Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИН ПРИМЕР ОТ ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА

Николай Фенерски

web

Наскоро, преди около месец, в училище ни съобщиха, че от Добрич идва експерт по преподаване на Нов Завет и ще изнесе открит урок пред учителите в града ни със случайно избран девети клас. Когато всичко това свърши, реших да изчакам известно време, за да отминат емоциите и да мога на бистър ум да преценя случилото се, да не го украсявам излишно... Лично директорът на училището „сведе информацията“ за пристигането на експертката до нас, учителите по литература, и ни намекна, че е желателно да присъстваме, въпреки че се падаше в събота следобед.

Аз обаче реших да не ходя. Не беше въпрос на предчувствие или дързост, а просто знам от опит, че експертите си падат по общите приказки и имат твърде малко допирни точки с реалността на четиридесет и петте минути учебен час, в който трябва да научиш някого на нещо, да го оцениш, да го заинтригуваш и т.н. Освен това двете колежки от училище със сигурност нямаше да пренебрегнат препоръките на шефа и щяха да присъстват на демонстрацията, което беше смекчаващо вината обстоятелство, важното бе да има представител.

Може би е странно, че като християнин не проявих достатъчно заинтересованост по една близка за мен тема, но така или иначе, реших да не ходя, не мислех, че нещо ще изгубя. И се оказах прав. Жена ми, която преподава на ученици до осми клас, решила да отиде на урока, за да види как ще се представят бившите й седмокласници. После у дома тя ми разказа за чудноватите „експертни“ методи и глупостите, които я впечатлили - останах доволен, че не отидох...

Но нещата не свършиха дотук. Само след седмица същата въпросна госпожа отново заяви отнякъде, че идва да демонстрира великите си знания, но този път в едно съседно градче, населено главно с мюсюлмани, а понеже там нямало много учители, пък и транспортът е нередовен, най-добре да се натоварим всички в служебната „Нива“ на нашето даскало и да я закараме... Урок за билингви на тема „Христовото разпятие“. Този път мърдане нямаше. Не само че шефът влезе в ролята на шофьор, но от областния град заедно с експертката дохвърча и самата наша инспекторка, командировала се, за да придружава „светилото“ в богословската наука. В „Нивата“ се натоварихме аз, една от колежките, шефът и експертката. Останалите се качиха в друга кола и потеглихме.

Седях точно зад гърба й. Тя се полуизвърна настрана, аз се наклоних, запознахме се и заговорихме, за да нарушим неудобното мълчание. Оказа се, че имаме обща позната от университета и че самата тя е от Ловеч, а живее от няколко години в Добрич, издала книга по преподаване на Нов Завет в средните училища, амбициозна личност. Общата ни позната беше моя състудентка и - както разбрах - нейна голяма приятелка. Имах добри впечатления от онова момиче, но веднага си спомних, че тя членуваше в някаква протестантска секта, че редовно ходи по сбирките им, дето пеят разни песнички и неведнъж сме спорили по темите „паленето на свещи“, „кръстния знак“, обръщението „отче“, „иконите“ и т.н. Събрах две и две и получих четири. Самочувствието на експертката можеше лесно да бъде разпознато като протестантско... И преди да стигнем до градчето, реших да се застраховам. Казах й, че новият свещеник в Ловеч всъщност е стар мой приятел от селцето, където почнах преди години да работя като учител и я попитах дали не го познава. С половин уста ми отговори, че знае за него и е виждала дъщеря му. Аз възкликнах, че светът е малък и двама души в България винаги могат да открият общи познати, за да продължа някак разговора, като вече бях убеден, че подхвърлянето ми свърши работа. Приготвих се за търпение. Самонавивах се, че влизането ми в спор пред очите на директора с цял експерт и то спуснат от самия инспекторат няма да доведе до нищо добро за мен. От друга страна си казвах, че ако чуя нещо обидно за вярата ми, няма да мога да премълча, а и не трябва. Исках да преглътна, да си затрая, ние с нея не бяхме равнопоставени, аз трябваше да слушам, тя трябваше да ни учи как се правят нещата. Спорът просто беше невъзможен.

Пристигнахме в училището. Целият персонал - от директора до чистачките - се беше строил като за военен преглед. Празнична суматоха цареше по коридорите, всички чакаха експертката и най-вече инспекторката, няма да се излагаме пред началството, я. Експертката влезе в класа, за да подготви урока си, а всички останали изчакахме да ни покани. В класната стая седнахме около двайсетина учители и също толкова деца, разделени в четири групи. Урокът започна. Протестантка преподава Христовото разпятие на мюсюлманчета - това си заслужава да се види. Макар че урокът не блестеше с нищо. Просто експертката предварително им бе раздала текстове, които те по даден сигнал прочитаха като отговор на въпросите й. Индуктивни и дедуктивни изводи нямаше, децата просто сричаха спънато раздадените им текстове.

Понеже знаех, че след урока ще има обсъждане, почнах да си водя записки за задължителната глава „въпроси“ накрая. Въпросите ми така си и останаха незададени. А бях се приготвил да питам много неща - като например защо споменава жертвоприношенията на деца, когато говори за историята на Авраам и неговия син, без да разграничава, че жертвоприношения са правени на езическите богове, не и на Единия Бог. „Христос остава недоразбран“, каза тя по-нататък и продължи да обяснява как Каиафа и другите първосвещеници просто не са разбрали Спасителя, не са видели в Него Месията, което е спорен момент - та нали Христос върши открито толкова много чудеса и дава толкова много доказателства за Себе си. Еврейските първосвещеници са знаели добре Кого разпъват... Експертката взе да разяснява, че всеки може да се спаси, стига „да търси Агнеца и да го разпознае в Исус“, тоест от човека не се изискват „непосилни“ духовни подвизи, никакво старание и никакви мъки като пост, благочестие... Стига само да кажеш „Да, Христос е Син Божи“ и си спасен, стига „да имаш зрение за духовните реалности“, нищо повече... Сякаш самите демони не признават Христос за Бог... и те, нещастните, са Го разпознали и въпреки това не са се спасили... Сякаш бабите в църквата имат „зрение за духовните реалности“ - ако нямат такова зрение, няма ли да се спасят? Тоест, чисто протестантски тази жена заяви, че „кръвта на Христос измива нашите грехове“, ние вече сме безгрешни, защото Той е поел цялата тежест и Неговата „заместителска“ жертва решава всичките ни проблеми... Тя абсолютизира този момент, без аз да абсолютизирам семантичните разлики на „вместо“ и „заради“. Гвоздеят на програмата, връхната точка в саморазобличението на протестантизма й бяха стихотворенията, които учениците засричаха - стихотворения от непознат за мене автор, стихотворения, каквито съм слушал сектантите да пеят из общежитията в Търново. Дрънкат на китари, бълват високопарни заучени изречения и се самозомбират, изпадат в транс... зомбират и психически по-слабите, безпомощните, които търсят опора, каквато беше и нашата обща позната от Ловеч... Външен човек, попаднал за първи път на тяхна сбирка, усеща ужасно главоболие и някаква дълбока обида...

Часът най-накрая свърши и започна дългоочакваното обсъждане. Изпълнихме учителската стая, домакините поднесоха кафета, чай и някакво газирано безалкохолно от местен производител. Пред нас имаше бисквити, фъстъци, солети, лека следобедна почерпка. От едната ми страна седеше нашият директор, а от другата беше колежката. Те и останалите учители отдавна се бяха отегчили, не виждаха нищо скандално или нередно в твърденията на експертката и просто чакаха всичко това да свърши. Доста трябваше да почакат - „обсъждането“ се проточи повече от три часа, повече от три часа експертката се наслаждаваше на собствения си глас и не забелязваше, че някои колеги вече отдавна нервничат и през минута си поглеждат часовниците. Аз мълчах. Стоически премълчах мнението й, че можем лесно да докажем на тези малки мюсюлмани несъстоятелността на тяхната религия пред християнството, няма никакъв проблем да им обясним кое от кое произлиза, как са разположени във времето събитията и що за грешник е бил Мохамед. Не знам тя дали си вярваше и дали наистина си представяше, че е възможно тези „билингви“ да бъдат обърнати в християни... Но тук нещата съвсем се объркаха, защото от самото начало по подразбиране говорехме за Библията като за литература, не като за свещена книга, а изведнъж в думите й се сблъскаха религиите... Напрежението ми растеше. Растеше и нетърпението ми най-накрая да се свършва това „обучение“. Нашият директор взе да си мърмори под носа, че тая се е извъдила голям всезнайко, двамата с него нападнахме фъстъците и напитките, инспекторката беше излязла с директора домакин да говорят нещо... Нещата бяха под контрол. Експертката обаче не се смути и бодро продължи да ни разяснява „в дълбочина“ науката за Бога...

Успях да се съсредоточа за последно. Думите на ескпертката звучаха все по-наставнически, ние, дето се осмелявахме да шумим, бяхме невежите, тя, дето все още полагаше усилия да ни ограмотява, беше авторката на книгата за Новия Завет в училище. (Накрая, разбира се, се опита да ни продаде същата книга, но не забелязах някой да си купи.)

- Ето, достигна до мен гласът й, вижте, че и до днес съществува езичеството сред хората, курбанът какво е? Жертвоприношение в най-езически вид. Та дори и в църквата - паленето на свещи също е езически ритуал и изобщо в църквата има много такива елементи, които свещениците търпят заради хората... Свещта е огън, ритуалният огън е езичество.

На това място вдигнах ръка.

- Може ли да не се съглася? - попитах, а в мен вече всичко кипеше.

Тя погледна неразбиращо, но бързо реагира:

- Да, разбира се... Разбира се. Ние просто водим диалог, всеки има право на мнение, тук обсъждаме различни теми... Защо? Нещо имаш ли предвид, Ники?

- Да, имам... - започнах бавно, като в себе си гневно се подразних на фамилиарното обръщение. За разлика от нея, аз не й запомних името. - Имам предвид, че това, което казахте, е Ваше тълкуване, не съм съгласен с него и не смятам, че трябва то да се приема за истина. Това, което споменахте, са примери за милосърдие и раздаване...

Млъкнах. Всички погледи бяха обърнати към нас. Случваше се нещо разнообразно. Ние вече не говорехме за Новия Завет като за литература. Ние проговорихме на различни езици. Точно това трябваше да има предвид тази жена от самото начало. А го каза едва сега:

- Ние сега разискваме преподаването на литература, преподаването на Библията в училище и е необходимо да се съсредоточим върху нещата, които са общовалидни и универсални. Аз не мога да разбера защо стигаме до такива въпроси. Ето например...

Например, ненапример, спрях да я слушам. Не усещах напрежение. Беше екстремно преживяване с прилив на адреналин. Гласът й продължаваше да звучи все по-високо и твърдо, явно громеше съмнението, предизвикано от мен... И как веднага смени темата...

Шефът остана доволен, че някой прояви смелостта да възрази на експертката, без самият той да е просветен християнин и да разбираше за какво става дума. А тя вече и не поглеждаше към мен. Взираше се в очите на безропотните даскали и продължаваше да се опива от въздействието си. Когато в стаята влезе инспекторката и застана до нея, тя завърши лекцията си победоносно, с чувство за изпълнена мисия. В инспекторката експертката срещаше закрила. Закриляше я самата държава, системата й даваше майчиния си скут, където да се крие на топло, да пише книгите си и да разнася сектантския си ентусиазъм по села и градове.

И цялата тази история нямаше да има абсолютно никакво значение, ако не беше точно този неоспорим и объркващ факт. Със съдействието на държавната институция „Регионален инспекторат по образование“ една мисионерка на неправославната вяра се разхожда свободно из училищата, поощрявана е, издават се книгите й като официални помагала, препоръчват ни я горещо и назидателно, плащат й командировъчни. На кого ли му пука? Поредната глупост.

Глупост цари в образователната система. Непросветеност и невежество. Друго няма. Господ да ни е на помощ. Преди хиляди години началниците са виждали отделно истината и лъжата. Пред очите на нашите началници е едно мътно бозаво петно и друго освен задоволство от властта си е трудно да изпитат...

В края на краищата излязохме с облекчение, качихме се в колите и потеглихме обратно. И, разбира се, експертката не се качи при нас. Не можахме дори да се сбогуваме.

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2006, № 4 (77)