НА 15 МИНУТИ ОТ...

Николай Фенерски

web

Господи, помилуй! Една малка стъпка напред. Въздух. Господи, помилуй! Въздух. И отново усилие напред. Между двете крачки са три молитви и три дълбоки вдишвания. Облакът от устата ми се смесва със снега и мъглата.

Медиите са опустошителни, братя и сестри. Тяхната слуз е лепкава и всепоглъщаща, точи се на едри парцали, стеле се под краката, напоява целия ни видим свят и не останаха чисти местенца. Зеленикавосивкава гадост, мирише лошо, накъдето и да се обърнеш, все тя. Когато ми се прииска да се скрия от нея, хващам пътя нанякъде. Имам си едно затънтено ъгълче, в една планина на Балканския полуостров, построено е от едри камъни, пренасяни с коне и магарета в средата на 20. век. И до днес няма автомобилен път и дори най-коравият лендкрузър няма да може да се добере до тази точка на 1600 м надморска височина.

Идвам тук два-три пъти в годината, през различни сезони. Достигал съм хижата от четирите посоки на света. От запад и изток е билото, а от север и юг са стръмнините през горите. Такива стръмнини, които ти крадат дъха и пренавиват пружинката на сърцето ти. По всяка от тези пътеки трябва дълго да трамбоваш, часове наред, за да стигнеш до подслона. До убежището. То не ти е някакъв евтин петзвезден хотел със спа, джакузита и безплатен интернет. Трябва да си платиш високата цена за спасението и тя е това маршируване между скали, зъбери и букове. А понякога насред битката на най-злите и виещи на умряло ветрове горе върху прешлените на този голям лъвски гръбнак. Южните и северните ветрове се срещат точно на ръба, на ръба, по който вървят най-смелите.

Когато извършваш това просто човешко действие - преместването на краката по земята, мисълта работи по-добре. Изчиства се. Всички шумове и скърцания в съзнанието се стопяват. Остава едната силна, здрава, тънка нишка на мисълта. Остава основната Мисъл. Такава, каквато са имали Аристотел, който също се е разхождал, докато говори с останалите от своята умна банда, и добрият войник Швейк, когото нищо не е могло да извади от равновесие.

Не пътешествам до хижата, за да се възвисявам духовно, не си падам по дъновистки и йогистки упражнения, струват ми се условни и ограничаващи. Вървенето и мисленето са естествени състояния, могат навсякъде да се извършват. А тук обхватът на мобилните оператори е рехав и всички екрани, монитори и камери остават далече. Друго такова действие като ходенето в планината за мен е колоезденето по стотина километра на ден. Но това състояние на избистрена мисъл не бива да се бърка с пречистването на душата, което може да се осъществи само чрез покаяние, пост, изповед и Причастие. Не, това сега, през януари, не е духовно състояние. Това е само вид молитва, докато напредвам едва-едва.

Телевизорите и този път извиха в кресчендо - в планините е опасно, не тръгвайте неподготвени, внимавайте... Отново загинаха хора в Стара планина и в Хималаите. Разликите между двете планини са големи, но смъртта е подобна - подхлъзване, измръзване, изтощение. Ясната преценка на ситуацията е задължителна, но не ми допада да слушам натякванията от всички страни. Да тръгнеш във виелицата и снега с леки маратонки нагоре, без гети, без топли дрехи, без провизии е откровено умишлено самоубийство. От друга страна, трябва да познаваш и собственото си тяло, ако то не може да издържи повече от 15 килограма на гърба, рискът също е голям. Усетих това, което ви проповядвам, със собствената си кожа вчера, на 27 януари 2021, в ранния следобед. Раницата ми беше по-тежка, отколкото мога да нося. Надцених се, но не беше фатално.

Разчитах на другите, в по-добра форма са, въпреки че сме на една възраст. Те тренират повече и нямат паласки... В ниското на южния склон температурата беше -5, а снегът до глезените. След два часа драпане нагоре стана -10 и сняг до колене. На петия час, малко преди хижата, снегът беше до гърдите. А вятърът правеше ледена акупунктура на очите ни. Усетих, че няма да мога да се справя с раницата си още след първия час ходене. Момчетата си разпределиха по-тежките неща от багажа ми помежду си и успях някак да продължа. Страхувах се. Навярно пръст имаха и медиите, които втълпяваха колко е страшно. Подсъзнателно все пак са ме обработили. Няколко пъти попитах на глас тук ли ще е краят ми. Не се шегувах. Смееха ми се. Наистина им бях забавен. Не виждаха опасност, въпреки снега, студа, вятъра и баира. На последния километър вече се изкачвах с темпо крачка - почивка, пет секунди дишане - крачка.

А може би се страхувах и от самата мисъл, че съм само на 15 минути от смъртта си. Беше достатъчно толкова време просто да не правя нищо. Да седна и да се отпусна. Да си отпочина, а студът лекичко да превземе тялото ми откъм периферията накъм сърцето. Малко герои ли са заспивали по този начин... Къде по-опитни от мен. Дрехите ми топлеха, обувките ми не пропускаха, имах сили да продължавам въпреки бавното темпо. Двама вървяха след мен. Сигурно са чакали, ако си изкълча крак или съвсем се спихна, да ме понесат на гръб. А не бе, викат, ще те търкулнем тук надолу и напролет ще дойдем да си те приберем. Чудесни са. Стъмни се, включихме челниците, първите от групата сигурно от един час насам вече се греят на огъня, а аз се влача геройски метър след метър и изричам молитви. Без паника.

Последните петстотин метра са жестоки - хижата е пред очите ти, но стръмнината става все по-отвесна и снегът все по-дълбок. Преодоляхме ги. Влязохме в сградата, строполих се до камината, наляхме си горещ чай. В ъгъла на помещението телефонът откри обхват и с невинен гласец съобщих на Мария, че вече сме на сигурно място и да не се тревожи, остави ги тия медии, душицо, те винаги раздуват всичко. Другите ме слушаха отстрана и се превиваха от смях на артистичното ми изпълнение. Да те беше видяла преди час, горката... Да, нямаше безразсъдство. Въпреки тези 15 минути, които бяха съвсем достатъчни, за да се пренеса на друго място. Приятелите ми имаха и опит, и сили, и провизии, и оборудване. Не било писано да умра там и тогава.

А ония, дето ви твърдят надменно, че биха оцелели в зимната планина дори посред снежна буря, не ги слушайте. Първо - ще им е нужно закътано място зад някоя скала, където вятърът не реже толкова. За да стигнат до такова място, ще им трябва време, поне половин час да го открият. После ще им е нужна много енергия, за да съберат клони, които някак да запалят. Но как се пали огън в такъв мраз и без газова горелка? Ако се изпотиш, хипотермията настъпва още по-бързо. В някои ситуации е съвсем невъзможно човек да остане жив.

Важно е този същият жив все още човек да осъзнава тази своята слабост. Ние в определени моменти сме безпомощни - въпреки силите си, провизиите си, оборудването си, опита си. Дадем ли си тази сметка, почваме да ценим повече и здравите обувки, и приятелството, и хижата, в която няма джакузи. Има камина, чай, легло - напълно достатъчно. Другото е за глезльовци.

После някои играха белот по повече от дванайсет часа без прекъсване, пиеха ракия на почивки, замезваха с гъби, събирани из всички гори на България, четяха книги, рисуваха. Операцията се нарича great reset и продължава пет дни.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2021, № 3 (256)