

- Отиде си старецът... Време му беше. Бог да го прости, много се измъчи - казваха всички.

За няколко часа жената бе забравила започнатата торта. Мъжът й отдавна спеше. Когато по-късно остана да бди до мъртвото тяло заедно със свекърва си, тя се досети, че е започнала тортата и ще трябва да я завърши. Може би нямаше да успее да я даде на учителя, но поне да не се развалят продуктите, а и ще я раздаде за Бог да прости.

Влезе в кухнята и като внимаваше да не вдига шум, за да не смущава мъртвеца в съседната стая, тя продължи работата си. Тогава от нея като отприщени потекоха водите. Плачеше за всичко и всички, без да забелязва, че сълзите й падат в съда със сместа, която разбъркваше. Мъчно й бе не само за стареца, когото никой не пожали. Тъгуваше за себе си и се виждаше сама вече мъртва и погребана в тоя дом, без надежда да разбере за какво живее и има ли край страданието й. Горчиви хлипове затискаха гърдите й. Виеше й се свят, ръцете и краката й трепереха. Тортата, започната с радостта на влюбена жена, беше довършена в задушаваща мъка. В пет и половина сутринта, когато сладкишът вече беше готов, тя се унесе изтощена в кратка дрямка, седнала на стария дървен стол и опряла глава върху ръцете си. Върху тези бели и винаги хладни ръце...

Тортата се мъдреше в средата на масата пищна и отровна. И притегателна като висока скала за самоубиец. Съдържаше в себе си всичко щастливо и нещастно, което може да изпита човек и вкусът й криеше тайната на нейната измъчена душа. Тя спеше край творението си, без да съзнава, че този път бе прекалила...

- Има ли студена вода? - събуди я пресипналият глас на мъжа й. - Пожар...

Тя надигна глава и го изгледа сънена. Нищо ли не разбира този? Как може да е толкова дебелокож!

- Ще умра, охх - въздишаше той и се държеше за главата. Махмурлукът му бе отвратителен. - Ще падна някой ден и няма да стана повече... Отърва се старецът, аз съм след него, дееба... Гъз глава затрива... Ти какво правиш тук ма! Торта ли си правила пак? Да ти се не видят и тортите тъпи...

Мъжът пристъпи към масата, взе вилица и откъсна голямо парче от сладкиша. Макар да псуваше, външният вид на тортата го привличаше, а почувства и пиянски глад. Лапна парчето, задъвка, опита се да каже нещо и се задави силно. Не можеше да си поеме дъх. Жената го наблюдаваше отначало безучастно - нека се мъчи глупакът... Но като видя как започна да почервенява и посинява, се разтревожи и панически скочи. Заудря го по гърба, завика за помощ. От другата стая се притече майка му. Двете жени се засуетиха около него, без да знаят как да му помогнат. Нещастникът се опитваше да поеме въздух като риба на сухо. Изглеждаше сякаш всеки миг ще се пръсне на мънички парченца. Падна на пода...

За него никой не каза, че му е било време. Умря твърде млад. Мнозина умират твърде млади. Щом умират, значи умират и нищо повече не може да се направи, за да се съживят отново. Последната къща от селото край главното шосе се почерни. Двете погребения се състояха наведнъж. Едно до друго сложиха в земята телата на младия и стария. Родителите на мъжа тайничко обвиняваха за смъртта на детето си неговата мълчалива съпруга. Тя усещаше омразата им, но не можеше да я промени. А и не й пукаше... Последните събития й дойдоха в повече и се опитваше да не мисли за нищо.

Когато на погребението, сред всички роднини и приятели на семейството, застанали около прясно изкопаните гробове, жената, която правеше торти, дочу думите на попа „Неведоми са пътищата Господни“, тя се прекръсти; с края на пръстите си сякаш вече докосваше, и даже като че ли наистина вече бе я хванала, нея, подарената си, изстрадана и обещаваща свобода. И писъците на обезумялата от скръб майка не можеха да смутят мислите й. Там, край плачещите за мъжа, който се ожени за нея по случайност и умря от ръката й, тя разбра, че животът й едва сега започва.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2004, № 9 (58)