Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНТАРКТИДА

Минка Параскевова

web

Никога не си затваряй очите! Дори и когато спиш, трябва да знаеш какво става около теб, какво става с теб... А какво ставаше с нея?

Сънуваше, че спи, а всички други - не. Анастасия стана рязко от леглото, толкова рязко, че й притъмня, само за миг. А после първото нещо, което очите й видяха, бяха очертанията на полупритъмнелия прозорец на около метър от нея. Стъклото беше замърсено, цяла вечност беше минала, откакто не беше го почиствала. То и къщата... Телефонът иззвъня. Тя подскочи и се затича към вратата, но преди да достигне хола, чу тежките стъпки на Стоян:

- Ало! Да, да, добре! Дочуване.

Само това ли? Всеки ден около пет - едно и също. И все не успяваше. Навикът й към четири да се отпуска на дивана за една дрямка не й позволяваше месеци наред да проследи това прозвъняване, а то я глождеше. Стоян, мълчалив повече отвсякога, следеше нетърпеливо женската й суетня около печката и точно в шест и половина напускаше къщата, като по часовник. Никога не посмя да го попита къде отива. Не можеше да се познае. Спря да се среща с приятелките си. Дори и на майка си спря да се обажда. Последният път бе по Великден, да й честити именния ден. Тази жена бе учудващо жизнена за възрастта си. Не се бе уморила да се меси в чуждите работи. За по-малко от пет минути успя да й изсипе цяла лавина клюки, с десетина нови имена, които нищо не й говореха, но от вежливост стоя петнайсет минути на телефона и само с едно “да” поддържаше жизненоважния разговор. С голяма радост и облекчение постави слушалката обратно на мястото й. А приятелките й? С времето останаха само две, уж верни, и двете семейни сега. Едната бързо улегна и перфектно усвои изкуството да се оплаква. Не я познаваше като дребнава, но сега се вихреше в една къща на три ката и пред възхитения поглед на десетината комшийки пенсионерки с натежали от мъдрост глави, нетърпеливи да споделят опита и “познанията си”. Мария беше отличничката на класа, винаги прилежна, дори на моменти изпадаше в перфекционизъм, типичен за зодия Дева, но съчетана с енергиите на Везните, дето се вика, суетата и перфекционизмът като се хванат ръка за ръка резултатът е неизбежен. И тя самата никога не си беше представяла себе си в ролята на домакиня, но сега това беше нейното “местенце”. За три години забрави всичките си мечти, ежедневието безмилостно я повлече. Забрави за кариера, загуби всички контакти, а имаше много завидни предложения, и избра Стоян. Другата й приятелка, Венета, адски й завиждаше. Тя не го разбра в началото, считаше подмазванията й за искрена радост на приятел и й се доверяваше напълно. Разказваше й надълго и нашироко за връзката си със Стоян, споделяше й подробности, които дори и на майка си не смееше да разкаже, но на Венетка - “О, да, та тя ме разбира! А, виж, мама, пак ще ги закърши едни, леко старомодни: “Ами, какво ще кажат комшиите? Та той е много по-голям от теб, той и баща може да ти бъде... Засрами се, дете!” Познат репертоар. А баща й пак ще мълчи. Тих и кротък по душа, той никога в живота си не бе противоречал на жена си, макар и често да не одобряваше думите й. Само веднъж, й беше разказвала победоносно майка й, се вбесил, не издържал и я ударил през устата. После майка й така го нападала, че за три години му вгорчила живота и той жестоко съжалявал. Наричала го “животно, грубиян, насилник...”. Това го съсипало. И оттогава спрял да й говори. С времето спря и на дъщеря си да говори. Защото това вбесяваше жена му, която отново скачаше върху му, засипвайки го с обвинения и обиди: “Значи, тя заслужава думица, а пък добрата ти съпруга - не! Що за човек си ти? Сърце имаш ли? Сигурно, ако отидем на доктор и те отворим, ще извадим камък студен като Антарктида!...” И тогава тя започна да чете за Антарктида. Питаше непрекъснато учителката по география за този континент. Искаше да научи, да разбере защо баща й... Научи, че Антарктида е най-студеният, най-сухият и най-пустинният континент, един път и половина по-голям по площ от Европа, покрит с много дебела ледена кора. Тази огромна ледена маса представлявала опасност за живота на целия останал живот, ако само едно мъничка част от него се разтопяла. Но прочете, че той е същевременно и континентът с най-дивата и най-красивата природа, а и не е лишен от живот. Наричали го “бялата любовница”. Мисълта й се върна на баща й. Цели двадесет години мълча и си отиде, пак в мълчание. И едно сбогом не каза. Често го сънуваше, отваряше устата си, готов да каже нещо, мърдаше устните си, ама думичка не излизаше. Събуждаше се плувнала в пот, с тягостно чувство. Понякога след час, когато сънят беше загубил ясните си очертания в съзнанието й, имаше усещането, че не образът на баща си бе сънувала, а собствения си съпруг.

Стана, отиде до мивката и се зае с мръсните чинии. А после пусна компютъра. Няколко месеца мрежата й беше утеха, а после видя, че цялата идея е една глупост. Четеше много и колкото повече четеше, толкова повече не вярваше. Убеди се, че многото думи също нищо не казват. Това още повече я потисна. И пак стигна до Антарктида... Зачете се. Понякога си мислеше, че цял живот е живяла там. Сред вечните снегове и ледове. А сегашният й живот и познати са само парченца от сънища, отдавна сънувани. Една от английските писателки Джейни Кинг, настанена в българската ни база върху ледения континент, както всички останали, твърдеше, че Антарктида ни учи как трябва да живеем за в бъдеще и казваше, че “Да гостуваш на чужда база е като да си отидеш у дома”.

Стоян още го нямаше. Понякога се улавяше, че се стряска от неговото присъствие. Когато не бе очаквала да бъде там, той най-ненадейно изникваше на рамката на вратата, седеше и мълчеше. В началото го молеше да каже нещо, да каже какво го мъчи, или поне едно “здравей” или там каквото и да е, но да е дума. Възседнал здраво ината си, той дори и не мигваше, а продължаваше да мълчи. С времето се отказа. И тя спря да му говори. Свикна да не говори, но не можеше още да свикне с мълчанието. Пускаше телевизия, радио, всичко, що излъчва звук, искаше да има гълчава, искаше да забрави, но в мига, в който спираше копчето, мълчанието, по-мъртвешко и отпреди, я заливаше отново. Като призрак я преследваше из празната къща. Ходеше от стая в стая, вече не помнеше за какво бе тръгнала. Търсеше ли нещо или бягаше от нещо?

Погледна отново към прозореца. Навън бавно се стъмваше. Забеляза, че стъклото на прозореца в спалнята е мръсно. Отиде до кухнята, взе парцала и взе да го бърше.

 

 

© Минка Параскевова, 2004
© Издателство LiterNet, 31. 01. 2004

=============================
Публикация във в. "Труд", 26.01.2004.