Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХРИСТО БОТЕВ И "ЧУЖДИТЕ" ЖЕНИ: КАЗУСЪТ ЖАБА КРЕКЕТУША / ЕКАТЕРИНА ЦЕНОВИЧ

Николай Аретов

web | Ботев и българската литература

Чужденките, омъжени за българи, са основен елемент при изграждането на образа на "чуждото" в "своята" култура. Те играят важна роля в това, което се опитах да определя като "икономика на жените" (Аретов 2006; Аретов 2008: 96-118). Отношението към тях в ранното модерно общество, което всъщност следва по-старите традиции, по правило е подозрително, ако не и негативно. При това не само в патриархалната среда, за която то изглежда естествено, но и сред "модернизаторите", които отхвърлят (някои от елементите на) старото. Причината може да се потърси в бурно развиващия се национализъм, който в това отношение дори засилва някои от по-старите предразсъдъци. Друг е въпросът, че критиките към браковете с чужденки често използват инструментално, за свои цели, традиционното отношение към чужденките.

Подобни настроения не са нещо характерно само за българите, те се споделят и от другите балкански, а и не само балкански народи. В анонимен гръцки трактат, приписван на Йоанис Колетис (1772-1847) може да се прочете:

А какво да кажа за онези, които за наше нещастие не са малцина, които, за да се отчуждят завинаги от Гърция и да забравят дори нейното име, са решили с извънредна глупост да вземат за жена чужденка в чужда страна. О, срам непоносим! [...] Но какво, чудя се, ви кара да вземете чужденка за жена? Дали не стигат в Гърция момичетата? Дали Афродита е избягала от първия си храм? Какво ви заслепи така, щото боядисаните и най-нагли лица на най-безсрамните чужденки... ви се струват по-красиви? (цит. по Мишкова, Даскалов 2014: 20-21).

Достоевски също разсъждава по сходен начин в "Дневник на писателя":

Защото ако мъжът започне да поставя жените от другите националности по-горе от своите и да ги предпочита, сред тоя народ ще настъпи разложение, националността ще се разклати. Бога ми, у нас вече се забелязва подобно нещо, и то през последните сто години, и то пропорционално на откъсването ни от народа. Ние предпочетохме полякини, французойки, дори немкини; а ето че се появиха и такива, които поставят по-високо англичанките. Според мене тук няма нищо утешително. Две са възможностите: или е налице духовен разрив с националността, или - харемски вкус. Трябва да се върнем към нашите жени, трябва да се приучваме към нашите жени, ако сме отвикнали да ги разбираме... (Достоевски 1986: 422).

Своеобразен връх в сатиризирането на румънския национализъм се съдържа в "Истински румънци". Това е и названието на измисленото, но с аналози към реалността, дружество, което стои на позицията, че "можеш да обичаш своята нация само като мразиш другите" (Караджале 1982: 290). Сред принципите на организаторите е чистотата на нацията: "Мъж, който има жена от друга народност или, обратното, отглежда в семейството си чудовища" (Караджале 1982: 291, вж. и Станчева 2018).

 

* * *

Въпреки общите негативни нагласи немалко от възрожденските дейци се женят за чужденки, предимно гъркини, но и сръбкини, румънки и други - Гаврил Кръстевич (за Ефросина Софиану), Димитър Душанов (за Рахил Барак), Любен Каравелов (за Наталия), Иван Касабов (за Мария Василияди), Марин Дринов (за руската дворянка Маргарита Ивановна Вилямс от Москва), Илия Миларов - за хърватската актриса Ивка Кралева-Миларова (брат му Светослав има годеница хърватка), Захари Струмски (лекар, участник в църковната борба) е женен за англичанка (Стамболски 1972: 153), д-р Христо Стамболски - зa французойката Търсица Н. Парло (Стамболски 1972: 419, 750-751), Стефан Панаретов - за американката Лидия Гейл, протестантският пастор Иван Тонджаров - за американката Елизабет Бивън... и тези бракове често (но не винаги) пораждат негативни реакции. Много са текстовете - литературни, публицистични, мемоарни, в които директно се говори за опасностите и негативните последици от подобни връзки.

От друга страна, модернизацията на обществото разклаща традиционните представи за брака и въобще за междуполовите отношения, за това свидетелстват както литературните творби на някои от възрожденските поети, така и житейските премеждия на някои от тях - например П. Р. Славейков и връзката му с Катерина, конфликтът на Ил. Блъсков със синовете му, породен от връзката му с някоя си Гина (Аретов 2012). Не липсват и прояви на нещо, което Достоевски определя като "харемски вкус" - стихове и други текстове, в които се представя очарованието на чуждите, екзотични жени (Аретов 2016). Струва ми се, че разколебаването на патриархалните отношения сред тогавашните интелигенти се осъществява първо в житейското им поведение, а след това в литературните им текстове.

 

* * *

Тук ще се опитам да маркирам един недоизяснен случай, свързан с Димитър Ценович, който се жени за сръбкинята Екатерина Теодорович и този брак е окарикатурен в няколко текста на Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неизясненият конфликт не е между представители на двата противопоставени от изследователите лагера на "просветители" и "революционери", с известни уговорки той е в рамките на едната група. Остротите не са отправени към Сапунова Трети, Пишурката или главния фабрикантин на в. "Право" Иван Найденов, а към един от "своите", на когото критикуващите до голяма степен са и лично задължени. Казусът хвърля светлина върху отношението към жените и чужденците и предлага възможност да се погледне към творчеството на Ботев от една малко по-различна гледна точка.

Кой е Димитър Ценович (1834-1915)? (за него вж. Цеков 2010, Николова 2006; вж. и НБКМ, БИА, ф. 80.) Роден е в Свищов, където учи при Христаки Павлович и той (или брат му Никола) е съученик на сина на Христаки - Николай Павлович. Разказват, че баща му Цено Тумрукчията често влиза в конфликт с местните власти и турците. Младият Димитър също е арестуван по подобни причини (Цеков 2010: 21-22).

На 18 години Димитър се преселва първо в Зимнич, а след това - в Букурещ. Първоначално заедно с брат си Никола, а след това самостоятелно, се занимава със сарафство, лихварство и комисионерство, активно ползва няколко езика. Участва дейно в обществено-политическия живот на българската емиграция, разменя писма и с Теодосий Икономов (Цеков 2010: 38). Включва се в кръга около Г. Раковски1, става спомоществовател на "Горски пътник", свързан е по несъвсем ясен начин със съдбата на библиотеката му (Архив 1957: 9). Ценович е активен член на Добродетелната дружина, като при конфликта между "млади" и "стари" взема страната на "младите". Същевременно той е спомагателен член на БКД от самото му учредяване, един от създателите на читалището на младите "Братска любов" (вж. Жечев 1991: 264-265) и основен негов дарител с пари и книги. Има свое място в културно-образователното дело като търговец на книги с патриотично съдържание. Финансира вестниците "Свобода" / "Независимост", "Тъпан", "Балканул" (Balcanul), "Знание" (по Сюпюр 1982: 213). Участва в списването на някои от тях, според отделни източници - и със свои публицистични текстове, които не са установени.

От друга страна, Ценович е сред основателите на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и негов касиер. Той съхранява архива на комитета и успява да запази част от него (Шарова 1994; Радева 2016). Подпомага материално национално-освободителното движение, както и персонално Левски, Каравелов, Киряк Цанков и Ботев; участва в подготовката и на Априлското въстание 1876. Сред многото непотвърдени слухове от епохата са и намеците, че Ценович има отношение към залавянето на Левски (Шарова 1994: 23). Непосредствено преди началото на Руско-турската война Ценович обявява фалит. След Освобождението е адвокат в Русе, където живее в недоимък, още по-тежко е материалното положение на семейството му след неговата смърт.

По-малко е известното за съпругата му - Екатерина Теодорович (1843, Земун - 1904, Русе). Тя е сръбкиня по народност, омъжва се млада и твърде рано остава вдовица с дъщеричката си Любица (Земун 1857-1941). През 60-те години свързва живота си с Ценович, активно помага в обществената му дейност, избирана е за председателка на Българското женско дружество в Букурещ.

Ценович осиновява малката Любица, която го приема като баща и до края на живота си има най-топло отношение към него. Тя учи в института "Santa Maria" в Букурещ и, след вероятно бурната младост, не се омъжва. След смъртта на Д. Ценович мизерства, замисля да се самоубие демонстративно в Народното събрание, по-късно прави още няколко опита, накрая се отдава на религията (Стойчев; Христу 1948: 461-485).

 

* * *

През юли 1874 г. Л. Каравелов публикува фейлетона, озаглавен от издателите на съчиненията му "Рачо Осмокрачо и Жаба Крекетуша" (Независимост, г. ІV, бр. 40, 20.VІІ.1874, бр. 41, 27.VІІ.1874), след два броя на вестника сюжетът е продължен. И съвременниците, и по-късните изследователи категорично разпознават Димитър и Екатерина Ценович. Рачо Осмокрачо е представен като "безезично теле", оплетен в мрежите на коварната и развратна Жаба Крекетуша, която има "цял концерт любовници", "между нейните обожатели произхождат даже и полицейски сцени", а тя "разиграва "канкански" комедии по градините". След брака бие мъжа си "с папукът си, с чорапите си, даже и със своите непрани панталони...". Крекетуша е възпитала по свой образ дъщеря си от първия брак Любица - малкото "жабенце", а Рачо Осмокрачо пък "е имал намерение да се наслаждава на прелестите на своето доведениче при старостта на дама Крекетуша" (Екатерина е девет години по-млада от Димитър).

В този сюжет се мярка и фигурата на любовника на Любица, чийто прототип е Христо Сяров2 - съдружник на Ценович в работилница за сапун и парфюми (вж. Цеков: 2010: 51.). Каравелов го представя като "художникът" на една фабрика, "ортак" на Рачо и любовник на "малкото жабенце". След кулминацията на конфликта за въпросната фабрика за сапун излизат обяви в "Знаме" (№ 14, 2 май, 1875) и "Независимост" (№ 31, 18 май 1875).

"Биографските подробности" около конфликта не са ми известни. Изследователите не ги съобщават, било защото също не ги знаят, било защото по принцип подобни конфликти се мислят като неподходящи за сериозните трудове и се оставят за "жълтите" издания. Съвременниците и изследователите лаконично споменават социалните различия между сравнително заможните Ценович, извоювали си някакво място в обществото, и по-скромния имуществен и социален статус на Каравелови; острия характер на Наталия Каравелова, непремереното говорене на Любен - все неща, които могат да породят напрежение в общуването.

Приемствените връзки между текстовете на Л. Каравелов и Хр. Ботев е несъмнена, не само сюжетите са практически същите, но и прозвищата, с които персонажите са представени - Рачо Осмокрачо, Жаба Крекетуша, малкото жабче (дъщерята на Екатерина от първия ѝ брак). М. Арнаудов представя Ботевите писания така:

Какво прави обаче Ботев? Подхващайки благодарната за перото му тема, в "Послание от небето", печатано в "Независимост" от 1874 г., той разчепква мълвата и клюките на времето, за да довърши моралното унищожение на познатото семейство, подигравайки злобно и множество други лица [...]. Неконтролираното злоезичие е надхвърляло всяка мярка на приличието, на етически-осмисленото, за да не намери никакво сериозно оправдание (Арнаудов 1964: 645-6).

Ботев наистина е доста остър, когато характеризира Крекетуша, която при него заявява "аз съм благодетелница на човеческият род... защото съм лечила румъно-българските младежи от пъпки по лицето" (Ботев 1986а: 112). На няколко пъти Недялко Пандурски, от чието име се води повествованието в "Послание от небето", е свързван с Крекетуша, негова "възлюбена" (Ботев 1986а: 125), една от многото; Наполеон ІІІ го поздравява за това, че "ще го венчае отец Пахомий с жаба Крекетуша" (Ботев 1986а: 124). Подобно впрочем е отношението на Ботев и към други реални лица, визирани в "Послание от небето", а и в другите му сатирични произведения.

Ботев директно назовава любовника на Любица (при Каравелов той е "художник") - "...фабрикантът Сяров би земал за жена "докузбабалията" Tochter на жаба Кретекуша..." (Ботев 1986а: 106). Изразът, който събира турски и немски, означава "дъщеря с девет бащи". В следващото Писмо V сюжетът продължава: "Ако бъдещият фабрикантин да би имал ясно понятие за Мохамедовия рай и ако негово сапунско величество да не би се приготовило за Баламук чрез любовта на една одрана котка, то не би яло лобут от нейните нежни родители" (Ботев 1986а: 111).

Хр. Ботев въвежда и един неясен конфликт около мебелите на българското читалище в Букурещ "Братски труд", за които в. "Турция" обвинява Каравелов(и), че са ги присвоили. Каравелов отговаря, според него: "Не ние сме живели в читалището, а читалището живееше у нази и защото кирията беше заплатена от нази."3 Той дори посочва Ценович като свидетел. Около година по-късно Каравелов отправя сходни обвинения към семейство Ценович.

Историята с мебелите остава неясна. След десетилетия Ценович пише "На свои разноски поддържах читалището "Братска любов" (Бурмов 1945: 127). В тези стегнати спомени, озаглавени "Бележки по действията на революционния комитет в Букурещ за освобождението", предназначени за печат, отсъстват сведения за мебелите и въобще за конфликта с Каравелов.

Според Любица баща ѝ наел помещението, мебелирал го, организирал и библиотеката, в която внесъл и книги на Раковски. Всичко вървяло добре, но след няколко години деловодителят Бояров починал и читалището западнало. То "не се управляваше редовно, а от 1875 г. Ценович го закрил, понеже се оказала библиотеката празна, то беше станало по нашенски: взимат книги за прочит, а не ги връщат, особено Любен Каравелов присвои най-много, па даже и часовника го е взел" (Стойчев, Христу 1946: 478).

Това вероятно е един от поводите за конфликта, но едва ли единственият.

 

* * *

Интересно е, че Д. Ценович, а и семейството му прекъсват отношенията си с Каравелови, но продължават да поддържат контакти с Ботев и да го подкрепят. След публикациите Ценович отново се солидаризира с Ботев и си подава оставката от комитета заедно с него. Едва ли може да се допусне, че той и съпругата му не са знаели за цикъла "Послание от небето" или кой стои зад псевдонима a+b+c+d, с който фейлетонът е подписан.

Въпреки че явно критиките на Ботев към Ценович, както и всички други в "Послание от небето", несъмнено визират някакви конкретни събития, то те не са изолирани прояви на възраженията срещу браковете с чужденки. Подобни реплики се откриват и на други места в "Послание от небето", отправени към Николай Хорозов (Ботев 1986а: 98), към Г. Кръстевич4, а и в други текстове - към Ив. Касабов ("Революция в Крайово", Ботев 1986а: 151) и др.

Няколко месеца по-късно, през 1875 г. се разиграва така нареченото "Шуменско приключение", "скандалът с французите", както го определя Ботев в писмо до Драсов (Ботев 1986а: 219), при което ситуацията е преобърната - тук жената е "своя", а мъжът - "чужд", както в основната версия на мита за похитеното съкровище. Младежите, между които Панайот Волов и Петър Енчев, осуетяват брак на българка с "французин", но са арестувани. Освободени са след девет месеца по ходатайство на Григорий Доростоло-Червенски пред шуменския валия и великия везир (вж. Шурбанов 1993; Маркова 1989: 181; Бонева 2002). Ботев коментира "приключението" в няколко дописки на в. "Знаме" от Русе през януари - юни 1875 г. (Ботев 1986б: 239-243, 263-268, 281-283, 306), като гледната му точка е недвусмислена - бракът с чужденец е нежелан, а случаят е използван и като повод да се отправят критики към властите.

Един аспект от критиките на Каравелов и Ботев към семейство Ценович заслужава внимание. При цялото им целенасочено деформиране, бракът на Димитър и Екатерина не е свързван с някакви користни подбуди, въпреки намеците на Каравелов за "различни комерчески причини" (Каравелов 1985: 505). Според традицията, а и според интерпретацията на революционерите, чуждата жена се стреми да оплете в мрежите си наивния българин. Но в случая, поне в мотивите на глупавия мъж, може да се открие нещо, което да се определи като любов. Подобни чувства не излизат на преден план нито в житейските истории на Каравелов и Ботев, нито в творчеството на Каравелов, в неговата белетристика, където дори може да се открие целенасочена пародия на романтичните представи за любовта. Романтичната любов не е присъща и за творчеството на Ботев.

Житейският сюжет около Димитър и Екатерина Ценович предлага възможности да бъде разгърнат по различни начини. При Каравелов и Ботев се реализира вариантът с коварната и развратна чужденка, която оплита наивния българин - един от основните варианти в българската национална митология. Не се реализира една друга сюжетна схема, широко разпространена в световната литература, а и вече позната в българската (още от "Стоян и Рада" на Н. Геров). При нея има бунт на младите влюбени срещу старите, които не одобряват връзката им. Този вариант е само маркиран при Каравелов с несъгласието на семействата и на Крекетуша, и на Рачо, а след това е повторен и в авантюрата на Любица. И в двата случая авторът застава по-скоро на страната на родителите, на семействата, които не приемат връзката на младите. А биха могли и да тръгнат в обратната посока, като модернизатори да застанат на страната на младите и да критикуват остарелите патриархални предразсъдъци.

Струва ми се, че това не се е случило не само защото целта на фейлетоните е да уязвят семейство Ценович. Всъщност и Каравелов, и Ботев реално са по-близки до патриархалното и, поне при представянето на любовта, са по-скоро "контрамодерни" (Б. Пенчев), отколкото модернизатори (по този проблем вж. Александрова 2012; Даскалова 2012). Доколкото въобще любовта стои в центъра на вниманието в техните литературни текстове. Вярно е, че Каравелов по руски образец критикува патриархалните разбирания за брака в "Крива ли е съдбата?" (Аретов 2014), но и там любовта не е изведена на преден план.

В житейски план нещата при Каравелов като че ли стоят само малко по-различно. Той също се жени за чужденка и вдовица, но никъде не дава израз на чувства, които могат да бъдат определени като любов. Подобен казус представлява и бракът на Ботев с Венета (разведена и с дете), който наред с другото му осигурява част от средствата за закупуване на печатницата на "Знаме". С изключение на предсмъртното му писмо, поетът също не дава израз на някакви любовни чувства, били те романтични, или не. А и самото предсмъртно писмо, за което ще стане дума и по-долу, писано сякаш и за по-широка публика, за историята, държи да подчертае, че любовта идва след по-важните чувства.

В поезията на Ботев любовта все пак присъства, но подчертано на втори план:

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова [...]
Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка [...]
Забрави ти онез полуди, [...]
Запей, или млъкни, махни се!

("До моето първо либе")

Въобще "Венето, ти си моя жена и тряба да ме слушаш и вярваш в сичко. [...] Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе. [...]".

Нещо повече, любовта в Ботев не е непременно свързана хармонично със семейството - бъдещо или вече реализирано.

Питаш ме, защо съм аз
дохождал нощя у вас,
как съм скочил през плета
и що щял съм да крада. [...]
Ето защо идвах аз
в темна нощ и грозен час:
ще умре един от нас -
ил мъжът ти, или аз!

("Ней")

Съпоставянето на фейлетонните персонажи Жаба Крекетуша и Рачо Осмокрачо с брачните истории на Каравелов и Ботев и възможното им пресъздаване в литературните им творби подтиква към няколко типа наблюдения.

Първо, бракът и връзките с чужденки или с жени от семейства, отрекли се от българския си произход, е нещо лошо и води до неблагоприятни последици. В житейски план са възможни и изключения (Наталия), в литературен и публицистичен план, май, не. Същевременно отношенията към жените чужденки имат и някакви други мотиви.

Второ, отношението към различните персонажи (мъже и жени) се определя от идеологически (пред)убеждения, етнически стереотипи и предварителни нагласи.

Трето, модернизаторските и либерални идеи се съчетават с традиционни патриархални представи и норми.

Българската литература от по-ново време като че ли трудно се отдалечава от предразсъдъците и стереотипите за коварната чужденка и опасностите от общуването с другите. Осмислянето на литературата и днес се затруднява при разплитането на възела от модернизаторски и патриархални идеи. Още по-трудно е разграничаването от идеите и внушенията, канонизирани като Ботеви, за когото важи негласното правило - щом е казано от Ботев, то не само е вярно, но и носи някакъв по-дълбок смисъл, някакво пророчество и визия за бъдещето. Все пак, забелязват се отделни опити, предимно извън строго академичните трудове. Бих завършил с един популярен преди години текст на Станислав Стратиев, който открито репликира Ботев, "Не искам повече да съм Венета". Това е и един от малкото сериозни и писани с уважение опити за влизане в диалог с Ботев; другите, за които се сещам, са две есета, актуализирани в последно време - "Втората част на разговора" (1964) от Цветан Стоянов и, всъщност дори по-плахото, "Писмо до Христо Ботев" (1976) от Георги Марков.

Ето и част от репликата на Ст. Стратиев:

(...) Заявявам, че не искам повече да съм Венета.

Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.

После Отечеството.

После Партията.

После Дружбата.

После победата на пролетариата в целия свят.

После колективизацията.

После линията Перник-Волуяк.

После Кремиковци.

После изграждането на комунизма.

После разграждането на комунизма.

После демокрацията.

(...)

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. През 1861 г. Д. Ценович пише на Раковски, когото още не познава лично, по повод книги, които оставя за него (Архив 1966: 772). [обратно]

2. Христо Сяров (1848-1917) е роден в Стара Загора, учи медицина в Букурещ, но не завършва, заминава за Прага, където работи в голяма парфюмерийна фабрика. След като овладява занаята, открива парфюмерийна фабрика в родния си град, а след това се установява в Букурещ, където става сътрудник на Ценович (Стоянов 1957: 559). Любопитна подробност за Сяров е, че по време на Пловдивското изложение 1892 г. представял сапунената си продукция като пирамида, увенчана с образа на Ботев (Чудото 1992: 12). [обратно]

3. В "Отговор" [на в. "Турция"] Каравелов пише: "Колкото за г-на Ценовича, то тоя патриотин е и сам в състояние да затъкне устата на нашите паленца и да ги накара да замълчат. Дописникът говори още, че ние сме живели в читалището и сме усвоили мебелите му. Това е още по-безсовестна лъжа. Не ние сме живели в читалището, а читалището живееше у нази и защото кирията беше заплатена от нази" (Независимост, г. ІІІ, 21 април 1873) (Каравелов 1987: 403). [обратно]

4. "Кръстович прокле своите надежди, направи на българската йерархия няколко малки пакости и успокои се при своята гъркиня" (Ботев 1986а: 100). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Александрова 2012: Александрова, Н. Робини, кукли и человеци. Представи за жените в периодиката на Възраждането и в прозата на Любен Каравелов. София: СОНМ, 2012.

Аретов 2008: Аретов, Н. "Икономиката на жените" в българската словесност от ХІХ век. Няколко славянски примера. // Въпреки различията. Интеркултурни диалози на Балканите. София: АИ "Проф. М. Дринов", 2008, с. 96-118.

Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век. София: Кралица Маб, 2006.

Аретов 20112: Аретов, Н. Град и село - напрежението между два идеологически полюса в едно семейство. // Николай Аретов, 19.10.2012 <http://aretov.queenmab.eu/archives/revival/174-town-and-village.html> (12.05.2019).

Аретов 2014: Аретов, Н. Теория и практика на просвещенския брак: Случаят Л. Каравелов. // Електронно списание LiterNet, 15.12.2014, № 12 (181) <http://liternet.bg/publish8/naretov/karavelov.htm> (12.05.2019).

Аретов 2016: Аретов, Н. Чужди жени, чужди богове. // Маргиналия, 20.03.2018 <https://www.marginalia.bg/aktsent/nikolaj-aretov-chuzhdi-zheni-chuzhdi-bogove> (12.05.2019).

Арнаудов 1964: Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. 1834-1879. София: БАН, 1964.

Архив 1957: Архив на Г. С. Раковски в четири тома. Т. 2. София: БАН, 1957.

Архив 1966: Архив на Г. С. Раковски в четири тома. Т. 3. София: БАН, 1966.

Бонева 2002: Бонева, Вера. "Френската сватба" в Шумен през 1875 г. // Исторически преглед, 2002, бр. 3-4, с. 245-265.

Ботев 1986а: Ботев, Хр. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1986.

Ботев 1986б: Ботев, Хр. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1986.

Бурмов 1945: Бурмов, Ал. Спомени на Д. Ценович. // Изв. на БИД, кн. ХХІ, 1945.

Даскалова 2012: Даскалова, Кр. Жени, пол и модернизация в България, 1878-1944. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2012.

Достоевски 1986: Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 10. София: Народна култура, 1986.

Жечев 1991: Жечев, Н. Букурещ - културно средище на българите през Възраждането. София: БАН, 1991.

Каравелов 1985: Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 5. Подбор и ред. Цв. Унджиева, София: Български писател, 1985.

Каравелов 1987: Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 10. Подбор и ред. П. Тотев, София: Български писател, 1987.

Караджале 1982: Караджале, Йон Лука. Избрани творби в три тома. Том 3. Новели и разкази. София: Народна култура, 1982.

Маркова 1989: Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. София: БАН, 1989.

Мишкова, Даскалов 2014: Мишкова, Д., Даскалов, Р. "Форми без съдържание": дебатите за преноса на западни модели на Балканите. // Преплетените истории на Балканите. Т. 2. София: НБУ, 2014.

Николова 2006: Николова, Ю. Достойно ест. Свищов през деветнадесетия век и първото десетилетие на ХХ век. София: Иврай, 2006.

Пенчев 1998: Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. София: Литературен вестник, 1998.

Радева б.г.: Радева, В. Свищовски дарители-възрожденци. // Bulgaria Analytica, 25.11.2016 <http://bulgariaanalytica.org/2016/11/25/> (12.05.2019).

Стамболски 1972: Стамболски, д-р Христо Т. Автобиография, дневници и спомени на... Подбор и ред. Стр. Димитров. София: Български писател, 1972.

Станчева 2018: Станчева, Румяна. Йон Лука Караджале, "свой" или "чужд". //  Академичен кръг по сравнително литературознание - АКСЛИТ, 03.06.2018 <https://calic.balkansbg.eu/conferens/images-and-mirages/101-ion-luca-caragiale-own-or-foreign.html> (12.05.2019).

Стойчев, Христу 1948: Стойчев, Ив., Христу, В. Спомени от Любица Д. Ценович. // Известия на БИД, 1948, кн. ХХІІ-ХХIV, с. 461-485.

Стоянов 1957: Стоянов, Маньо. Българска възрожденска литература. Аналитичен репертоар. Т. 1. София: Наука и изкуство, 1957.

Сюпюр 1982: Сюпюр, Е. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век. София: БАН, 1982.

Цеков 1994: Цеков, Хр. Димитър Ценович: касиерът на БРЦК. 2. доп. изд. София: Златен змей, 2010.

Чудото 1992: Чудото, наречено Първо пловдивско изложение. София: УИ "Св. Климент Охридски", Военноисторически комплекс "Св. Георги Победоносец", 1992.

Шарова 1994: Шарова, Крумка. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. // ИДА, т. 66-67, 1993-1994, с. 25-111, с. 5-100.

Шурбанов 1993: Шурбанов, Ал. Европа и българската литература. // Литературна мисъл, 1993, № 2, с. 74-97.

 

НБКМ, БИА, ф. 80 (Димитър Ценович)

 

 

© Николай Аретов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.05.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019