Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЪЖДОВНИЯТ ЕСЕНЕН ДЕН

(2)

Николай Фенерски

web

В моменти като снощния Тя сравняваше живота си със сапунен сериал. Същото евтино живуркане, изпълнено с дребни страсти и фалш. Трябва само да си инсталират камера в ъгъла на стаята. Ожениха се преди четири години и тази сцена се повтаряше приблизително всеки месец. 48 пъти. Той бе свикнал. Знаеше, че още на сутринта нейната усмивка ще огрее гарсониерата в ъгъла на малкото градче и битието отново ще стане по-леко поносимо и даже приятно.

- Добро утро, момчета...

- М-м-м-м... - размърдаха се едновременно баща и син. Външно бяха като клонинги и често вършеха несъзнателно едни и същи жестове.

- Вижте, дъждът е спрял.

- И мама е весела - каза Той.

- Мамо, днес нали няма да ходя на градина?

- Няма, майче, цял ден сме заедно - беше неделя.

Тя погледна мъжа си мило:

- Извинявай...

- За какво? Ти беше откровена, наистина го мислиш... - усмихна й се леко предизвикателно.

- Глупости...

И двамата бяха наясно, че на повърхността всичко отново е спокойно и изригвания като вчерашното са част от ежедневието. Животът трябваше да продължи.

А на него му бе криво - пак я сънува. От тези сънища, които оставят вкус за целия ден. Зарече се да не си спомня, да отреже конците, вързали го за миналото. Като че ли се оказаха въжета - стоманени. Раздели се с нея два месеца преди да се ожени. И то ако беше раздяла... Виждаха се тайно още дълго време. Не можеха да преодолеят инерцията и желанието си.

В някои мигове си казваше, че дава целия си съзнателен живот за един такъв незавършващ сън. Не за среща в реалността, не. Само за един безкраен, мъчителен, пълен с нея сън. Друг път. Не става. Няма начин.

- Митак, хайде на църква, рече той.

- На църква, на църква - зарадва се детето. - После нали ще ми купиш шоколад, тати?

- Може ли...

Градчето бе притихнало и мръсно. Сякаш се срамуваше от нещо. Двамата пресякоха пустия площад ръка за ръка и само едно босоного циганче, изглежда по-малко и от Митко, дойде до тях да иска стотинки. Между двете деца нямаше нищо общо. Мургавелчето бе отракано и не се страхуваше да ходи само из града. Дори не можеше да каже какво иска - “Дай, дай”, протяга невръстна ръчичка и гледа право в очите.

- Тати, на това детенце къде е майка му?

- Не знам, татко.

- Ами защо иска парички?

- За да си купи хляб.

Малкият се замисли и млъкна за минута.

В църквата се държа сериозно и предизвика умилените погледи на бабите. Каза „Отче наш“, постави свещта и се прекръсти. Старият свещеник изнесе хубава проповед след службата. Гласът му успокояваше с напевните си нотки, но говореше злободневно.

...Щеше да е престъпление да сравнява двете жени, не би си го простил. Те нямат нищо общо помежду си, те са двете страни на неговия живот, той е монетата. Ези или тура? „...да бъде Твоята воля...“ Но защо, защо не можеше да си наложи - край, майната му... За какво ставаше въпрос - свобода, секс, любов? Или както там се нарича това тъпо усещане.

С нея изкараха две години. Той беше първият мъж в живота й и тя на него първата жена. Свикнаха ужасно един с друг. И докато бе с нея, се влюбваше постоянно в други.

Влюби се и в Жена си и влюбени до уши се ожениха.

А тя продължи да го търси, отдалеч я виждаше да приближава до вратата му и я избягваше. Какво да й каже... Знаеше какво. Но не да й каже, а да направи. И го прави - няколко пъти. Без да се замисли. Връщаше се при Жена си негузен. Тук съвестта нямаше достъп.

Често се чудеше може ли да се изчисли кой на кого колко точно е длъжен. На колко се равняват два щастливи мига или две жестоки думи? Чисти сметки. Дълговете трябва да се плащат. Мъжът трябва да умира от срам, когато жена му казва любимото си изречение: „Живота ми съсипа!“ И после с фалцет: „Взе ми най-хубавите години“. Направо страховито звучи.

Неделята е ден, в който времето го мързи да тече. По обратния път вървяха бавно през окапалата шума с ръце в джобовете и сериозно разговаряха за смешни неща. Гледната точка от височина шейсет сантиметра е по-ясна. За детето светът е чудесен. Като рибата, чиито очи в млада възраст са от двете страни, а като порасте, се преместват само от едната и погледът се ограничава.

Стигнаха до панелката с подритване на кофичка от кисело мляко и дрънкане на измислици.

През това време законната съпруга е сготвила, изчистила и сложила задължителната усмивка. Отгоре всичко е спокойно. Една от хилядите изтървани, безтегловни недели с пиене на чай и зяпане на телевизия.

- Как беше разходката?

- По улиците няма никой, чак изглежда фантастично, сякаш сме сами в целия град...

- Неделя...

- Не е само до неделята. Просто тук не остана никой. Няма кой да те напсува.

Разказа й за срещата с циганчето.

- Виждала съм ги, цяла банда са. Приготвила съм за това малкото едни стари обувки на Митко.

Той застана срещу прозореца и се загледа някъде много далеко.

- Какво ти е? - попита го Тя искрено.

- Нищо.

- Виждаш ми се тъжен.

- Трябва ли да съм винаги весел? На какво да се радвам?

- Днес твой ред ли е?

- По-лек случай съм от теб.

Засмяха се. Имаше още много от онази любов, която ги събра. Колко точно, я да изчислим.

- Знаеш ли - каза Тя, - не е нужно да правим винаги трагедии, от това страда най-много Митко. Ако те тегли нанякъде, замини. Стори каквото смяташ, че трябва. Животът ни наистина е само един. Не е нужно да се разделяме, знаеш, че не можем един без друг. Аз не мога без теб.

- Разумна, както винаги. - Стана и я прегърна. - Ти си жената на живота ми.

Часовете до вечерта се изгубиха небрежни и глухи. Дори лек ветрец не разрошваше окапалата край тротоарите шума. Той стоя на балкона и гледа голите дървета, докато не се превърнаха в тънки костеливи пръсти, протегнати към сивото небе, за да го погъделичкат. А то си стоеше безучастно и хич не му пукаше за нищожните страсти, подскачащи като бълхи някъде долу. Понякога му идваше да крещи и да стреля в него, да предизвика Онзи горе, въпреки че нямаше смисъл - надеждата и безнадеждието са си лично твой избор.

„Със сигурност, помисли си, тясното пространство, сивият цвят и ежедневието допринасят за образуването на...“

- Момчета, хайде на вкусна вечеря!

- Вкусна вечеря, вкусна вечеря... - тригодишното момченце беше щастливо.

- Утре пак на работа, а ти пак на градина. Нали? - попита Той детето.

- Да, ама той Петьо не иска да си играе с мен, а преди бяхме приятели. Пък Ванко е още малък и пикае в гащите. А Петьо каза, че баща му хърка по цял ден...

- Голям бъбривец си. Виж колко сладко е сготвила мама. Нали знаеш, че тя обича да я хвалим.

В отсрещните блокове светеха прозорци, а зад прозорците бащи, майки и деца продължаваха безкрайния разговор. Звуковият фон на малкото и безценно щастие.

Той стоя под душа дълго и неподвижно, мръсните мисли една по една се стичаха в канала и отиваха на майната си. Някой ден може би щяха да го запушат.

Детето вече спеше. Те се любиха като хора, които познават телата си. В стаята бе топло. По стъклата отново заудряха ситни капки.

- Няма ли да гледаме филма? Интересен е. По книга на Вонегът - каза Тя.

- Нещо не ми се гледа...

Някъде тогава мобилният му телефон иззвъня. Дано не е тя, помисли си и стомахът му се обърна. Нямаше какво друго да направи. „Здравей...“

Целуна малкия, погледна спящата си жена и тихо отключи вратата. Автобусът за София тръгваше точно в шест, трябваше да побърза. Стигна навреме, в раницата бе взел само един пуловер и дънки. Качи се, купи билет от шофьора и потъна в удобната седалка. Добре, че мястото не се падна до някой дърдорко, на когото всичко му е ясно и сипе безценни съвети.

Въобще не му се спеше. Не мислеше за тези, които изоставя. Просто се наслаждаваше на тихото бръмчене на двигателя, на дългия път пред себе си, на току-що излюпилото се слънце. Ей, слънце, какво си мислиш ти!

По-спокоен не се бе усещал от години. Отпусна се и задряма. Пътуването щеше да продължи часове. От време на време отваряше очи и се луташе из планините, селата, крайпътните кръчми. Автобусът спря за почивка. Той слезе заедно с останалите пътници. Краката му се бяха схванали. Запали цигара и се протегна със скърцане. Всяко действие го изпълваше с наслада сякаш го извършва за пръв път, сякаш сега се ражда. Обиколи автобуса, размени няколко думи с друг пътник и огледа заглавията на вестниците. Примижа срещу слънцето и помисли: „Чудно, нали снощи валеше и бе толкова студено...“

Пътуването продължи. Искаше му се никога да не свършва, целият му живот да премине по гарите, влаковете и автобусите. Да има само една чанта с два парцала в нея. „Гарите са най-страхотното място. Ако можех постоянно да се чувствам така... Машинистите, циганчетата и кафеджийките са обслужващ персонал, те не могат да го разберат...“

Наближаваха София. На огромна крайпътна табела някой бе надраскал със спрей: ГОСПОД ЩЕ ВИ НАКАЖЕ! И малко по-нататък още една: БОГ Е СПРАВЕДЛИВ! Колите хвърчаха покрай надписите, без да ги забелязват.

Към единайсет слезе от рейса и се огледа. Шумът на големия град го възбуди. Тръгна бавно в определената посока. Заслиза в някакъв подлез и в далечината на тунела видя силует. Познат силует и позната походка. Не се бяха разбирали да го посрещне. Стомахът му се сви. Не можеше да си поеме дъх. Слабата фигура приближаваше, на лицето й видя усмивка. Опитваше се да върви към нея, но краката му изневериха. Бяха сами в целия подлез. „Ти си моето момиче“, каза й, както обикновено. Прегърна я, коленете му омекнаха и падна. Пъхна ръце под полата й и разбра, че отдолу е гола. Тя се разкрачи и в това нямаше нищо романтично. Просто тя си умираше да се разкрачва.

Ти-ти-ти-тит... Събуди го алармата на будилника. Жълтите копелета нарочно ги правят толкова противни. Садисти.

Скочи бързо и влезе в банята. Студената вода го разбуди. За миг се погледна в огледалото без сам да знае какво иска да каже. Това лице понякога го обърква. На горните етажи съседите също се приготвяха за новия ден. Миеха си зъбите, пикаеха и пърдяха.

Той свали пижамата си и светкавично скочи в панталона, без да посмее да погледне надолу...

- Хайде, поспаливци, време е - извика на жена си и детето.

- Още малко - измънка Тя. Много обича сутрин да се пазари за пет минути.

- Не може, сънливке, ставай! Хей, дребосък, ти също! Няма да ви чакам, аз излизам.

- Чао, друже...

- Исках да те питам - вчера вечерта телефонът ми звъня ли?

- Не, защо...

- Нищо.

На излизане вдигна яката си. Като че ли още сънуваше и само заядливите ситни капчици, забиващи се в лицето му, напомняха, че отива на работа. Понеделникът започваше с жестока неопровержимост. По тротоарите никой никого не поглеждаше, никой за никого още не съществуваше.

За миг се сепна и погледна нагоре. Усмихна се леко.

Там някъде отвъд студените улици, сивите облаци, шибаните равнодушни малки градчета, някъде от другата страна все пак слънцето грееше. И още непонятно и за него, незнайно къде, вече се бе пръкнала и потрепваше малката, но сигурна искрица на НАДЕЖДАТА.

- БОГ ЩЕ ВИ НАКАЖЕ, МРЪСНИЦИ! - Крещеше рано-рано кварталният идиот и ръкомахаше свирепо. - БОГ ЩЕ НАКАЖЕ И ВАС, И МАЙКИТЕ ВИ, ЧЕ СА ВИ РОДИЛИ, НЕНОРМАЛНИЦИ ТАКИВА!

Разнообразил е програмата. Обикновено стигаше до „Само Левски“ или „Назад, назад, моме Калино“.

Когато мина край него, Той го поздрави. Идиотът отвърна с брадата усмивка и заговорнически му смигна. „Не е ли рано, бе?“ - щеше да го попита, но онзи вече дереше гърло с благата си вест. Веселяк.

Виковете на идиота достигаха до него още няколко пресечки, а той продължи нататък, накъдето го водеха краката му, понеже понякога се налага и да се живее.

Вечерта детето вдигна висока температура. После оздравя.

След два месеца бракът им попълни оня процент, който някои много обичат да цитират. Сигурно защото се чувстват по-удобно като знаят, че не са единствените изоставени и изоставили. Той обаче не отиде при нея. Няма смисъл да се връща назад. Предизвикваха го непознатите пътеки, въпреки че знаеше - възможният изход е само един...

 

 

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 02. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.