Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕРГАНА, КОЯТО РАБОТЕШЕ В МОРГАТА

Николай Фенерски

web

Гергана, която работеше в моргата, се събуди от неземния си сън с тежка прозявка и се надигна на лакти. Днес беше поредният ден от живота й на праисторическо създание, призвано да подготвя телата на ближните си за последното им пътуване, и тя по никакъв начин не успя да види белези от съня си или в небето, че днес ще се случи това, което имаше да се случва. Вдигна огромното си туловище бавно и излезе на външната чешма да измие покафенелите си от времето очи. Край прага на кривата си къща се спъна в някакъв парцалив вързоп и като че ли нещо се досети:

- Владо бе, ставай - изръмжа тя и вързопът се размърда. - Требва да ходя на работа.

Владо Пъпеша, който бе спал, завит с одеяло на пода в антрето, мигаше на пресекулки и не можеше да осъзнае къде е - в съня или в действителността. Вчера те двамата бяха пресушили няколко бутилки ракия и вино. Гергана му разказа клюките от моргата - един бизнесмен, получил инфаркт, бил толкова посинял, че трябвало специално да го гримират, друг старец се наложило да го затоплят, понеже бил прекалено вкочанен и не могли да го облекат, а едно убито от ток циганче се усмихвало така упорито, че се наложило да му шият устата. След това вечерта се губеше и Владо не можеше да си спомни как накрая той плачеше на рамото й и я обвиняваше: „Ти мене не ме уважаваш...“. Това бе поредната приятелска вечер, която разнообразяваше ежедневието им на хора без минало и бъдеще.

Августовската сутрин бе свежа и Владо трябваше да примигва срещу слънцето цяла минута, за да свикне със светлината. Протегна със скърцане протъркания си гръбнак и както всяка сутрин от живота си, се зачуди на колко ли години е всъщност. Това нямаше особено значение, тъй като, от друга страна, Гергана, която работеше в моргата, бе вечен Божи черноработник без право на отпуск и стоеше от двете страни на живота. Нейните служебни задължения обезсмисляха чуденето му на колко години е, понеже годините нямаха никакъв смисъл и той последва примера й да се умие на външната чешма.

- Днес идва циркът - каза Гергана и отвори с обратното на вилицата две бири.

Владо се усмихна на думите и замечта. Циркът пристигаше всяка година по това време и няколко дни той ходеше сит и весел. Циркаджиите го познаваха и му възлагаха различни работи срещу подслон, храна и добра компания.

Казаха си „наздраве“ и отпиха. Резливият вкус на студена бира ги прониза. Гергана изтри мустакатата си уста, оригна се и отряза парче салам. Седнали така един до друг на външната маса под спокойните августовски лъчи, те запечатаха в мига неусетното щастие и сложиха края на нещо, което така или иначе свършваше. Вечерта на следващия ден Гергана, която работеше в моргата, вадеше мъжки дрехи от гардероба, останали й кой знае от кой нещастен съпруг и ги мереше по тялото на стария си приятел Владо Пъпеша. Трябваше да го оформи, за да изглежда добре в последното си пътешествие на земята.

След малко се разделиха. Тя отиде да премята мъртвите тела, да ги почиства от мръсотиите, да им облича новите дрехи и да им говори успокоителни думи. Работеше професионално и услугите й се търсеха и извън моргата. Повечето от познатите й я гледаха с прикрит ужас и изразено страхопочитание - рано или късно им предстоеше да се явят пред нея в не най-свежия си вид. Някой ден и тяхната плът щеше да бъде мита, дезинфекцирана, парфюмирана и обличана от нейните мъжки ръце. Гергана отдавна знаеше, че няма друг приятел освен Владо, и гледаше да изкрънка колкото се може повече за труда си, като, разбира се, не прекаляваше. Понякога работеше и за бутилка ракия.

Към обяд полицаите в града трябваше да организират изгарянето на пет декара канабис. Не се разбра чия собственост е, откриха го след анонимно телефонно обаждане. Може би някой си отмъщаваше на някого. Канабисът бе ожънат и струпан на камара. Прецениха, че вечният северозападен вятър няма да разнесе искри и дим към града, поляха с бензин зелената маса и я запалиха. Бензинът изгоря бързо и от камарата заизригваха тлъсти валма лютив дим. Тогава като добавка задуха югоизточен вятър и понесе марихуанената мъгла право по улиците на града. И всички се напушиха неволно и станаха участници в една от най-знаменитите истории на 21 век... Тази история е пресечната точка на хрониките „Бездомникът“, „Марихуана“, „Резерват СЕВЕРОЗАПАД“, „Циркът“, „Паметниците“ и още няколко с неизвестни заглавия. Историците все още продължават изследванията и някой ден пълната и подредена версия на случилото се ще излезе.

Същия ден пристигна и Циркът. Владо Пъпеша заедно с Неговото куче пръв го посрещна. Докато чакаше на пътя, няколко сополиви дечурлига стояха на безопасно разстояние от него и му подвикваха:

- Владо бе, къде живееш?

- Навсякъде и никъде - отвръщаше им той беззлобно. Ядосваше се само Неговото куче и лаеше по нахалниците.

- Владо бе, ти къпеш ли се? Владо бе, къде е майка ти? - продължаваха те и така можеха да се забавляват с часове.

Циркаджиите пристигнаха и на поляната настана суматоха. Владо се зае да им помага в настаняването. Носеше сандъците с животните, металните подпори на избледнялото от безвремието шапито. А накрая го поканиха да обядва с тях. Когато следобед се повлече към парка в центъра, марихуанената мъгла бе погълнала почти всички улички и къщи. Голямата поляна, където се настани циркът, бе най-далечната точка от мястото на палежа и пораженията там бяха най-леки.

Тогава около два следобед Владо произнесе прословутата си реч, покачен на пиедестала, където преди стоеше бюстът на партизанката. В мъглата се насъбраха развеселени зяпачи, повечето деца и старци. Едно от момиченцата, които слушаха думите му, ги запомни и много години по-късно щеше да си ги припомня с удивление - толкова много истина имаше в тях, а така налудничаво звучаха тогава от устата на бездомника. После Владо отиде в бара „При лилавия пръч“, пи бира и си говори със своя стар познат Пеци Лефтера, който като се напиеше, чуваше всички звуци на Вселената едновременно и неотделимо и току възпроизвеждаше някой от тях. В бара надойдоха много хора, опиянени от марихуаната, и цялата веселба придоби странни фантасмагорични измерения. Там бяха кметът и подчинените му, крадците на коли, изнудвачите и рецидивистите, проститутките и студентите.

Един от крадците на коли подари на Владо новия си мерцедес, а златните си пръстени, ланци и гривни окачи на Пеци Лефтера, който вече бе във фазата, когато дочува всички звуци и не разбра щедростта му. Тогава се случиха някои произшествия с кмета и столичната журналистка, която си позволи да го снима. В разразилата се истерия Владо излезе от бара с ключа на мерцедеса в джоба на прокъсаните си гащи. Отключи го, потъна в огромната кожена седалка, пусна радиото и заспа. Умря насън. Сърцето му не издържа на многото впечатления, а и кой може да каже защо умира човек. Умира, защото е смъртен. Две и две прави четири, проста математика.

На другия ден всички се срамуваха. Срамуваха се толкова много, че вече никой с никого не говореше по улиците, никой никого не поглеждаше, хората се превърнаха в безмълвни сенки на разминаващи се унили призраци. От срам дори не забелязаха Владо Пъпеша, който висеше обесен на крилото на една птица. Вися там през целия ден. Насред парка стоеше паметникът „Птици в полет“. Когато крадецът на коли изтрезня на развиделяване и отиде при мерцедеса си, остана вцепенен при вида на сгушения вътре Владо. И направо побесня от яд, като разбра, че е умрял. Издърпа го за яката, свлече го на земята, върза го за врата с мръсен сезал и го завлече до паметника. Но това не му стигна и го окачи на крилото на една от птиците.

Никой никога не повярва, че Владо е умрял от ненасилствена смърт. Дори ако някой очевидец разкажеше в кръчмата, че Владо не е убит, абсолютно никой не би повярвал. А и нямаше такъв очевидец. Хората или избягваха да говорят за това, или с недомлъвка подхвърляха името на крадеца на коли. Той бе натрупал много пари, а никой не искаше да си има разправии с такъв човек.

Пред невиждащите очи на минувачите циркаджиите свалиха трупа от паметника чак привечер в деня след палежа. Откараха го в дома на Гергана, която работеше в моргата. Тя изхлипа, като видя как от аленозеленосиния циркаджийски микробус двама татуирани яки мъже изнасят тялото на единствения й приятел. Досега не знаеше какво е смъртта или поне вярваше, че Владо е безсмъртен. Пое го с две ръце като малко дете, положи го на леглото и се зае с цялото си старание на професионалист да превърне мъртвото тяло в красива кукла. Нежно съблече старото жепейско сако, с което той не се бе разделял от столетия. Махна дрипата, която му служеше за потник и с влажна кърпа започна да обтрива хилавите безцветни гърди. Порази я неговият невинен израз и нищожните му размери, не предполагаше, че е безтегловен и дори се наложи да го затиска с одеяло, за да не се издигне във въздуха.

- Ех, Владко... Съвсем си се свършил! - прошепна и в покафенелите й от времето очи изби влага.

Гергана забеляза, че ръката му е здраво стисната, и се опита да я разтвори. Беше се справяла и с по-тежки задачи, но сега срещна необяснимо съпротивление. Ръката не се отваряше, стоеше стисната в юмрук, кокалчетата бяха студени, твърди като камък и посинели. Какво ли стиска, помисли си Гергана, но се отказа да опитва повече и реши затруднението. Пъхна стиснатата ръка в сакото, постави лявата над нея и закрепи свещта между пръстите. Сложи му чиста бяла риза, запазено сако с два реда копчета, с което някой от съпрузите й се бе оженил за нея, и черен панталон, който се наложи да подкъси. Намисли си утре да изгори старите му дрипи и пребърка джобовете. Извади отвътре една ръждясала гайка, два фаса, изсъхнала коричка хляб и смачкан кибрит с две клечки. Вършеше това механично и спокойно, но точно в този миг в гърлото й заседна суха корава буца. Не можеше да я преглътне. Тези дрипи и боклуци, тази стисната ръка, това слабо тяло, което се опитваше да се издигне и невинното лице на Владо я зашеметяваха. За първи път, откакто се помнеше, жената изгуби равновесие и политна. Падна до мъртвото тяло и скръсти ръцете си така, както бе скръствала ръцете на безброй трупове. Прииска й се да каже на Владо всички думи, които знае, и тези, които не знае, но мълчеше. Тази нощ тя нямаше да спи. Към полунощ извади бутилка ракия, махна тапата със зъби и отпи направо от нея.

- Да, Владко - каза тихичко - ще се махна, обещавам ти. Ще си тръгна оттук и ще отида на някое хубаво място, където пак ще идваш да се виждаме. И пак ще пием ракия...

Гергана говори на Владо до сутринта, а в каменното й сърце бавно се къртеше една пукнатина и я превръщаше в човек. Това беше последният й мъртвец. Взе си отпуск от службата на праисторическо създание и получи правото да живее и умре като всички останали. Както и правото да плаче - в ранните утринни часове, когато слънцето плахо взе да разресва чорлавата й коса, от покафенелите й очи за първи и не за последен път течаха реки, които тя не се опитваше да спре. Сълзите й отначало бяха солени, после станаха горчиви, след това залютяха, а накрая вече не бяха сълзи, а сладка вода.

На следващата сутрин дойде свещеникът, отец Тодор, и със заупокойната си молитва издейства Владо да бъде пропуснат в небесните селения, където отиват всички, след като захвърлят тялото си. А това тяло по принцип някой ден може пак да потрябва. След това за преоблечения и красив Владо се погрижиха двамата яки татуирани мъже от цирка и още няколко техни колеги, негови приятели. Удиви ги външността му, признаха майсторството на Гергана и помислиха, че бездомникът е бил толкова красив може би единствено след раждането си.

Изнесоха ковчега и го положиха в аленозеленосиния микробус „Фолксваген“, с който обикновено известяваха пристигането си из населените места по мегафона, закрепен на покрива. Сега влезе в ролята на катафалка. И по засрамените улички странната процесия пое накъм гробището. Бяха не повече от седем човека. Вървяха мълчаливо и бавно, без погребална музика. Осъзнаваха, че ако бяха извикали духовата музика, щяха да разстроят още повече пострадалите от марихуаната обитатели, а можеха да си навлекат и беля. По пътя не срещнаха почти никого, а и тези, които срещнаха, минаваха покрай тях, без да ги забелязват, сякаш ги нямаше и изобщо не минаваха оттам, а летяха нейде високо над града. Бяха толкова незабележими, че един от циркаджиите, предсказвач на бъдещето и шарлатанин, който страдаше от параноя, реши за миг, че може би и самите те са мъртви и само си представят, че изпращат Владо, а всъщност по улиците вървят техните духове и затова никой не ги вижда. Тази представа го стресна и той дори взе да се поти.

Изнесоха ковчега от микробуса, занесоха го до изкопания гроб и го спуснаха. Хвърлиха по шепа пръст и преляха вино. После отпиха и когато бутилката стигна до Гергана, тя я довърши на едри глътки. Най-отзад, зад хората, стоеше Неговото куче и плачеше за стопанина си. Не че и на хората не им се плачеше, но сдържаха сълзите си.

Следобед безименият цирк стегна багажа си и потегли, за да не се върне повече никога на това място. Бяха станали врагове с погребването на Владо и това, че се оказаха най-далеч от мъглата, почти не им повлия. И само една от жените в цирка знаеше какво стиска Владо в ръката си. Но това беше тайна и за нищо на света не би го казала.

След погребението Гергана-Моргана се прибра у дома и се опита да поспи, но сънят не искаше да идва, бягаше, изплъзваше се. Наложи се да изпие цяла бутилка ракия, за да се унесе в безпаметство и да забрави коя е. Захърка, както си седеше на масата, с глава подпряна на ръцете, а огромното й изтощено туловище си отпочиваше треперещо от вековния труд. Край. Това беше, вече не бе длъжна да се грижи за телата на мъртвите.

Гергана, която работеше в моргата, напусна града, както това сториха жълтият висшист с бомбето, полицаят с противогаза, Ръба в инвалидната количка и много, много други. Нищо повече не се чу за нея, но и никой не се интересуваше... Всъщност отиде някъде, където можеше на спокойствие да брои бившите си съпрузи, да се чуди какво стиска Владо Пъпеша в ръката си, да копае лозе и да се усмихва с огромната си черна уста с дъх на кисело и чесън срещу палещото слънце.

 

 

© Николай Фенерски, 2004
© Издателство LiterNet, 22. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.