КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА МОЩ ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ НА X И НАЧАЛОТО НА XI ВЕК. ЗАЩО БЪЛГАРИЯ ЗАГУБИ ДВУБОЯ С ВИЗАНТИЯ?

Ивелин Иванов

web

A brief annotation

At the beginning of the 11^th century, after decades of almost incessant wars with the Byzantine Empire, the Bulgarian state lost its political independence. In many research works on the period in question there is emphasis put on the stabilization of the Empire at the end of the 10^th and the beginning of the 11^th century as a major factor or a reason for the loss of our political independence for a century and a half. Of course together with this also go the internal political state of the Bulgarian kingdom and the decline in its military power, which made it easier for Emperor Vasillius II to put pressure on the Bulgarians.

This article considers the issue of the reasons that caused the decline in the Bulgarian military power at the end of the 10^th and the beginning of the 11^th century, the changes in the military stratagems observed in the wars of tzar Samuil and his successors to the throne. Why did Samuil avoid major battles in the open? Why do the sources speak mostly about lightly-equipped Bulgarian armies? Why did the Bulgarians of this time take over fortresses after prolonged sieges and mainly through starvation and military stratagems?

The current article attempts to give an answer to these questions based on the written sources of the period and the works of historians.

Темата на настоящата статия е представена в нашата историография от началото на XIX век до наши дни, като съществуват много и различни отговори на поставения проблем.¹ От една страна, като причина за падането на Западното българско царство се изтъква мощта на Византия и личността на Василий II, т.е. външният фактор за краха на българската държавност, а управлението на Самуил и войните му с Византия се представят като една героична епопея, като огромно военно усилие, което обаче не успява да спре византийския натиск. Наистина външният фактор или военната и политическа стабилизация на Византия в края на X и началото на XI век е основен фактор за изхода на българо-византийския двубой, но успоредно с това и то съвсем равностойно, като причина за поражението можем да изтъкнем и военната слабост на Западното българско царство. Кои са основните предпоставки и прояви на тази военна слабост?

Начинът на воюване, военната стратегия и тактика на българските войски в периода VII-началото на IX век са отчасти познати от изворите и широко представени в модерната историография. Най-големите, решителни и победни сражения в периода VII-ср. на X век били постигани в открит бой, чрез широко използване на хитрости и засади, понякога в големи нощни сражения, но почти винаги били свързани с широкото участие на конницата, която поемала основната тежест, нанасяла решителния удар и завършвала сражението, като предприемала преследване. Основните предпоставки за приемане на решителни сражения били няколко. На първо място, това бил предимно конният състав на българската войска, част от която била въоръжена с тежко защитно и нападателно въоръжение. Сведения за това черпим от надписите за въоръжение, достигнали до наши дни, в които освен за ризници и шлемове се говори и за ризници за конете, а това дава основание за предположение, че част от прабългарската конница е била изцяло тежко въоръжена и е представлявала основно ударно ядро, чиято цел е била мощен фронтален или флангов удар срещу добре въоръжена пехота или конница в открито сражение. За съжаление не разполагаме с конкретни писмени сведения за числеността на тежко въоръжената конница освен едно сведение от изворите, че през зимата на 811-812 година хан Крум действал в Тракия с 30 000-на конница, цялата облечена в желязо, т.е. тежко въоръжена (Псевдо-Симеон 1964: 172).²

Основавайки на данните от достигналите до наши дни надписи за въоръжение от района на Плиска, Преслав, Мадара, Шабла и други места в Североизточна България, можем да направим едно обобщаващо изчисление за защитно въоръжение, предназначено за 1 713конника(Венедиков 1979: 53-54). Ако приемем условно, че достигналите до наши дни надписи от този вид са най-много една десета част от съществувалите тогава, то ще достигнем до цифрата 17 130 конника и то само в така наречената вътрешна област. Ако сравним това с известието за 30 000-та армия на хан Крум, то можем да приемем, че числеността на тежковъоръжената конница в българската войска варирала от 17-20 000 до 30 000 в зависимост от мобилизационното напрежение и от числото на съюзните или наемни отряди. На базата на дотук изложените аргументи и на твърдението, че максималната мобилизационна способност на прабългарите е била около 20%, можем да предположим, че в началото на IX век числеността на прабългарите е била в границите между 100 000 и 150 000 души (Кецкаров 1940: 81).³

Сравнително малката численост на конната българска войска в сравнение с военните контингенти на Византия била компенсирана от по-голямата й мобилност, възможност за бързо придвижване и доброто въоръжение. Българските военни успехи в периода VII-началото на X век се дължали не на числено превъзходство, а на добра стратегия и тактика на воюване. Независимо от това, след големите военни успехи на цар Симеон настъпило затишие, а по-късно и срив в българската военна мощ. Кои били основните причини за този обрат?

В периода на управление на цар Петър (927-979) започналите опустошителни маджарски нашествия били ясен индикатор за упадък на военната й мощ. Както пише император Лъв VI Философ в своята Тактика, начинът на воюване на маджарите и българите бил близък, така че нямаме основание да твърдим, че маджарите и техният начин на воюване бил непознат (Лъв VI Философ 1961: 168). Тъй като не разполагаме с конкретни сведения или описание на битки между българи и маджари, можем само да предположим, че маджарските набези били отбивани с военните сили на пограничните управители, които се оказвали недостатъчни. Следващото военно изпитание било нахлуването на варягите на княз Светослав през 979 година, което било насочено срещу най-добре организираната и най-боеспособна територия - вътрешната област на държавата и което потвърдило тенденцията на упадък на българската военна мощ. Сраженията завършили с поражение за българите, които не успели да се противопоставят на тежката руска пехота (Лъв VI Философ 1961: 171).⁴ Ако се доверим на сведенията от изворите, Светослав завладял около 80 крепости по Дунав и това ни дава косвена информация, че българите вече разчитали не толкова на армията и на откритите сражения, колкото на системата от крепости и гарнизоните в тях. Относно гъстотата на крепостната мрежа в североизточните български земи съдим и по други писмени сведения, тъй като през 971 година, при обсадата на Светослав в Дръстър от Йоан Цимисхи, при императора се явили пратеници от много български крепости, които засвидетелствали съюзните си отношения и покорство (Скилица-Кедрин 1965: 268).

Като изключим нашествията на маджари и печенеги, цар Петър водил продължителна мирна политика в продължение на четири десетилетия и без съмнение този продължителен период ограничил военния опит и закалка на българите. Каквито и да били предпоставките за настъпилата военна слабост, тя в крайна сметка се оказала основната причина за окупирането на Северна и Североизточна България от император Йоан Цимисхи, който се опрял на гарнизони в крепостите (Божилов 1979: 122).⁵

Следващият период в историческото ни развитие извел на преден план синовете на комит Никола, които успели да запазят независимостта на западните и югозападните български земи, а новите условия довели до съществени промени в стратегията и тактиката на воюване на българите. Една от основните промени в сравнение с българското военно майсторство през предходния етап била промяната в обсадната тактика на българите. Показателни в това отношение са няколко момента от войните на Самуил. При обсадата на Лариса, която била от ключово значение за владеенето на Тесалия и за проникването на юг към същинска Гърция, Самуил загубил три години и крепостта била превзета не с щурм, а с продължителна обсада и глад (Кекавмен 1968: 23; Ангелов, Чолпанов 1994: 38). При обсадата на крепостта Сервия също била използвана военна хитрост, чрез която този път българите заловили коменданта на Сервия и така градът бил превзет през 989 година (Скилица-Кедрин 1965: 281). На следващо място, при похода си от 998 година към адриатическото крайбрежие, въпреки множеството опити, българските войски успели да превземат само град Катаро (Дуклянски презвитер 1967: 174). Една от най-важните и стратегически крепости в Западна България била Драч, но и той, според повечето историци не бил превзет с щурм и обсада, а по дипломатически път и благодарение на това, че дукът на града - Йоан Хрисилий, бил тъст на Самуил (Златарски 1994: 680). Най-вероятно, въпреки някои откъслечни сведения за използване на обсадни съоръжения, комитопулите и конкретно Самуил не разполагали с тежка обсадна техника, без която било невъзможно овладяването на силни крепости. В резултат на тази липса българските войски и Самуил развили и прилагали до съвършенство тактиката на изненадата, глада и засадите при нападенията си срещу силни крепости. Сведенията от изворите показват, че Самуил прилагал тактика на внезапно нападение и увличане на врага извън стените на крепостта, като решителното сражение било давано в предварително избрана и подготвена със засади местност (Скилица-Кедрин 1965: 278, 285, 288). Тук откриваме втората характерна черта в тактиката на воюване на българите в този период. При внимателно вглеждане в сведенията от писмените извори вниманието ни се спира от честото споменаване на засадата или серия от засади като основен прийом в тактиката. Разбира се, засадата е била характерна част от традиционната българска тактика и е прилагана често при войните в периода VII-началото на X век, но след 971 година тя заема все по-важно място в начина на воюване и се явява най-често причина за противниковия разгром. Тя се прилагала често при нападения над крепости, при преследване и търсене на генерално сражение и била най-използваният тактически прийом в периода на отбрана в началото на XI век.

Причините за тези промени в начина на воюване били свързани безспорно с обективните условия и променената ситуация след окупирането на Северна и Североизточна България и по-конкретно и най-вероятно с характера и състава на българските войски. При описанието на Самуиловите войни изворите понякога споменават конници и конни отреди, но въпросът е каква е била тази конница и дали е съставяла преобладаваща или голяма част от войските? Мисля, че можем да потърсим удовлетворителен отговор единствено на базата на косвени сведения.

В периода от 971 година до края на X век изворите говорят за активни военни действия и бързи рейдове на българските войски в Тесалия, към Солун и в същинска Гърция. За един от походите например - този в Тесалия от 978 година, разполагаме с конкретни сведения за участие на конница и пехота, като предполагаме, че конницата е била леко въоръжена (Златарски 1994: 660). При преследването на отстъпващия от Средец Василий II през 986 година българските войски успели да се придвижат много бързо и да изчакат византийската армия в засада (Лъв Дякон 1964: 275-276; Баласчев 1929: 66). Това, наред с факта, че арменската гвардия на императора, безспорно тежко въоръжена, успяла да си пробие път през българите и да излезе в открито поле, дава основания да се предположи, че българските войски, които разбили Василий II през 986 година, били съставени предимно от леко въоръжена пехота и предполагаме също такава конница. В същото време не отричаме съществуването и на тежко въоръжени части в българската армия по това време, но тяхната численост явно била силно ограничена. Някои сведения от изворите говорят пряко за участието на такива в едно сражение през 1017 година, когато византийците пленили 200 тежко въоръжени войни (може би конници), но тези тежко въоръжени контингенти, както можем да предположим и по последната цифра, били малка част от цялата армия, която в своята маса била леко въоръжена и именно това наложило промени в тактиката на воюване (Скилица-Кедрин 1965: 290).

Но нека се върнем отново в края на X век, когато след поражението при река Спархей, въпреки успешния поход по далматинското крайбрежие и срещу сърбите и короноването му за цар през 997 година, Самуил се справял все по-трудно със засилващия се византийски натиск. Когато през 997 година магистър Никифор Уран навлязъл в българските предели и започнал да ги разорява, българите не му се противопоставили, а опрени на своите силни крепости, изчаквали развоя на събитията (Скилица-Кедрин 1965: 283). Една от причините за това вероятно били последствията от поражението при Спархей, но много от историците смятат, че то нямало фатално отражение върху българската военна мощ и аз съм склонен да подкрепя това мнение. Походът на Самуил на запад и северозапад през 998 година доказал, че той все още разполага с достатъчни по численост войски, но походът на Никифор Уран в предходната 997 година бил показателен в друго отношение: макар и достатъчна по численост, масата от българската армия не можела да се противопостави на добре обучената и въоръжена византийска пехота и конница. Мисля, че Самуил осъзнавал това и предвиждайки тежката борба, побързал да укрепи своя тил.

Следващият период, обхващащ времето от 1000 до 1018 година, представя ясно последствията от основните промени във военната тактика на българите и нейната неудачност срещу натиска на редовните византийски части. Основният извод, който Василий II извлякъл от военните действия срещу българите, бил, че те не могат да бъдат пречупени само с един мощен и решителен поход и че срещу Самуил трябва да се приложи методичен и постоянен натиск с постепенно овладяване на ключови места и крепости. Първата стъпка в прилагането на тази стратегия била завладяването на Северна България и на стратегическите крепости Сердика, Видин и Скопие. Осъществявайки тези главни цели в кампаниите си през 1000-1003 година, Василий II успял да съсредоточи силите си на запад, срещу Самуил. С тези успехи стратегическата инициатива преминала на страната на Византия и през този втори етап българите били принудени да преминат към активна отбрана, тъй като приемането на генерално сражение на открит терен било сигурно самоубийство. Самуил заложил на упоритата отбрана на крепости и изненадващи рейдове дълбоко във византийската територия като този срещу Одрин през 1002 година, но неблагоприятното развитие на военните действия скоро наложило промяна в тази стратегия (Ангелов, Чолпанов 1994: 52). Ключовите български крепости, макар и силно укрепени, трудно издържали на продължителни обсади и в един сравнително кратък период Василий II успял да завладее Видин, Скопие, Средец и големите крепости в Северна България. Самуил не можел да деблокира тези важни за него крепости и причините за това били най-вероятно както числеността на неговите войски, така и по-слабото им въоръжение а византийският император никога повече не повторил грешката си от 986 година (Ангелов, Чолпанов 1994: 52). Тъй като византийските войски обхванали в дъга от югоизток, изток и североизток неговите владения и разорявали вече сърцето на Западна България, българският цар решил да изнесе своята отбрана и както твърдят византийските хронисти, започнал да прегражда ключови места и проходи, през които нахлували ромейските войски (Ангелов, Чолпанов 1994: 54-55). За съжаление тези действия били обречени на неуспех и разгромът при Ключ е твърде показателен. Голямото число пленници, което според изворите е 14 000 или 15 000 ни навежда на мисълта, че разгромът е бил бърз и предаването в плен - масово, а оттук можем да предположим, че тези войски са били без достатъчен боен опит или със слабо въоръжение.

Прилаганата от следващият цар Гаврил Радомир (1014-1015) стратегия и тактика напомня за тази на Самуил и се основавала предимно на партизанска война и отбрана на ключовите крепости. В своето кратко царуване синът на цар Самуил не успял да промени процеса на военен упадък и бил принуден да следва неотложните действия на укрепване и отбрана. Следващият владетел цар Иван Владислав (1015-1018) явно бил активна и войнствена личност, но въпреки усилията за привличане на печенегите и съвместни действия с Кракра, Василий II продължил своята успешна настъпателна политика (Скилица-Кедрин 1965: 288-289). Цар Иван Владислав се опитал да осъществи стратегическа промяна, като принуди ромеите отново да воюват на два фронта и се опитал да привлече печенегите, а на второ място се опитал да запуши опасния пробив в тила, който бил извършен с предаването на крепостта Драч от зетя на Самуил - Ашот на византийците (Скилица-Кедрин 1965: 279). Царят загинал в обсадата на този град и с неговата смърт настъпило началото на пълния военен и политически край на Първото българско царство.

След всичко това логично следва въпросът за основните причини за промените в стратегията и тактиката на военните действия на българите в събитията след 971 година. Според някои автори, основната причина за успехите на Византия се коренят в това, че комитопулите не успели да възстановят атакуващия конен отряд, с който са разполагали прабългарските ханове, а по-късно и цар Симеон.⁶ Те смятат, че българите изгубили своята тежко въоръжена конница и пехота в резултат от походите на Светослав и най-вече след избиването на 300 български боляри от русите в Дръстър, в чиито ръце по това време се намирала военната организация на българската държава. Според Баласчев въоръжението и начинът на воюване на Самуиловите войски бил чисто южнославянски и в това се състояла основната разлика в сравнение с предходния период (Баласчев 1929:15-16,67). Мисля, че тези разсъждения са правилни само отчасти и не избиването на 300-та боляри, не човешките загуби при походите на Светослав, а окупирането на Източна България и вътрешната област от Византия и изместването на политическия център на Запад довели до коренни промени във военното дело на българите. Анализирайки археологически и писмени данни, можем да приемем, че основната, тежковъоръжена сила на българската войска е била излъчвана именно от териториите на вътрешната област или Североизточна България, където са били съсредоточени и складовете с тежко защитно въоръжение, а тяхната загуба е изиграла фатална роля за по-нататъшната съдба на българската държава (Бертински анали 1960: 287; Венедиков 1979: 52-55). Военно-стратегическото значение на източните български земи се потвърждава и от действията на Василий II в самото начало на XI век. Повторното завладяване на Северна и Североизточна България след 1000-1001 година предрешило изхода на българо-византийския двубой. Вероятно тези процеси и събития съвпаднали с упадъка на традиционната военно-мобилизационна система на българите, като най-вероятно този процес е протекъл с особена интензивност при управлението на цар Петър и е бил пряко следствие от процесите на феодализация и засилващо се социално разслоение, но това изисква допълнително изследване на комплексните промени в българското общество, които започнали още при хан Крум и протекли с ускорени темпове след приемането на християнството.

БЕЛЕЖКИ:

1. Периодът след падането на Източна България под византийска власт през 971 година и причините за падането под византийска власт е подробно разгледан в следните трудове: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2. София, 1994.; Баласчевь, Г. Българить презъ последнить десетгодишнини на десетия вькъ. Ч. 2. София, 1929.; Кецкаров, В. Войни на българить въ Тракия 689-972. София, 1940; Ангелов, Д., Чолпанов, Д. Българска военна история през Средновековието (X-XV век). София, 1994; Венедиков, И. Военното и административното устройство на България през IX и X век. София, 1979; Божилов, И. Анонимът на Хазе. България и Византия на долни Дунав в края на X век. София, 1979 и др. [обратно]

2. В извора се споменава следното: “…Между другото, когато през зимата настъпили хубави дни и реките нямали много вода, българите излезли с тридесетхилядна армия, облечена цялата в желязо…”. [обратно]

3. Авторът предполага, че мобилизационната способност на българите през IX-X век е била около 15-20% и въз основа на това и на данните, които дава Венедиков, аз изграждам предположението си за числеността на прабългарите. [обратно]

4. В своята Тактика Лъв VI Философ отбелязва, че особено ефективна срещу варварската конница е тежката пехота и дава съвети за използването на добре обучена пехота срещу маджарските конници. Явно по същата логика добре обучената и тежко въоръжена с ризници, шлемове, тежки щитове, мечове и бойни секири руска пехота се оказала непреодолима преграда срещу българската конница и пехота. [обратно]

5. Авторът смята, че византийската власт по долни Дунав била отхвърлена най-късно през лятото на 990 година и българската власт там била възстановена до похода на император Василий II през 1000 година. [обратно]

6. Това мнение поддържат Баласчев и мнозина други автори, които смятат, че именно липсата на тежка конница довела до падането на Западното българско царство под византийска власт. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ангелов, Чолпанов 1994: Ангелов, Д., Чолпанов, Д. Българска военна история през Средновековието (X-XV век). София, 1994.

Баласчев 1929: Баласчевь, Г. Българить презъ последнить десетгодишнини на десетия вькъ. Ч. 2. София, 1929.

Бертински анали 1960: Бертински анали. // Латински извори за българската история (ЛИБИ). Т. 2. София,1960.

Бешевлиев 1987: Бешевлиев, В. Прабългарските надписи. София, 1987.

Божилов 1979: Божилов, И. Анонимът на Хазе. България и Византия на долни Дунав в края на X век. София, 1979.

Венедиков 1979: Венедиков, И. Военното и административното устройство на България през IX и X век. София, 1979.

Дуклянски презвитер 1967: Дуклянски презвитер. // Латински извори за българската история (ЛИБИ), T. 3. София, 1967

Златарски 1994: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2. София, 1994.

Кекавмен 1968: Стратегикон от Кекавмен. // Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 7. София, 1968

Кецкаров 1940: Кецкаров, В. Войни на българить въ Тракия 689-972. София, 1940.

Лъв Дякон 1964: Лъв Дякон. История. // Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 5. София, 1964

Лъв VI Философ 1961: Лъв VI Философ. Тактика. // Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 4 . София, 1961.

Псевдо-Симеон 1964: Хронография на Псевдо-Симеон. // Гръцки извори за българската история (ГИБИ). T. 5. София,1964.

Скилица-Кедрин 1965: Скилица-Кедрин. История. // Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 6. София, 1965.

© Ивелин Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
История, 2002, № 4-5.