Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРЕВНАТА АЛБА

Минка Параскевова

web

След четиригодишен престой в съседната островна страна, кръстена на магнетичен камък с наситено зелен цвят и палави горски духчета (които, между другото, странно приличаха на местните жители!), през едно не особено топло лято, но достатъчно лятно за местните метеорологични очаквания и климатични особености, прекосих Ирландското море с параход, без да вдигам особена пара около това си ново странство. Оставях зад себе си една островна земя, която почувствах много близка, като втора родина. Там освен любовта към силните спиртни напитки - тук визирам не прочутото ирландско уиски, а картофената им ракия, наречена "пучин", която като силно нелегално питие, се вареше в домашни условия и се разпространяваше в такива, - и необятната любов към музиката, третото нещо, което ги доближаваше до душевната топлота и гостоприемство на българина, беше чувството им за хумор. Разбира се, за всичко това научих постепенно, защото както и картофената им ракия всичко попадаше в категорията "полулегално". Такова беше и моето емигрантско положение, работата ми, приятелите ми, пък и първата бутилка пучин, която дойде от моя деветдесетгодишен хазяин, който след като търпеливо изслуша оплакването ми за студения апартамент, остави бутилката на леглото ми, за да се сгрявам в дългите студени нощи.

И така... Потеглих към неизвестното с два огромни куфара, една китара и още нещо. Едно денонощие, изпълнено с разбъркани мисли, средностатистически мечти и близки спомени, с които не бяхме се разделили още. Но усмихнатото лице на слънцето на другия ден вдъхна нова топлина в сърцето ми. Местните не изглеждаха ужасно по-различно от ирландците, нали все пак са келтски братя! Само дето говорът им бе малко засукан. Досущ като приземеното им и преливащо от сух сарказъм чувство за хумор. Обичаме чудовището Неси в езерото Лох Нес, защото ни носи милиони заблудени туристи на година. Шофьорът на автобуса по време на еднодневната ни екскурзия из шотланските планини на север го обобщи в следния кратък виц: "Неси излиза само два пъти на ден - петнадесет минути преди да пристигнем и петнадесет минути след като си тръгнем от езерото". Такива истории е трудно да ги забравиш, особено като са разказани с местен диалект, при спомена за който и до днес стомашните ми мускули неволно се свиват на топка. С една дума близостта с келтите от Емералдовия остров бе далечна. По-късно научих, че и шотландците, подобно на нас, са се пръкнали от три различни етнически групи: келтската, която вече бях що-годе опознала добре след работата ми като учител и екскурзовод в Дъблин, скотската - произхождаща според местни изследователи от древни племена, които говорели отделен език, но се смесили със северноанглийските саксонци и езиците им се уплели, и пиктската - най-древното население в тези земи, гените на които се претопили, но множество наименования на географски местности напомнят за тяхното историческо присъствие, нещо като древните траки при нас. А на север, за две от местностите им - Шетланд и Оркни, се твърди, че жителите им са преки наследници на викингите в миналото и норвежците в настоящето. Безспорно генетичните им белези показват сродство с тези народи, а не само географската им близост на архипелази в Северния ледовит океан - те са снажни, русоляви и със светли очи. Но границите на всяка политически определена територия раждат такива генни и културни чудатости - помислете си само за областта Кърджали у нас например.

А по на юг, където откриват абърдийнското черно злато през седемдесетте години на миналия век, се е родил прочутия шотландски хумор, навярно един от най-древните, който по гениалност и съдържание може да се сравни с нашия роден габровски хумор. В него най-осмиваният образ е този на "стипцата", или местния хитрец, който подобно на габровеца ще доведе брат си на сватбата като дар за младоженците и техните гости или пък в по-оптимистичния си шотландски вариант ще завещае нещо ценно на човечеството като медната жица, която се появила при спора за една дребна медна пара между двама абердонци.

Не всяка шега отговаря на истината, но в случая тази малка история разкрива, че върху площ само от 78,387 km2 живеят по-малко от 5.5 милиона жители, което може би по неофициални източници отговаря на днешното население на нашата страна. Даже и неравното им разпределение в два основни центъра - Единбург и Глазгоу, и опустелите планински и островни местности някак зловещо наподобява и настоящото преразпределение на българите на територията на страната. След тези неволни паралели следва стряскащата разлика, че тази нация е родила голям брой откриватели и изобретатели като: създателят на парната машина Джеймс Уот, на телефона - Александър Бел, откривателят на пеницилина - Александър Флеминг, на телевизора - Джон Бард, на хладилника - Уилиям Калън, на модерната тоалетна - Александър Камингс и много други модерни инженерни и медицински открития, без които днес нашият живот би изглеждал немислим.

Понякога правенето на паралели не води до нищо хубаво. Най-добре е винаги да пътуваш с отворени очи за новостите и културните разлики, защото такива обикновено има. Като например шотландската столица Единбург. Тя не е първият, а вторият по големина град след Глазгоу. И духа, и градската архитектура на Единбург напомнят за времето на бащата на съвременната икономика Адам Смит и за философския скептицизъм на Дейвид Хюм през осемнадесети век. Точно тогава страната е изживявала своя златен век на книжнина и научна мисъл - век, в който шотландската нация се е славела като най-образованата в Европа.

Дъхът ми секна, когато влязох за първи път в столицата. Красотата и приказното спокойствие, което бе завладяло този град, ми въздействаха като невидим балсам върху очите и сърцето. Като дете бях изчела стотици приказки за замъци, крепости и кралски особи. Сега можех да твърдя, че всички те най-вероятно се бяха случили тук. На хълма, покрай издигащата се на височина крепост Окото на града, се откриваше пленителна панорама пред очите на всеки посетител. Или пък двореца Холироуд, който настоящем е лятна резиденция на Кралицата. Струваше ми се, че всяка сграда е една история. Къде истинна, къде леко подправена, за да отговаря на местните вкусове. Но при достатъчно късметлийско време като в днешния летен ден, очите се пълнят с наслада при гледката на старинните му сгради, окъпани в слънчева светлина. Никога преди не бях изживявала "двоен изгрев", така го кръстих аз, защото слънчевата светлина след осем вечерта е по-различна от сутрешната. Пък и има и фаза на "здрач" преди това великолепие от бяла, пухкаво-нежна и златисто-ефирна светлина. Пастелните оттенъци по стените разливат неземно спокойствие от багри. Никога преди не съм подозирала, че сивото може да съдържа толкова много цветосенки...

И един път в годината този град успява да се пресътвори като град-сцена, в който броят на живущите се изравнява с броя на неговите гости. Най-любимият ми месец е август, в който улиците са претъпкани с хора, куфари, безсъние, гастролиращи артисти, ходещи реклами... Едно чудовищно шоу, което заплашва да те погълне с богаството от представления. Като театрален критик, през една от изминалите пет години, се борех със сладкото изтощение от всекидневната доза (четири-пет представления), която поемах. Единбургският театрален фестивал е един от най-старите и прочути международни театрални фестивали, в който професионалисти, аматьори, вдъхновение и замаяна публика заживяват заедно в един малко нереалистичен, но адски забавен свят на костюми, перуки, грим, лудост, и безброй атрактивни сюжети, шарени плакати и фестивална битка за публика. Понякога толкова яростна, че се случва броят зрители да отстъпва по броя изпълнители на и зад сцената. Но това е място за смели експериментатори и мечтатели, които неусетно претворяват миналото и предначертават бъдещето, също като предците си.

 

 

© Минка Параскевова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2020, № 10 (251)