Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ФРАНЦ КАФКА. "ДНЕВНИЦИ" - КОНФЛИКТИТЕ НА СЛОВОТО

Милена Янкова

web

Дневникът представлява текст, който всеки човек носи неразчетен в себе си. Той е онова, което често наричаме "вътрешен глас", "съвест", дори "друго Аз". Не са малко хората, които се осмеляват да разчетат този текст и да го преведат от неразгадаеми, хаотично преплетени усещания, в писано слово.

Дневникът улавя вътрешното време на човека, който го води. Той не е просто хронология на един живот, на събитията и фактите в него, а е овеществяване на това нашо вътрешно, друго "Аз". Самото желание да пишем, да се претворим в слово е повече от това да заявим своето съществуване. Наше ли е битието, което описваме? Или може би се опитваме да си създадем едно паралелно ежедневие? Какво носи разказването в Дневника?

Морис Бланшо оправдава по интересен начин появата на дневника като явление, особено при хора, отдали се на литературата. Той твърди, че те попадат в т.нар. "отсъстващо време", в което са изцяло отделени от социума, но едновременно с това престават да бъдат свързани и с творбите си, които започват да живеят като самодостатъчни структури. За да не изгубят себе си, своята идентичност, в тази тяхна абсолютна "самотност", посредством дневника успяват да намерят своята "упора във времето, в скромното ежедневие, означено с дата и съхранено чрез тази дата". Т.е. съхраняването на Аза става функционална характеристика на дневника.

Самият факт, че човек търси утвърждаване на вътрешния свят чрез словото, не е маловажен. Според Фройд езикът, словото е субститут на забранените отношения с родителите при децата. По-късно този език преминава в субститут и на действията-табу. Разказването им, случването им чрез словото става именно в дневника.

Понякога воденето на дневник се приравнява с изповедта. Разликата между тях е съществена, макар и да се изравняват във функцията си на пречистваща сила /или по-скоро механизъм/. Дневникът е начин да се избегне изповедта. Т.е. онова, което ще бъде раз-казано, няма да бъде преведено през моралната норма на социума, няма да бъде осъдено, заклеймено. В дневника намира свое битие онази част от личността, която обществото не би приело, но която е същността на дадената личност. Това е една своеобразна самоанализа, помагаща да се освободи изтласканото, поради първичния инстинкт за самосъхранение, знание за себе си. Често дневникът е и едно развитие на знанието за себе си, за собствения Аз-идеал, за онази енергия, която определя нашите действия, чувства и усещания.

Дневникът е медиатор между полюсите на трите опозиции, които според Фройд ръководят нашия психичен процес:

1/ Субект /Его/ - Обект /външен свят/;

2/ Удоволствие - Неудоволствие;

3/ Активност - Пасивност.

Той е една структура, която борави със символи и с метафори, с архетипи, както ги нарича Юнг. С течение на времето този, който води дневника, изгражда механизми за самонаблюдение. В първите дни се движи хаотично в мислите си. След това изгражда една своя символна система, която му позволява да прави асоциации с други дни, събития, познания.

С цел да проследя функционалността на дневника като явление, ще се спра на "Дневници"-те на Франц Кафка. У него много ярко е проявено съзнанието за съществуването на друго "Аз", което е в остро противоречие, както с Аз-идеала, така и с общността.

Има няколко основни топоса в публикуваните "Дневници". Те са един вид митологеми, които самият Кафка създава за себе си. Опитва се да види себе си "отвън". Създава своето "Аз" в текста, за да го превърне в "чуждо Аз" и по този начин да го коригира, напътства или отхвърля.

Кафка изтласква действителния, социалния живот. Отказва да приеме неговите функции и отговорности. "Обитава" несъзнаваното. Съюзява се със страховете си, за да ги преодолее. Неговият непрекъснат конфликт е самото му съществуване, сблъсъкът със себе си - Кафка изпада в т.нар. "патологично мислене", в което има излишък от тълкуване, а предметите и фактите, към които то да бъде насочено, липсват. Това моментално го поставя извън социума, но той не успява окончателно да прекрачи границата. Под датата 29 октомври 1921 г. /година преди смъртта му/ четем следното: "Граничната зона между самотата и общността съм напускал извънредно рядко, в нея се заселих дори по-трайно, отколкото в самотата." Няколко месеца по-късно, на 24 януари 1922 г., пише: "Бих се задоволил, ако можех да застана близо до себе си, ако можех да възприема мястото, където стоя, като друго място."

У Кафка се борят непрекъснатото желание да социализира самотата си и невъзможността да се откъсне от "асоциалните" представи, които му създава "патологичното" мислене. Това се открива обаче само във възприемането на собственото му Аз. Що се отнася до хората около него, той не губи представа за нормите на социума.

В своите "Дневници" Кафка често възприема себе си като"изгнаник", а живота си като "път в пустинята"; създава свой собствен мит, с който да оправдае бягството си от обществото, от семейството, от традицията. Парадоксалността на съдбата носи на Кафка еврейският му произход. Т.е. у него е заложено, като код, като наследственост, съзнанието за вековна традиция, подчинена на строги закони, за здрава и единна общност /независимо че често не е териториално обединена/ и за святост на семейството, а не елементарното му възприемане като институция. Тези три топоса на съзнанието у Кафка са сред водещите стъпки в създаването на "другото Аз" в "Дневници"-те.

Според Кафка съществуването на семейството е по неизбежност, а не по необходимост. Понятията, с които той въвежда отношението си, са "скука" и "мълчание". Откроява се единствено фигурата на бащата, чрез чиято "другост" Кафка разпознава и оценява себе си. Не е необходима активност от страна на бащата в този процес, достатъчно е неговото присъствие или дори съзнанието за съществуването му като "фактор". Още в ранните бележки в дневниците четем: "Няма по-добър критик от самия мене по време на четене, в присъствието на баща ми..." /24 май 1912/. Тук несъмнено опираме до естественото възникване на една Едипова структура у синът-Кафка. Фройд твърди, че като етап от развитието на човешката психика, тя има цивилизоващ ефект , т.е. създава и обяснява нормите на поведение спрямо родителите и общността. От това зависи изграждането на Аз-а и самовъзприемането му. Кафка надгражда тази структура у себе си и я видоизменя като отнема функциите на родителите си, без обаче да ги пренася върху себе си. На 24 януари 1922 г. записва в дневника си: "Моят живот е колебанието да се родиш". Кафка се смята за "нероден", тъй като прекарва целия си живот в борба с изискванията на семейството и обществото. "Колебанието да се родиш" са безбройните му опити да стане част от това общество - учи правни науки, работи в кантора, заражда се в него желанието да създаде свое семейство. В същото време той осъзнава, че е неспособен на тази стъпка. Тя го прави зависим, не-свободен. Кафка осъзнава своята "различност", която не може да бъде нормирана, и която е настроена да разчупва печатите на многобройните табута, притискащи съзнанието на обществения човек. В своето изследване "Кафка и императивите на творбата" Морис Бланшо обръща внимание на това състояние у Кафка. Той казва: "Неговата зависимост от семейството му не само го е направила слаб, чужд на мъжките задължения /както самият той заявява/, но тъй като тази зависимост предизвиква ужас у него, тя е и причина и всички форми на зависимост да му изглеждат непоносими...".

У Кафка желанието да бъде свободен се равнява на желанието да моделира себе си по стереотипите на собствената си съвест. Той стига до крайност, в която отхвърля своето физическо съществуване, тъй като е прехождало появата на неговото съзнание. Самото физическо съществуване е безсмислено за Кафка. То е човешката трагедия, то е недостойно, тъй като ограничава параметрите на психичното.

"...Не съм в състояние да понасям агресията на моя собствен живот, претенциите на моята собствена персона, атаките на времето и възрастта, смътните приливи на желанието за писане, безсъниците, близостта до умопомрачението - не съм способен да понасям всичко това."

Физическото присъствие обвързва човека с времето. Кафка знае, че в своята безграничност времето е ограничено. Затворено е в оковите на часовете, минутите, секундите. В тази своя анти-свобода то никога не стига. Затова и човешкият живот, в своята зависимост от времето, става недостатъчен, независимо от илюзиите ни за дълголетие. "Моисей не стига до Ханаан - не защото животът му е бил кратък, а защото е бил един човешки живот." /19 октомври 1921 г. /

Кафка се бои от тази своя неизбежна зависимост, която приравнява на робство, на най-страшната не-свобода. Решението му е да излезе извън нея, да се роди в една "друга" реалност, в която той самият ще приеме функциите на демиург. "...Занемарих тялото си до пълно изтощение... Аз не желая да бъда отклоняван от целта, отклоняван посредством житейските радости на един здрав и полезен мъж." /17 октомври 1921 г. /

Кафка възприема раждането като акт на създаване на душата, на онова "Аз", което премахва ограниченията на човешкия хронос и топос. Понятията време и пространство, раждане и смърт престават да съществуват, замества ги едно-единствено присъствие - Битието. Под датата 29 октомври 1921 г. четем: "Онзи, който не се справя с живота, докато го живее, се нуждае от едната си ръка, та да може поне отчасти да отпъжда отчаянието от съдбата си, с другата ръка обаче той може да опише всичко онова, което вижда под руините, тъй като той вижда различно и повече, та нали той е мъртъв приживе и всъщност е оцелелият. "Т.е. везните в съзнанието на Кафка поставят знак за равенство между понятията Битие и Писане. Писането се превръща в онзи съзидателен акт, от който се ражда реалността на желаната свобода. То е пътят през пустинята, зад която се открива Обетованата земя /названия, които самият Кафка използва в своите "Дневници"/. Морис Бланшо отбелязва факта, че "Кафка е свързан с традиция, според която най-висшето се изразява в книга, която е съвършеното писание...". Самият Кафка казва в разговорите си с Януш: "...трудът на поета е пророчество: правилната дума води; неправилната изкушава; не случайно Библията се нарича Писание."

Като евреин Кафка носи в себе си фундаментите на една многовековна култура, родена още в "символната" мъдрост на древноегипетските храмове. Носи и съзнанието, че произхожда от "избрания" народ, който е поел тежката участ на "изгнаника", воден към своята свобода през необятната пустиня на Битието. Върху основата на тези свои знания той съзижда своя индивидуален мит, чието разказване носи закодирано напътствието за разрешаването на вътрешните конфликти. Дневниците, съществуващи като Писано Слово, водят до едно ново "съпреживяване" на разказаното, на мита. Словото притежава инициационната сила, която разтваря границите на човешкото време и пространство, а с това отменя и дразнителите, провокиращи противоречията на Аза спрямо неговите "структурни" елементи: външната реалност и Аз-идеала. Декартовото "Cogito, ergo sum!" при Кафка се превръща в "Scribo, ergo sum!". Дневниците, а и произведенията, които създава през годините, приемат функцията на саморефлексия. Кафка обръща съзнанието си към самия себе си, за да се създаде и познае.

"Днес изпитвам голямо желание, пишейки, да извлека напълно извън себе си цялото си състояние на тревога и тъй като то идва от дълбините, да го вкарам в дълбините на листа или да го напиша, тъй че да успея напълно да вкарам в себе си написаното."

Клод Леви-Строс, от друга страна, не отхвърля възможността така изживените събития да се превърнат в "жив" мит, а оттам и в травмираща ситуация. За нещастие точно това се наблюдава при Кафка. Механизмите, които дават на индивидуалния мит "лечебна" сила, се оказват погрешно зададени. Писането от "ритуално" пречистване се превръща в ново обвързване с онова, което е било изтласкано по силата на инстинкта за самосъхранение и сега отново е о-съзнато. Истината, която Кафка сам разкрива на себе си за себе си, засилва конфликта между Аза и Аз-идеала. Азът отново става не-свободен, тъй като по-силния Аз-идеал започва да доминира. Обхващайки сумата от всички ограничения, на които трябва да се подчинява Азът, Аз-идеалът поражда и чувството за вина и непълноценност.

В края на живота си Кафка се чувства непълноценен. Той губи превъплъщението си в ролята на демиург, създаващ чрез Словото и очакващ мига, в който това слово няма да е необходимо повече. Остава единствено неговата "безплодна, студена, вкочаняваща от студ самота". А тази самота ражда нежелания образ на Кафка: "...Сатаната в цялата ми невинност." Душата, неединният Аз, се превръща в демонична сила, която започва да притежава и тялото, в съвкупността на жизнените му функции.

Мисълта за смъртта, възприемането на смъртта като философия за живота, като опорна точка на Словото - тяхната необходимост осъзнава Кафка, за да може да излезе от омагьосания кръг на себепознанието и себеотричането. Смъртта е всичко крайно, всяка последна метаморфоза. "Който разполага с нея, разполага в крайна сметка и със себе си..." /Морис Бланшо/. Кафка прави своята равносметка: "...най-доброто, което съм написал, се основава именно върху умението да умреш доволен". Умира ли доволен Кафка? Не знаем. В крайна сметка той "дава" на света само част от своите "Дневници". Някои от тях унищожава, сякаш осъзнава, че словото ще даде живот на страховете му, дълбоко прикривани и обсебващи го. Четиридесет години прекарва Кафка в пустинята на своя живот и не успява да достигне бленувания Ханаан. Болестта разяжда неговата телесност, Словото обсебва неговото бягство от телесността. Изборът, който прави за себе си в крайна сметка, превръща Пътя в Обетованата земя. Животът, който води, намира въплъщение в думите на Морис Бланшо: "...да повериш себе си на способността на творбите да оцеляват...".

 

 

© Милена Янкова, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.