ДВА НОВИ БЪЛГАРСКИ РОМАНА -
КАКВО НЕ ДОСТИГА НА ЕДИНИЯ И Е В ПОВЕЧЕ У ДРУГИЯ

Николай Фенерски

web

Книги купувам редовно. Обичам да чета. Не съм непретенциозен читател. Дори напротив. Но съм дисциплиниран в четенето и щом започна нещо, довършвам го, ако ще и най-скучното четиво на света да е. Така стоически и напук прочетох например нобелиста “Тенекиеният барабан”. Всичко е въпрос на вкус. Затова мнението ми не може (и не искам) да мине за литературна критика. Само едно мнение на един читател.

Като казах, че си купувам книги редовно, да поясня. Говоря за художествена литература. 98 процента от чужди автори. Трудно ми е да попадна на интересно българско писане. Интересно за мен - нали вече се изяснихме. Не ми се ще да изпадам в така противния ми негативизъм. Но факт е, че много трудно чета нещо, написано от българин. Защо ли? Ами първо, защото героите на съвсем малко български автори имат нормални имена. Исландските автори не се свенят да дават исландски имена на героите си. Нашите автори обаче трудно назовават героите си с нормални имена - Георги, Петър, Иван. Мислят си сигурно, че като ги представят за Джими, Пит и Томи, аз ще се гътна от кеф и ще се самоизлъжа, че са излезли от страниците на западен писател? Така ли е? Не знам. Питам. Поради что?

Както и да е. Има още да се учат на естествено държане с читателите тези вече не толкова млади български автори.

Та купих си “Сабазий” на Кристин Димитрова и “Английският съсед” от Михаил Вешим. Различни по нагласа и подход творци. За стихотворенията на Кристин Димитрова например не мога да напиша мнение - мога само да им се възхищавам. Чел съм и нейни разкази. Затова не се подвоумих дали да се бръкна за 10 лева. Книгата на Вешим е доста хвалена из интернет, та реших да рискувам и с нея. Защо е риск ли? Защото Вешим е един от редакторите на “Стършел”. Нищо лошо против този вестник институция. Но ситният хумор в него не е предпоставка за написването на истински забавен роман. Така или иначе - заглавието “Английският съсед” е провокиращо. Дано, рекох си, след антрето на злободневния хумор навляза в увлекателен и стойностен свят. И се разделих с още 12 лева. Та ето го и първото сравнение - “Сабазий” е по-евтина от “Английският съсед” с цели два лева. Литературната стойност обаче не може да се мери в левове. Трябва да се измисли друга мерна единица. Кое е обратното на лев? Заек. Тази книга е по-скъпа от тази с три заека и половина. Това беше шега.

Не на шега обаче в иначе доброто по замисъл ТВ шоу “Голямото четене” българските патриотари и комплексари сложиха на първо място “Под игото” и още две български произведения. Пред книги като “Сто години самота”, “На изток от рая” и т.н. Необходимо е връзката между двата феномена да се изследва - писателите не ползват български имена за героите си, а читателите нареждат българските творби пред световната класика по чисто емоционални причини. Пълно разминаване. Ние няма да пишем непретенциозно - казват днес писателите ни. А ние няма да четем книгите ви - отвръщат им българските читатели и посягат към Гришам, като едновременно с това гледат през рамо към “Под игото” в своята отдавна прашасала библиотека. Ето такива работи.

Но да се върна на двете книги. И двете са над претенциозното, и двете са увлекателни, всяка по свой начин. Но не бих ги нарекъл шедьоври. Основният недостатък на “Сабазий” е размерът. След прочитането й веднага я сравних със “Замислих бягство аз” от Юрий Поляков - нов руски роман. И първата най-очебийна разлика е именно обемът. 228 страници за “Сабазий”, 640 за “Замислих бягство аз”. И в двете книги главният герой е невинен човек, който страда уж съвсем незаслужено по всички Аристотелови закони. Тези герои се опитват да разберат своето време, да избягат от него, да не го приемат, да се съхранят и да не се изцапат от калта му. И двамата герои успяват - на цената на своето лично нещастие. Руският герой обаче е много по-плътен, много по-близък ни става и съдбата му наистина трогва. От стремежа за “бързо писане” или поради друга някаква причина българският съвременен герой остава недоразвит, рехав, тъкмо съдбата му да ни грабне и състраданието да ни изведе на пътя на катарзиса, и историята му свършва. Изчерпват се страниците. Наличните страници, в които той ни се разкрива, са елиптични, изпуснали са много важни части. Орфей остава недостатъчно плътен и недостатъчно кръвен. За съжаление манията за “бърза литература” толкова прокламирана от Б. Русев, Т. Марков и прочие претенциозни и вече не толкова млади писатели е доста модна. Надявам се Кристин Димитрова да не е написала тези още около 400 страници, които романът заслужава, поради друга причина. И тъкмо Орфей да ми стане любим и да навляза в душата му, ограничението на кратката форма ми слага граници. Искам да прочета още за него. Трябва да прочета още за него. Повече подробности за детството му, повече подробности за любовта му, повече подробности за всичко, свързано с него. Романът може и да е наречен на дявола Сабазий, но е посветен на човека Орфей. Някой трябва да им каже на тези момчета от кръжока “бърза литература”, че на нас, добрите читатели, не ни се чете бързо, чете ни се качествено. И че специално тяхното “бързо писане” е далече от качеството на съвременното руско писане например.

“Сабазий” по жанрова дефиниция не бива да бъде кратко и бързо четиво.

Друг недостатък, който аз намирам в “Сабазий”, е мрачното настроение. Пак за сравнение - “Замислих бягство аз” също представя мутрите, корупцията и потиснатия дух на епохата ни. Но героят Олег Трудович е в същността си приветлив и отворен човек, приятелите му се шегуват с него, авторът се шегува с героите си, има усмивка, има и смях. Усмивката и приветливостта липсват на “Сабазий”, чувството за хумор го няма, а животът ни може и да е мрачен, но оцеляваме благодарение на хумора и доброто настроение. Малко добър хумор или по-ведро отношение би придало и повече плътност на Орфей. (За разлика от Владимир Трендафилов не смятам, че имената от митологията са минус на произведението - те са доста ефектен начин за справяне с проблема “имена на герои в български романи”).

Героите на Михаил Вешим в “Английският съсед” си имат нормални имена. Техният проблем е другаде. На тях им липсва сериозността на героите от “Сабазий”. Романът грабва със свежия си каламбурен хумор и наистина се надявах, че това грабване няма да остане повърхностно и краткотрайно. Уви, точно такова то си е. Има я българската действителност тук, има ги героите на времето ни. За съжаление, не присъства нито един нормален българин, което е несправедливо спрямо реалността. От друга страна, и тези, ненормалните, са станали вече нормални. Сериозният главен герой се явява уж англичанинът. Но и той не проявява свой характер, а е типаж - първо е типичен англичанин, докато средата не го превръща в “истински българин”. Набързо ще спомена и неприятното нравоучителстване в няколко пасажа, като например обяснениято, че “далавера” е най-обичана и често използвана дума у нас. (Отделна тема е, че англичанинът не би трябвало да има проблеми с тази дума, delivery и далавера са от един корен и с близко значение.)

Що се отнася до бързината - “Английският съсед” може да бъде причислена към бързата литература. Аз лично я прочетох за ден и половина. Това говори добре за книгата. Само дето след прочитането й си останах гладен. Захарен памук. Дребният хихикащ стършеловски хумор и каламбурстването ми дойдоха в повече. Много ми се искаше Михаил Вешим да е надскочил фейлетонното вестникарско представяне на историята. Героите обаче сами се представят като изрезки от “Стършел”. Скинарят примерно, колкото и разностилен да е - рокер, хеви метъл, пънкар и анархист, - си остава просто един литературен тип. Такива хора не познавам. Всеки жив човек колкото и типичен да е, си има свой облик. Но и типизирането бих го преглътнал. Това, което най-много ми липсва в този роман, е дълбочината. Имаме една история, която е почти невероятно да се случи точно така, герои, които са взети от действителността - като онзи, който си смени името на Манчестър Юнайтед, постъпки, за които всеки ден четем из вестниците, налице е всичко реалистично, но го няма мирисът на човек и реализмът е заместен от андекдотизъм.

Та накратко - и на двата романа липсва по нещо. Повече ми допадна “Сабазий”, защото той сякаш пò има възможност да се доразвие и звучи по-интимно. “Английският съсед” печели точки с много добрия смях на места, но не може да бъде истински добър роман, поради липсата на каквато и да е онтологичност, персонажите му са лишени от вътрешен свят. И от любов. А аз не мога да чета книги за герои, които не си задават въпроса за смисъла на съществуването си. Нищо друго не си заслужава да се пише за него.

Хубавото е, че надеждите ми скоро да прочета нещо българско и добро на световно добро ниво се завръщат. И, драги български писатели, спрете с тази шибана култова бързина. Никой заникъде не ви гони. Целият живот е пред вас.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2009, № 4 (113)