ЕКСПЕРИМЕНТ

Николай Фенерски

web

В класа са двайсет и три седемнайсетгодишни момчета и нито едно момиче. Трима са сираци. Други осем са с разведени родители, бащите са ги зарязали отдавна или са на отглеждане при някоя баба. Едно от момчетата дори не познава татко си. Както се казва - „трудни характери“. В началото на учебната година им обещах да ги заведа на екскурзия. Обещанията трябва да се изпълняват. Разбрахме се да тръгнем през май.

Май дойде. Събрахме ентусиасти от още три класа, подготвих документите, резервирах местата в хижата и на Гергьовден сутринта вече чакахме влака, който да ни откара чак до центъра на Балкана. По пътя към гарата, малко преди това, докато вървяхме със Стилиян и Радо, ги дочух да си говорят някакви глупости и се заслушах. Стилиян твърдеше, че Стефан бил видял извънземни, били с ниско нахлупени качулки и се носели на педя над земята. Казах им, че това са щуротии. Стилиян отвърна, че може и да не са и че той вярва на такива истории.

Качихме се във влака. Момчетата седнаха по купетата. Разходих се по коридора на вагона, за да видя кой как се е настанил и чух в едното купе учениците от моя клас да си разказват разни такива фантасмагорични глупости. Христо закова всички с разказа си за подземния тунел, който започвал от Варна от Централния плаж и излизал чак във Видин. Паднах от смях. Те се разбунтуваха, че им се присмивам, като най-много от всички викаше Стефан, същият, дето бил виждал извънземните. Попитах го как изглеждат тия чудесни същества и дали се е запознал с тях. Той понеже си е нервак, взе да подскача от възмущение, че се шегувам с него и че не му вярвам. Останалите нарекоха купето им „купето на вярващите“.

По някакъв повод след един час поисках от Стилиян сгъваемото му ножче, той го извади и вместо да ми го подаде в ръка, го постави на седалката, сам да си го взема. Попитах го защо прави това и той взе да ми обяснява, че ако ми го дадял в ръка, сме щели да се скараме. Предложих му в такъв случай да се премести в „купето на вярващите“. Той веднага ме попита аз не съм ли вярващ, след като постя. Отвърнах му, че вярвам в Бог, в Христос и че има разлика между вяра и суе-верие (празна вяра). И че всички извънземни, подземия от Варна до Видин, почуквания на дърво, червени конци, заплювания, настъпвания по краката и т.н. процедури за избягване на лоши събития са просто детски залъгалки, фантастични „приказки за страхуване“ и изобщо - глупавини. В очите му мярнах съмнение - защо пък да ми вярва, толкова уютно си му е с всички „таинства“ в главата...

Слязохме на гара Кръстец и за два часа извървяхме около седемте километра до хижа „Българка“. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Чистият въздух ни вля сили и настроение, вървяхме на педя над земята.

На двайсетина метра под хижата се намира природната забележителност Виканата скала, откъдето се открива панорамна гледка върху целия свят. Само за миг там човек се превръща в птица. На една табела отстрани пише, че няколко месеца преди смъртта си на скалата е бил Иван Вазов. Любувал се е на гледката старецът.

Пред бездната стояхме аз, Ивайло и хижарят. Стоях и гледах. Летях. Закрещях с пълно гърло, просто защото близо над нас бяха само небето и облаците, а долу в ниското беше добрата земя и беше невъзможно да не изкрещя.

Попитах хижаря защо скалата се нарича Виканата, макар причината да ми беше вече напълно ясна. Някога някой бил извикал нещо от нея, обясни онзи, и долу в селата го били чули, друго не знаеше.

На връщане от скалата предложих на Ивайло да си направим експеримент с другите. Да им разкажем, че хижарят ни е казал, че според легендата, ако извикаш от скалата с пълно гърло, ще ти се сбъдне едно желание. Той, разбира се, се съгласи с удоволствие, макар да не се различаваше от тях по суеверието си. Просто беше за купона.

Разказахме им. Като рипнаха на секундата десетина от най-печените, като се завтекоха към скалата, хванаха се за парапета и като взеха да си намислят разни желания, въздухът над тях закипя. И като взеха да дерат тия ми ти гърла, ще се скъсат - планината трепери. С Ивайло се подпирахме по дърветата, за да не паднем от смях. Голямо крещене падна. Голям смях. Казах на Драган, че желанието му със сигурност ще се сбъдне, щом влага такова усърдие. Просто няма начин да не се сбъдне. Би било жестоко. Той първо се изчерви от викането, а после и от срам. Потупах го по рамото, какво толкова, повикали са си на воля. Момчетата се усъмниха, като ни гледаха да се смеем и ние им разказахме шегата. В първия момент не забелязах, че Стилиян се е обидил. След около половин час, когато вече седяхме пред хижата, той се опита да ме метне нещо, за да си отмъсти и обидата му лъсна. Беше сериозен и сърдит от уловката. Ядосах му се и му рекох, че е малък лигльо. Настана мълчание. Разкарах се оттам, а след петнайсетина минути се върнах и му се извиних. Веселбата продължи.

Така работи суеверието. Така се лъже лековерието. Така, по подразбиране, имат нужда от вяра. И така се вкопчват за всяка сламка. Дано все пак някой ден да се качат на кораба. Дано. Не знам.

На другия ден през цялото време валя. Въпреки лошото време обаче беше приятно. Красиво, свежо, чисто. Божие творение. Майски дъжд на върха на Стара планина, цъфнали дървета и ниско прелитащи облаци...

Помолихме хижаря да ни откара с уазката си до Плачковци да напазаруваме провизии. С мен се качиха да помогнат Искрен, който не познава баща си и Стефан, който е срещал извънземни форми на живот. Петнайсет километра по балканските пътища под дъжда.

Плачковци е типично, издължено планинско градче, но по-неугледно от другите. Има си обаче хубава гиздава църквичка с икони от всички стилове. Забелязах я, след като бяхме напазарували и натоварили торбите отзад в уазката. Казах на хижаря да ме изчака мъничко.

Момчетата тръгнаха с любопитство след мен. На входа казаха, че нямат дребни за свещи, затова купих три от двайсет стотинки и им дадох по една. Прекръстих се. Те също. Запалих свещта и я сложих в свещника. Стефан попита не е ли неправилно да паля свещта от запалка. Отговорих му, че не е. После казах „Отче наш“ на глас. Те мълчаха и слушаха. Казах „Амин“ и се прекръстих пак, те също след мен, макар и с леко криво изражение на лицата си. Разгледахме църквата. Казваше се „Свети пророк Илия“. Обясних им как да разберат името на храма, погледахме изящните стари дърворезби и красивата голяма икона на Богородица с Младенеца и излязохме. Навън дъждът беше намалял, но тъмни облаци прииждаха от всички страни. Хубавият дъждовен ден продължаваше.

Уазката ни откара бавно, с ръмжене и люшкане наляво и надясно, по стръмния път отново в небето.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2006, № 3 (76)