МАРИЯ

Минка Параскевова

web

Мария беше красива жена. С две малки красиви деца. Разведена и самотна. Този свят никак не ѝ отиваше. Просто не беше създаден за такива като нея.

Не ѝ беше леко, но се бореше като мъж. А мъжът ѝ ли? Отдавна сключи брак с друга жена. Мъжете не могат да живеят сами. Така са устроени. Обичат комфорта на дома и топлото женско тяло.

Жива и в контакт беше останала само майка ѝ. Но тя по рождение не обичаше деца. Да се чуди човек как се беше решила да има дете, и то две - момичета картинки. Нямало как - в такова общество е живеела с мъжа си. Иначе бе хрисима, себевлюбена и докачлива. Като всички възрастни на нейните седемдесет и кусур години. Живееше сама, пазаруваше сама, ходеше на кафе с комшийки и приятелки в махалата. Общо взето спокойно, монотонно и почти безрадостно ежедневие. Като почти на осемдесет процента от съвременните български пенсионери. Живот до пенсия, разграфен до стотинка за всеки от тридесетте дни на месеца.

Докато Мария живеела заедно с мъжа си, той се държал много добре с децата, но към нея бил груб и дори агресивен. Може би, защото очаквал мъжко. Или пък, може би, защото не знаел как да обича, без да очаква обратно да получи. Обичал да си пийва, като всеки средностатистически български мъж. Да попържва и да бие жена си. За да си знае мястото и да не ходи по други мъже! Ревността му растяла бързо и скоро станала непоносима. Бой всяка вечер и то без реална причина. "Превантивно!", така го виждал той. Не за такъв живот жадувала тя и скоро намерила пътя към развода. "Не ти ща аз децата", викал той в пиянския си брътвеж - "от де да знам дали са наистина мои?". Мъжка, желязна логика. Същата като на най-изявените ни родни примери на лондонска земя, на които попаднах по неволя. Бивши затворници, като едновремешните заселници на северна Америка, Австралия и Нова Зеландия, които търсели нов шанс за живот, по- различен от пуританското английско кралство по онова време. Само дето нашенците, наравно с ромските братя, оставяха едни от най-неблагоприятните примери за българите в Европа. Бях свидетел на ежедневно домашно насилие, полято обилно с безгранични количества домашна ракия и безброй обиди и ругатни по адрес на жените, техните и по принцип. В цялото си пиянско нахалство отлъчваха всеки, който не се поддаваше на техния правилен начин на живот или не изповядваше тяхното верую за живота. Опитаха се да обработят и един невинен индиец и жена му, с които съжителстваха, но понеже познанията им по английски бяха не по-големи от тези в трети клас, все пак някои от тях нямаха и завършено основно образование, се стигна само до дълбоки усмивки и едно дълбокомислено Cheers! с препълнени чаши с огнената течност от страната на розите. До съществената част относно женското възпитание не можаха да стигнат. И слава Богу!

Но да се върнем на главната ни история - тази за хубавата Мария.

След развода мъжът ѝ бързо намерил нова жена. Бързо забравил за бившата си жена и двете си деца. Мария била принудена да го заплаши със съд. Платил нещичко, но после изведнъж напуснал страната. Влизал в ролята си на баща от време на време и то само когато на него му било кеф. "Е, не може всеки месец да плащам издръжка", възразявал той, "Тука е скъпо, пък и жената е бременна…". И така, на пресекулки - помощ по малко и според волята на мъжа. Сякаш те живеят на пресекулки - и храна купуват така, и сметки плащат така.

Детските пък - срамотия. Докато беше жива, сестричката ѝ Радост (Бог да я прости!) ѝ помагаше много. Винаги откликваше на обажданията ѝ и молбите ѝ. Но се разболя от болестта на века и бързо се спомина. Научи страшно много за онкоболните покрай нея. Коварна и неземно болезнена смърт. В Хадеса да я бутнат - по-леко щеше да понесе огнените пламъци от острите свредели в костите!

Децата бяха и оставаха едничката ѝ радост и смисъл в живота ѝ. Те растяха здрави, умни и забавни. Искаше да ги научи да станат добри хора - да общуват открито, да прощават, да обичат другите, да не лъжат. Но на много от тези неща самата тя трябваше да се научи, защото никой не беше научил и нея преди това. В училище те ограмотяват, в университета те карат да се чувстваш велик, ала без особено покритие. Но никъде, освен в добрите семейства (а тя не бе родена с такъв късмет), не те учат как да станеш добър човек.

Един ден, докато я занимаваха такива образователни мисли, отгърна една от най-старите книги в света - християнската библия. Това, което прочете, зарадва сърцето ѝ и озари лицето ѝ. Беше като отговор на дългогодишна молитва. Започна все по-често да я отгръща и всеки път оставаше изумена - беше написана като за нея и даваше отговори на въпросите ѝ. Започна да общува с библията всеки ден. Любовта, която се зароди в нея, бе различна от предишната ѝ любов към мъжа, майката, та дори и към сестра ѝ. Беше като любовта към децата, но много по-дълбока и съществена. Започна да търси контакт с други хора, които споделяха новата ѝ любов. Посети православна църква, но хората в нея ѝ се сториха студени, лицемерни и надути. Не откриваше светлината, за която четеше в нейната книга. Търсенето ѝ я доведе до неделна литургия в един протестантски храм. Хората бяха топли, щедри и много човечни. Завърза приятелства с някои от тях и постепенно отдаде целия си живот на църквата и малката общност, към която вече принадлежеше. Увлече и децата си. Имаше какво да научат там, мислеше тя.

Тази нова радост не продължи дълго. Вестта, че тялото ѝ носи болестта на Радост, донесе нови тревоги. Докторите не бяха никак мили и тактични. Атакуваха я с думите и диагнозите си. Прие техния начин на лечение. Носи перука, повръща до припадък, беше обездвижена и изтощена. Но болестта бавно си отиваше. Нито майка ѝ, нито бившият ѝ мъж проявиха нотка състрадание. Имаше късмет, че в този тежък момент хората от църковната общност ѝ подадоха ръка и се грижеха за децата и къщата ѝ. Готвеха и я хранеха лъжица по лъжица, докато събереше силите си отново и можете отново да поеме пълния контрол върху живота си.

След осем месеца скенерът показа значително подобрение. Беше време за нови радости и нов живот. Сестра ѝ нямаше този шанс, може би защото не беше истински вярваща като нея. Вярата ѝ се задълбочи. Активността ѝ в църквата също. Докато не настъпи втората атака. Година и половина по-късно диагностицираха рецесия на болестта в костите. Свят ѝ се зави. Не смееше да го сподели с децата. Не бяха ли изстрадали достатъчно и те?

Разбира се, не успя да пази дълго тайната, защото внезапните мигрени и пристъпи на физическа немощ зачестиха и ѝ беше трудно да ги укрива. Всички се молеха и този път да я отмине тази горчива чаша. Децата спряха да ходят на църква. Какъв е този Бог, който наказва жестоко невинните и любящите го, а неверниците и лошите ги дарява с дълъг и весел живот?

Мария се опита да не губи вярата си. Реши да покаже на децата си, че вярата е всичко. Четеше непрестанно библията. Започна да говори на тялото си и да се моли непрестанно. Не искаше и не можеше да остави невръстните си деца сирачета. Кой щеше да се грижи за тях? Да, хората от църквата са добри и милостиви, но колко от тях биха отворили домовете си, за да осиновят дете? Думите и делата са две различни неща. Но Мария имаше нужда да превърне думите в дела и да се пребори със смъртта в клетките си. Като всяка майка беше готова на всичко. Промени диетата си, потърси нови методи и изследвания, за да се изцери. Прегърна идеята за барокамера с две ръце. Скъпо, не скъпо, щом става въпрос за живота ти - вървиш и не питаш.

Стръмна бе пътеката, която извървя. Срещна много приятели, но и много врагове. "Ще се убиеш!", казваха ѝ те. Но тя вървеше неуморно напред. Това си беше нейната пътека, нейният избор, нейният живот. И го извървя, с няколко пирови победи и един фатален край. Но всичко имаше смисъл.

© Минка Параскевова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2020, № 1 (242)