Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЪРСЕНЕТО КАТО НАМИРАНЕ ИЛИ БЯГСТВОТО КАТО ЗАВРЪЩАНЕ

Красимира Кацарска

web

Има такива книги, в които разнопосочието на реалното и фикционалното пътуване е предизвикателно за изкушения възприемател. Опозицията липса - компенсация (имане - нямане, желано - постижимо, отхвърлено познато - примамливо непознато) очертава параметрите на едно болезнено времепространство, в което вътрешните граници са разширени до безкрайност за сметка на външно размитите (дори когато има пряко назоваване на топоси като улици и булеварди, реки и алеи, градове и квартали, хора и маски). Такъв е сборникът с асоциативна проза на Едуард-Уилям Брадфорд „Няма такова нещо” (съдържащ и една двуактна драма, белязана от знака на присъстващото отсъствие в рамката на лишеното от движение битие, раняващо не само другите, но и индивида на прага пред инобитието - без да се преодолее докрай вътрешната бариера по вина на демона, търсещ напразно ангела).

Жанрово нееднородни са предложените от автора творби (разкази, кратки новели, малки повести, епистоларни изповеди, есета и импресии). И героите (колкото и да са натоварени с автобиографизъм) не се вписват в рамки и правила, не биха могли да се характеризират и възприемат еднозначно. Защото Брадфорд предлага размислите на външно единния, но вътрешно раздвоения човек в един свят на отказано общуване, който е пренаселен от самота. В него подменените стойности често се оказват с по-висока цена от действително ценното. И тръгнал от самотата на всяка поредна нощ, човекът изпраща своите послания срещу унификацията с надеждата за постигане на себеизясняването (ако не днес, тук, пред някого - може би утре, там, пред себе си). А всяко разголване на душата е поредният себеукор, който не очаква аплаузи.

„Няма такова нещо” е книга, която се базира на една огромна поетическа ирония, водеща към драмата на съвременния човек. И няма никакво значение какви се метонимичните му образи или как ще се нарича той, защото винаги е ситуиран в самотните нощни часове, лишен от човешки гласове (които биха могли да превърнат апартамента в истински дом). Затова не е трудно да се открият допирните точки с „Вила „Тъга” и „Улица „Тъмните магазинчета” на Патрик Модиано и „Везни” на Павел Вежинов.

Лайтмотивът за самотата зазвучава още в лансираната „Библейска хроника по време на дъжд” (почти като „Пир по време на чума” и „Хроника на една предизвестена смърт”). Тук е преобърната библейската история за Сътворението с тръгването от дяволското, а не от Божественото начало, за да се усети истината за несъвършенството на човека. Използваните типични сказови конструкции показват умението на автора да маркира текстовите полета със значещото Слово („понякога”, „един ден”, „къде ли не”, „на другия ден”, „оттогава”). И като че ли в тази риторична книга са използвани всички (от твърде малкото) възможности, предложени за общуване от Владимир Проп в „Морфология на приказката”. И така господарят на света търси пътищата за пречистването и опрощението, за наказанието без престъпление, за питането чрез себевглеждане. И ако проклятието на мислещия ум винаги е „До края на Времето”, то не бива да изненадва и фактът, че само чрез страданието се стига до себепознанието. И така - без да е назовано пряко дървото „за познаване на добро и зло”, се вижда (но не се заклеймява) първородният грях. Затова и метафорично-притчово, иносказателно-подтекстово възприемателят се изправя пред дилемата на Аз-а: „Може би е по-добре да съм пълновластен господар на Ада, отколкото слуга в Рая. Кой знае... Може би...”(като в „Душата на учителя” от Елин Пелин). Отвореният финал (използван в цялата книга) е още едно оръжие, насочено към сърцето на модерния човек.

Между открояващите се творби в сборника на Едуард-Уилям Брадфорд „Няма такова нещо” е „На чаша кафе с Joe Black”. Тук монологът в диалогична форма е насочен към времето, което боли: „За мен животът се осмисля от способността ми да изпитвам и усещам болка.”. И е повече от ясно, че липсата на чувства е покой (като при Пенчо П. Славейков в неговите философски поеми; като при Съмърсет Моъм в книгите му „Души в окови” или „Луна и грош”). И колкото и невероятно на пръв поглед да изглежда етичното огледало на героя - то все пак е изчистено от нелепи илюзии: „Дотогава, докато този ден дойде, предпочитам да измервам времето с болката, която се натрупва в мен. Но може би дотогава още веднъж ще обичам или... още веднъж ще потопя босите си крака в реката...”.

Люшкан между отхвърляната реалност и отблъскващата романтика, човекът в книгата на Едуард-Уилям Брадфорд „Няма такова нещо” винаги е в граничното пространство на миговете, превърнати във вечност. Чрез символните образи на дървото, реката и кучето в кратката повест „Дървото” автобиографизмът е изместен от екзистенциалните послания на човека, търсещ пътища към света, минаващи през сърцето му (понякога твърде сурово и неотзивчиво, а друг път - твърде ранимо от самота). Дори ритуалното вземане на пръст от гробовете на родителите и засаждането първо на бамбук, а след това - на японска вишна - и поставянето на месингова табелка - е част от иронията на съдбата: „Уви, в живота нещата не стават така, както ни се иска. Стават така, както съдбата реши.”. А съдбата всъщност е срещата със себе си (чрез узнаването за осиновяването и извършването на същия жест спрямо чернокожото ангелче, заклеймено и белязано като невъзможно и трудно). И не е случайно, че само пред детето героят Даниел Бродски разказва целия си живот, за да внуши на читателите истината за твърде честата подмяна на родствените връзки.

Финалът на творбата (с изсъхналата вишна) води към трогателния разказ на Йордан Йовков „Белите рози”. Но тук Аз-ът е третият глас, който наблюдава, съпреживява, коментира.

Има толкова много неща, по-големи от един човешки живот.” - пише Брадфорд в „Черешовата алея”. Чрез антонимната двойка река - живот (движение - покой и сила) се прави алюзия за необратимо течащото време, което не може да бъде линеарно за зрелия човек, носещ в себе си усещането за вечност (за ТАМ), въплътена в незабравените думи на една мелодия, записана на CD player-a - „Страти Ангелари думаше” на трио „Българка”. И нищо, че „действието” се развива в Манхатън; до река Хъдсън или в щата Ню Джърси, на Крайречната магистрала. И няма значение, че до човека неизменно е кучето Джем - а не друг човек със сродна душа. Зад мимолетните докосвания на тленната космополитна личност стои едно друго време, което би желало да бъде забравено - винаги когато се изправи пред стената на самотата. Защото за него щастието (от едноименната творба) има не материални (лотарийните билети), а духовни измерения: „Просто за мен щастието не би могло да бъде в късче хартия. Няма как! Или поне няма да е толкова голямо, колкото щастието от възможността да разкажа тази иначе банална на пръв поглед история.

Брадфорд умее да сюжетира една тема многопластово и да я накара да зазвучи полифонично дори в малкото пространство на новелата. Тръгващ от привидно спокойното течение на живота, в „Англичанинът” се срещат поне три сюжетни линии: изкуството (премиерата на пиеса на „Бродуей”, късчето биография на музиканта Борис и „магията на общуването”, асоциирана с тоновете на цигулките „по цялата музикална скала”). Така думите обличат усещанията и възприятията на човека, който има своята вечер щастие, тръгващо от „Обичам, когато провокират и предизвикват интелекта ми...” през изживяването „В общуването ни имаше някаква магия. Ние току-що се бяхме запознали, а вече си разменяхме молекули човечност и това взаимно ни опияняваше.” до „Просто понякога в живота се случват неща без причина и ние никога не узнаваме защо.”. Така бар „Челси” се превръща в средоточие на мотива за срещите разминавания, които бележат живота на самотника завинаги.

Още от този разказ („Може да е поизпушил това-онова”) зазвучава темата за дрогата, която има различни измерения в живота. „Мечтата” на бедняка Джамал от едноименния разказ да стане наркодилър има странно, но ясно изразено послание. Детето, израсло с двамата си братя и петте си сестри и отгледано със социалните помощи на майката, си има своя теория: „Да му мисли, който не е живял!”. Един паралелен свят - не-битие - се опитва да замести мизерното съществуване на хората, лишени от истински дом.

Доста изненадваща е алюзията с картината на Пикасо „Герника” в едноименния разказ, в който действието се развива на „Черната миля” или на терасата „Свети Никола”. В основата стои отрицанието на расизма в едно общество, в което нагонът се излага на показ, а всяка негова демонстрация би могла да се окаже отблъскваща. Тук черният гей Ануар носи повече от енергия за живот, от желание за докосване до тленния живот - но изпълнен с обещание за постигане на истинска споделеност. Срещу предразсъдъците е насочена и новелата „Враговете на Джъстин Бек”. Пъстротата на мегаполиса (състоящ се от представителите на 191 държави) е достатъчно основание човек да се замисли за собствените си комплекси и страхове, които рядко могат да бъдат огласени (или поне споделени). Може би заради това в интригуващата драматична монодрама „Обичта, която не стига” чрез речевия акт на диалога в монологична форма пътуването на влака е сравнено с живота на самотника Кевин, копнеещ за обич (намирана само в книгите). Защото кучето Оруел е само едно от лицата на този огромен свят, в който всяка среща е поредното разминаване. А когато човек стигне до осъзнаването на истината за подменения живот, връщането е станало невъзможно (както при Атанас Далчев в „Книгите”): „Може би заради това пишеше любовни истории. Само в тях Кевин можеше да изпита онова чувство, което болезнено му липсваше в живота. Върху белия лист можеше да се намъкне в дрехите на някой от героите, които описваше, да обича до насита и да бъде обичан. Истински, страстно и всеотдайно. Но... само там.

Между открояващите се творби в сборника на Едуард-Уилям Брадфорд „Няма такова нещо” е импресията „Карнавалът на чувствата”. Тъжна е констатацията, до която достига героят, че Любовта и Истината са обречени. Героите с маски не са нови в литературната традиция (такива са още героите на Уилям Текери в „Панаир на суетата”, на Балзак в „Изгубени илюзии” и на Яворов, Георги Стаматов, Светослав Минков). Скрити зад тези маски, всички участници в карнавала могат да се обединят срещу Доброто и неговите носители: „Смееха се на Любовта, защото Истината отново й остана длъжник.”. И през сълзи възприемателят може да преосмисли собствения си горчив опит, белязан от напразни очаквания за позитивна промяна в един обречен на Лъжата свят. И така до безкрайност продължава това напразно оставане на едно и също място по едно и също време („Пет без петнайсет”): „Оттук винаги тръгвам за някъде, където никой не ме чака, а после се връщам... Животът ми се превърна в гара... Изпращам ги, след което оставам като глух коловоз, който всички влакове отминават... А аз толкова го чакам... моя влак. Този, който ще ме отведе до гарата, на която някой ще ме чака... Представяте ли си - моят влак...

Още един влак тръгва за някъде.

Към някого.

И тук диалогът в монологична форма води от себеразкриването към себепознанието. Самотата се оказва по-силна от отчуждението в мига на осъзнаването, че голямата болка е породена от мисълта за пропуснатия живот. И тези размисли продължават в драматичната импресия „Затворник № 06 30 60”, където героят е „затворник по собствено желание”, защото се връща непрестанно към миналото, към илюзиите, към осъзнатата самота. Риторично, чрез калейдоскопичната композиционна рамка се надгражда темата за „доживотната присъда” на човека, лишен от чувства и радости: „...колко ужасно и страшно е да живееш в свят, който не е твой.”. И така се стига до диаболистичния финал, в който като в „Смъртта” на Чавдар Мутафов или в „Повест” и в „Метафизично” на Атанас Далчев се саморазрушава светът.

В епистоларната новела, дала наименованието на цялата книга - „Няма такова нещо” - като лайтмотив зазвучава идеята, че е необходимо да се живее с кауза, мечти и илюзии (но до време). Защото иначе отчуждението е неизбежно. И още: „За мен лъжата е далеч по-голяма изневяра.”. Като предупреждение към прекалената зависимост от другия звучи предупреждението: „човекът, с когото живеете, не е ваша собственост и твърде малко неща са ви подвластни.”. Затова посланието на творбата води към мотива за опрощението - постижимо само тогава, когато се прогонят демоните от миналото.

Ексцентрично е решението на автора Брадфорд да завърши сборника си с малката пиеса „Последният час”. Но в действителност тя има много пряка връзка (и тематична, и смислова, и идейна, и стилистична) с останалите произведения в книгата. Защото е своеобразно връщане към времето на „Великият Гетсби”, към слушането на Вагнеровата „Валкюрата”, към „Рондо Капричиозо” от Камий Сен-Санс, към Пол Боулс... А „Младостта... е пиянството на човешката личност.” (както твърди Франк Дъглас). Дори сексизмът на главния герой (провокиран от ницшеанската теория в „Тъй рече Заратустра” за неспособността на жената да успее да се наложи в живота като отделна личност) има своето обяснение: „... животът е поредица от събития, след всяко от които трябва да се възстановявам...”. Защото в крайна сметка се оказва, че „Старостта... е една необятна тишина.

В действителност тази пиеса е естествен завършък на авторовите размисли за смисъла на живота (на писането, на общуването, на чувствата, на промяната). Тя е люшкане между демоничното и ангелическото начало. За ада тук, на земята, изпълнена с демони (защото героят най-сетне осъзнава, че като осакатява близките си, непрестанно е убивал човешкото у себе си (посягането на 14-годишната му дъщеря Емили, обесването на алкохолизирания му син Мартин, подтикването към самоубийство на съпругата му Керълайн, полудяването на разорения от него съдружник Итън Кларк, изнасилването на 17-годишния Джаспър - сегашния му иконом...). Но остава отворен финалът на тази натуралистично-метафорична картина на един привидно затворен (патологичен) свят, в който състраданието е невъзможно.

И ако все пак е необходимо да се види книгата на Едуард-Уилям Брадфорд „Няма такова нещо” в контекста на съвременната проза, трябва да се отбележи стремежът към освобождаване от предразсъдъци, суеверие и табута в този несвободен свят. И все пак остава отворен въпросът: бягството от живота всъщност бягство от другите или от себе си е; не е ли то пътуване към себе си - или е завръщане към себе си. И в това вътрешно противоречие трябва да се открие най-голямото послание на твореца: показването на уязвимостта е основание мислещият индивид да се почувства по-силен. Само ако премине моста, бариерата - а не съзерцава живота от пейката на брега - човекът ще живее истински.

А останалото е илюзия за живот.

31.10.2006-02.11.2006

 


Едуард-Уилям Брадфорд. Няма такова нещо. София: Графика 19, 2006.

 

 

© Красимира Кацарска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 12 (85)