Ивайло Тончев

web

Рейсът. Дойде...

Някога, толкова отдавна… седя си в час по български език и литература и слушам какво бърбори видиотената учителка за хайдути и партизани - а в главата ми са я съученичката ми от третия чин на втората редица, я някой глобален проблем… Примерно, кой от съседите открадна списание "Космос" от кутията ми или как я е решил да я свършва Рейгън оная студена война. Дали ги чете писмата? Цялото училище се подписа и ако не го е прочел, язък! Представям си го на кон, как му поднасят дебелия плик..., а той, мръсникът, го хвърля и гадно ми се смее. Ясно, пак ще пишем писмо! А е едва 10. Погледът ми обикаля по двора. Като през рапан чувам далечната шумотевица от час по физкултура. Една група се гони около храстите, а друга бавно и тържествено обикаля двора с патриотична песен на уста. Спокоен, че светът, който познавам, е на мястото си, се замислям дали ще има нещо хубаво у нас за обед. Какво ли са яли хайдутите? Колко ли е тъжен животът им без топла храна и само на гол патриотизъм. Ми хубаво, защо никога в песните за тях не се описва как ядат? Или са си носели от дома сандвичи и тайно са се хранили по храстите. И после излизат и почват да въртят сабята. Замечтах се.

Дали мога и аз така... тишина. А, защо? Олеле, да не съм почнал да мляскам и да въртя химикала като сабя, замечтан за хаидутите? Оглеждам се и виждам как с рев в двора на училището влиза огромен стар автобус, разтърквам очи и застивам... ЗЪБОЛЕКАРИТЕ!!!

Децата се разбягват панически, остава една самотна топка, която злата машина покрива, докато паркира. Боже, а нима няма шанс да са блъснали и вратаря от съседния клас. Докато се оправят с милицията и докато шофьорът си скубе косата, аз ще избягам!!! Ама не... и текат последните минути от часа, когато в стаята влиза сестрата с картоните. Моля се пак да раздават хапчета, както се случи миналата година на 30 декември. Добри и мили сестри, леко вонящи на коняк, ни разказаха за зъбния камък и ни подариха хапчета срещу кариес. А ние се усмихвахме, докато слушахме... и тайно треперехме да не се окажем жертви на пъклен план. После аз счупих шишето с хапчета в една стена - бавно смачках едно хапче с обувката, за да видя дали вътре няма нещо страшно.

"Ивайло Тончев - да слиза долу!!"... дочувам отдалеч. КАКВО!?!?

Смазан ставам и аха да припадна, но в полусън се отпускам на краката си и като жертва поемам по стълбите. Всички портрети на хайдути по коридора ми се хилят до спукване: "Видя ли докъде я докара, идиот такъв! На хайдутин ще ми се правиш!". Георги Димитров пък ме гледа, уверен в социалистическата младеж.

Космонавтите пред парадния вход сякаш искат да ме успокоят, но е тъпо. Те са на сигурно в космоса, пък и кой зъболекар би им свалил шлемовете, за да им гледа зъбите. Дори и не си ги свалиха, за да кажат нещо смислено. Само Рукавишников ме гледа ободрително през стъклото. Може и ехидно да е, шлемът пречи.

А аз как само ревях за него тука, на манифестацията. С пълно гърло и махах с цветята!

Пред автобуса е мъртвило... и бързо ме издърпват вътре. Зад дървена преграда шофьорът яде яйце с домат и хляб, сумти от кеф, а аз съм на стола вече. Дали ако се разрева, или ако кажа, че съм внук на Тодор Живков, или ако......ОООООООО-АААААААААААА! Това било само шуменето на водата в басейнчето пред мен.

Може би няма да ме .......АААААААА-ЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ!... Машинката се заби в зъба ми. С доктора сме странна симбиоза - той държи главата ми в стоманени клещи, мозъкът ми ври и кипи. Тялото ми трепери, сълзите текат. Ако само ме пусне, бих му дал и новите си дънки, картинката с каубоец и всичките монети от 10 стотинки, който събирах в шишето от водка. А той се хили и вика на шофьора да усили радиото, където предават тържествен отчет на някое предприятие, подплатен с песни на неувяхващата луксозна амбиция Лили Иванова.

От песенга "Деееееееетелиниииииии…" чувам само " Дете... падна ниииииииии" и припадам под звуците на тази кошмарна симфония. Свестява ме плискане на студена вода и възторжения глас на диктора. Още повече мотокари ли? Къде съм... да... тук съм. През стъклото виждам бягащи деца - голямо междучасие е.

Две-три ме гледат през стъклото на рейса и умират от смях. Разплаквам се и плюя кръв в басейнчето.

Мантата ми с мече на джоба е цялата в кръв и сълзи, а ръката ми стиска бележка за пломба - след 5 дни в стоматологията. Излизам от рейса, след мен влиза вече разплакано момиченце. Промъквам се в стаята и бягам у дома с чантата. И цял ден ревах... Беше 1984.

© Ивайло Тончев, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 10. 2003
=============================
Първо публикуване, електронно.