Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ГРАДЧЕ НА ИМЕ МЕНДОСИНО" И "КРАТКА ИСТОРИЯ НА САМОЛЕТА" - ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА РАЗДЯЛАТА

Николай Фенерски

web

Деян Енев. Градче на име МендосиноДа си литературен критик винаги ми е изглеждало някак прекалено академично и безинтересно. От друга страна, страшно обичам да си говоря за литература с някого. Така че следващите думи ще ги споделя, сякаш провеждам един такъв разговор. И това са моите впечатления. Винаги започвам с уговорки, защото все пак се изказвам във връзка с прочетени книги. Ако разказвах вицове, нямаше да има уговорки.

И както обикновено напоследък ми се случва, в ръцете ми попаднаха цели две книги, за които искам да споделя мислите си. Обичам да съпоставям. Това е хитър похват. Като съпоставям, предизвиквам въображението си, създавам си интрига. А книгите, които си купих, по някакъв начин са свързани и с моето писане. Става дума за два сборника с разкази, които излязоха горе-долу по същото време, когато излезе и моята книга с разкази. Тайно или явно имах желанието да видя къде са другите, какво ги вълнува тях. И останах впечатлен. Историите на Деян Енев и Захари Карабашлиев са изключително интересно четиво. И не знам по интуиция ли, по случайност ли, взех, че прочетох творбите им паралелно. Невъзможно е да ги четеш и да не направиш връзката между тях.

Най-добре да премина направо към аналогиите. Самолетът никога няма да кацне в Мендосино. Самолетът на Карабашлиев си е останал завинаги в България - остарял, разпродаден за старо желязо, разнебитен. Градчето на име Мендосино е от другата страна на океана. Горе-долу там, където живее и работи Карабашлиев. Може би всеки пише за това, което му липсва. На Деян-Еневия герой му липсва детето - то е там, в градчето с мексиканско име. Момичето от първия разказ се обажда на своя баща от много далече и звучи измамно близко (благодарение на техниката). В онази страна, на другия край на географията, то се занимава с фотография. С фотография се занимава и героят на Карабашлиев (не, няма да сложа знак за равенство между герой и автор). И за един кратък миг героят на Карабашлиев се превръща в детето на героя на Енев. Деян Енев е образно казано бащата, а негов син образно казано е Захари Карабашлиев. И те си говорят със своите разкази. Наистина си говорят. На мен ми липсва това - казва възрастният, а на мен ми липсва това - казва по-младият.

Възрастният герой е останал в България. Опитва се да я приема. Старае се да я разбира. Но горчивината му е доста тежка и заразяваща. По-младият герой е заминал за Америка. Там той осъществява американската си мечта. Докато се готви да стане писател, бачка различни неща, за да се издържа. И успява. Американската мечта още работи. Мечтите винаги ще функционират. По-младият прелита около земното кълбо, сякаш ходи до село. И си спомня как някога е живял недалече от кацналия за вечни времена самолет. Гледал го е и едва ли си е представял, че ще лети толкова много като порасте. В разказа "Джетлаг" описва точно това усещане за изгубеност - толкова е летял, че сам се е превърнал в планетата Земя и около нея са взели да летят самолети, толкова е летял, че душата му е изостанала някъде много назад. Някъде там в малката България.

В малката България, където героят на Деян Енев започва да забравя как се пишат добри разкази. Така казва поне самият той в "Каскадьорът". Обаче това е само уморена постановка. Дори напълно да забрави как се пишат "истински разкази", той ще продължава да го прави, защото това е непреодолимо. В малката България живеят малки хора. Те винаги ще имат нуждата да бъдат претворявани в книгите. От тази страна на раздялата хората продължават да живеят. Както продължава да живее и майката на Карабашлиевия герой. Тук ние си имаме всичко. Планетарните пространства ни се изсипват сами. Изтъркулват ни се в краката всеки ден. Техниката надовлече толкова много проблеми, че предвиждам най-скоро да се зароди движение анти-техника и у нас - все повече хора ще захвърлят надалеч телевизорите, мобилните телефони и компютрите. И ще почнат да си пишат писма на хартия. Но не това исках да кажа с изречението, че тук, от тази страна на океана, ние си имаме всичко. Всеки човек си има целия космос вътре в себе си. Мащабът е вътре. Хубаво е да прелетиш половината свят. Но е хубаво да можеш да летиш и навътре в себе си. Това летене навътре го правят и двамата - и по-възрастният, и по-младият герой. И там те откриват едно и също нещо. Няма как - нали образно ги нарекох роднини. Баща и син стигат до едни и същи заключения. Различните пътеки ги довеждат до едно място. До онова място вътре в сърцето, откъдето се вижда най-добре. Та там те откриват какво му липсва на човека. На всеки човек. Липсва му човешка топлина.

Захари Карабашлиев. Кратка история на самолетаЕдин от най-невероятните и запомнящи се разкази, които съм чел през целия си живот, е "Топлина на непозната" на Захари Карабашлиев. Никаква особена случка, съвсем просто действие, но толкова добре познато чувство, изразено по съвсем ясен начин - всеки някога е срещал случайно сродна душа... И си е мечтал да остане завинаги край нея. Но дори това докосване между двете сродни души стига - не завинаги, само за едно пътуване. Това физическо докосване между ръцете им е достатъчно - то е велико. То е един безкраен миг. За протокола само - нищо сексуално няма тук. Говорим за топлина между две човешки същества, които се привличат.

И ако по-младият герой успява все още да улови топлината, по-възрастният все повече не я намира. Има я, не е като да я няма. Има я у герои като монахинята майка Херувима. И у хората в болницата, които донасят сокола, за да го види едно умиращо момче. Но при стария повече се наслагва усещането за липсата на тази топлина. Може би защото старият е останал тук, а при раздялата винаги на оставащия му е по-тъжно отколкото на заминаващия. Тъжно е, защото сме хора и не можем да преодолеем годините и пространствата. Не можем да върнем малките си деца, защото са пораснали. Не можем вече да им разкажем онзи разказ за папагалчетата, които след като излетели през прозореца, продължили да живеят щастливо на свобода. Тези папагалчета са свикнали с клетката си. Така както и ние свикваме с липсата на нашите папагалчета, които отлитат през океаните. Надяваме се те там да са на свобода.

Свикнало със своя затвор е и кучето Пирин от едноименния разказ на Деян Енев. Този е един от най-въздействащите текстове. Поне за мен. Сигурно защото обичам кучетата. Но моментът, в който животното спира да моли стопанина си за разходката и се примирява с килията си, е ужасяващ. Така ли и ние като кучето свикваме със затвора си и спираме да летим нагоре и надолу? Не, няма как сега да възприема това. Макар че може би някой ден ще ми се наложи.

Отлетелите през океана са млади в началото и всичко им е леко. Но с годините порастват и се замислят. Усещат, че старите, някъде там в България, не правят нищо друго освен да си мечтаят да се видят с тях. На живо, не чрез някоя техническа джиджавка. Тогава старите и порасналите млади почват да се срещат само в сънищата си. Кой е казал, че светът бил село? Не е никакво село. Мендосино е на друга планета. А техниката е омразно нещо. Елате си вкъщи, преди старите да бъдат сполетени от участта на онзи самолет. Елате си и станете отново мънички. Стопете хилядите километри и усетете топлината.

Не знам защо усещам и двамата автори като свои приятели. Може би защото съм на вълната, на която пишат. Излъчват в моите честоти. Единият е тук. Другият е там. Единият трябва да преглъща българските трудности. Другият трябва да преглъща емигрантските неволи. Да се справят с всичко това, с което се справяме всички - всеки от своя опит и от своето стъпало. Чакат ги различни текстове. Но със сигурност ги чака и едно общо нещо. Безкрайната и безначална тема за лутанията на човешката душа из космоса и микрокосмоса.

 


Деян Енев. Градче на име Мендосино. София: Сиела, 2009.
Захари Карабашлиев. Кратка история на самолета. София: Сиела, 2009.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2010, № 1 (122)