web

Вратата със изгризаните нокти
пак няма да ме види, че си идвам.
И дворчето - разсърдено и грозно,
ще ме излае и ще си отиде.

Сюжетът стар, изтъркан като джинси,
завлича ме по стълбите нагоре,
по дирите на мислите невзрачни -
набъбваща, тресавична умора.

Най-после у дома... и толкова далече.
Във ъглите, тъй глухи, влагата се хили,
а тънките й стави съскат и припукват.
Как страшно искам свойте силни жили

във мене да изпъне светлината,
да ми напомни пак, че мен ме има
в представата за моето завръщане,
че дишам. Или само, че ме има...

© Милена Митева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2003, № 3 (40)

Стихотворението е отличено в конкурса "Пристигна човек...", организиран от LiterNet, 2003.