Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛКАНСКИ ХОРА

Минка Параскевова

web

Седях в плетената каруца, поунесена от ритмичната стъпка на малкото сиво магаренце Марко, което пъплеше по черната очукана земя като малка горска мравка с товара си обратно към мравуняка.

Само дето Марковият мравуняк беше в селото, а не в гората, и отдалече изглеждаше така, сякаш някой палав човешки крак беше разринал купчинката пръст и сега - мъртъв и разбишкан като сграда след бомбардировка - се простираше безмълвно в тясната долина долу, само на няколкостотин човешки крачки от нас.

Тук-таме изсъхнали корени от домати геройски поклащаха изсушените си тънки тела, грижливо вързани на две-три места със здрав конец около яки салкъмени колчета, които отдалече лъщяха като оголени човешки кости.

Слънцето смигна уморено и пое обратно. Лека тъмна сянка с кръгла форма зае мястото му на фона на розовия залез.

Денят си отиваше бавно и мъчително като неканен гост, който не само се беше облажил с най-хубавото парче от гозбата, ами беше посегнал да задява и дъщерята на стопанина.

Като дойде време да заслизаме към селото, двете с баба Марга скочихме от каруцата, чиято задница леко заподскача пред нас и вдигна такава пушилка, че за миг скри долината и всичко що беше у нея, дори и корените домати, които танцуваха своя танц на смъртта около снажните тела на верните си партньори под неравния ритъм на малката плетена кутия, умело управлявана от нашия стар, но опитен DJ, чието изпълнение в нормални градски условия би предизвикало аритмия у по-чувствителните натури. Тук обаче неговото изпълнение бе нещо като дневен ритуал, който не би събудил никакви стряскащи или извикващи чувство на опасност реакции, а по-скоро глъчка, водеща до умиление.

- Ела, синко! Влез! - обърна се баба Марга с огромните си, напукани ръце, с длани, широко отворени топло към мен, докато се опитвах да изтупам добре прахта от дрехите и обувките си.

- Нас рядко гости ни идат. Добре си ми дошъл! Теб Бог те праща. Влез, остави го този пусти прах, от сушата е. Тази година донесе много жега и умори земята.

Старицата изчезна в черната дупка, която зейна веднага щом отвори ръмжащата дървена врата, която вероятно още в проектантския си период не е била включена в графата “гиганти”. Не съм се считала за висока, но при вида на тази врата се почувствах неловко, като същински недодялан великан, проникващ в тайния свят на другоземци.

- И ти, защо така сам? Спътници нямаш ли? - попита старият глас в тъмното с лек укор, последван от силно подръпване на ръкава ми. Чак тогава очите ми свикнаха с тъмното и видях прегърбената сянка на старицата.

Стаята бе преходна, нямаше прозорци, само четири врати, ако броим тази, през която току-що бях влязла. Приличаше на стая-кръстопът - всяка врата водеше към една от посоките на света и ние стояхме в центъра й - боси и прашни, като че ли прекосили Земята от единия й край до другия.

- Не се бой - изрече спокойният и дълбок глас на баба Марга - ей, сегинка ще донеса... - последната й дума заглъхна в тъмнината, от която след около миг изникна моята стара позната с газеник в ръка.

- Вече деветдесет години живеем така, без ток. Те, внуците, ни викаха при тях, ама то човек не напуска лесно къщата си... Ей, ама ти сигурно си гладен! - сепна се старицата и започна да се върти и тюхка: “Брей, къде съм го оставила.. Не е в торбата, не е в кутията... А, ето го!”

Тя държеше в шепите си парче твърд хляб. Посегнах и го взех. Ръцете й бавно се затвориха, а очите й ме гледаха втренчено, все едно ми беше дала буца самородно злато - едничкото й и последно богатство в живота. Опитах се да й отчупя парче, но тя мълчаливо махна с ръка за отказ и наведе глава:

- Само това ми е останало. Аз... не ща. Приготвям се за път. Моят Ставри ме чака. Той така ми каза, като си отиваше: “Да знаеш, булка, аз без теб никъде няма да ходя. Ние, само двамата...”

Замлъкна и заплака. Аз седях там, прехвърлях хляба от ръка в ръка, и здрави зъби трудно биха се справили с коравата буца, когато една стоманена ръка ме стисна здраво за гърлото. Идеше ми да изпищя, но се усмихнах тъжно и си спомних вида на танцуващите корени домати отвън.

- Ред ми е. Ей в оня шкаф съм сложила всичко: и чаршафите, и дрехите. Аз, като те срещнах, си рекох: “Бог го изпраща!” Той, попът, миналото лято избяга в едно близко село до нашето. И оттогава много от хората си отидоха. А преди два дена и моят Ставри. Грехота е, викам си, да си отиде, без да му пее попът. Та впрегнах магарето и тръгнах към селото да го извикам.

Студена пот обля тялото ми. Чак тогава усетих ледения дъх на жегата. Потръпнах.

- Къде е той?

- Тук - ръката сочеше към вратата вдясно. На запад.

Хвърлих хляба на земята. Не беше нито от яд, нито от изненада, а за да повикам сивия приятел Марко, да сложа лопатата в плетената каруца, неуспяла да се отмори от пътя, за да се понесем четиримата в едно последно нощно шествие върху още парещата земя.

 

 

© Минка Параскевова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.05.2005, № 5 (66)