Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОКАЛИПСИСЪТ Е ДЕЛО ЛИЧНО

(2)

Николай Фенерски

web

Един сън никога няма да забравя. В него сме аз и баща ми, най-незлобливият човек, когото познавам. Стоим в двора на бабината ми къща, всеки държи по една ловджийска пушка в ръце. Оглеждаме се внимателно, защото знаем, че някъде наблизо дебне опасност. Усещането е за смъртен страх. Не след дълго сме обградени от глутница вълци, започваме да стреляме по тях, с гръб сме един към друг. Убиваме много от вълците, но изникват нови и нови. Толкова се увличаме, че се отдалечаваме един от друг. Когато успявам да се огледам, виждам, че баща ми е зает - срещу него идват два вълка и той се цели в тях. Това, което не забелязва, а аз ясно виждам, е че зад него се прокрадва едно животно и се кани да скочи върху му. Искам да го предупредя, опитвам се да извикам, но от устата ми не излиза и звук. Сякаш съм онемял. В следващия миг вече ще е късно, татко ми е почти обречен, а аз не мога да му помогна никак. „Татко, татко...“ - се изтръгва от гърлото ми, събуждам се и тихичко вия.

За някой психотерапевт този сън сигурно е елементарен за разшифроване. С повече желание всеки може да го интерпретира. За мен обаче той има по-голяма стойност от обикновен кошмар. Просто защото си е мой, присънил се е на мен и става дума за моя баща.

Баба ми умря една есенна нощ на 92-ра, беше петък. Както всяка вечер и тази, баща ми бе при нея. Нарязал дървата за зимата, поседяли, поговорили си. Баба му казала, че ако осъмне жива на другата сутрин, ще е юнак. Неведнъж твърдеше, че скоро ще умре, имаше нужда от повече внимание. Високото й кръвно бе причинено от страх и самота. Както обикновено, легнала пред телевизора и заспала, без да го изключи. Вече не се събудила. Сутринта в събота баща ми пак отиде при нея. Влязъл през прозореца, защото никой не отговорил на виковете и тропането му, и я заварил мъртва пред бръмчащия „Юность“. Обади се у дома. Аз вдигнах телефона.

Не посмях да вляза в къщата, не исках да повярвам, че някой може просто така да умре.

На другия ден за погребението се събраха всички роднини и съседите на баба. Аз не можех да се утеша и ми бе странно да гледам, че всички останали са си живи и ще продължават да живеят, а моята баба вече няма да говори на диалект, да ни прави мекици и манджи, да ни кара да й четем субтитрите на филмите, понеже се сменят много бързо. Вече няма да ни приспива край топлата си мека ръка. Хвана ме бесен яд и взех брадвата, за да отсека крушата насред двора. Баща ми ме спря.

Видях по тротоара да се задава Гергана, която работеше в моргата. Тя живееше наблизо и идваше като опитна професионалистка да измие и облече мъртвото тяло на добрата си приятелка. Вървяха с още една комшийка и си говореха тихо, докато не хванаха дръжката на портата. Тогава нададоха такъв писък, че не може да не са ги чули в Отвъдното. Пронизаха ни ушите и душите.

Гергана, която работеше в моргата, млъкна също тъй рязко, както започна да опява, и влезе в къщата да си свърши работата. След половин час бе готова. Приближи се към нас с баща ми. Той притъпяваше болката си с бутилка уиски и й даде да отпие. „Вечерта, след като ти си тръгна, идвах при нея, Митко. Изглеждаше си добре... - каза тя и отри мустакатата си уста. - Кой да знае! Божа работа. Ква е тая ракия, много е добра... Ех, Йонке, сестро, и нашият ред ще дойде. Там ще се видим...“ Тяхното приятелство се градеше върху притежаваното от баба ми червено вино и неземния апетит на Гергана.

На погребението бе дошъл и бившият съпруг на баба, старецът, който спечели от тотото петнайсет хиляди и ми подари руски часовник. Докато живеели заедно, баба се чудела как да изхрани семейството, щото дъртият изпивал всичко. Отгоре на това я биел, носът й беше изкривен от удар с дъска. Той дойде на погребението на бившата си съпруга и от очите му потекоха сълзи. Откъде ли се взеха в тия жълти съсухрени очи?

Мисля, че това се случи, понеже изпадна в самосъжаление при вида на смъртта и мисълта за своята собствена. От трийсет години не живееха заедно. Ние с майка, татко и сестра ми живеехме с него.

Старецът не можеше да чете и да пише - нито бързо, нито бавно. Веднъж едни далечни роднини бяха у дома и се бяхме събрали да гледаме футбол. Списъкът с играчите стоеше на екрана, а дядо ми взе да псува - тия гадове защо още не казват кой ще играе... По инерция баща ми възкликна: „Ами написали са хората, що не прочетеш?“ И веднага след това млъкна сконфузено, роднините не знаеха, че дядо е неграмотен.

За разлика от съня с баща ми, който ми се присъни само веднъж, един друг кошмар ме измъчва често. Настроението е потиснато, тежко, безнадеждно. Сънувам, че има война. Сюжетите винаги са различни, но атмосферата е същата. Един път там имаше голямо колкото стая устройство, от което идваше гадното чувство, защото беше ядрена бомба, която щеше да убие всичко живо на земята. Интригата се въртеше около това дали с другите ще бъдем достатъчно внимателни, че да не му позволим да гръмне - механизмът му бе адски сложен. Всъщност интрига нямаше, устройството присъстваше, бе факт, и отчайващата му сила ни правеше безпомощни и вече мъртви. Сънищата за война също означават нещо... Знам ли?

Когато видях баба мъртва, първото, което си помислих, бе, че това не е моята баба. Чертите на лицето бяха други. Моята баба бе жива, чувствителна и добродушна, а това тяло не притежаваше нищо такова. Следователно не бе моята баба. Каквото и да е друго, но не и баба ми.

Духовата музика засвири и бавно тръгнахме към гробището. Погребалните маршове звучаха, сякаш току-що ги композираха, свирят ги за пръв и последен път. На следващото им свирене ще звучат по съвсем друг начин - ще погребват друг човек.

Спуснаха ковчега, хвърлихме по шепа пръст. В очите на някои от роднините и съседите успях да прочета дребнаво облекчение, че те още са живи. Да не би да литнат с орлите!? После седнахме в някакъв евтин ресторант, ядохме кюфтета и пихме бира за Бог да прости.

Къщата на баба ми, къщата на моето детство се превърна за мен в най-съкровената ми болка. Понякога сънищата ми с къщата са леки и безгрижни, друг път са умопомрачителни. Там, в тая къща, някъде в тайните места е скрита душата ми. Под една хлабава тухла в дъното на мазето. Всичко сякаш бе вчера.

Една от непростимите си грешки баща ми извърши като продаде къщата две години след смъртта на баба. Сам не си го прощава. Направи го, защото си мислеше, че не може да понесе повече да влиза в нея, недоразбрал явно, че болката се преодолява най-лесно отведнъж, със замах. Татко не бе ходил в казармата и не бе научил, че страховете се побеждават като им се озъбиш в мутрата.

Освободил се от казармата, понеже получил стомашен кръвоизлив и му поставили диагноза язва. Само че много години след това той ми каза, че раната може би се е получила не от стомашно заболяване, а от остра пилешка кост, която глътнал в бързината. Никога не можа да свикне да яде бавно. В това го наследих - ядем бързо, за да погълнем повече. Нямаме мярка и в пиенето и жените.

Старецът, който бе мършав и злояд, много се дразнел на апетита му и му подвиквал: „Хайде бе, не напълни ли това конско черво? Нема ли да ставаш от масата вече?“

В най-тежките си години баща ми достигаше 120 килограма. Спокоен и уравновесен сангвиник с нормално кръвно налягане. Нищо не може да го изкара из релси. В това не го наследих.

Но пък и тая яка гърбина му трябваше, за да носи кръста си. Няколко години преди да умре баба, се самоуби дъщеря му, която не бе виждал от двегодишна. Беше се ограничил да смята, че дългът му към нея се изчерпва с трийсетте лева издръжка, които всеки месец изпращаше по пощата. Имаше си нас - ново весело семейство - и покрай грижите с нас навярно скриваше нейде в тъмните ъгли на подсъзнанието си другото дете. Когато сестра ми се самоуби, татко ми се побърка от мъка, плачеше пред мен и по-малката ми сестра и каза, че не може да си представи ние с нея да направим такова нещо, не би го понесъл. Оттогава ние с нея сме имунизирани срещу суицидни намерения.

В къщата на баба се научих да чета. Един следобед баща ми зяпаше вестник „Работническо дело“. Аз се приближих и засричах името на вестника. Той не повярва на ушите си. Накара ме да изчета всичките заглавия на статиите и радостно се развика из цялата къща, че съм само на пет, а вече чета. Така разбрах колко важно е четенето.

Всъщност баща ми четеше някога... Сега обаче се е предал на сериалите, признак на обездвижване. Физическо и душевно. Той не вярва в Бог. Когато стане дума за това, заявява многозначително, че „сигурно има някаква висша сила, от която зависим, която може би ни наблюдава...“ и т.н. философии, като му отпусне края да философства, няма спирка. Това за висшата сила звучи смешно. Винаги ме е досмешавало, когато някой започне убедено да твърди, че „не може да няма нищо“. Баща ми твърди, че неговото поколение е атеистично. Така било възпитано. Което според мен изобщо не опровергава мисълта, че душата се ражда християнка. На кръстника ми баща му казва, като си пийнем: „Няма го тука! Няма го... Празно...“ и се бие в гърдите. Значи все пак признават, че им е празно... Празнината не може да не се усеща. Пълнотата не се усеща. Но празнината не може да не се усеща.

Къщата бе на сто метра от циганската махала. Едноръкият циганин с каручката ме научи на милосърдие. Имахме куче, което не можеше да преодолее ловджийските си наклонности и се хвърляше по кокошките и патиците, които баба отглеждаше. Когато удуши и изяде третата патица, аз по-скоро от детска жестокост, отколкото от желание за справедливост, го вързах здраво и го изведох на поляната. Взех една лопата, настъпих го и започнах да го удрям с всичка сила. Тогава отнякъде изникна едноръкият циганин с каручката си, на която всички колелета бяха различни. Той обикаляше улиците и събираше метални отпадъци. Бе слаб, мърляв, прокъсан и с никога нересана рунтава грива. Видя ме и попита защо бия кучето. Обясних му, а той, без да ме изслуша, ми го поиска. И аз му го дадох. То се превърна в едно от ония цигански кучета, които подтичват след каруцата на стопанина, но поне запази достойнството си. Все пак си имаше каручка, след която да тича, и то необикновена каручка - с различни колелета. Колко е скучно всичките ти колелета да са еднакви. С различните колелета дори на равен път се люлееш в люлка, люш-люш, скрръц-скрръц, хлоп-хлоп, жжжж-жжжж. Създава ритъм, отмерва времето ти, унася те, но не дава да заспиш. Кара те да пееш, да скърцаш, да се люшкаш, да се търбаляш, да падаш, да ставаш, да тичаш, да псуваш и отново.

Еднаквите колелета са адска скука.

По-голямата дъщеря на баща ми и предишният му брак бяха темата табу в семейството ми. В пълния смисъл на думата. Никой не го бе забранил. Но и никой не говореше за това, сякаш го потискахме колективно и не му давахме да съществува наяве. Все едно, че не е било. Някакъв сън или приказка с нещастен край. Ни чул, ни видял. Пу да не е в мойта къща...

Така казвахме като деца, когато видехме някое лайно на пътя.

И да говоря за това сега е някак перверзно. Хем се срамувам да го правя, хем гъделът да го вадя от себе си е велик.

На поляната всяко лято си правехме палатки от найлон и слама. В тях се събирахме вечер с бандата, ядяхме, пушехме, искахме да спим в тях. Там написах първото си любовно писмо. Момичето не го разбра.

От другата страна на поляната бе циганската махала. В летните нощи сватбите продължаваха по три дни и музиката не спираше...

И така нататък. Всичко продължава, но не за дълго.

Това детство обаче не е ТАМ. То си е ТУК. Постоянно. Това е единственото, в което съм убеден. Има едно такова място и СЕГА. Там вълците нямат остри зъби, атомните бомби са играчки, крушата в двора е натежала от плод, баба ми прави мекици, старецът й е дошъл на гости, гледа мача и псува, че не му казват имената на играчите, Гергана пие вино, трие мустаци и не мисли за моргата, баща ми прекопава градината, аз му помагам, никой не скача от седмия етаж, майка ми говори на развален български и мърмори под носа си нещо за свекървата, сестра ми рецитира Пушкин зад заключената врата, на кръстника баща му поглежда към иконата в ъгъла с искрица неугасима вяра, вечерта пием бира под навеса на поляната и зяпаме пътя, по който минава едноръкият циганин с каручката си, а отзад подтичва бившето ми куче, аз му подсвирквам галено и искам да ми прости. Как само искам да ми прости. То се спира, поглежда и продължава след фалшивата, но топла симфония на колелетата. Люш-люш, скрръц-скрръц, хлоп-хлоп, жжжж-жжжж. Това е то. Номерът да продължиш напред.

И ако ти се счупи каручката, просто слагаш каквото колело намериш... Важен е пътят.

 

 

© Николай Фенерски, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.