Най-обикновена аптека, нищо особено. И денят най-обикновен. Хората вървят, говорят, разминават се. Опашката от пет човека е спокойна. Отвън, покрай лукавите надписи на игралните зали, в които двуръките опъваха единствените ръце на пресеметливите бандити, бе натрапена табела "АПТЕКА". Всички вие сте влизали в подобни магазини, където е тихо и чисто навярно защото вътре се търгува с болки и нужди. Стъклената преграда на гишето отделя облечения в бяло търговец от обърканото същество пред него с достатъчно дозирана дистанция. Светът зад стъклото обикновено носи очила със златни рамки, а деловитостта му е най-адекватното нещо във Вселената. Светът пред гишето се опитва да бъде на същото ниво, но най-често без успех.

Абе, нали разбирате, стоим потиснати от влажната жега и смачкани от мислите... Тъпа пролет.

Госпожата, която е наред, се мотае вече петнайсет минути и клиентите (без мен) си дават вид, че разполагат с един камион търпение, паркиран отпред на шосето. Може би имат, може би само аз нямам.

"Това сиропче подходящо ли е?" - продължава госпожата. Надутата аптекарка се преструва на учтива, обожава платежоспособните. "А сигурна ли сте, че това са същите ампулки?" - криви някак особено цикламените си устни лейди взискателност. "Дайте ми и от витаминките", изпърха в заключение. "Тринайсет и шейсет" - закова Златните очила безмилостно. Госпожата заотваря портмоненцето си с обигран жест.

Междувременно откъм стъклената врата се бяха вмъкнали мъж и жена. Дребни на ръст и цигани, но това няма никакво значение. Не носеха около себе си и кръпка от романтичния ореол от циганите на Кустурица. Носеха най-протърканите кръпки във Вселената. Циганинът бе от тези, които не забелязвате по гарите и тротоарите, неудачник, който не излиза от махалата и не влиза в централните супермаркети. Очите му на бито куче не срещаха ничии очи, плъзгаха се отгоре по всичко, което им се изпречи, виждащи нещо далечно. Луташе се из аптеката сякаш можеше да открие някакво случайно весело вълшебство, което в миг да преобрази света. Бяха черни и обикновени мангали, с татуировки на букви, години, птици и сърца по ръцете. Сигурно се обичаха! Мъжът бе на около двайсет, но изглеждаше с петнайсет по-стар. Надали можеха да четат и пишат. Просто защото ситната циганка държеше в едната си ръка кутия от бебешка храна, на която пишеше "HUMANA". Което в свободен превод означава "за хора". Опаковката бе тяхна частна собственост. В другата ръка жената държеше отрочето си, което навярно спеше, не издаваше звук, увито в парцалаци, а отгоре загърнато в лекьосаното дънково яке на баща си. Това бе същото невинно бебе, чиято съдба сигурно сте предвидили. Мъничка, мижава съдбичка, за която лейди взискателност с цикламената си уста няма и най-беглата шибана представа.

Циганинът и жена му се лутаха из просторите на стерилния аквариум и мъката си като мишки във въртележка, без да осъзнават глупостта на шарените рафтове и слънчевия пролетен ден. Дъвките, противозачатъчните, презервативите (дето ги обвинявате, че не са използвали), валидолите, аспирините, остеовитите, мултитабсите, ношпите и другите субпродукти изведнъж се завъртяха и, ако щете вярвайте, запоказваха цялата глупава нелепост, която можеха да съдържат. Но май никой не забеляза, защото лелките и господинът пред мен не изглеждаха учудени, напротив - запазиха "присъствие на духа". Вие нали знаете, че човек понякога фантазира, та може би и аз така за миг...

Циганката с детето се приближи към стъклото и промърмори тихо нещо на продавачката, но оная бе заета с платежоспособата. Трябваше да изчака като всички нас, но това вече нямаше значение. В този миг няколко тлъсти пролетни облака задушиха улицата под себе си, а циганката, застанала встрани от гишето, каза по-високо:

- Извинете, госпожо, искам само да попитам колко струва това - сочеше кутията от храна за бебета, а учтивите думи прозвучаха непохватно. Цикламената лейди затвори безшумно стъклената врата отвън и понесе портативното си излъчване към личния си железен сандък с колела, оценен на сто гладни смърти. Златните очила погледна дори без премерено съчувствие, а някак предпазливо:

- Тринайсет и нещо...

- Колко...

Четиримата пред мен наистина не вдяваха какво точно се случва, сигурно заради собствените си грижи. Присъствието на духа е резултат от духовна диета. Усетих неудобството им по кожата си...

Циганката се завъртя неуверено, като пресмяташе наум колко са тринайсет лева. Мъжът й някъде отзад зяпаше дори не и уплашено. Дребната жена, по-скоро, за да се извини на света за смелостта си, отколкото на него, каза: "Скъпо е. Тринайсет. Скъпо е."

Процесът на покупко-продажба на химически съединения възстановяващи, улесняващи, спасяващи, поддържащи живота продължи по обичайния си начин в обикновения магазин. Пак бе тихо и пак бе чисто.

За половин минута смачканите мангали останаха да мълчат в средата на мрамора. Тя стискаше устни майчински и с недоспалите си очи се взираше безсмислено смело. Мършава и жилава, гърдите й сухи, изцедили и последната капка постно мляко. Мъжът й, увиснал съвсем объркан в безтегловността на аптеката, провлачваше пробитите си маратонки без посока. Нямаше къде да отидат.

Нямаше къде да отидат.

Задухата се сгъсти. Господинът пред мен задиша тежко. Езикът в устата ми изтръпна от стипчиво предчувствие. Киселият вкус на адреналина. Чаках за някакъв тъп аспирин, но това вече нямаше значение. Циганчетата се повлякоха към стъклената врата. Бебето изписука тънко. Гласчето му ни стресна, изобщо го бяхме забравили, а то бе там, глътка след глътка разместваше въздуха на Вселената. Жената го раздруса, но то заскърца. "Чакайте малко", казах им. Те ме погледнаха учудено и спряха.

Приближих се до стъклото, избутах гражданите и внимателно прошепнах на продавачката, с насочено в нея дуло:

- Искам да ми дадете два кашона храна за бебета...

Всички от опашката мълчаха, вече знаете защо. Спокойствие. Златните очила обаче също се направи на ампер. Ударих стъклото с барабанлията и счупеното я сепна.

Обърна се механично, бръкна в шкафа и извади стоката. Сложи я на бялото гише пред мен и й се прииска да се изкаже.

- Тихо - спрях я с пръст на устните и взех един по един кашоните с лявата ръка.

- Ела бе, брато...

Циганинът дойде и припряно ги пое. Бебето мрънкаше провлечено.

- Айде - вдигнах им ръка.

Те, без да говорят, се втурнаха навън. Клиентите стърчаха умислени над своите оригинални и срамни проблеми.

* * *

Искате да разкажа ли? Естествено, че го направих... А слънцето пред глупавата аптека размете облаците като мухи. Грейна. Минувачите се усмихваха, а господинът, който бе пред мен, дишаше леко. Търговската мисъл на Златните очила се вцепени - каква е тази безплатна радост!? В съседния хамбар Jolly club едноръките се покриха със скреж, а последните молекули божествена природа на играчите се стичаха по посърналите им лица.

* * *

Аз прибрах оръжието обратно в якето си, където то изчезна, потъна и се стопи, защото никога не го е имало. Също така, разбира се, никога не съм го изваждал и насочвал. В джоба ми имаше просто смачкани три лева. Треперещото бяло дробче на бебето бе като на врабче, нямаше сили да ревне по-силно. Майката замаяно го друсаше... "Нани, майче, нани..." Навън заудря дъжд и никакво слънце не се бе показвало...

Купих си аспирина. Мъжът и жената с детето след като се повъртяха и огледаха жадно наоколо, се заизнизваха навън, запътиха се заникъде, защото никъде нямаше да отидат, но това вече нямаше абсолютно никакво значение. Стъклената врата се затвори плавно след дрипите им. Бебето едва-едва писукаше. Навън заудря някакъв упорит, задушен и бърз пролетен дъжд.

© Николай Фенерски, 2002
© Издателство LiterNet, 31. 12. 2002
=============================
Първо издание, електронно.