ПРОСТА ГЕОМЕТРИЯ

Николай Фенерски

web

Бог да прости Живко!

Хей така, да вземеш най-накрая да седнеш с другите на една маса и да си поговорите, без да си търсите кусурите... Когато работата е свършена, когато денят си заминава, откъдето е дошъл, и прозорците на къщите светват и гаснат един след друг, целият квартал и целият свят притихват и бавничко се замислят. „Тъжна е земята привечер“, тъжни са залезите, Малък принце, и тъгата заразява дори и тези, дето не им пука. Нареждат се съседите около простата желязна маса, застлана с вестник, подлагат под единия й крак капачка, за да не се клати, и си наливат по чаша бира за свършената работа. Партийния се е заел със скарата и между другото се включва в разговора. А всъщност той го поддържа, все пак се е окичил с опит и мъдрост. Тая негова мъдрост, дето няма равна... Край масата седят Чичо Георги, Даскала и Мустафата, зяпат улицата, въодушевяват се взаимно и сякаш се изслушват. Пускат си една и съща песен и размишляват на глас. Всеки от тях си знае своята истина. Партийния и Чичо Георги по комшийски си помагат да заварят някое желязо, да внесат дървата и разни такива. Когато нямат работа, си измислят. А в събота вечер се настаняват край масата срещу улицата и се отдават на празни приказки. Останалите, като видят приготвената трапеза вечерта или дочуят, че двамата пак са на старото място, набързо се примъкват и така започва приказливата им почивка. Какво се случва? И защо се случва? Думи и звуци, в които нищо не влагат освен удоволствието да споделят.

- Вие живеете в спомените си - каза Даскала. - Все това дъвчите как било, какво било, все назад гледате. Затова и не можете да се приспособите.

- Ми одъртяхме бе, Даскале... - Мустафата си наля в чашата и пак замълча. Той рядко казваше по нещо, колкото да се обади и все гледаше към шосето.

- Не сте дърти вие. На петдесет човек не е одъртял още, има хляб у вас...

- Хляб има, ама салам няма. От лошо по-лошо идва. - Чичо Георги си е песимист по призвание. Той е от тези, на които като им се случи нещо хубаво, се разочароват, защото след хубавото идва мъката.

- Най го обичам тоя песимизъм - рече Даскала иронично - много е полезен за здравето...

Той намигна на Георги и се засмя, защото знаеше как ще продължи разговорът. Партийния от висотата на скарата си ще почне да разяснява, че за тях вече няма бъдеще, че животът тече по друг начин, че в обявите за работа сега изискват възраст до трийсет и пет. А тях кучета ги яли. Партийния е идеалист. Някой обаче завря идеалите му в калта. И ги стъпка. Бил е партиен секретар, завършил е АОНСУ, работил е какво ли не по партийна линия. Но Системата го изплю. Защото идеалистите не стават. И сега си спомня, заварява железа и съчинява горчиви обощения за държавата и вселената. Петдесетгодишната му душа изпитва тъпа упорита болка. Болка, която е пуснала корени, а хапченцата против високо кръвно просто нямат шанс срещу нея.

- Най-големият грях на вашето време е, че се подигра с вас - продължи да налива масло в огъня Даскала. - Не, всъщност най-големият му грях е, че ви лиши от морал и от вяра. Щели да свалят рая с въжета и лостове... Те ви сега въжета и лостове, бъхтете се. Осакати ви системата ви. А най ми е жал, че за това не се говори. За всичко друго обвиняват миналото, само не и затова, че ви повреди душевно. И сега от тоя душевноболен народ нищо не става. Тия, дето ви излъгаха, сега се опитват и мен да лъжат, ама няма да стане. Мен вече не.

Докато Даскала си приказваше така, и другите си бърбореха, обсъждаха последните новини и събитията по света и не изглеждаха да се трогват от думите му. А според последните новини, дето ги въртяха през петнайсет минути, трите най-големи проблема на тази държава бяха пърхутът, менструацията и уголемяването на простатата. Миналото бе погребано порядъчно и законно, всички бяха хвърлили по шепа пръст отгоре му и колективно се бяха разболели от амнезия. Няма минало, няма бъдеще. Нищо не е било, пу, пу. Ни чул, ни видял. Я недейте да кълнете!

- Нали така - вашата 1981 не се състоя! Според магьосническите ви предвиждания тогава трябваше да победи абсолютно и необратимо вашата безбожна система.

- Добре бе, малкият, какво лошо видя ти, нали си поживя до десети клас и ти в същата тази система, какво ти се случи, че дрънкаш? Нищо не знаеш, а дрънкаш... - не издържа и му отвърна Партийния. А Даскала това и чакаше.

- Аз ли... Погледни колко от вас измряха от инфаркт, щото не можаха да се приспособят. Колко от вас хванаха рак, понеже старото дърво не се огъва. А да си спомняте осемдесет и шеста? Първи май осемдесет и шеста? Празник на труда. Вашият празник ни разболя и нас. Ние сме поколението Чернобил. Понеже не ви стигна оня експеримент, решихте да ни изпробвате и с радиация. Родихте ни, отгледахте ни, обогатихте ни с уран и ни пуснахте да пасем. Само че ние, щем не щем, се научихме и да ловуваме. Да бачкаме се научихме. Пораснаха ни кучешките зъбки. А вие какво правите - самосъжалявате се и се наливате. Плачете за младостта си. Ами нашата младост? Защо откраднахте и нея? Какво съм ви виновен аз? Поискахте да забегнем. Забегнахме. И тези, дето останахме, също забегнахме. Нас ни няма тук. Оправяйте се с вашите си неща, докато можете. Щото някой ден ще дойдат варварите и всичко ще изплюскат. И край на вашата България! Вашата България си е оная. Вашата бел епок не е наша. Ние си имаме друга родина. Друга България. Ама и тя ще загине, пак заради вас.

„Абе, малкият, ти пак се опитваш да кажеш нещо, ама баш не ти се разбира бе“ - така се канеше да отвърне Партийния на Даскала, но не го стори, понеже точно тогава всички около масата се втренчиха в улицата, откъдето бавно преминаваше с вперен в земята поглед Живко, който живееше малко по-надолу. Но всъщност се носеше, като влачеше пробити обуща, само неговата сянка. Защото от самия Живко малко беше останало. Преди осем години го осъдиха за съучастие в убийство. А прозрачните очи на човека хич никак не напомняха очите на убиец. Попаднал на грешното място и в грешно време. На някакво пиянско сбиване, където случайният нож от случайната ръка прерязал гърлото на някакъв циганин. Лепнали му съучастие, щото в кръчмата бил влязъл заедно с убиеца. Но и този убиец не му бил приятел, а някакъв случаен познат, който му предложил да го почерпи. Като излезе от затвора, след като беше излежал почти пет години, не успя да завари майка си жива. Старият отдавна отлетя. Братя, сестри и разни други роднини нямаше, а и да имаше, бяха далечни и бяха далеч. Заживя между старата неизмазана къщичка малко по-надолу по улицата и кварталната тенекиена кръчма. Между точка А и точка В. Проста геометрия. Толкова му позволяваше синджирът. Изминаваше разстоянието по двайсетина пъти на ден. Прелетяваше отсечката все по-приведен и все по-безплътен, сякаш олекваше от ден на ден и хем го теглеше надолу, хем се изпаряваше някъде нагоре. А беше само на трийсет и седем.

Преди седмица Даскала и Партийния му бяха занесли един непотребен стар матрак, за да не спи на земята и го предупредиха да не пикае върху него, за да не изгние съвсем. Живко им се ухили беззъбо и мило и взе да фъфли как комшията му обещал и една жица ток да му даде да ползва за през зимата, пък той да му брои по десет лева на месец. Преди седмица, продължаваше Живко, си намерил и един стар чернобял телевизор, та сега вече всичко му е наред. Даскала метна бързо матрака в надупчения коридор на съборетината и побърза да излезе, понеже вонята го разплакваше. На стълбите се спря и се опита да се вгледа в очите на Живко. Ама нищо не видя там. Прозрачни и чисти очи, пълни повече с метил, отколкото със сълзи. Живко ги изпрати все с оная усмивка, която вече не различава човек от звезда, и помъкна дрипите си навътре, за да се порадва на придобивката. Когато Даскала и Партийния преминаха тресавището от кал и буренак край къщата, дочуха как Живко затръшва вратата и се понася подире им в посока точка В - тенекиената кръчма. Надяваше се там все да се намери някой, който да му отдели петдесет стотинки за една голяма душегубка. Отзад зад бара кръчмарят си беше съставил списък с имената на загиналите от ментето през последните две години, като го показваше злорадо на някои редовни клиенти. Беше дълъг списък.

„Едно добро дело имаме днес, Господ ще ни го зачете“, рече старият партиец на Даскала и за да се почувства още по-светло, предвари Живко в кръчмата и му предплати една голяма. Колко му трябва на човек.

Мъжете погледаха сянката на Живко, сянката ги поздрави с махване на ръка и отмина, а те продължиха да си бърборят все по-тихо в октомврийската вечер.

- Еленчетата. Никога няма да ги забравя. Все са ми пред очите тия еленчета. - Заразказва сериозно Партийния. - Най-големият грях на Системата, според мен, беше опитът да ви сменят имената, Мустафа. Обикалях през осемдесет и коя беше с партийната „Уазка“ из селата, събирах подписите на бабите и старците и ги снимах за новите паспорти. Влизаме в къщичката на една болна бабичка, дето не може да ходи, и й викаме така и така, ще те снимаме за нов паспорт. От сега вече не си Атидже, Анелия ще се казваш. Ама тя не може и да се изправи. Синът й там, снахата там, гледат, чудят се. Айде, викам им, придържайте я малко изправена, докато й направим снимка. Снимам я аз, а зад гърба й като фон едно ковьорче от ония старите, дето бабите си ги държат над леглата. Ковьорче с някакви бродирани светлосини еленчета. Никога няма да ги забравя. Бабата почина след седмица... Дали не й помогнахме, не знам...

Мъжете си казаха „наздраве“ за последно, отпиха до половината от чашите си и ги поставиха обратно върху вестника.

- Мен пък най ме беше яд на друго - каза Мустафата. - Не че ще ми сменят името, името никой не може да ми го смени, то си ми е от майка ми и баща ми. Ами идва тогава едно голобрадо полицайче, пикльо вчерашен, и ми вика давай си пушката, събираме оръжието със заповед. А тъкмо почваше ловът на пилета! Ето това не им го прощавам! Мене, дето ме знае целият град, дето всички там са ми приятели, да ми вземат пушката точно преди сезона!

Още няколко мига съседите продължаваха да запълват мрака с думите си, а гласовете им постепенно заглъхваха. Тихо.

След два дена намериха Живко изцъклен и свит на кравай върху матрака. Човекът бе стигнал до точка С. Най-накрая скъса синджира и изкриви геометрията. На съседите им направи впечатление, че до обяд никой не го бе виждал да пресича улицата и го потърсиха. Лежеше като бито куче, увит в старата си лекьосана ватенка и само затворническите му татуировки на птици и слънца свидетелстваха, че това бе той, Живко. Те, истинските приятели, са затова, да ти дадат нужното и да ти помогнат да се отървеш от ненужното. Държавата плати погребението му, за да не вземе да се вмирише там и да тръгнат зарази. Съседите му отпечатаха два некролога, колкото да залепят върху изронените тухли на къщата и върху циментовия стълб пред нея. Прости некролози, само „Скръбна вест“ и без онези вдъхновени стихотве „Думите са безсилни да изкажат...“. Даскала, Партийния, Чичо Георги, Мустафата и две бабички тръгнаха след ремаркето на старото юмезе, като всеки се беше замислил за нещо. Тракторът откара ковчега до гробищата. Спуснаха го набързо в приготвената яма, старите жени извиваха тихо, мъжете стояха с ръце на гърба. После хвърлиха по шепа пръст отгоре. Забиха дървения кръст в меката пръст над главата му. „10.2005“ бе надраскал разкривено някой с бяла блажна боя върху кръста. „Бог да го прости, Живко“, рече Партийния и после си тръгнаха. Защото живите не живеят на гробищата.

Вечерта седнаха край железната маса с постлан отгоре вестник, както щяха да го правят още много пъти. Подложиха под единия й крак капачка, за да не се клати. И вместо да си казват „наздраве“, тази вечер отливаха върху земята за Бог да прости Живко. Пък и душицата му да си пийне. А след това продължиха да дрънкат все по онова издънено тенеке, да слушат една и съща песен, да пълнят старото чучело със слама, да подгряват вчерашния обяд, да дъвчат онази превтасала дъвка отначало и да запълват вечерите с думи. И да се правят, че не забелязват, че по смрачената улица отсреща преминава една съвсем лека прегърбена сянка. Ту в едната посока, ту в другата. След една година вече бяха забравили човека, сякаш никога не го е имало, но тая сянка все и не успяваха да не я виждат... Но и някак си не бяха сигурни дали я има, криеше се из ъглите на очите им. И затова им бе неудобно да говорят за нея.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2007, № 11 (96)