Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ В ЧАСА ПО ЛИТЕРАТУРА

Любомир Георгиев

web

„История славяноболгарская“ не е художествен текст, но присъствието й в програмата по литература е задължително не само защото жанровият синкретизъм е характерен за значителна част от българската възрожденска литература, особено в нейното начало, но защото тя е манифест, идейна програма на Българското възраждане. Патосът на „История славяноболгарская“ е ключ към идейно-емоционалната насоченост на българската възрожденска литература и в началото, и по-късно, когато тя придобива нов, съвременен художествен облик.

Вероятно трудно ще се намери българин, който да не знае, макар и най-общо, за личността на Паисий и за неговата „История славяноболгарская“. Не може да се твърди обаче, че повечето днешни българи са прочели изцяло „История славяноболгарская“. Времето за нейния прочит е в училище, в десетия клас, макар някои глави от Историята да са непривично и трудно четиво за съвременния юноша, който при това има вече познания за родната история, а и трудно го привличат текстове, които носят характеристиките на по-стари литературни и културни епохи. Обикновено българският ученик е запознат с Предисловието и Послесловието на Историята. Естествено тези части от Историята заемат централно място при изучаването й, но стремежът трябва да бъде учениците да придобият по-цялостна представа за нея, защото само тогава може да се почувства органиката на националната идея в нея. Това може да се постигне с поставяне на конкретни задачи във връзка с някои глави, напр. „За славянските учители“. Интересно ще бъде учениците да сравнят това, което знаят по Кирило-Методиевия въпрос, с позицията на Паисий. Интерес може да събуди и разказът на Паисий за някои повратни исторически събития, като покръстването на българите, съдбата на цар Самуил и др. Събуждането на интерес у учениците и по-цялостното им запознаване с „История славяноболгарская“ е предпоставка за пълноценна учебна работа.

При уроците за Паисий словото на учителя, както и беседата или дискусията имат естествено място. Зависи от замисъла на учителя. Като предварителна подготовка, която отвежда към личността на Паисий, може да се препоръча на учениците освен текста на самата История да прочетат одата „Паисий“ от Ив. Вазов. Силно емоционално начало би било да се изслуша артистично изпълнение на Вазовата творба (напр. на К. Кисимов), ако учителят не смята такъв подход за „демоде“. Одата „Паисий“ обикновено не се изучава детайлно в уроците за Вазов и тук се разкрива естествена възможност не само да се попълни една празнина, но чрез силата на художественото слово учениците да се насочат към възловите проблеми в урока: личността на Паисий, повика му за национално осъзнаване и национално самочувствие, значението на „История славяноболгарская“. Вазов, у когото живее Паисиевата любов към род и роден език, е създал един от най-достоверните духовни портрети на Паисий Хилендарски. Неговата цялостност, правдивостта и романтичната внушителност надмогват липсата на повече биографични данни за Паисий. Има критици, които не приемат създадения от Вазов образ на Паисий като изолиран от околния свят монах. Те искат революционният смисъл на неговото дело да бъде облечен и в бунтовни одежди, което би било полезно - както се смяташе преди време - и за атеистичното „възпитание“. Да не забравяме обаче, че в началото на Послесловието Паисий смята за необходимо да заяви, че е „йеромонах и проигумен хилендарски“. В „История славяноболгарская“ недвусмислено се изявяват религиозният му светоглед и религиозните му чувства, особено при тълкуването и обяснението на някои исторически събития. Патриотичната ревност и националното съзнание на монаха Паисий обаче го подтикват да създаде книжовен труд със светска насоченост, да се заеме с непривично за един монах дело. Вазов затова и противопоставя Историята на основните жанрове на средновековната религиозна литература (житие, похвално слово, дамаскин). Съзнателно търсената и разширена в одата антитеза на всеотдайността, с която Паисий се труди над Историята, с изискванията на канона и на църковния ред само възвеличава образа на Паисий, като засилва романтично-героичната му привлекателност. Макар да е пропуснал много бдения и молитви, „тоз див светогорец - за рая негоден“ и за Вазов, и за нас е истински светец. Разбира се, всеки, който чете „История славяноболгарская“ и е завладян от патоса й, може да си изгради своя представа за Паисий, така както по различен начин го виждат писатели, художници, литературни историци, филмови дейци, музиканти. Портрети на Паисий са създали редица български художници: Ив. Мърквичка, К. Денчев, Ил. Петров, П. Вълчев, Ал. Поплилов. На тях го виждаме или наведен над ръкописа на Историята в манастирската килия, или нарамил торба с Историята в нея, тръгнал да я разпространява сред народа. Във всеки от тези различни портрети е уловено нещо съществено от образа на Паисий, но безспорно духовният му облик е пресъздаден най-пълно от Вазов. Затова именно одата „Паисий“ може най-добре да помогне на учителя да насочи вниманието към личността на Паисий. В подкрепа на това схващане бих посочил и точната характериска на Валери Стефанов в „Историята като лингвомахия“ (Стефанов 2000:319). За В. Стефанов Вазовата ода е „под „авторската“ дикция на хилендарския монах. Заслугата на Вазов е само, че е пренастроил дискурса в жанровите тоналности на одическото. Одата всъщност е една разгърната „приписка“, изцяло доминирана от възпроизведителски импулс спрямо автентичния Паисиев прототекст“ (75). Тази преценка находчиво се подкрепя и от сходствата, които авторът открива, като съпоставя текстове от Историята с текстове от приписки и стихове от одата.

„Паисий“ на Вазов при друг замисъл може да прозвучи и като обобщение в уроците върху Историята. И в единия, и в другия случай важно е да се използват възможностите, които одата разкрива, за да се почувства и осъзнае историческият подвиг на първия български будител и просветител.

Началната част на заниманията върху „История славяноболгарская“ естествено обхваща и въпроси, отговорите на които ще се търсят въз основа на Предисловието и Послесловието. Такива са например: 1. Кои са подбудите Паисий да напише „История славяноболгарская“? Този въпрос ще позволи да се изтъкнат националното съзнание и патриотичното чувство на Паисий. Той пише Историята „в полза на нашия български род“, разяждан от „ревност и жалост по своя български род“. Присмехът на чужденците (сърби и гърци), че българският народ няма история, е емоционалният подтик, но още по-голямо значение има съзнанието на Паисий, че познаването на родната история, на историческото минало е не само поучително, но и основата, върху която се гради националната идентичност. Затова започва своя труд с предисловието „За ползата от историята“. 2. За кого Паисий съставя „История славяноболгарская“, към кого се обръща в своя исторически разказ? Защо „История славяноболгарская“ има всъщност две предисловия? Паисий предназначава своя труд за тези, които имат българско народностно съзнание и искат да знаят за своя род и отечество. Това обяснява стремежа му да отговори на различните възприемателски възможности на една многолика читателска и слушателска публика, както и диалогичността в стила. В същото време Паисий не може да отмине отродените, онези, които се срамуват да се нарекат българи. Гневният изблик на Паисий: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!“ - е призив за национално самочувствие и достойнство, които имат основание не само в славното минало, но и в нравствените достойнства и културата на българския народ. Пламенните слова на Паисий в защита на българския език, на българския род и отечество насочват най-вярно към силата и идеализма на възрожденския патриотизъм и затова те трябва задължително да прозвучат на урока. Трети въпрос би могъл да бъде какви трудности преодолява Паисий, за да напише „История славяноболгарская“. - А. Липсата на исторически източници и документи; Б. Личното страдание. Написването на Историята е подвиг, мотивиран от чувството за патриотичен дълг.

Вторият основен момент от учебната работа върху „История славяноболгарская“ е нейният анализ като историческа проза - жанрови особено-сти, композиция, Паисий като историк, публицист, политик, народопсихолог. Защо Паисий смята за необходимо да обособи една глава, в която да събере „заедно“ имената на българските крале и царе „колкото се намират и кой след кого е царувал“, в друга - колко били знаменитите български крале и царе, в трета - да разкаже отделно за славянските просветители, а в четвърта - да събере „накратко“ имената на българските светци? Тематиката на отделните глави в Историята свидетелства за творческото отношение на Паисий, обусловено от основната му цел - да пробуди националното съзнание и чувството за национална значимост. То личи и в подбора и тълкуването на историческите факти. Погрешна е тенденцията да се подценява Паисий като историк. Така се получава, когато прекалено внимание се отдели на фактологически неточности в историческите посочвания или пък се критикува тълкуването и обяснението на някои събития в Историята от съвременна научна гледна точка. Като историограф Паисий е на равнището на историографията на своето време. Той добросъвестно и с неимоверни усилия търси исторически съчинения и документи, но с горчивина отбелязва колко оскъдни са те поради различни причини, довели до унищожението на българските книгохранилища, както и поради тенденциозността на гръцките хроники (цитира за убедителност и Мавро Орбини, който също се оплаква, че гърците „не описват храбрите постъпки и славните дела на царете и народа български, но накратко и противното писали“). Паисий е принуден да подбира, да акцентира и обяснява, да „разширява“ и той прави това, движен от основната си цел - да напише труд, който да възкреси самочувствието и патриотизма на българина, да се противопостави на отродяването и чрез историческия опит и историческото минало да посее идеята за възстановяване на българската държавност. Ето защо начинът, по който той представя и обяснява историческите събития, се възприема от възрожденците и продължава да действа в идеите и делата на просветители и революционери.

Емоционално-оценъчното отношение към историческите събития определя и езика и стила на Паисиевата История - „за простите българи и просто написах“. Тези думи не трябва да се разбират буквално. Паисий пише така, сякаш се обръща към непосредствен събеседник, когото поощрява, укорява или напътства. Той се стреми да установи контакт с читателя или слушателя. Езикът на „История славяноболгарская“ от гледна точка на новобългарския език е смесен по характер. Когато Паисий заема от писмени източници, езикът е предимно черковнославянски, а когато говори от свое име, основната характеристика на речта му е новобългарска. На места стилът му е близък до народно-разказвателния (преизказно наклонение, както в приказките), но има и образци на пламенна публицистика или на вълнуваща със своята естественост изповед. Преходният и смесен характер на езика на „История славяноболгарская“ е причина някои учени да оспорват тезата, че тя поставя началото на новобългарската литература. Решаващи в случая обаче са съдържанието и идеите на „История славяноболгарская“, които оживяват в творбите на сетнешните възрожденски будители, писатели и революционери.

Заключителната част на е естествено да бъде посветена на съдбата на Паисиевата книга във времето. Утвърдено е, че Хилендарецът не се появява от нищото. У редица просветени българи преди Паисий се открива, макар и в по-малка степен, изява на народностно самосъзнание и особено на интерес към историческото минало. В 1761 г., една година преди Паисиевата История, францисканският монах Блазиус Клайнер написва за българите в Банат на латински език „История на България“. Изследователите изтъкват, че в някои отношения тя е по-точна в историческите посочвания от „История славяноболгарская“. Тя обаче остава всъщност неизвестна, докато Паисий сам тръгва да разпространява „История славяноболгарская“ и да предлага и настоява да се преписва. Многобройни са нейните преписи в различни краища на родината. Тази апостолска дейност на Паисий безспорно има голямо, в известен смисъл решаващо значение за ролята, която тя играе в Българското възраждане. Основната причина обаче е все пак в нейния идеен патос. „История славяноболгарская“ се възприема като откровение от поробените българи и оттук идват страшните клетви в приписките към този, който посмее да я открадне или унищожи.

„История славяноболгарская“ не трябва да се разглежда в училище като мумифициран исторически паметник, който само ни пренася в миналото. Със своите идеи, с възрожденския си патриотизъм тя се оказва актуална и в съвременността. Примери в тази насока предостатъчно. Мистериозното появяване на оригинала на „История славяноболгарская“ в България и неговото връщане в Света гора предизвикаха бурна обществена дискусия. НБКМ издаде фототипно оригинала. Американският президент Клинтън при посещението си в България ни призова към национално самочувствие с думи на Паисий. Съвременни политически партии се опитват да обогатят рекламното си лице, изразявайки преклонение пред хилендарския монах и приемственост с патриотичното му чувство.Това се опитват да правят и крайно националистически, далече от възрожденския патриотизъм на Паисий политически групировки, спекулирайки с проблемите за националната идентичност, световния процес на глобализация и др. Това налага учителят да потърси възможност и да отдели време за беседа или дискусия на тема „История славяноболгарская“ и нашата съвременност“. Провокиращи, но сериозни са въпросите, които могат да се поставят: 1. Актуален ли е днес повикът на Паисий: „Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и език и се учи на своя език“; 2. Кога изучаването на чужд език не е знак на отродяване; З.Чуждопоклонството днес; 4. Бихте ли се срамували да се наречете българин в чужбина; 5. Националната идея у Паисий и националната идея днес; 6. Какво би предизвикало болка и гняв у Паисий, ако живееше в съвременна България; 7. Анахронизъм ли е патриотичното чувство днес; 8. Как разбирате верността към заветите на Паисий. Тези и редица други въпроси от подобен характер не могат да оставят ученика инертен. Той ще почувства осезателно до колко болезнени за съвременна България проблеми се докосва „История славяноболгарская“, ще почувства, че призивите на Паисий за обич към език, род и отечество и тяхното отстояване са отправени и към него. Подобна тематика за евентуална писмена работа също е предпоставка за самостоятелност и активност.

В профилираните паралелки (литература, история) интересна дискусия може да предизвика запознаването с някои появили се напоследък „демитологизиращи“ изследвания за Паисий. В част от тях насоката е към отхвърляне или разколебаване на утвърдената представа за Паисий, за „мястото и ролята на „История славяноболгарская“ в Българското възраждане. Така И. Пелева се бори с „култа към нечетения и мистифициран създател на „История славянобългарска“ (Пелева 1999). За Вл. Трендафилов Паисий не е конструктор, а конструкт на Възраждането (Трендафилов 1996). Основната мотивировка, като оставим настрана неисторическия подход към Паисий като историк, е „рецептивният статус“ на Историята. Тя не е могла според тези автори да бъде „текст-двигател“, да окаже въздействието, което й се приписва, защото разпространението й чрез преписи е ограничено и има ограничен брой предполагаеми читатели. Митът „Паисий“, се смята по-нататък, е резултат от късни митостроителни нагласи. Ако разбираме възможностите за комуникация с оглед на съвременните технологии, трябва да приемем, че такова твърдение има основание. Вярно е, че Паисий не е могъл да отпечата в няколко хиляди екземпляра Историята и тя да се появи на пл. „Славейков“, нито да запише текста на касета или диск, но трябва ли с лекота да се подценяват многобройните признания на видни възрожденци за въздействието на Паисиевата история върху тях, че припознават като свои идеите й, както и многобройните й преписи в различни краища на страната? Трябва ли да се забравя, че българската институция през ранното и дори по-късно възраждане е църквата, че преписите са дело главно на свещеници, че Историята се е съхранявала предимно в църквите и оттам е търсила и намирала своите слушатели, читатели и преписвачи. Генеративната идеологическа мощ на Паисиевата история нараства с развитието на Възраждането, нейните призиви стават негова идеология и това поражда естествено тенденцията към митологизация, към преклонение пред историческата значимост на създаделя й като пръв будител в редицата на възрожденските будители и просветители. В този смисъл Паисий е много повече и преди всичко конструктор на Българското възраждане, отколкото негов конструкт.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Пелева 1999: Пелева, И. Началото и краят на разказването. // Пелева, И. Възраждания. Българистични студии. София.

Трендафилов 1996: Трендафилов, Вл. Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането. // Култура, № 51.

Стефанов 2000: Стефанов, В. Историята като лингвомахия. // Стефанов, В. Участта Вавилон. София.

 

 

© Любомир Георгиев, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 27. 10. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2, 2003.