Красимира Кацарска

web

Една от книгите, които определят посоките на научните търсения в областта на литературната история в последно време, е „Отвъд каноните“ на доц. д-р Цветан Ракьовски от ЮЗУ „Св. Неофит Рилски“. Това е четвъртата поред изследователска изява на автора, търсеща свой зрителен ъгъл към въпросите на Високата българска литература.

И трите раздела (Класиката и историята, Българската класика в синкопите на сказа и цитата и Носталгиите на класическия текст) са насочени към характеризиране типа на художественото изображение при разглежданите автори. Литературният историк се интересува повече от надличностното битие на героите, търси тяхната „памет за повторителността на страданието“ (при Любен Каравелов и Иван Вазов). Задълбочената изследователска работа го води към намирането на собствен „жанров ключ“ към класическите текстове, за да бъдат разчетени заглавието и жанровото определение като две страни на социалната им семантична вместимост и за да се изяснят типологичните връзки между конфликтите и обществените роли на персонажите.

Между тясно научния подход и стремежа към откриване на по-популярни форми на общуване с аудиторията застава Цветан Ракьовски, когато „отключва“ познатите на пръв поглед текстове и отправя поглед към документи и ситуации, важни за един доста дълъг период на интерпретиране в пространството на науката. Затова връщането към „различните истории на българското време“ у Каравелов и Вазов, Захари Стоянов, Стоян Заимов и поп Минчо Кънчев е в действителност тяхно ново оценяване.

Пред различни „прагове пред рецепцията“ се изправя изследователят, за да съпостави големите български книги „Неотдавна“ на Иван Вазов и „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, „Миналото“ на Стоян Заимов и „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, Вазов и Йовков... Интересни и провокативни са на-блюденията на изследователя върху време-пространството в повестта „Чичовци“, изводът му за контраста между Каравеловото и Вазовото разбиране за Историята, за утвърждавания от Вазов „висок мисъл на националното“ тогава, когато в действителност са твърде малко истински до-стойните примери, на които да се опре народът; за идеята му, че „Събитията „търсят“ героя, произвеждат го“. Затова е убедителна характеристиката на Вазов като „другото лице на Историята за „българските нрави“.

Интересите на Цветан Ракьовски са насочени към разколебаната ценностна йерархия, за да намери нова отправна точка към героите като към „участници в действие“ в мемоарната проза и като към „персонажи, образи на сюжета“ в романите. За него художественият свят стои „извън импликациите на Историята“. Той призовава към „познаване нормите на жанра“, като тръгва от М. Маджаров, Хр. Стамболски, Стоян Заимов. Чрез сериозното съпоставяне между типа изображение при Захари Стоянов и при поп Минчо Кънчев проличава стремежът на изследователя да види „лицеви за българската словесност връзки...“. Цветан Ракьовски съпоставя и посвествователните техники на Захари Стоянов и Иван Вазов и изяснява разликите. Така открива множественост на значенията на тези разнородни текстове. За да стигне до „кода на Историята“, Цветан Ракьовски изследва повествователните стратегии на различните автори към една и съща тема (събитие, герой...) с оглед на жанровия характер на произведението. Съпоставките са провокативни и убедителни и доказват умението на литературния историк да вижда от нов зрителен ъгъл дори там, където досегашните оценки са категорични и дори еднозначни. Той се интересува от „повествователната тъкан“ на книгата, за да осмисли гледната точка към събитието и към ценностната система на „героите“. С особена категоричност изследователят пише за „липсата на конвенция за воденето на разказа“ в Записките; за психологизма като основа на приликите между „Миналото“ на Стоян Заимов и романовата жанрова форма.

Литературният историк се спира на произведенията, обект на интересите му, като на скачени съдове - свързани помежду си по различни жанрови или езикови признаци - с оглед на повествователната им техника или на отношението им към Историята и типа герой. Провокативно звучи твърдението, че пространството и „чуждите“ сюжети и цитати... изземват ролята на времето“, защото пространството се осмисля като „конституция на ритуалното в художествения текст“. Анализират се и приликите и разликите между художествения текст и т.нар. „сказова ситуация“. Това дава основание на Цв. Ракьовски да определи типа разказване на Захари Стоянов като „отвъдлитературен и антидокументален тип повествование“. Чрез опора в „клиширани фрази и жестове“ се стига до преобръщане на представата за познати герои и ситуации: „Вазовите герои се държат повече като читатели..., отколкото като деятели“; или „Йовковите герои четат знаци, а Вазовите герои - книги“; дори е обърнато внимание на „скритата библиотека“ в „Чичовци“, на неподозираната истинска „читалня в кръчмата“ („Немили-недраги“). Алеко-Константиновият герой Бай Ганьо е съотнесен с културните визии за времето. Ето защо като наложителни се приемат и авторовите „ликвидационни бележки“, озаглавени „Кръчмарският протокол“.

В „Класиката цитира класиката“ Цветан Ракьовски предлага новаторско вглеждане в уж познатите (защото са изучавани) класически текстове на автори и произведения, с които всеки културен човек се среща нееднократно по пътя си към опознаването на литературата в нейната цялост. Изследователят търси индивидуалния зрителен ъгъл на всеки творец към света и насочва възприемателя „отвъд каноните“, далече от рецептивните клишета. Така се осигурява възможност, както казва Цветан Ракьовски, - и да се проследят „категориите на разказването (сюжет, композиция, характер)“, за да се осмислят контекстите на творбата.

Много внимателно се откриват и „позоваванията“ във Вазовите сюжети на европейски автори, преди да се стигне до опората в твърдението на Валери Стефанов: „Йовковите герои четат знаци, а Вазовите герои - книги“. Това дава основание на Цв. Ракьовски да посочи за Вазов, че „гласът на класиката става глас на героя“, за да може посредством исторически паралел с важни литературни направления, оказващи влияние върху типа художествено изображение на твореца, да поясни приключенската образност. На тази база изследователят стига и до твърдението, че Йовковите герои са „недиалогични“, а Вазовите имат „скрита библиотека“ и „читалня“. Интересно е да се про-следят разсъжденията на Цветан Ракьовски за четенето като „акт“, „силует“ и „механизъм“, преди да се приеме тезата му за книгата „като оправдание на идеологията на героите“.

Към популярната книга на Алеко Константинов „Бай Ганьо“ е подходено от гледната точка на една „човекоцентрична повествователна структура“, в основата на която стои сказова ситуация. Вследствие на това Музиката се определя като „прагматическия език на идеологиите“. А в своите „Ликвидационни бележки“, свързани с „Кръчмарският протокол“, се търси субективният подход към т.нар. „вставни текстове“, подчинени на контекста и на пространствените връзки (особено във „Вечери в Антимовския хан“ на Йовков).

Цветан Ракьовски търси „Високите норми на литературоцентризма и отклоненията на класическите текстове“, за да определи „хоризонта на институционалното“. Към изследователите преди себе си той се отнася коректно и когато приема гледищата им, и когато не ги споделя. Това е така, понеже търси сублимните условия, формиращи повествователните стратегии на различните български автори. Много аргументирано е защитена „спецификата на българското художествено мислене“. И когато твърди, че „Бай Ганьо“ остава неотключен текст ... той не е българско явление“ - има всички основания.

Обвързано с общата насоченост на книгата звучат и съпоставките между ретроспекцията и сказа. Авторът се спира на начина, по който са организирани категориите в прозата в главата „Житие и страдания сюжета или носталгиите на българската класика“. Цветан Ракьовски с категоричност очертава параметрите на „високата българска проза“, която „започва с няколко емблематични текста - „Хаджи Ахил“, „Немили-недраги“, „Чичовци“, „Под игото“; „Бай Ганьо“. Стремежът на изследователя е да намери границите между отделните жанрове - в зависимост не само и не толкова от гледището на авторите, колкото на литературната теория. Затова се правят и назовавания на героите (например Хаджи Ахил е „човекът - разказ - притча - речник - слово“).

Колкото и теоретично да звучи последната част от книгата на Цветан Ракьовски, тя е необходима за всички изкушени читатели (особено „Сюжетът. Отношението ретроспекция - сказ“). Дава се възможност за преоценка на познатите сюжети в контекста на класиката, осъществяващи непрекъснати „диалози“ с „високите норми на литературоцентризма“. И ако все пак не може да се избегне носталгичното отношение към създаденото от българските класици пространство, поне е възможно да се преосмисли „кризата на сказовия словесен тип“ в една нова културна среда, оказала се пред прага на новите литературно-исторически предизвикателства.

© Красимира Кацарска, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 01. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 3.