Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКОЛА ГЕОРГИЕВ И БЪЛГАРСКОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ

Любомир Георгиев

web

Има ли българско литературознание? Този въпрос се чува напоследък у нас. В какъв смисъл българско? Ако го мислим като литературна наука с българистична насоченост (литературна история, текстология, литературна критика и др.), т.е. ако литературознанието се схваща в по-широк смисъл и неспецифизирано значение, отговорът е положителен. Ако литературознанието обаче се схваща като методологическа основа, като теория и метатеория на литературни изследвания от различен вид, доскоро отговорът би бил отрицателен, въпреки че имаме "Основи на литературната наука" от М. Арнаудов, "Теория на литературата" в два тома от П. Зарев, "Студии по литературознание" от Ем. Стефанов. Те не ни дават основание да смятаме, че в немного далечното минало е родена българска по произход, от български учени литературоведска идея, концепция, школа с някакъв отзвук или внимание към нея от извъннационален характер, като например ОПОЯЗ, Пражкият лингвистичен кръг, "Новата критика" в САЩ, структурализмът във Франция и др. - да не изреждам.

В по-ново време, когато стана все по-трудно литературознанието да се затваря и саморазвива в национални граници и да се измерва само с национални критерии, диалогът - творчески, конструктивен или безполезен и хаотичен, характеризиращ търсенията на литературоведи от различни научни центрове с различна национална определеност, стана неизбежен. Оказа се, че в определен смисъл глобализацията е не само икономически феномен. Литературоведските идеи или концепции подчертано станаха "мигриращи" и предизвикващи остри дискусии - обогатяване, отрицание, деформация, безкритично заемане или тотално осмиване. Всичко това промени представата за национално литературознание (редово или надредово, по терминологията на Н. Георгиев) като затворена саморазвиваща се система, ако то се стреми да бъде на съвременно научно равнище. Това се осъзна от по-новото, бих казал средно и по-ново поколение български литературоведи, което промени насоките си на научно търсене и изследване. От 60-те-70-те години насам, макар и със статии и публикации в литературни вестници и списания, то заяви своето съществуване, въпреки че на повърхността властваха схващания от типа Тимофеев, Поспелов, Сорокин и др. В тази посока първопроходник стана Никола Георгиев. Неговият пример привлече и талантливи привърженици. По този начин българското литературознание не само потърси нови подходи към националната литература, но потърси и намери място в "диалога без граници" за съвременното състояние и перспективи пред литературознанието, без то да губи своята национална определеност. То вече не само акумулира идеи, но и обогатява и поражда идеи с по-далечен хоризонт. Това е една от големите заслуги на Н. Георгиев, когото не наши, а чужди учени виждат като представител на "елита в областта на литературната теория" (Мацура 1999: 60).

Ако в такъв аспект Н. Георгиев оглави процеса за преодоляване на изолационизма, който налагаше съветско-тимофеевската литературна теория, не по-малко е неговото значение за обогатяване и промяна в насоките на литературноизследователската и литературоведската в широк смисъл работа у нас. Тук става въпрос не само за по-тесния кръг от специалисти, но за благотворното влияние, което оказаха книгата му "Анализ на лирическата творба" и редица негови анализи на класически творби от българската литература върху литературната критика и върху практиката в училище. Те промениха подхода на значителна част от учителите българисти, които си припомниха, че са филолози. Философията на "надредовото" литературознание може би и сега не ги вълнува, но сборниците с неговите анализационни наблюдения и др. не се намират в книжарниците.

Юбилейният гланц никак не подхожда, когато, макар и по юбилеен повод, се прави опит за характеристика на явлението Никола Георгиев. В една своя статия той забелязва, че литературознанието днес като че ли се нуждае от герои и търси герои, но не приема "героизацията" на Бахтин, нито милото "интелектуално блюдолизие" пред Дерида, а да си припомним и как бе прието неговото отношение към юбилеите на Вазов. Ще се стремя да не го обиждам с възклицания и суперлативи, макар обикновено да са заслужени. Убеден съм обаче, че не само неговото творчество, но и отношението на неговите съвременници, особено които са имали известен контакт с него, ще бъдат в помощ на бъдещия изследовател, който ще има трудната задача да проследява неговия научноизследователски път и приноса му към литературоведската наука. Разбира се, не всички публикации на Н. Георгиев са еднакви по значимост, невинаги "анархистът" се превръща в "законодател"; някои негови закони не минават на "второ четене". Струва ми се, че за самия него няма нищо по-естествено от това.

Всеки опит да се разбере и обясни донякъде Н. Георгиев стига и до някои извънлитературни и извъннаучни фактори от различен характер. На първо място това е безкомпромисното отстояване от Н. Георгиев на свободата и независимостта на личността, както творческа, така и обществена, превърнато в принцип на поведение и научен морал. Наричан чудак, ексцентрик, анархист, а мой близък го виждаше като поп Богомил, Н. Георгиев по свой начин, понякога предимно в творчеството си, по-късно и директно, отхвърля обществени порядки, които потискат или ограничават свободата на личността. Той се стреми да отстоява това свое верую и при тоталитарната, и при "демократичната диктатура", както я нарича. В миналото, като млад асистент, а и по-късно в Катедрата по теория на литературата той е "западникът", който има най-пълна представа за идеите и концепциите в т.нар. "буржоазно литературознание" и получава творчески импулси от него. Днес той е остър критик на коленопреклонното отношение към западната цивилизация и култура, която се настанява у нас с някои от най-отрицателните си черти. Н. Георгиев излиза извън идеологическите параметри на Катедрата със статията си "Препрочитайки "Диви разкази" (не съм сигурен, но може би тя беше своеобразен отговор на Н. Хайтов, един от най-агресивните критици на друг смутител на спокойствието във Филологическия факултет - М. Янакиев, заради това, че мерил "глаголната температура" на "Хаджи Димитър", т.е. за опита да се използва количественият метод в стилистиката). Тази статия беше предизвикателство към тогавашната литературна критика и уж дискусията, с предрешен край, се превърна в пародия. По времето на структуралистичните увлечения Н. Георгиев, като преподавател в Шуменския университет, е привикан да дава обяснения за идеологическия си "уклон". Публикува в западни славистични списания, без да иска необходимото тогава по-висше одобрение. Някъде преди 1989 г. се заговори да бъде изпратен за лектор по български език в Англия. Най-напред интригата беше дали ще бъде одобрен от съответните органи. След като замина, неговите колеги обсъждат дали ще се върне, или ще стане "невъзвращенец". Лекторатите тогава обикновено са за три години, а той "цъфва" на шестия месец, недоволен от работата, която му била предоставена. Спомням си, че по време на Славистичния конгрес в София (1963 г.) ме помолиха да уредя среща на американски славист с Н. Георгиев. Срещата стана в кафенето на ресторант "България". Американецът, за да го "поизпита" и с известно чувство на превъзходство, го провокира с някои въпроси. Остана учуден от неговата информираност не само какво се случва в англо-американското литературознание, но че даже има несъгласия с него. Последва покана за американски университет, на която Н. Георгиев благодари с усмивка. Такъв непредсказуем е Н. Георгиев и които са били близко до него, сигурно биха добавили много примери в тази насока за самостоятелност и достойнство. Все пак, както стана норма напоследък, възниква въпросът и някои го задават: правил ли е Н. Георгиев компромиси от идеологически характер? Вероятно, като се има предвид натискът, на който бяха подложени учените от различни области. Но социалистическият реализъм и комунистическата партийност не са в обсега на неговите научни интереси и публикации и откритите от някои две-три клиширани фрази тук-там не опровергават факта, че той бяга "от една определена идеология".

1989 година промени Н. Георгиев, за да си остане все пак същият, верен на своите свободолюбиви принципи. Сега, когато вече може да се говори, пише и публикува свободно (е, ако намериш къде), настъпва много плодотворен период от творческото развитие на Н. Георгиев. През 1991 г. излезе знаковата за първите години на прехода "Нова книга за българския народ". Съдържащите се в нея "политико-филологически есета" показаха как подходите на литературната теория (лингвистичен, структурно-семиотичен, структурно-антропологичен и др.) позволяват да се анализира и да изпъкне с отчетлива яснота същността на близкото минало, а и някои новозаявили се (демократични) нрави. В тези есета оживяват аномалиите и парадоксите на социалистическото общество, които карат един литературен теоретик да се захване с публицистика. Такъв завой правят и литературоведи от други бивши социалистически страни. Тези политико-филологически есета не са мотивирани от партийна пристрастност (доколкото знам, Н. Георгиев не е бил свързан с никоя от нововъзникналите партии след 1989 г.). Когато редица културни и литературни творци са преквалифицирани в дипломати и културни аташета, той е отказал покана. Приема с достойнство Хердеровата награда, но не го виждаме сред кандидатите за академици на БАН, макар че би бил неоспорим. Превърна се в непреодолимо затруднение за партийните оценки - "наш" ли е или не е "наш"? Заради "Нова книга за българския народ" ("Семейството - начин на употреба" и др.) и заради някои публикации (за героите и мъчениците в историята и в литературата, за екзотичното у Хайтов и др.) в. "Български писател" го разгроми като неблагодарник към социалистическата власт, обвини го в нарцисизъм, лъженаучност и пр. Отдясно, когато се появиха интервюта с критика срещу преклонението пред Запада, срещу НАТО, ЕС и пр., също го отписаха. Най-кански вик нададоха царистите, когато още през 1999 г. заяви, че Симеон Кобургготски трябва "да си върви в Мадрид и да престане да вдъхва празни надежди на неколкостотин хиляди наивници, които очакват царя спасител" (Георгиев 1999-В). Тъй или иначе, но след 1989 г. Н. Георгиев, макар като страничен наблюдател, се активизира социално и политически, оставайки верен на независимостта си и на свободолюбието си.

По-важното обаче е, че след 1989 г. неговите статии и студии, които дотогава можеха да се открият само в списания и сборници (ако не са изрязани), бяха събрани в отделни книги и станаха достояние на широката публика. Относително най-представителна е антологията на издателство "Слово" "Почит и прочити", която за първи път отпечата и статиите на Н. Георгиев по дискусията за "Диви разкази". Това вече много цялостно представяне на неговото творчество, което все пак се дължи на новите условия след 1989 г., позволява да се проследи какво развитие като учен претърпява Н. Георгиев и кои са движещите сили, мотивацията у него. Хронологията на публикациите му показва тясна връзка с актуалните проблеми на литературознанието в световен мащаб, с появата, господството и залеза на литературоведски концепции и школи, възникнали в различни научни центрове и придобили широко влияние през миналия половин век. Когато пародията в литературата привлича вниманието на литературоведите, се появява "Превръщенията на Нане Вуте". Настъплението на структурно-семиотичния подход у нас, вдъхновено и от изявите на Р. Якобсон на славистичния конгрес през 1963 г., личи в неговите анализационни наблюдения над класически творби от българската литература. По времето, когато цитатът се очерта като примамлив литературнотеоретичен проблем, се появи "Цитиращият човек в художествената литература". След това дойде време на интертекстуалността ("Името на розата и на тютюна", "Пропасти и мостове на междутекстовостта"), а в "анархизма" на Н. Георгиев някои доста отрано предвиждат времето на деконструктивизма. Тази смяна на посоки и търсения, успоредни с динамиката в битието на литературознанието в международен мащаб, не е израз на безпринципност, нито на конюнктурност. На едно място Н. Георгиев отбелязва, че когато ученият е прехвърлил "възрастта на гениите", нелепо е да го обвиняват в изневяра на първата любов. Както казва, макар аналогията да е малко груба, не можеш да искаш от химика да извършва цял живот един и същ експеримент. Примерът с Якобсон е убедителен (Георгиев 2006-Б: 100). Импулсът за промяна у Н. Георгиев идва не само отвън, но и по вътрешна необходимост, защото Н. Георгиев не се чувства и не се смята, че е "извън" търсенията и противоречията на съвременното литературознание. Той е част от тях. Много важно е също, че при характеристиката на тази или онази идея или концепция в литературознанието през последните десетилетия на нейното развитие и при превратностите в битието й не може да не се имат предвид приносите на Н. Георгиев, който търси положителния им потенциал, възприема ги аналитично и критично, обновява или отхвърля. Това пълноценно участие в международния литературоведски обмен се опира на художественолитературни текстове и от чужди литератури - чешката, руската, западноевропейската и американската, без да се изоставя българската територия, както някои литературоведи с "български произход" направиха в чужбина. Нужно е тук да се забележи и още нещо. Макар да е примамен от нова литературоведска концепция, Н. Георгиев не се отрича да се върне към предишен подход, стига това да се подсказва от новоизследвания текст или проблем. Тази своеобразна методологическа комплексност, която се проявява в редица негови изследвания, е негово достойнство, защото абсолютизацията и "чистотата" на идеите му е чужда.

За динамичното и противоречиво, но естествено за един търсещ учен като Н. Георгиев развитие определящо значение имат металитературоведските му разбирания и убеждения, че "абсолютна истина", която да дава краен отговор на вечни и преходни питания на литературознанието и за литературата, няма. Абсолютната истина в литературознанието може да бъде само мечта или необосновано самодоволство. "А че до пречистването в устойчиви истини няма да стигнем - толкова по-добре" (Георгиев 1999-Б: 29), заявява Н. Георгиев. На друго място: "Познавателните стойности на литературознанието са повече от относителни" (Георгиев 1999-Б: 29). В "люшкането на махалото" в съвременното литературознание вижда източник на жизненост. В литературоведската Вавилония, която не е само терминологична, Н. Георгиев се чувства в стихията си, а и той внася своята лепта в нея. Оттук органично присъщият му критицизъм и скептицизъм към лековатостта, към липсата на съмнение и към безапелационността у всеки, бил той и на поредния връх на напрегнатото от противоречия съвременно литературознание. Н. Георгиев има силно развит усет за онова, което е недовидяно или съзнателно пренебрегнато от изследователя и което ерозира теоретичните му изводи. У Бахтин за Н. Георгиев има "блестящи, покоряващи и объркващи" неща, но не може да приеме, че налага идеите си безкомпромисно, че е "канонизиран до святост": "И никакво колебание в собствената правота, никакво аналитично, камо ли скептично, надредно самонаблюдение" (Георгиев 2006-А: 184). Не спестява на никого: "А самонаблюдението и самоиронията е последното, което може да се намери в разсъжденията на Дерида за бездънността на езиковите значения - в тях Дерида стои на наставнически твърдото дъно на своята бездна" (Георгиев 1999-А: 48). Или друг съвременен кумир - Пол де Ман: Той "анализира критично чужди анализи, но и дума не отваря как го води собствената му концепция. Така книгата "Слепота и прозрение" поставя автора си в положение на единствен зрящ в царството на слепите" (Георгиев 1999-А: 48) и др. Н. Георгиев съзнателно се стреми да избягва подобно увлечение и слабост. Когато споделя идеи, той споделя и съмненията си, самонаблюдава се, оставя проблема отворен, без да натрапва безапелационно своето виждане. Н. Георгиев не твори със съзнанието на безпогрешен "законодател", макар много от работите му да се смятат за образец, да са пример за научно търсене. Този самокритицизъм и скептицизъм не са поза, не са кокетство, а важен вътрешен детерминатор.

Вече по-рано стана дума, че след 1989 г., след "Нова книга за българския народ" Н. Георгиев стана много търсен от различни медии за интервюта и оценки по политически проблеми. Това свое "превръщение" той убедително защитава в статията "Кой сте вие, господин литературовед?" (Георгиев 1999-А: 56-81). С прякото насочване към актуалната политическа ситуация, със сарказма си, с художествено-публицистичния си стил те предизвикват интерес и като че ли стават един вид отдушник за широката публика. Те не са с достойнствата на политико-филологическите есета от "Нова книга за българския народ", разликата е донякъде като между "Бай Ганьо" и по-късните фейлетони на Ал. Константинов. В тези интервюта се изказват горчиви истини, подлагат се на унищожителен огън недостатъците на съвременния обществен и политически живот. В тях има и много субективизъм, което е негово право, личи и стилът на "всички са маскари", гарниран с анархистични изхвърляния. Това, както и просмукващият се песимизъм и тоталното отрицание правят противоречиво общественото им въздействие. Трудно е да бъдеш "надреден" наблюдател и критик на обществения живот, неизбежно слизаш на по-долни редове, ставаш, както казва П. П. Славейков, "кашавар при който и да е казан, в който партизани варят кашата на времето" (Славейков 1959: 51). Не пледирам за литературовед-жрец, макар че с опита си за надредност той като че ли се стреми към това. Впрочем доколко тези интервюта имат ефект и как повишават обществения статус на литературоведа е трудно да се гадае, след като си имаме за съжаление поговорки от типа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша". С положителност не го слушат политиците, които би трябвало да са най-внимателните им слушатели и читатели. Добре поне, че за тях се ослушват обикновените граждани.

Когато зачестиха тези интервюта на Н. Георгиев, у някои негови почитатели се появиха опасения дали все пак те не са "литературоведопредателство", дали Н. Георгиев няма да последва примера на свои колеги, които се насочиха я към антропология, я към психоанализа, прописаха романи и т.н. в търсене на не толкова земетръсна зона или изчерпали се като литературоведи. И още нещо. Като се има предвид активната намеса, макар и отстрани, във "врявата на деня", дали неговото научно творчество няма да "изпосталее", както П. П. Славейков констатира за поезията на Вазов, след като Вазов се "заоращисва" в политиката. Тези опасения се опровергават категорично от новата книга на Н. Георгиев "Тревожно литературознание" (2006). Н. Георгиев остава верен на своето призвание. В тази книга е събрал свои последни и нови работи с предимно "надредова", "металитературоведска" тематика. Книгата показва още веднъж, че съвременното българско литературознание вече не диша "праха на чуждоземни идеи и концепции". Тази преценка се подкрепя не само от задълбочения и критичен обзор на литературоведските идеи, концепции и школи на 20. век, не само от блестящия анализ на "терминологичната Вавилония" в литературознанието, не само от студиите за Бахтин и Чеховата проза. Особено дръзки в стила на Н. Георгиев са идеите за история на недописаната и ненаписаната литература и за нов дял в литературознанието - футурологично литературознание. Тези предложения и идеи могат и да понатоварват "сизифовския труд" на литературоведа, но изискват внимание и могат да се окажат плодотворни и нужни, особено идеята за прогностичното литературознание.

Още едно доказателство за верността на Н. Георгиев към научното му призвание е наскоро появилата се програма за нова литературоведска концепция "Разграничително литературознание" (Разграничително... 2006: 38-41). Макар да е заявена като колективно дело, смятам, че неин вдъхновител е Н. Георгиев. Този опит за българска по инициатива и по произход литературоведска концепция, независимо от това, каква ще е по-нататъшната й съдба и дали ще прерасне в литературоведска школа, е израз на стремежа българското литературознание да се включи активно в универсалния литературоведски процес, в "литературоведската Вавилония", като търси пътища за преодоляване на осъзнати вече проблемни места както в "затвореното", така и в "разширителното" литературознание.

Когато преценяваме приносите на Н. Георгиев, не можем да пропуснем отношението, което те имат към преподаването на литература в училище. Още през 1985 г. неговата книга "Анализ на лирическата творба" (малко нескромно, но бях рецензент на издателството за първото й издание) беше приета като откровение от учителите по литература и се превърна в необходим и ценен помощник за тях, като ги подтикна към творчество и обновяване. Преди и след това в списания и сборници се появиха неговите анализи на класически творби от българската литература, които заемат основно място в учебната програма за средните училища. По-късно те бяха преиздадени в няколко сборника: "Сто и двайсет литературни години", "Анализационни наблюдения", "Литературни анализи" (в две части) и др. Много от тези анализи са и ще останат пример за анализационно умение, далеч от елементарния преразказ и други традиционни болести на литературния анализ в училище. Те съдържат в себе си наблюдения и открития в структурата на художественото внушение, които не са постигнати от предшестващата литературна критика. В основата на този успех стоят както методологическите търсения на автора по пътя на научното му развитие, така и способността, воден от своя литературен усет, да не робува на матрицата, да търси чрез критицизма си свое творческо отношение. Достойнство на тези анализи е, че в тях не се губи чувството за художествен текст и естетическо въздействие. Точно обратното. Те разкриват както спецификата и взаимозависимостта на различните равнища в художествената творба, така и нейната художествено-емоционална цялост. Тези анализи не убиват интереса към литературата. Литературната творба в тях остава привлекателна, активизираща и чувства, и разум, разкриваща възможности за творчески прочит, за самостоятелна интерпретация.

В същото време, въпреки безспорния принос на Н. Георгиев към обновяването на преподаването на литература в средното училище, прави впечатление изразеното от него на няколко места (всъщност доста традиционно) отрицателно отношение към литературата като учебен предмет. Мотивите са два: първо, принудата при обучението по литература, и второ - използването на художествената литература за възпитателни цели, което според него е най-тежкото престъпление срещу нея, защото възпитателните цели обикновено се покриват с политическо-партийните пристрастия на господстващата идеология. Н. Георгиев е прав, но и той въздъхва: "Има общество, има и обучение". Принудата според него противоречи и на литературата, и на човека. Познавах колега, който, за да накара учениците си да прочетат някое стихотворение на Яворов или Дебелянов, ги обявяваше за "забранени за ученици" и те биваха прочетени. Наистина ученическата униформа на литературата я отдалечава от "доброволното и свободно отиване към нея". И в същото време принудата се оказва неизбежност по редица причини и добрите учители се стремят да намалят отрицателния й ефект, а и не всички ученици възприемат учебните изисквания отрицателно. Изваждането на литературата от "принудителното обучение" ще нанесе повече вреди, отколкото да позволи да се формира по някакъв начин свободно, спонтанно отиващият към нея читател. Това, че днес, ако има или все още има читатели и такива, за които тя е естетическа, духовна и интелектуална необходимост, се дължи най-вече на принуждаващото училище, колкото и парадоксално да звучи. Много по-голяма е бедата от конюнктурните посегателства към т.нар. "училищен литературен канон" с оглед на т.нар. "възпитателни задачи". Слава Богу, днес учителите по литература не са задължени да пишат планове на урока си и след образователната цел да формулират задължително възпитателна цел. Учителят не може да избегне програмно литературно произведение, но интерпретацията е в негови ръце. Ето защо ми се струва, че Н. Георгиев едностранчиво преценява училищното обучение по литература. Защото в края на краищата е важно не само че то принуждава и възпитава, но и как го прави и какво възпитава. Училищното обучение по литература се оказва с оглед на някои критерии необходимо зло, което все пак прави добро. Благодарение на него например все още има кандидати за филологическите висши училища, за които Н. Георгиев се кахъри, че младежта започва да ги заобикаля.

Когато изтъкваме, че Н. Георгиев се вълнува от съдбата на художествената литература в училище, това подсеща, че трябва, макар и накрая, да се отдаде заслуженото внимание на друг основен дял от цялостната му творческа дейност - преподавателската. За него тя е не по-малко важна от научните му публикации. Повече от 40 години професор Никола Георгиев чете лекции по увод в литературознанието и води спецкурсове и семинари по теория на литературата. Към преподавателската си работа той се отнася с изключително чувство за отговорност, защото за него тя е свързана с авторитета на литературната наука, който той се стреми да гради и отстоява. Малко е да кажем, че Н. Георгиев е любим професор на студентите. За много от тях той си остава учител и пример завинаги. Не е обичайно явление на професорска лекция или занятие да има правостоящи слушатели. Н. Георгиев завладява студентите с аналитичното и критичното си мислене, с ерудицията си, с изразителния си език. Той разкрива пред тях нова представа за филологическата наука и конкретно - за литературознанието. Този непосредствен контакт с младостта, с идващите нови поколения не само българисти, е творчески импулс, бих казал - жизнена необходимост и за самия Н. Георгиев, защото му носи морално удовлетворение с чувството за изпълнен дълг, с надеждата, че научните му идеи и принципи намират отзвук и по някакъв начин ще продължат да живеят в полза на "саморазрушаващото" се и "самоутвърждаващото" се литературознание. В този смисъл е показателен послесловът ("Послеслов. А утре?") в "Тревожно литературознание", насочен към "младите слушатели".

Творческият път на Никола Георгиев, неговият принос като теоретик на литературата, учен и преподавател ни дават основания да смятаме, че вместо история на литературознанието в България ще можем в близко време да имаме история на българското литературознание.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1999-А: Георгиев, Н. Литературознание и морал. - В: Мнения и съмнения. София.

Георгиев 1999-Б: Георгиев, Н. Литературознание на ограничените и неограничените възможности. - В: Мнения съмнения. София.

Георгиев 1999-В: Георгиев, Н. Така нареченото негово величество да си ходи в Мадрид. - Сега, 07.01.

Георгиев 2006-А: Георгиев, Н. Заекващият диалог. - В: Тревожно литературознание. София.

Георгиев 2006-Б: Георгиев, Н. Литературоведски идеи, концепции и школи. - В: Тревожно литературознание. София.

Мацура 1999: Мацура, Вл. Отстъпление или настъпление? - В: Георгиев, Н. Мнения и съмнения. София.

Разграничително... 2006: Разграничително литературознание. - Български език и литература, 6.

Славейков 1959: Славейков, П. П. Поети. - В: Събрани съчинения. Т. V, с. 51.

 

 

© Любомир Георгиев
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.