Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СПОМЕН

Минка Параскевова

web

- Няма ли да се усмихнеш? - попита отново майка й.

- Защо да се усмихвам?! - отговори натъртено тя.

И без това всичко изглеждаше толкова сиво. Не помнеше кога не е било. Е, да, имаше един малък период от време, когато беше щастлива, или поне така си мислеше. Всяка сутрин ставаше с радост и надежда. Надеждата да го види. Той я беше завладял изцяло. И тялото й, и мислите, и времето...

- Още ли си в летлото? Хайде, ставай. Само спиш! Какво свърши този ден, а?

Стана сутринта към осем. Пи кафе. Поредната чаша отрова. Гледа телевизия, почете малко от книгата. Макс Фриш. Откри страхотно сходство между себе си и Гантенбайн. Чувстваше се като голия, който все тичал и тичал, но щом спирал, осъзнавал голотата си и за да спре да мисли за нея, отново се затичвал. Всички на улицата го гледали озадачени. Само дето нея вече я гледаха с омраза, все едно й крещяха в лицето: "Паразит! Само мързелуваш, постоянно си недоволна от всеки и всичко. Не ти ли писна?"

Писнало й беше и още как. Но как да спре? Сега като че ли това състояние бе по-силно от нея.

А всичко започна, като смениха града, апартамента и приятелите, с които живееше. Не й харесваше тази промяна. Бунтуваше се, бореше се срещу нея. Но всичко, до което успя да стигне, беше недоволството. Отначало си го налагаше насила, дори и хората, с които се срещаше, и нещата, които вършеше, да й допадаха или пък разсмиваха. Но не трябваше да бъде весела. Това щеше да означава, че приема промяната. А не беше така. Много хора и места от предишния град й липсваха. Всеки ден тя се затваряше в стаята си и си спомняше лица, разговори, жестове, случайни усмивки. Плачеше. Пускаше силно музиката, за да не се чува. Слушаше любимата си група The Doors и тяхната песен The End. Ръката й по навик се протягаше и поемаше бутилката, за да напълни чашата с алкохол.

- На какво смърди в тая стая? Вино?! Алкохоличка! Пияница! Какви са тези цигари? И да не ми се дрогираш, ей! Последния път...

Но тя вече не чуваше. Ха, последния път! Едно глупаво недоразумение. Просто някои от приятелките й опитаха едно-две хапчета и две-три цигари с трева. Безобидно. Но тя никога не беше се докосвала до такива неща. Беше наблюдавала само отстрани ефекта и знаеше как въздействат.

- Къде си се замечтала пак?

А тя четеше едно писъмце, скътано между ненужните боклуци в стаята си. Едно писмо със странното заглавие:

ПИСМО ДО МЕНЕ И ДО ТЕБ

Минск, не знам, не мога и не искам да ти кажа какво си ти за мен, за моя свят, за моята мечта. Ти си цвете, което трябва да се пази от унищожителни бури. Не искам да увехнеш. Усмихвай се, плачи, рисувай, пиши, но не удряй в сърцето. То е деликатен орган, съвършен, но тъй крехък. Какво да ти напиша?! Ти всичко (почти всичко) знаеш за мен, влезла си ми под кожата и дълбаеш, дълбаеш.

Животът е гаден, защото разделя, разбива, но пак създава. Трескава съм, искам да крещя, но поглъщам сподавен вик и... Не мога да не мисля за теб, не мога да не сънувам теб, не мога да живея без...

Какво ли? Ние пак ще оживеем, ние сме създадени, за да оцелеем. Всеки път като си паля цигара, си казвам: “Цигара след цигара пуши той и дъх му не остана.” Но кой е този “той”? Хиляди хора в тоя момент палят своята цигара. А аз дишам дима и сълзите сухи напират, и не мога да плача. Боже, ще се задуша!

Минск, ти си единствената Минск. Ти не си Месечинка, не си дори Минка. Ти си там в паметта ми, имаш си съкровено място в моята душа. А тя ми е единственото богатство. То е толкова малко и тъй лесно го ограбват алчни хора, но теб не ще те дам, ти ще си там. Мамка й на смъртта и всички други гадости. Няма, няма, няма! Ще отрицавам, ще казвам не, ще се самоизгарям и пак ще крещя приглушено. Нека се смеят, нека ме драпят, жилят, плюят, аз имам своето малко богатство. Не, не, не, няма да те предам, направя ли го, ще предам себе си и ще стана гола, както съм се родила. Гола и беззащитна. Минск...

Меланхоличната, безжизнена,
Твоя, моя, някаква си Деси

Отнесе се. Засия. Усмихваше се. Знаеше текста вече наиузст, но не спираше да го чете. Като че ли имаше още нещо написано, нещо между редовете, което й убягваше. Нещо като... “Новите неща”, разказ, който прочете наскоро и не можеше да спре да мисли за него. Идентифицира се напълно с героинята, сякаш го бе изживяла или пък сънувала. Ето част от него:

- Гладна съм! - пищях нервно вкъщи.

А това вкъщи бе по-различно отпреди. Кухнята по-голяма, по-дълга, като столова, с маси, подредени като ученически чинове, пак зелени, в десния край една сериозна мивка и отделно сепаре за печката и приборите за готвене. Всички бяха под пара.

В нашата кухня незнайно как и защо се хранеха още двама непознати. Седях на една от първите маси. Поднесоха ми боб. Посегнах към него. Майка ми загрижено ме хвана за ръката и каза:

- Не го яж! Не е добър. Виж ме мене, цялата съм се подула.

Аз хапнах няколко зрънца. Сториха ми се недоварени и ги върнах обратно в чинията.

Чакахме гости. Аз грабнах една престилка, препасах я и понечих да си сготвя. Спряха ме.

Баща ми предложи да ми сготви, но не тук, а отзад. А това отзад бе старата печка, отдавна не наша, собственост на неговите родители. Печка, която баба ми често лятото мажеше с боя "Щъркел", за да не ръждясва.

Отидох там. Нямаше никой, само огънят гореше, а отгоре, върху туча, баща ми бе забравил лопатката за почистване на пепелта.

Вече страшно гладна, със свиващ се от болка стомах, се нахвърлих върху баща ми, веднага щом се появи в полезрението ми, като същинско ранено животно. Цялата обляна в сълзи, започнах ни в клин, ни в ръкав да нареждам:

- Нима не знаеш, че имам нужда от нови обувки, нови дрехи, ново…

А баба ми, незнайно откъде изникна, усмихна се добродушно, самата тя отдавнашна покойница, и рече:

- Имаш нужда от ново сърце!

Когато успя отново да се срещне със старите си приятели, тя осъзна, че те не бяха същите. И тя не беше същата. Не можеше да се отпусне, да се забавлява. Това вечно недоволство я бе променило, бе я затворило. А останалите около нея, почувствали го, ставаха мнителни, мълчаливи. За да прикрие болката си, тя трябваше да се прави на безразлична. Постепенно това чувство на безразличие се увеличи и трайно се настани във взаимоотношенията й с другите. Вземаха я за студена, безчувствена и скучна. Може би имаха право.

 

 

© Минка Параскевова, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 02. 2003

=============================
Първо издание, електронно.