Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗГУБЕНО...

Николай Фенерски

web

И знаете ли кое е най-смешното в цялата история? В моята, в твоята, във всяка история. Най-смешното е, че няма никаква възможност Бог да погледне на нас обективно, да ни оцени според някакви човешки критерии за добро и зло, според някакви наши правила. Бил съм добър, спазвал съм законите, следователно заслужавам поощрение и похвала - това никак, ама никак не важи. Бог е субективен. И всичките ти опити да сключиш сделка с него са си лично твоя грешка, с която Той няма нищо общо. Бог не се интересува от моралните ни норми, а постъпва с нас така, както Си поиска. Абсолютната воля на абсолютната Му личност не ти предоставя голям избор - можеш единствено да се надяваш на милостта Му. Следователно да твърдиш, че имаш право на нещо, че трябва да получиш нещо от Него, както и да се опасяваш, че заради поведението си ще бъдеш лишен от тази необходима милост, си остават безпредметни и напразни занимания. И сега ще ви разкрия една голяма тайна, която не бива да споделяте с никой - смисълът, великият смисъл на съществуването се заключава в надеждата... Много си падам по такива признания. Както и по сантименталните спомени на чернобелите снимки, от които лека-полека самият аз понякога проумявам смисъла на тези признания.

Обичам обувките ми да са чисти. Старите чисти обувки изглеждат достойно въпреки старостта си. И за разлика от съвестта обувките могат да се почистят със съвсем малко усилия.

Не обичам някой да изисква от мен. Всички трябва да сме тук и да правим това по наше собствено желание, а не заради нечие изискване. Затова съм привързан към родителите си - те никога не са изисквали от мен да бъда такъв или онакъв, да правя това или онова. Така и аз не съм имал възможността да излъжа очакванията им. Родителите ми могат да послужат за пример на всеки, който иска да води нормален живот. Живот без лъжи, разочарования и усещане за нещастие и отчаяние. Дори понякога да стигам до тези настроения, родителското здраво присъствие у мен ме успокоява, казва ми "кротко, момче, всичко ще бъде наред". Изниква въпросът кое ги е направило щастливи. Следва отговорът - те просто са един за друг. И явно тази предопределеност някой да е за някого наистина съществува. И един от най-мъчителните въпроси е дали той или тя е за теб...

А аз от малък се разглезих. Растях с внимание от всички и навсякъде и у мен се вкорени гордостта, че всички са длъжни да ме обичат и харесват. Вниманието на всички и навсякъде ми се даваше хей така, наготово, без да съм го заслужил с нещо. Просто хората виждаха у мен нещо специално, падаха си по умния ми поглед и чистите ми очи. Още помня как един стар, закоравял играч на покер обвини в лъжа друг край масата, на която играехме. Тогава бях на осемнайсет. Старият комарджия с професионално присвити очи обясняваше на другия, че ще го набие и изхвърли, ако продължава да лъже. Онзи се заоправдава и комарджията ясно му заяви, че не вярва и на една негова дума, че мутрата му е мошеническа и че може да вярва само на мен например, защото от пръв поглед си личат бистрите ми помисли и вътрешната ми доброта. Да, на мен би повярвал изцяло и за всичко. Това се вряза в съзнанието ми - пред мен беше първата крачка на превръщането ми в обикновен лъжец с ангелски вид. Изкушението бе непосилно тогава...

През онези години се врях къде ли не и се забърквах в какви ли не каши, докато схвана съдбовността и закономерността на събитията в живота си. Обикалях България на стоп, въргалях се с разни грозни и пияни момичета по плажа, пиех на една маса със затворници, биех се с някакви дългокоси наркомани по улиците и стадионите, обръщах контейнерите с боклуци, лъжех и пак лъжех, ловях морски змии рано сутринта на скалите в Созопол, след като цяла нощ се бяхме наливали с бира, карах момичетата да плачат... А всъщност бях добро момче. И от цялата смешна трагедия се отървах доста леко. Почти без поражения.

С течението на годините хората се разделиха на две групи - такива, които подхранват самолюбието и егоизма ми, и такива, благодарение на които отрезвявам и се лекувам. Егоистичното ми начало често се цупи и ме съветва да не обръщам внимание на тези от втората група и да се заобиколя с тези от първата. А първи, който взе да съгражда здравата стена на бронирания ми егоизъм, беше дядо ми по баща. Самият той бе от същия тип хора и бе преплувал в лъкатушене до устието на осемдесетте си години, оцелявайки и запазвайки егоизма си непокътнат. Когато татко искаше за нещо да ме напердаши, аз се скривах зад стареца и се радвах на убежището си. Пердахът не ме отминаваше само когато старецът го нямаше вкъщи.

По-късно към тази група мои любимци се причислиха и всички жени, които ми казваха, че ме обичат с овчи поглед или цивреха сополиво само и само да остана с тях. Или просто цивреха, твърдейки, че съм им отнел нещо и съм ги бил излъгал. Аз никога не лъжа. Това забавление го открих съвсем рано, някъде към седми клас. Първата от поредицата плачещи създания беше Вяра, добродушна и симпатична, със здрава хубост и майчинска топлота. Виждахме се зад пазара, близо до блока, в който живееше. Идвах с колелото си, сядахме на бордюра и се държахме за ръце. Веднъж, за да се направя на голям тарикат и да получа така нужното ми възхищение, взех да карам колелото на задна гума. Претрепах се пред очите й, от коляното ми се лееше кръв. Тя изтича до тях, донесе марли, лепенки и риванол и се погрижи за раната. Вяра плачеше, трепереше от състрадание и ми казваше, че ме обича. Това беше най-щастливото ми падане, изобщо не усещах болка, а когато се върнах у дома, майка ми, медицинска сестра, само ми се чудеше и после взе да се подсмихва.

Излъгах Вяра (лъжа само понякога) заради една пръдла, която ми изглеждаше по-голямо предизвикателство. После разкарах и едно друго влюбено до уши момиченце, след като излизах и с него няколко месеца. И така се заредиха. Самолюбието ми се разлагаше от щастие. На няколко пъти момиченцата се съюзяваха и ми погаждаха номера като този да звъни някоя от тях по телефона и да почне да ми се обяснява в любов, докато не лапна въдицата и тогава с всичката злоба на измаменото си женско сърце да ме залее с жестоки епитети. Тези отмъщения обаче бързо ги забравях, задействаше се вътрешният ми защитен механизъм.

Чувал съм, че има момчета, сериозни и възпитани, които не са падали никога дотам да играят тази гадна игра, да се правят на жертва и да дебнат удобния за скок момент, да се вживяват в лъжата съвсем откровено и накрая да плюят и да отминат със смях. Те със сигурност са по-щастливи от мен, но аз какво съм виновен? Пожелавам по едно такова възпитано и сериозно момче на всяко измамено нещастно момиче. Да им е живо и здраво, на ръце да ги носи...

Поредицата от втората група, тези, дето неуспешно се опитват да сразят гордостта и тъпотата ми, започва с леля ми Наташа от Петербург. Когато бях около десетгодишен, тя доведе братовчедките ми близначки в България и отидохме за две седмици на почивка в планината. Един следобед тя раздели вафлите за закуска по равно, бяхме четири деца със сестра ми и братовчедките и се паднаха по две вафли на всеки. Аз съвсем естествено посегнах към купа и си взех трета, след като набързо излапах своя дял. Тогава леля ми я дръпна и твърдо повтори, че за всеки трябва да има по равно. Разревах се, не можех да се примиря, та те са момичета, щяха да минат и с по-малко. Ревях и виках, че искам още една вафла и тогава тя ми заши един шамар. Ясно си спомням, че я мразех. Леля ми, обичната ми кръстница, просто ми показваше мястото ми, само че и до ден-днешен, и до самия този миг не мога да се съглася с решението й, не мога да преглътна несправедливостта и да променя дори на милиметър убеждението си.

Тогава тя ме нарече "безсъвестен", дума, която беше възприела от своя баща, дядо ми Валдемар, немеца. Чувал съм го да изрича това "безсъвестен" като най-жестока присъда, сякаш хвърля камък, който пада точно в центъра на душата. Мислел съм дълго, опитвал съм да открия по-тежко определение, по-страшна дума и не съм успял.

Може някак си да свикнеш да живееш без зрение или без секс, но без съвест просто нямаш шансове. Без съвест си по-недоразвит и от чехълчетата и амебите. И ако перифразирам Вонегът, без съвест се превръщаш в част от безсъвестната плесен, покрила рехаво една от планетите в Слънчевата система в галактиката Млечен път. Колкото и да се опитвам да предам вътрешната форма на тази дума обаче, тя никога няма да звучи с окончателния и стоманен звън, с който я изричаха леля и дядо.

В православния катехизис пише, че съвестта е вътрешният Божи закон, Божието присъствие у нас. Православието е религията на Свободата. Колкото и да пърдиш по същата тази планета наляво и надясно, колкото и да подскачаш като бълха наоколо, все в един ясен хубав миг ще се сблъскаш със Свободата. Дано тогава не си "безсъвестен". Защото съвестта и свободата са свързани по съвсем прозрачен начин...

Към втората група не бива да пропускам да добавя и двама свои учители. Единият от тях, който ме учеше по български език и литература от четвърти до седми клас, често ме пращаше навън, но не просто ме гонеше, а ми казваше да отида в тоалетната, за да подишам амонячни изпарения. Това щяло да ме успокои. Казваше ми също, че няма да свърша добре. А учителката ми по математика в осми клас веднъж ми заповяда да застана до кошчето в ъгъла, защото "боклук при боклук стои". И това също го запомних. А така ми се иска да го забравя. Имал съм, разбира се, и учителки (учители не), които са искали да ми пишат по две шестици за един час и следователно те се нареждат в първата група...

А към тази втора група хора, които от време на време ме приземяват и които често обвинявам, че не ме обичат достатъчно, спадат още жена ми, която съвсем дуалистично твърди, че има нужда от внимание и обич повече отколкото аз; сестра ми, която по кръвногенетичен код ме е разкодирала що за стока съм; и неколцина приятели, които си въобразяват, че съм им прозрачен, ясен и елементарно лицемерен и които поради липсата на кръвногенетичен код с моето тяло, едва ли някога ще схванат нюансите. Жена ми, сестра ми и приятелите понякога ме обвиняват в това и онова, често изискват нещо от мен или смятат, че не се напъвам достатъчно, за да ги разбера, да вляза в положението им и все така продължават да нападат с ножове, вилици и каквото им попадне моя изтормозен егоизъм.

Хей вие, жено, сестро, приятели, сега ще ви кажа нещо важно, отваряйте си ушите! Вие не ме обичате достатъчно! Ако ме обичахте, ееееех, какъв живот би настанал!!!

Освен тези движещи сили и тези хора, съществуват още едни, които имат значение и вина за кривия и правия ход на съдбата ми. Това са случайните хора и случайните събития, които изобщо не са случайни. Знаците на съдбата - умирам си за този тъп израз - да разчиташ знаците на съдбата... Неуловимата причинноследствена връзка, благодарение на която съм сега тук, е изплетена от безброй малки възелчета и бримки, отделни знаци и значета, от които, разчел недоразчел, продължих напред и към които се връщам за дообмисляне. Да дам пример ли? Не става. Омръзна ми от примери. Дайте си ги сами. Знам как е трябвало да постъпя. Но не съм го направил. Огромен като слънце знак е блеснал отпреде ми, за да ме предупреди... С някакво свирепо удоволствие обаче аз изхвърчам от пътя и разбивам главата си. Все още съм жив. Значи все още не съм изгубен. Въпреки повредите и белезите като този на лявата ми буза, все още ми е останала сила да продължа. И ме е страх да не си остана "безсъвестен", как само ме е страх...

Планирам да ида при леля в Петербург през октомври. Тя ще ме прегърне и ще се разплаче, повече от седемнайсет години не ме е виждала. Дали си спомня за вафлите... Татко ще навърши шейсет на първи март, ще отида при него и ще го прегърна, както някога той мен ме прегръщаше. С майка ми ще се погледнем, с нея думите само биха пречели.

Жена ми трябва да роди през април. Предполагам, че така и няма да се разберем с нея кой кого повече да обича, затова най-добре двамата заедно да обичаме мъниците си.

И сестра ми ще я обичам, каквото и да си мисли, а тя си мисли много неща и понякога от мислене не може да спи. Някъде назад във времето все още е мигът, когато тя си разряза крака на една тънка назъбена тел, докато скачаше по улицата с останалите деца, раната на прасеца й беше огромна, опитвах се да спра кръвта с ръце, стисках крака й, обаче през пръстите ми кръвта извираше, напояваше гуменката й и образуваше локва на тротоара. Обезумял, крещях някой да извика линейка, да ми помогне да спрем тази кръв... Тя се омъжи на осемнайсет, от това получи комплекс, който вдъхна на амбицията й безкрайна сила, с която сега взема втора университетска диплома и помага на болни и нещастни хора в едно общество, където да правиш това, означава да те смятат за странен и чужд.

А приятелите да си гледат работата. Аз не ги обвинявам в нищо и те трябва да ми отвърнат със същото.

Време е за лягане. Благодарим на оркестъра.

Като си събуеш старите обувки след дълго ходене, от тях замирисва на гнило и на грях. Или пък виждаш, че са пропуснали вода през скъсаните подметки. Важното е обаче да са лъснати, да не губят достойнството си...

И още нещо - всъщност аз винаги и постоянно лъжа... Това е тайна, не я казвайте на никого.

Извинявайте.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2008, № 1 (98)