Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНЪТ "ЗЕМЯ ЗА ПРИЦЕЛ" ОТ СВОБОДА БЪЧВАРОВА - НА ПРИЦЕЛ

Любомир Георгиев

web

За какво и как разказва Свобода Бъчварова в "Земя за прицел"

Има една българска писателка, творчеството на която се радва на значителен читателски интерес, но е пренебрегвано от литературната критика - Свобода Бъчварова. Даже в първия том на академичния "Речник на българската литература" (1976) нейното име отсъстваше, та беше добавено в допълнението към третия том. Основната причина за това не е, че за някои тя е преди всичко кинодраматург, а в облика, в идейните и художествените особености на нейните романи и документално-художествени творби. За разлика от някои писатели киносценаристи, които след реализирането на своите киносценарии ги "белетризират", Св. Бъчварова твори художествена и художествено-документална проза, която след това става основа за сценарий.

Най-значителната творба на Св. Бъчварова, в която тя извървява и изживява своето развитие като личност и творец, е трилогията "По особено мъчителен начин" (2009). С автобиографичния си характер тя се различава от предшестващата я серия-романи "Земя за прицел". В "По особено мъчителен начин" Св. Бъчварова си задава и търси отговори на мъчителни за нея въпроси, свързани с идеала, в който тя е вярвала и който се оказва компрометиран и омърсен. В трилогията един от кумирите, които Д. Полянов разрушава (Бог), е напълно реабилитиран, а и другите два са с разколебана категоричност. Същевременно автобиографизмът в "По особено мъчителен начин" не свежда разказа до обикновена семейна хроника, защото в съдбата на баща й Тодор Ангелов-Божаната и на цялото негово семейство рефлектират трагичните противоречия и грехове на XX век, намерили своето отражение в националната съдба - Първата световна война, Октомврийската революция, зараждането и развитието на фашизма и на комунистическата тоталитарна система в Русия, Гражданската война в Испания, Втората световна война и "осъществяването" на социалистическия идеал в страните от т.нар. Източен блок, т.е. неговото фиаско. Семейната хроника придобива измеренията на широка панорама на политическите, икономическите и идеологически процеси през първата половина на XX век, на военните конфликти, които в края на краищата се отразяват върху съдбата на отделния човек. Няма друг български писател, който с такъв стремеж към обективност и истинност да е разказал за Първата световна война и последствията й у нас, за гражданската война в Испания, за антифашистката съпротива в западноевропейските страни (Белгия, Испания, Франция), за съдбата на българските и не само на българските интербригадисти, за годините на култа и пр. Достойнствата, граждански, етични и художествени на тази последна творба на Св. Бъчварова, тепърва ще изпъкват, особено на фона на опитите в последно време за реабилитация на тоталитарния режим след 1944 г. у нас, както и заради откритото пропагандиране и изява на расистки и фашистки идеи, а и поради размерите, които взема религиозният екстремизъм. Не може да се приеме, че Св. Бъчварова е намерила разрешение на противоречията в съвременния свят, а и тя самата мъчително се стреми да преодолее противоречията в себе си. Няма съмнение обаче, че "По особено мъчителен начин" буди тревожен размисъл, предпазва от фанатизма на идеологиите и внушава чувство на отговорност към себе си и пред обществото. Тази творба е явление в съвременната българска литература, колкото за днешния, толкова и за утрешния ден.

Пътят към истината, към която Св. Бъчварова се стреми в "По особено мъчителен начин" обаче тръгва от "Земя за прицел". Не просто защото е предходна творба. С гражданската си, социална и нравствена проблематика тя е знак за развитие и промяна на писателката, които намират своята завършеност в "По особено мъчителен начин". Чрез своите главни герои Скарлатови тя изживява и свой катарзис, мъчителен и противоречив, който се задълбочава в "По особено мъчителен начин". Това също е една от причините за особеното внимание към тази кръстопътна за Св. Бъчварова творба. Освен това "Земя за прицел" предизвиква интерес и като художествена реализация. Въпреки историко-политическия контекст, в който литературните герои изживяват съдбата си, творбата определено е художествено повествование. Колкото и да откриваме или да се досещаме за прототипите на литературните герои, те са художествени образи, творение на белетристичното майсторство на писателката. Някои ще приемат нейния художествен метод като ретро, като демоде, но той убедително отстоява възможностите си с оглед на творческия замисъл.

"3емя за прицел" е серия от пет романа. Ако потърсим подобна структура (роман поредица) в нашата литература, вероятно ще се досетим за тетралогията на Фани Попова-Мутафова за Асеневци, на Антон Дончев за Аспарух и за Самуил, за шесттомника на Г. Караславов "Обикновени хора", а и за тетралогията на Димитър Талев. Като коментирана документалистика "Български хроники" на Ст. Цанев е от друг вид. От чуждите литератури могат да се посочат много примери. Българският читател познава "Човешка комедия" на Балзак, "Ругон-Макарови" на Зола, "Сага за Форсайтови" на Голзуърди и др. Някои определят "Земя за прицел" като роман епопея, тъй като съдбата на главните герои е свързана със съдбоносни събития от националната история. Съсредоточаването на вниманието предимно върху банкерското съсловие, върху управляващия политически и финансов елит, отклонява от представата за епопейно повествование. Както и "Сага за Форсайтови" не е роман епопея.

На практика много литературни творби трудно или колебливо намират място в класическата, традиционна класификация на жанровете. Писателите малко се вълнуват от проблемите, които създават на литературоведите класификатори. Ако и ние се запитаме какво по-точно представлява в жанрово отношение "Земя за прицел", ще трябва да приемем отговора, който дава самата авторка. Тя всъщност осъществява неосъщественото намерение на своя герой, младия Скарлатов, от студентските му години, което натрапчиво го спохожда в моменти на размисъл върху житейския си път - "да напише своя труд върху банковото дело. Но вероятно щеше да се отличава от първоначалния замисъл. Виждаше го нещо средно между добре разказана балзаковска история и научна дисертация (к.м., Л.Г.), нещо, което да интригува и да се чете от всички, нещо, богато илюстрирано с битки от неговата дългогодишна практика". Когато Скарлатов осъзнава и възприема неизбежния край на банкерската си кариера и се опитва да си представи бъдещето, отново "в ума му изплува мечтата през целия му живот да напише книга върху механизма на обществото, погледнат през призмата на търговията и финансите" - Ретромоделът, който Бъчварова избира - "балзаковска история", за да осъществи творческия си замисъл, се оказва сполучливо намерен. Не е случайно, че в края на романа писателката отново, косвено, отпраща към класическата творба на Балзак: "Банкерът Скарлатов разбра, че житейската му комедия (к.м., Л.Г.), изпълнена с толкова много суета, е завършена". "Земя за прицел" може да се възприеме като част от една съвременна "Човешка комедия", която вероятно никога няма да бъде написана, защото никой писател днес не би се отдал на такова всеобхватно и мащабно начинание, каквото Балзак се опитва да осъществи. Св. Бъчварова, като съвременните писатели, се насочва към разказ за една страна от живота на съвременното общество, но "Земя за прицел" с основание може да приеме подзаглавия като "Етюди за банкерските нрави" или "Сцени от частния живот на банкерите". Не можем да не добавим също, че романът не случайно представя Скарлатови като познавачи и ценители на Балзак. Старият Скарлатов цитира неколкократно Балзак ("Парите на глупците по право принадлежат на умниците" и др.). Той умее да разказва почти "по балзаковски" - "не като историк, а с малки незабележими неща, така важни за един белетрист, които придават на разказа правда и жизненост". Има период, когато младият Скарлатов чете много и разнообразна художествена литература, но "негов любим автор остана Балзак. Четеше го и препрочиташе. Томовете бяха подчертани, с бележки в полетата. За него Балзак беше пророк, а творчеството му откровение. И се получаваше така, че духовно той общуваше повече с Балзак, с миналото, отколкото с настоящето". Всъщност това е отношение на Св. Бъчварова, коренно различно от твърдението на един от докладчиците за романа "Тютюн" преди години, че западноевропейският критически реализъм отстъпва пред руския критически реализъм, защото в неговите произведения "народните маси са представени като маси, със свои груби, животински черти (Балзак, Зола) (вж. Случаят 1992: 26). За Св. Бъчварова, без да смятам, че това е причина за отношението й към Балзак, по-верни са оценките на Енгелс и на Маркс. В миналото марксическото литературознание, за да изтъкне познавателното богатство на литературата, обичаше да цитира писмото на Енгелс до М. Харкнес, в което Енгелс казва, че от Балзак той е узнал "дори в смисъл на икономически подробности повече, отколкото от книгите на всички професионални историци, икономисти, статистици от този период взети заедно" (Маркс, Енгелс 1951: 109). Почти по същия начин се произнася и Маркс за Дикенс, Текери, Шарлот Бронте, Елизабет Хаскел, които са "разобличили на света повече политически и социални истини, отколкото това са направили всички политици, моралисти и публицисти взети заедно" (Маркс, Енгелс 1951: 253). Не е възможно Св. Бъчварова да не знае този всъщност социологичен и едностранчив прочит на Енгелс за Балзак и че Маркс е имал намерение да пише критическа статия за Балзак. Елементарно и невярно ще бъде обаче, ако сметнем, че тези изказвания на Енгелс и Маркс са причина за генеалогичната връзка на "Земя да прицел" с метода и стила на Балзак. Св. Бъчварова вижда "секретарското" творчество на Балзак от друг ъгъл, от който формира художествения облик на творбата си. Това е майсторството на Балзак да прониква в драматизма на човешките страсти, да увлича с разказ за човешки съдби, да обрисува ярки индивидуалности и характери. Неговите "етюди" са "Етюди за нравите", за човешките падения и за човешките добродетели. Колкото и да е значимо социалното и познавателното съдържание, то живее чрез образите на литературните герои. Такова е всъщност разбирането на Св. Бъчварова за "балзаковска история" и то в голяма степен насочва творческите й решения в "Земя за прицел".

Главните герои в "Земя за прицел", за разлика от героите на Д. Димов в "Тютюн", за които ще стане дума по-нататък, четат много. Те са от типа Homo legens ("четящи хора"). В "Тютюн", освен за сантименталните розови романчета на гимназистката Ирина и за екзалтациите на Фон Гайер от немската митология и Вагнер, няма какво друго да си спомним, докато Скарлатови освен с Маркс, Енгелс, Плеханов, Кауцки и други теоретици на социализма, общуват и с Волтер, Монтен, Кант, Шекспир, Херцен, Толстой, Е. Ренан, Брехт и др. Повторителността обаче, с която се появява името на Балзак, подчертава особената му значимост и за авторката, и за героите й. Негови основни конкуренти са взаимоизключващите се "Капиталът" и Библията. Старият Скарлатов се оказва, че познава "Капиталът". Екземплярът, който има, е подвързан с кожа и "доста извехтял от употреба". Макар да отрича изводите на Маркс, с червен молив е подчертавал пасажи, които смята за верни. Като студент в Женева младият Скарлатов се увлича от социалистическите идеи, а запознаването му с "Капиталът" го изпълва с възторг. Той препрочита главите за стоката и първоначалното натрупване на капитала с увлечение, с което е чел "Клетниците" на В. Юго. До "Капиталът" изненадващо, като че ли за да подчертае противоречивостта на героите, стои Библията, от която повечето банкери (Карасулиев, Динев, Кюлев, Скарлатови - възпитаници на католически колежи), цитират свободно пасажи. Когато старият Скарлатов, в момент на духовна криза, след опита да го убият, се опитва да си изгради философско примирение с абсурда, той чете многократно Библията, макар че критичният му ум открива противоречия в нея и наивните чудеса на апостолите го дразнят. Той е далеч от безкритична вяра в Бога, но когато усеща приближаването на смъртта, ще си припомни пасаж от Апокалипсиса и след смъртта му младият Скарлатов ще открие личното му евангелие, разтворено на нощната му масичка, и редовете, които е преписал: "Вярвам, Господи, помогни на моето неверие" (Марк. 9:24) - израз на цялата му скептична същност.

И "Капиталът", и Библията, и другите автори и творби, които се споменават в романите, не са литературен пример за Св. Бъчварова при осъществяване на замисъла й, а са свързани с нравствените лутания и житейските противоречия, които героите изживяват. Този, който е пример за нея като белетрист, е преди всичко Балзак. По свой начин тя възприема и пренася творчески опита на реализма и на социалния роман от XIX и XX век, за да сътвори оригинална и талантлива творба.

Тематичната основа в "Земя за прицел" е историята и съдбата на банкерите Скарлатови, неразривно свързани и определени от развитието и съдбата на тяхната Търговско-индустриална банка. Тази тема естествено се разчленява в няколко успоредни и взаимосвързани тематично-сюжетни линии: банките и принципите (природата) на банката като финансова институция; етапите, през които преминава развитието на банковото дело у нас от Освобождението до 1944 г.; икономическата зависимост на България от чуждестранния капитал след Освобождението и нейните политически последствия: отношението между банките (банковия капитал) и властта. По този начин семейната хроника на Скарлатови придобива обширен обхват, граничещ с епопейното. За да постигне такава органически споена широта на разказа, внушаваща доверие и правдивост, Св. Бъчварова е търсела и използвала сериозни и обективни източници.

 

Двуликият Янус

В романа Банката (почти винаги изписана с главна буква) се сравнява с Двуликия Янус от римската митология като символ на противоречивата й природа. Това сравнение подсказва промъкващата се след това на места тенденция Банката да придобие митичен ореол, като божество, което властва над живота на човека и над човешкото общество. От една страна, Банката е представена като неоспорима реалност, създание на човека, дори с практическите механизми на банкерските операции и закони. От друга страна, чрез анализа, който правят в стремежа си да вникнат в нейната същност върховните жреци на култа Скарлатови, тя се мисли като идея, в абстракция, като неподвластна на човека безсмъртна сила, на която служат всеотдайно. Тази отсянка на своеобразно митологизиране произлиза от неоспоримата реалност за ролята на парите в човешкото общество.

Закон за банките е печалбата. Банката трябва да печели, иначе следва загуба, т.е. фалит. Голям и успешен банкер е този, който печели от изгодни сделки. За него няма колебание дали целта оправдава средствата. Всички пътища към нея са приемливи. "Парите - казва барон Щерн на младия Скарлатов - са извън сферата на морала, тъй като имат свои правила. Още император Веспасиан е решил този въпрос, като отговаря на сина си, че парите не миришат. Аз давам пари и получавам пари. Останалото са подробности. Те не ме интересуват." Старият Скарлатов разделя религия, морал, финанси, личен живот. Той "не смяташе, че това е нещо цяло, а още по-малко се стремеше да изгради такъв цялостен човек в себе си, който да вмести всички тези категории без противоречие в душата си. Ако той лъжеше и мамеше в името на една сполучлива сделка, това не бе лъжа в християнския смисъл на думата, а професионална лъжа, следователно - нелъжа!". В банкерската работа според него за морал говори само тоя, който губи. Когато Карасулиев, след като е направил всичко да доведе до фалит Скарлатов, апелира след неуспеха си към неговата човечност ("Но ти не си такъв човек!"), той отговаря: "Аз не съм човек, Карасулиев, аз съм банкер". Същият Скарлатов, като обвинява Карасулиев за напълно спекулативната дейност на неговото дружество, ще допусне, че "Ако може да се говори за морал в търговията, то е в начина, по който се употребяват капиталите - дали за развитие на родната индустрия или за спекулативна сделка".

Най-зловещото възможно лице на банката и капитала поради алчността им за печалба се оглежда в образа на международния търговец с оръжие Базил Закариас. Той продава оръжие "на всички, които искаха - и на разбойници, и на бунтовници, и на религиозни сектанти, и на революционери, и на националисти... Лозунгът му бе, нека се бият, аз печеля!".

Борбата за печалба поражда и безмилостната конкуренция между банките и банковия капитал - и в национален, и в международен мащаб, води се подмолна или открита вътревидова борба (Скарлатов - Карасулиев; Скарлатов - Неделев; Карасулиев - Кюлев; френските - немските банки и др.). Особено показателна е срещата на могъщите европейски банкери в навечерието на Балканската и на Първата световна война през 1912 г във Веве, Швейцария (как да не си припомниш за съвременния Давос?). За банкерите предстоящата война е болест на обществото, както и революциите, но реалност, която трябва да приемат и да действат с оглед на нея. Тя ще пречи на търговията и на свободното движение на капиталите, но същевременно ще донесе печалби и свръхпечалби, нищо, че това са "болни пари". Това, за което банкерите смятат, че трябва да вземат мерки, е тази болест да не доведе до тяхната смърт. Те трябва да се запазят, да се съхранят, за да "лекуват" следвоенното болно общество, т.е. отново да печелят. Призивът на тази среща да не губят връзките помежду си, да докажат, че са изпълнени с "братска любов", а печалбите и свръхпечалбите да се разпределят справедливо, независимо от това коя страна ще спечели или загуби войната, е неосъществим и пълно лицемерие, защото всеки мисли как да използва военната ситуация за повече печалба, как "да измъкне лъвския пай от мършата". Младият Скарлатов сполучливо олицетворява събралите се във Веве банкери на "членове на една вълча глутница, които се хапят, бият, борят да наложат йерархията на по-силния, но рядко изяждат по-слабия". Това е "вълчи морал за оцеляване на вида".

"Двуликият Янус" обаче има и друго лице и Св. Бъчварова не отказва да го види. То проличава най-ясно в ролята на банките у нас през първите две десетилетия след Освобождението, а и по-късно. Тогава с капитала си банките кредитират, и то пак в името на печалбата, индустриалното и икономическото развитие на страната. Без да се отказва и от спекулативни сделки, старият Скарлатов държи да печели от финансирането на индустрията. Макар в известна степен да е рисково, то, според него, ще носи дългосрочна и сигурна печалба. Скарлатов определя стратегията на банката си според убеждението, че "банките трябва да организират големите и малки капитали на частни лица за определена голяма цел, за голям строеж, голяма фабрика, пристанище, жп линии, шосета... Те носят истинската печалба". "Банката - казва на друго място - е умът, индустрията - резултатът". Симеон Радев в "Строители на съвременна България" се е насочил само към политиците, но до тях, нищо, че са зад кулисите на политическия театър, с основание трябва да се наредят банкерите и индустриалците. Оказва се, че законът за печалбата може да има и друго лице. Ето защо, когато Скарлатов си задава въпроса за бъдещето на Банката в променящия се свят, си отговаря, че тя е безсмъртна: "Банката като идея щеше да остане вечна, защото, както всички велики постижения на цивилизацията - подобно на книгопечатането, радиото, транспортните връзки - и Банката бе едно от най-древните и велики постижения на човечеството, част от скърби, радости, възходи и падения, войни и мир, щастие и нещастие, с други думи, част от живота на хората". Без нея няма търговия, а без банки и търговия, казва барон Щерн, хората ще трябва отново да се качат на дърветата, от които, според Дарвин, са слезли. Първото, което човекът е направил, като е слязъл от клоните, било да смени банан за картоф. След това е дошла религията, моралът и пр. Изглежда е прав, защото днес (2009-2010) банките доведоха до световна икономическа криза, но всички правителства се заеха да ги стабилизират, да ги съхранят, да възвърнат доверието към тях като необходима и неизбежна финансова институция.

Анатомичния анализ на банката като финансова институция Св. Бъчварова вплита в историческото развитие на банковото дело у нас от Освобождението до 1944 г., набелязано в едри щрихи. След Освобождението в страната се завръщат много български търговци и банкери, които преди това са имали търговски и сарафско-лихварски кантори из пределите на Османската империя и в Европа. Причини са преди всичко практичният усет и преценката на банкера, а не толкова патриотично чувство, макар и то да не липсва. Те преценяват, че възникването и устройството на една нова държава разкрива съблазнителни възможности за печалба. Непосредствено след Освобождението възникват многобройни акционерни дружества, спестовни и търговски банки. Да си припомним, че когато в компанията на Бай Ганьо се питат с какво предприятие да се заловят, не кой да е, а Данко Харсъзина ги стъписва с предложението да основат банка: "Работата е лесна - ще издадем за пет-шест милиона акции, ще приберем парата, па тогаз на този на заем, на оногова на заем, разбира се, с добра лихва, на търговци, на общини, па ако се намери правителството на тясно - и нему някой и друг милион. Ще речем да напишат един устав, половината кяр за нас, половината - за акционерите. Башка - акции ще задържим, пари я вложим, я не. Ти, бай Ганьо, си влиятелен човек, ще се изкашляш на две-три места и свършено!". Идеята обаче се отхвърля от бай Ганьо - не е лъжица за техните уста, "има по ербап хора, нека те я измътят, а ний ще си проврем гагите". Като най-значима по това време, а и по-късно, в романа се сочи Търговската банка на Скарлатов. Води се конкурентна борба. По-големите и по-богати банки поглъщат по-малките, чести са фалитите. В зависимост от икономическата ситуация по-късно се създават такива финансови институции като Командитното дружество на Карасулиев, а когато държавата има нужда от конвертируема валута, Камбиалният синдикат. Променящите се икономически и политически условия водят накрая до възникването на банковия концерн. Старият Скарлатов разбира, че бъдещето не принадлежи на банки като неговата, а на банкови концерни като световните - с хиляди акционери, с многобройни филиали, скъпо платени директори, управителни съвети и пр., но смята, че за живота, който му остава, няма защо да прави такава промяна. Нека с нея "да си бие главата" следващият Скарлатов. 30 години по-късно младият Скарлатов ще слее банката си с банката на своя основен и безогледен конкурент Карасулиев и тържествено ще обяви: "Днес ние извършихме едно дело, което неминуемо трябваше да стане отдавна, но е факт чак сега, в 1937 г. Гигантските банкови концерни - това е бъдещето на банковото дело в света".

В нововъзникналата държава обаче идват и се настаняват под различна форма и големи европейски банки и банкови концерни. Нюхът им за печалби работи безпогрешно. Не декларативно, а чрез редица епизоди, разказани увлекателно, се представя желязната хватка, в която се намират българските банкери, както и българските финанси въобще. Скарлатов например, макар да си е осигурил известна самостоятелност и да се стреми да я запази, е наясно, че "за да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна". Банката на Скарлатов е "дъщерна банка" на френската "Банк дю Пари е де Пей-Ба". Той представя и прокарва нейните интереси, а тя го подпомага, като предоставя капитал за дейността му. Карасулиев пък е свързан с австрийско-немски банки и т.н. Скарлатов е наясно, че ако Пари Ба оттегли подкрепата си, не би могъл да развива активна дейност и ще стигне до фалит. В същото време Скарлатов го боли, че чужденците "богатеят на наш гръб". Той прави усилия да внуши и на другите банкери, че българите трябва да са собственици на богатствата в своята страна. Вътрешният му инстинктивен бунт срещу чуждестранната зависимост намира израз в отношението му към Буске - официален делегат на Пари Ба в страната по външните заеми. Буске демонстрира по унизителен начин реалната власт, с която разполага. За всеки изтеглен лев от Националната (Народната) банка правителството трябва да има неговото съгласие. Буске безмилостно "изсмуква всяка възможна капка кръв от снагата на България". Иронията е, че и Скарлатов, и Буске всъщност са от една "фамилия" - фамилията Пари-Ба. Скарлатов обаче мрази Буске и колкото и да е рисково, не може да се сдържи да не изрази презрението си към него и на публично място. Омразата му обаче е предизвикана и от страха, който също изпитва инстинктивно от него, защото битката срещу Буске е битка срещу опитите му да подрива подкрепата на Пари-Ба за Скарлатовата банка. Омраза, неприязън... и брак по сметка, защото обстоятелствата са по-силни от чувствата и желанията. Перипетиите пък, през които по-късно преминава битката на младия Скарлатов срещу Буске, придават белетристична плътност на разказа, и доизграждат образите на участващите в нея. Младият Скарлатов, и когато става депутат, не забравя своя стар враг, който се е опитвал да го унизи. Изказването му в Парламента, че "издръжката на господин Буске (известен с разгулния си и разкошен живот - б.м., Л.Г.) струва много повече на България, отколкото е струвала издръжката на мадам Помпадур във Франция", се цитира и разкрасява в общественото пространство.

Образът на Банката, т.е. нейната функция, същност и развитие не би бил пълен, ако писателката не беше проследила характера и динамиката на отношението й с държавата, по-точно с властта, която също е променлива. До Балканската война, през тъй нар. "златно петнайсетолетие", банките у нас имат самостоятелност и с натрупания си капитал подпомагат икономическото развитие на страната. Те подсказват на властта и правилни икономически решения, а тя се съобразява с тях . Старият Скарлатов е личен банкер на княз Ал. Батенберг и с тъга си спомня за този млад и красив княз, с когото е заедно в Сръбско-българската война"... с благороден дух, аристократ до мозъка на костите, с пренебрежение към парите, когато ги имаше, и с примирение, когато ги няма". Скарлатов е сътрудник и пръв съветник на Ст. Стамболов, който "от половин дума" схваща същността на неговите препоръки и идеи и като прибавя смели и оригинални мисли, ги превръща в парламента в правителствени решения. "Велик човек беше Стамболов... Той бе надраснал времето, народа си, и това му изяде главата...". Същевременно Св. Бъчварова не прикрива, че стамболовистите използват властта за лично обогатяване, като напр. спекулациите и гешефтите с парцелите за строежи в столицата, в които участва и Скарлатов, но това е несравнимо със случващото се, когато "дългоносият" идва в България и заедно с него "дебелогъзите" с дебели кореми и показен лукс. Омразата между стамболовиста банкер Скарлатов и Фердинанд е взаимна, но протоколът на отношението между монарх и поданик се спазва. Скарлатов се нуждае от благосклонността на властта, а Фердинанд не забравя нито богатството му, нито че е свързан с френския банков капитал. Благосклонността или поне неутралитета на властта обаче се купуват. Затова Скарлатов не е изненадан, когато Фердинанд започва да му се оплаква от "окаяното" си материално положение, че ще му поиска "личен заем", който никога няма да бъде върнат. Корупцията е в реда на нещата: "Бе давал пари на Фердинанд и получавал благодарение на това поле за действие, където не само ще си върне парите, но и ще спечели". Истинската му застраховка обаче е папката в личната му каса с надпис "Княз/Цар Фердинанд Сакс Кобург Гота", пълна с "компромати" - изобличителни документи, разписки, донесения. По-късно младият Скарлатов си осигурява благоразположението на Борис III по подобен начин още докато е княз. Той прибавя нова папка с надпис "Княз Борис Търновски". В годините на Първата световна война и след преврата през 1923 г., когато се вихри терорът, банкерите плащат не само да си осигурят свобода на търговска дейност, но и да защитят живота си. Карасулиев например, който е имал неблагоразумието да посегне на Македонската банка, ще плати за сватбата на царя, за да се спаси от ВМРО. Въобще след Първата световна война и с настъплението на тоталитарните и фашистки режими в победените страни, специфичният суверенитет, който банките са имали, е ликвидиран. Властта ги подчинява безпрекословно на своите политически, по-точно - военни цели. Младият Скарлатов ще осъзнае с огорчение, че "ерата на свободната търговия, на свободната конкуренция, на личната инициатива си отиваше безвъзвратно". Времето вече е друго, над него "плътно се стели мракът на властта" и той ще бъде принуден "да служи на Сатаната". Когато отива в Германия да спасява сина на Карасулиев, той е поразен, че един от най-мощните банкери се страхува от Гестапо. Банките не могат да правят нищо друго, освен да финансират подготовката на новата война.

Като важна допълнителна допирателна на българските банки до властта се сочи и ролята им при осъществяването на външните заеми. До Балканската война и Франция, и Германия се надпреварват да отпускат заеми, за да привлекат България в своята сфера на влияние. Тези заеми отиват предимно за закупуване на оръжие и са с големи лихви. Безотговорността на Фердинанд е изразена в принципа му "да измъкваме откъдето можем. От немци, от австрийци, от французи, от патагонци, от дявола, ако щете!". За връщане не мисли, ще ги връщат победените в предстоящата война, без да допуска и за миг, че и България може да се окаже сред тях. Той се ласкае, че България е "като булка, която всички искат". Постепенно обаче условията за заемите се променят - от гарантирани, след това негарантирани, но накрая стават твърдо политически гарантирани. Поанкаре в навечерието на Балканската война спира Френския заем и иска от Фердинанд твърди политически гаранции. Тези външни заеми по това време са златна мина за Фердинанд, за генерали и други управляващи - подкупи, комисиони, кражби, неизгодни сделки. За Фердинанд най-изгоден е този заем, за който той ще получи най-голям подкуп. Банките също печелят от комисионни и се конкурират коя да бъде посредник по заема. Сключва се дори и външен заем (1904), напълно излишен, за да си напълнят джобовете властващите. След Първата световна война, когато България е в икономическа изолация и стопанска разруха, помощ може да се търси само от Обществото на народите. Сега единствено банкерите с авторитета си и със старите си връзки преодоляват недоверието, че със заемите пак ще се злоупотребява. Карасулиев успява да уреди Бежанския заем, а Скарлатов със своята дипломатичност и с авторитета си осигурява Стабилизационния заем. Липсата на конвертируема валута за свободна търговия в края на краищата ще доведе до клиринговата спогодба с Германия, което предопределя и включването по-късно на България в Тристранния пакт.

Дотук се опитах да дам, макар и бегло, представа за "дисертационната част" от "балзаковската история", която Св. Бъчварова разказва. Без съмнение е художествено-публицистичното майсторство на Св. Бъчварова. Тя умее не само да разказва увлекателно, но и да вникне аналитично в същността и функциите на Банката не само в съвременното общество, но и в исторически и поучителен за читателя план. На тази основа тя вече изгражда образите на своите литературни герои и на историческите личности, за да достигне до човешките нравствени и екзистенциални проблеми. Документалното, социологичният анализ и историческото се съчетават естествено с художественото, за да се възприемат като органическо цяло. "Дисертационната част" - да си спомним замисъла на младия Скарлатов - не подрива цялостната художествена определеност, а ненатрапчиво прелива в личностната съдба и индивидуалността на литературния персонаж. Текстът се възприема без чувство за хетерогенност. Семейната история и историята на банката на Скарлатови преминава в разказ за превратностите в историческото и политическо битие на България - и обратно. Без тази обективна взаимозависимост историческите и социологично-икономически вмъквания биха се възприемали като чуждо тяло, намесило се непохватно в художествената тъкан на творбата.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Случаят 1992: Случаят "Тютюн" 1951-1952. Съст. Алберт Бенбасат, Анна Свиткова. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Маркс, Енгелс 1951: Маркс, Карл, Енгелс, Фридрих. За изкуството. София, 1951.

 

 

© Любомир Георгиев
=============================

© Електронно списание LiterNet, 31.05.2014, № 5 (174)