Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛИЗО ДО СЪРЦЕТО МИ
Художествен пътепис

Николай Фенерски

web

Близо до сърцето ми има нож и вилица. Това изречение звучи твърде странно, но като всяко друго нещо си има обяснение.

Не бях идвал в Братислава от девет години. Изпитах топло носталгично задоволство, когато в четири сутринта през потното стъкло на автобуса видях силуетите на замъка и летящата чиния, кацнала върху огромната четвъртита колона в единия край на моста над Дунав. Реката сега беше замръзнала и ледът й отразяваше светлините на уличните лампи.

Братислава е град с достолепни стари здания с вътрешни дворове и красиви покриви, на които със сигурност живее Карлсон. Един от градовете с много гълъби по площадите през лятото и с усмихнати момичета през зимата. Присъства някакво средновековно спокойствие, което напомня за вечността из улиците и уличките на Братислава.

За разлика от студентските си години, когато бях настанен в една от сградите с вътрешен двор и красив покрив с малко бакърено петле отгоре, сега спях в едно унило общежитие на края на града, където денонощно хвърчаха коли, стърчаха огромни рекламни табели и разни гигантски хамбари с тъпи имена като „Хипернова“ продаваха всичко, каквото може да се продаде.

От прозореца на стаята ми на втория етаж гледката беше на нивото на една такава реклама, на която някаква девойка бе полегнала предизвикателно на един от модерните европейски дивани, които можете да си купите от близките хипермаркети. Вечер си отварях бира, сядах на обикновения ученически стол с лице срещу прозореца, опъвах краката си върху топлия радиатор, намигвах на девойката от рекламата и й казвах „наздраве“.

Някога идвах в този град всяка година за по един месец да уча и да се забавлявам, сега просто бачках и не ми дремеше къде ще спя. Всяко нещо с времето си. „Време да съграждаш и време да събаряш. Време да се родиш и време да умреш... Време да плачеш и време да се смееш. Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни. Време да търсиш и време да губиш. Време да обичаш и време да мразиш...“ Не бива да объркваш времето. Объркаш ли времето, само ще пострадаш най-нелепо като някой тъп новобранец. Може да се каже, че с възрастта бях заслужил точно това, просто бе настъпило следващото ми време. И няма нищо незаслужено. Сега изкарвах някакви пари и печелех някакви дивиденти за бъдещето си, защото нося отговорността да храня още три гърла... А тогава грабех от живота по най-безсрамен и хищен начин. Така да се каже, индустриализирах се душевно, емоционално и мислено и цялата лиготия с Карлсон и гълъбите е безкрайно мъртва. Малко ми е мъчно за нея. Същата онази мъка по невъзвръщаемите неща като вкуса от детството или някогашната любов, след които претръпваш и хващаш мазол и нямаш шансове отново да изпиташ същото.

И за да я забравя окончателно нея, мъката, или поне да я притъпя, втората вечер се налях безпаметно с бира и сливовица за вкаменител с едни стари приятели. И изпуших една кутия цигари, въпреки че ги бях отказал от три месеца. Но бях забравил нещо. И пак се прецаках... Бях забравил, че махмурлукът разкапва без остатък и без друго тънката копринена преграда, която обикновено ме предпазва да не полудея от тъга. Чувам, виждам и усещам всичко наоколо толкова отчетливо, ярко и контрастно, че ако успея да филмирам само един такъв миг с всичките му нюанси, косъмчета и петънца, ще стана милионер.

Знаете ли какъв е шумът на живота? Звучи отчайващо като скърцане на зъби и тържествено като последен марш на разбита кална армия. Звучи отчайващо и тържествено. Сутринта, преди да се кача в автобуса, си купих билет, защото още не знаех как им функционира системата. Иначе по принцип съм виден незалавян гратисчия.  От което се излекувах точно през този месец в този град. И по-точно ме излекува фактът, че нито веднъж не ме провериха и в един миг схванах на какво разчитат те. На нещо толкова сигурно - съвестта. Продавачката, от която си купих билета, дори не разбра, че съм чужденец, стараех се да махна акцента си. Тя се пошегува ведро с невзрачния си магазин, аз и още една жена се разсмяхме и това си беше чист и истински като сълзичка смях.

В автобуса бяха обичайните заподозрени. Хората, които обикновено се возят в автобуса и които никой след това не си спомня. А всеки един от тях е достоен да бъде запомнен... Както винаги всички те си мислеха нещо, а аз както обикновено когато съм махмурлия, ги наблюдавах как го правят и почти отгатвах мислите им. Шофьорът караше бързо, за да не даде възможност на нафтата да замръзне в този кучешки студ и зад прозореца на ускорен кадър течеше все същият филм - прегърбени минувачи, купчинки мръсен сняг, реклами на автомобили, гробища, оградата на гробищата, порталът на гробищата, през който влизат някакви хора, които никога няма да познавам... Отпред имаше и каменоделство като край повечето гробища. Със сигурност в помещението вътре седеше човек с развито естетическо чувство и сериозен трениран поглед. Но това не беше и не можеше да бъде целият шум на живота. Без това сополиво солово изпълнение ние всички вътре в автобуса, ние всички по целия свят бихме били загубени. Едно около тригодишно момиченце плачеше в ръцете на баща си. Плачеше сякаш го боли, сякаш оплаква всичките ни грехове, сякаш никога нямаше да престане, сякаш я нямаше майка му. Майка му я нямаше. Бащата се опитваше да го успокои, говореше му нежно, люлееше го и с неудобство криеше очите си от другите. Детето спираше за минута да си почине и започваше отново. То плачеше и ни казваше: „Знаете ли колко ме боли? Не знаете. И не можете да ми помогнете. Боли ме толкова много и толкова широко, колкото цялата болка в галактиката Млечен път не може да боли. Колкото вас никога не ви е боляло, защото ако ви беше боляло, щяхте да сте мъртви. Тази болчица ми разкъсва с остри зъбки душичката, а после бавно я съшива с тъпа дебела игла.“

Когато боли, най-нормалното е да плачеш. Ако те боли и не плачеш, значи си се разболял от онази нелечима болест, от която страдат повечето пораснали деца. Къде е миналото? Не може ли да се върна само за един ден там, за да си припомня как се плачеше...

Денят си замина без остатък. На тръгване помолих колегите да ми дадат нож и вилица, защото имах храна, но нямах прибори. Щях да вечерям с красавицата от рекламата пред прозореца ми. Завих поотделно в хартия ножа и вилицата и ги пъхнах във вътрешния ляв джоб на якето си. Бе обаче твърде рано, за да се връщам в кочината си и по телефона се бях разбрал да се срещна с един готин осемдесетгодишен тип, който някога беше мой професор по словашка литература, строен, с младежки вид и пленителна духовитост. Веднъж в едно интервю по „Панорама“ на тема Словакия като новоприет член на Евросъюза и България като предстоящ такъв на въпроса кои са любимите му български думи той без да се замисля отвърна „Майка му стара“.

И същата тази вечер в един от големите театри имало представление на Радичкова пиеса, преведена от него. Добър бизнес си е изградил в продължение на целия си живот от българската литература, превел е повече от 100 пиеси, повечето от които и до днес се играят. След представлението, разбира се, е предвиден коктейл, нали трябва да си начешат крастата. Валеше тлъст сняг, който машините не смогваха да изчистят. Докато стигнах дотам и аз заприличах на снежен човек. Коктейлът се състоеше в „Български културен център“, на една от централните улици, и вътре вече се бяха изсипали един камион напарфюмирани словаци с вратовръзки и един камион напарфюмирани българи с вратовръзки. „Обговарят“ литературата, надуват се като пуяци, разните „аташета и ташета“ с кокетен жест държат чашите, разхождат се бавничко и обсъждат, осъждат, завъждат и попържат другарски. Или просто попийват на аванта. Влязох, като преди това свалих мократа си шапка, изтръсках снега и потърсих моя човек с очи. Драго ми стана да видя стария бандит професора. Той ми предложи храна и напитки от шведската маса, но аз любезно отказах. Да лапат шведите. Разбрахме се да седнем на спокойствие някой следващ ден да говорим повече. Край нас се мернаха някакви млади костюмирани педалчета, забелязах, че ме гледат и явно ме смятаха за навлек. Потиснах един силен порив да ги размажа с две мили псувни и се чудех как да продължа разговора в тази обстановка.

Към нас се приближи човек с външност на писател, възрастен господин, който никога не би се самоубил. Професорът ме запозна с него. Произнесе името му с респект - господин Тежки. Ладислав Тежки. Без малко да запитам къде е господин Леки, но и това преглътнах. Писателят снизходително забеляза, че това негово име навярно нищо не ми говори, което си беше точната истина. Как, ама моля ви се, изящно неубедително премигнах аз, специалист съм в словашката литература, всичко знам.

Казах, че ще си вървя, защото имам още малко работа. Професорът се опита да ме задържи. Действително го искаше и аз бих останал, ако не бях затънал в свирепото настроение на махмурлука. Но предпочетох да си тръгна. Да остана означаваше да кажа или направя нещо неподходящо. Тук не беше моето място. Беше тясно и миришеше на много хора. Съжалявам, но не съм от този жанр. Бавничко се завъртях и тръгнах с тежка походка към изхода. Поклащах се като гангстер от филм на Тарантино. Вглеждах се продължително право в очите на всеки и си мислех нещо хубаво. Всички вие, подпухнали копелдаци и копелдачки, дето кудкудякате наоколо и се правите, че много ви кефи Радичков, си нямате и най-беглата представа какво нося аз до сърцето си. Можех да заложа целия си свят, че никой от вас няма и не може да има в този миг в джоба си вилица и нож, увити в кафява амбалажна хартия, така че ми се разкарайте от пътя.

Радичков та Радичков. Какъв е този Радичков и какво толкова го превъзнасяте? Да не би да е имал и най-малкото уважение към тъпи читатели като мен?

Излязох навън в студа, направих две крачки, обърнах се да видя през стъклото и този очарователен филм за последно и произнесох на глас: „Колтуратааа, колтуратааааа...“, като великодушно им спестих едно вулгарно пожелание. Нахлузих си ръкавиците и вече съвсем изтрезнял, се запътих към автобусната спирка.

Послепис: След едно мигновено претърсване в гугъл се оказа, че господин Тежки е един от живите класици и се изучава в средните училища. А една позната ми обясни, че прозата му била особено тежка. Така си е - никакво уважение към читателя у тези класици. Дай им само да ходят на лов и да нагъват уискита по коктейлите, докато жените им ги настъпват под масата...

Втори послепис: В стаята си се порадвах на снега от прозореца. Мадамата на дивана изглеждаше още по-красива през декора на падащия сняг. Казах й лека нощ. А като си легнах, стисках очи упорито и до много късно продължавах да чувам плача на момиченцето от автобуса. Заспах с него. И някъде там отвъд продължих да го чувам. И май плачех насън...

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2006, № 3 (76)