КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПОЯВАТА НА РИЦАРСТВОТО

Ивелин Иванов

web

Неотменима част от представата за западноевропейското средновековие е образът на рицаря-войн. Той е свързан с много събития и процеси в историята на Средните векове и поражда естествен интерес в два аспекта. Първият е свързан със социалните му корени и генезис а вторият с чисто военно-техническата му характеристика. Много от историците, които се спират на проблема за рицарството, извършват подобно разграничаване на социална и военна история¹. Настоящата статия, базирайки се на редица извори, статии и изследвания, се спира на въпроса за появата и развитието на рицарството като социално-обществена прослойка или съсловие.

В своето съчинение “Германия” известният античен историк Тацит описва въоръжението, състава и военните традиции на дружините, които предвождат германските военни вождове. “В нея - пише той - участват и синове на вождове... и те са край него и във военно време, и в мир. Вождовете се избират по доблест и те постоянно доказват на бойното поле храбростта си, сражавайки се пред всички други.”² Тези редове говорят красноречиво за оформянето на общност от професионални войни, който придружават военния вожд и се издържат от военната плячка, която самите те и вождът придобиват. Постепенно тази войнска общност се оформила като един от основните стожери на кралската власт в тъй наречените варварски кралства, появили се върху териториите на Западната Римска империя в периода V-VII век. Членовете на тези военни дружини получавали лично от краля големи дялове от военната плячка и поземлени парцели и се обособили като нова, военно-служебна аристокрация. Въпреки тези промени, основната военна сила на германските племена в този период си оставало племенното опълчение. По стара традиция в мнозинството си то било пехотно.

Разрастването на Франкското кралство, създадено при Хлодвиг (или Кловис) през 486 година довело до промени във военната организация. Тези промени били свързани с начина на воюване и с по-големи права на военния вожд (краля) над новозавоюваните територии и военната плячка.³ Усъвършенстването и промяната на въоръжението също било естествен и необратим процес, но новото въоръжение не било достъпно за всеки поради чисто материални причини. В един от капитулариите на Карл Велики от 807 година откриваме регламентиране за носенето на военна служба в пряка зависимост от големината на поземлените владения и оттук - на доходите. В друг документ от 811 година се представя разоряването на свободните селяни и попадането им в лична и поземлена зависимост от едрите земевладелци-сеньори⁴. Съсредоточаването на огромни поземлени владения в ръцете на краля, светската аристокрация и църквата и ограничаването на общинското земевладение довело до криза във военната система. Свободният селянин-общинник не бил в състояние да бъде добре въоръжен и ефективен войн.

В противовес на тази тенденция кралската власт предприела енергични мерки за стабилизиране на военния потенциал. Един кралски документ от 743-744 година разпорежда да бъдат раздадени на обеднялото население под форма на прекария част от църковните земи, като за ползването им се плаща твърдо установена сума⁵. Независимо от тези мерки селянинът-общинник все повече се отделял от армията и нуждата от добре въоръжени и обучени войни довела до провеждането на така наречената бенефициална реформа. Тази поземлено-военна реформа била проведена при управлението на майордома Карл Мартел (715-741) и положила основите на нова социална група, професионално ангажирана с войната. Отнемайки земи от църковните владения, Карл Мартел създал поземлен фонд, който бил раздаван във вид на условни владения на желаещите да служат като конни войни. Появила се тежката каролингска конница, която по-късно, с усъвършенстването на въоръжението, се оформила като рицарска. Тъй като земите, върху които се настанявали бенефициариите, били и си оставали църковна собственост, държателите им изплащали неголяма, твърдо установена сума на църквата. Владеенето на земята и ползването на доходите от нея продължавали до смъртта на бенефициария, след което наследникът му ползвал бенефиция, при положение че поемал и военните задължения на своя баща.

Постепенно, с течение на времето, практиката на военна служба срещу земя или определено възнаграждение се разпространила сред аристократичната прослойка на обществото. Поземлената връзка била скрепена и с лична връзка и зависимост. Мерсийският капитуларий на Карл Плешиви от 847 година регламентира личните връзки и зависимостта на всички свободни от свободно избран сеньор като всеобща норма. Връщайки се назад, към корените на това явление, можем да открием традицията на личната зависимост, която е обвързана с военна служба както в старогерманското, така и в римското обществено развитие. В някои документи от епохата на късната Римска империя откриваме наличието на войни-букцеларии, който са в лична, скрепена с клетва зависимост от високопоставени лица или военачалници.⁶ Салическият закон, записан най-вероятно при управлението на Хлодвиг, регламентира статута на васите (vassus), които са лица, подчинени на определен господар⁷. От Баварския закон, записан през VI век, става ясно, че васът може да бъде на служба при краля или при дука. В един по-късен документ, датиращ от VII век, срещаме отново регламентирането на личната зависимост на един германски войн от неговия пряк господар. Един договор, включен към формулите на Маркулф от VIII век, урежда предаването на поземлено владение на васал, който поема ангажиментите на личната връзка и военната служба⁸. Така до края на VIII век продължават съществуването си и еволюират късноримски и старогермански форми на лична, икономическа и политическа зависимост и подчиненост и в резултат от симбиозата между тази еволюирала традиция и практиката на бенефициите в романо-германската част на Европа се зародило ново съсловие, наречено рицарство.

В началото това наименование се употребявало доста неопределено. Постепенно, в епохата на същинското или високото средновековие, рицари били наричани само войните от висшия социален слой, а нисшият войн бил наричан сержант (serviens). В Германия обикновеният конник (reiter) се трансформирал в знатен рицар (ritter), а нисшите войни били наричани кнехти. Английският рицар (knight) бил също представител на висшето войнско съсловие. Независимо от различните наименования рицарското съсловие имало общи, характерни черти. Важна роля играел ритуалът или церемонията на рицарския удар. Още Тацит описва тържествеността на момента, в който навършилият пълнолетие юноша получавал оръжие, а с това и равностойно място сред останалите войни.⁹ С промените във въоръжението и военната организация тази церемония се изместила от сравнително ранната - 12-14 годишна, към по-късна, около 20 годишна възраст. Причините за това били както по-тежкото и сложно въоръжение, така и ограничения и избран кръг от хора, които преминавали този ритуал. Отличителни знаци на рицаря били поясът и златните шпори¹⁰. Поясът като древен символ на независимост и сила се среща още в античността, а шпорите били знак за това, че рицарят е конен войн. Право да посвещава чрез ритуала на рицарския удар притежавал всеки рицар, а това предполагало неограничено разрастване на съсловието. В периода VIII-XI век приобщаването към тази група, по-късно съсловие, било сравнително лесно, но от XII век нататък се появили ограничителни клаузи. През 1187 година император Фридрих Барбароса забранил приемането на рицарски пояс от синове на духовни лица и селяни. Подобна ограничителна разпоредба издал и френският крал Луи VI през 1137 година. Така рицарството започнало да се обособява като затворена общност или военно-аристократично съсловие. В поемата на епископ Адалберон от X век, посветена на крал Роберт Благочестиви, рицарството е сред едно от трите съсловия (ordres), които оформят божествения и хармоничен модел на обществен ред¹¹. Този идейно-религиозен модел, съчетан със забраната за напускане на съсловието очертал една устойчива и консервативна обществено-социална система.

Появата и оформянето на рицарството изиграло важна роля в развитието на европейския свят през Средновековието. То се превърнало в сила, която взела дейно участие в Реконкистата на Иберийския полуостров, завоеванието на Англия от Уилям Нормандски през 1066 година, Тевтонския натиск на Изток и Кръстоносните походи през XI-XIII век.

БЕЛЕЖКИ:

1. Дельбрюк, Г. История военного искусства в рамках политической истории. т. III, Москва, 1938, с. 54; Кардини, Ф. Истоки среднекекового рыцарства. Москва, 1985, с. 23. [обратно]

2. Христоматия по история на средните векове (ХИСВ). София, 1975, с. 21. [обратно]

3. Пак там, с. 66-67. [обратно]

4. Пак там, с. 113. [обратно]

5. L’Europe au Moyen age. Paris, 1969, Т. I, p. 141: “...Ние решихме със съгласието на служителите на Бога да запазим известно време, с благословията на Бог, една част, ползвана от Църквата, в помощ на нашата армия, под режим на прекарий и ценз...”. [обратно]

6. Ibid. p. 66: “...455 година. Валентиниан консул за осми път и Антемиус консул... Императорът се приготви за помощ на съда, който наказа за техните срещи Ацила, букцеларий на Аеций и Тразила, най-добрия приятел на Аеций.” [обратно]

7. Ibidem. p. 69. “...И поради това, че еди кой си, нашият предан, с божията помощ е настанен тук, в нашите дворци, със своето оръжие, и който ни обеща под клетва с нашата ръка покорство и вярност, като в този случай, според сегашното правило Ние постановяваме и нареждаме той да бъде смятан отсега нататък в числото на нашите antrustions (верни, предани). И ако някой го убие, да изплати вергелд от 600 су.” [обратно]

8. Христоматия по история..., с. 131. [обратно]

9. ХИСВ. С., 1975, с. 21. [обратно]

10. Дельбрюк, Г. Указ. соч., с. 166. [обратно]

11. ХИСВ. С., 1975, с. 141. [обратно]

© Ивелин Иванов, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2003
=============================
Публикация в сб. "България, българите и техните съседи през вековете" (сборник в памет на доц. д-р Христо Коларов), В. Търново, 2001.