ЕДИН ОБИКНОВЕН РЕВЛЬО

Николай Фенерски

web

Ако ви кажа какво правя, няма да ми повярвате. Абсолютно безсмислено занимание, в което откривам все повече смисъл с времето. С поредните секунди и минути се убеждавам, че това е едно от най-смислените и реални неща в живота ми.

Около два през нощта е. А аз стоя на двора и гледам нагоре. Небето е ясно. Пълно със звезди. Гъчкано и фрашкано със звезди. Небесни космически тела и прочие. Дали ще ми повярвате, ако ви кажа, че не правя нищо друго освен да стоя и да гледам нагоре? Само това. И не съм изперкал. Още съм с всичкия си. У дома си имам две деца, имам хубава работа, справям се, без да се оплаквам. Тоест съвсем нормален пич съм си. Вие ми кажете някакво по-смислено приложение на тези шантави звезди!

Какво толкова, ще си кажете, че стоя и зяпам. Само че аз не само си стоя и зяпам. А колкото повече зяпам, толкова по-трудно ми става да сдържам сълзите си. Колкото повече - толкова повече. И накрая те потичат. Не мога да ги спра. Плача. Но не плача просто така, без нищо. Винаги има някаква причина, когато плача. Номерът е там, че трудно обяснявам тази причина.

А сега плача, защото гледам звездите. Би било тъпо да разказвам с подробности какви мисли ме връхлитат, докато ги гледам. Самият факт, че ги гледам, че ги наблюдавам оттук, че ги виждам, че аз съм тук, а те са там, е достатъчен. Ето ме мен. Ето ги тях. Стоя и ги гледам. Невероятни са. И истински. Те са там. Със сигурност. Аз съм тук. Но няма значение кой къде е. Дори аз да съм там, а те да са тук... Какво тук значат някакви си човешки мисли? Въпросът е, че аз и те съществуваме. Ние сме в наличност. Аз и звездите.

Докато ги гледам и докато от очите ми тече солена вода, не мога да се отърва от усещането, че аз и звездите не сме сами. Нечие присъствие ми е до болка познато, до радост известно. Нечие присъствие прави възможно всичко това. И точно то ме предпазва от полудяване и ми вдъхва Вяра, че там отвъд звездите, че там отвъд всичко, че след края на безкрая мисълта ми може спокойно да продължава да търси какво има. И че там има нещо. След края на безкрая... Отвратително силно е това доказателство. Отвратително хубаво е да стоиш и да гледаш звездите. Бог те обича, момче!

Край мен в тревата монотонно продължават да издават все онези невероятни звуци щурците. За достоверност съм си отворил една бира. Всичко това не може да е случайно.

Нали?

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2008, № 10 (107)