РАЗКАЗ ЗА ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ

Ивайло Тончев

web

Моят живот е като един разпръснат калейдоскоп. Опитвам се да го събера и да съчетая цветните стъкълца в едно, а това е така трудно. Може би свързвам детството си с много неща, сега покрити от изминалото време с предимно цветови и вкусови усещания. Какво помня от 70-те години? Бях малък, помня огромните автобуси с вагон. Централната улица "Георги Димитров", която сега е пешеходна зона (Стара Загора), беше основна артерия за движение. Беше много красиво за мен, дребното хлапе, да се возя на вагоните. Имаше влакче, което пътуваше през целия град. Помня сладкарниците - винаги миришеше леко на боза и на ужасно вкусни пасти. Много странно привличаща миризма, която и до днес не мога да сравня с нищо. Детската градина - голям купон. Помня какво ли не - как се биехме, как цяло лято събирах бонбони и после ги раздавах на децата. В канала до градината се удави жена - събитие от вселенска величина. Не вярвахме в смъртта! Понякога крадяхме домати от околните градини - бабите частнички ни кълняха с грозни думи. Не обичах да ходя на градина - вкъщи ми беше по-готино. Пък и телевизията - така интересно ми беше да гледам детски филмчета вкъщи! Пък и тогава все още беше рядко да имаш телевизор у дома, това беше равносилно на екзотичността да имаш собствен самолет.

На завършването на градината поставиха малка пиеса - дадоха ми само една реплика. Възмутен, рецитирам репликата на следващото дете. Дават ни ученически чанти с химикали и моливи. Аз съм във възторг - свърши градината. Карам лятото на село - с децата, около телевизора ОПЕРА, дават Пипи Дългото Чорапче. Умирам от кеф! Цяла вечер карам един оставен валяк на пътя, но виждам прилеп и хуквам бясно, втрещен от ужас. Ходя до магазина с дядо и той ми купува "народна вафла", ужасно вкусна и екзотична. Понякога купуваше пасти, а понякога небет шекер. Често ходехме на гости по съседите. Купон отвсякъде! Имаше големи сватби и веселия тогава на село. Помня как бяхме на събрание на кооператива - с акордеон и томбола. Наградите бяха цедка, гребен и сутиен. Ужасно исках гребена, а се чудех що лелката така се зарадва на сутиена. После акордеонистът пя много дълго и се върнахме вкъщи чак през нощта. На другия ден валя сняг и се разкарвах в огромни гумени ботуши по двора. И се чудех как да си взема гребен!

Помня и обяснението на дядо ми за гръмотевиците - за водеща се въздушна война между американците и руснаците. Блесналото слънце винаги приемах като признак за победата на доброто в лицето на руските авиатори. Как ми се искаше понякога да падне поне един самолет от САЩ и да видя жив американец - а може би съм очаквал и да ме почерпят с дъвка?

80-те, странни години - така противоречиви и хубави. Вече бях ученик в 11 Основно - кошмарно и скапано училище. Облечен в униформа, сресан, почнах да уча четмо и писмо. Да си призная, това място ме задушаваше с тъпотията си и всеки ден там ми се струваше ад. Много ни тормозеха нас, малките. Кварталът беше пълен с хулигани и редовно ни джобеха или биеха, а в училището пеехме песни и марширувахме. И винаги някой ни строяваше да бием крака в земята и да крещим: "Слава на БКП!", дори и когато трябваше да си вземем закуските от миризливия стол.

Аз тогава станах така затворено хлапе - още от малък. Връщах се вкъщи и почвах да чета книги. Четях много и различни неща. Никога няма да забравя как прочетох "Метаморфозата" на Кафка, изтегнат на един шезлонг на терасата. Беше 1985. Аз бях шокирани на 12. В клас всичко беше точно - учехме, вдигахме ръце. Пляскахме-не пляскахме-викахме-не викахме - на подходящите места естествено. Помня как една Нова Година писахме писма до Рейгън - тогава той беше доста коментирана личност. Ударихме му яка критика, другарката събра листовете, чу се почукване на вратата. Другарката ни раздаде по вафла и тъжно каза:

- Тази година дядо Мраз ни донесе само това деца. И той има проблеми!

Да, беше почнала първо Полша, за която събирахме помощи. Чувахме страшни слухове, на които не вярвахме. Ние тогава на малко работи вярвахме. Всички събирахме като луди картинки от дъвки, които за нас носеха оня дух на митична свобода. Още помня как се даваха по 20 лв. за по-редките картинки от серията Би Бип. Години по-късно разбрах какво е всъщност Духът на Америка - така мистично звучащият безценен номер 20. Бях доста разочарован, че това е просто една кола. В моето съзнание тя имаше едва ли не божествен произход. Много вървяха индианските книги. Всеки мечтаеше за полузабранените дънки и маратонки. Училищната униформа беше задължителна, както и пострижката - два пъти в месеца. Пълнехме един салон на кръстовището на блока на БКП (всеки от СЗ знае какво е това, ха-ха-ха) и чакахме по 5 часа, за да ни приведат във ДОСТОЕН ВИД. Никога няма да забравя тия мигове със старите броеве на "Крокодил" и нагледната агитация по стената на салончето. Вътре бумтеше печката и се чуваше доволен детски смях. А аз се вторачвах в стената, откъдето ми се звереше Димитров и потвърждаваше за пръта и за историята. И чаках, полухипнотизиран, да ми дойде редът.

Нямахме много забавления. Примерно, по рождени дни ходехме на гости. Много обичах панаирите. Всяко лято точно пред блока ми се изсипваше ОГРОМЕН панаир. Там имаше всичко, дето може да привлече едно дете - фенерчета, дъвки, пластмасови рицари, фигурката на Пинко, люлки. Всички ония "боклуци", по които така си падахме. Защо ли? Ами те носеха дъха на ОНЯ свят, онова, което ме накара много години да държа залепена на бюрото ми картинка на каубоец от първите ми някога дънки, донесени от роднините ни от Израел. Боже, оригинален "Леви Щраус". Дори и миришеха различно. Не че мразех системата, напротив. Исках да бъда като Фидел Кастро или най-малкото Чапаев. Да, ама като пуснеха музика от панаира, бягах на терасата и слушах - AC/DC, Accept, Iron Maiden, Sandra, Modern Talking - така странно смесени от вкуса на оня, дето пускаше виенското колело и едновременно сменяше ролките на огромния и святкащ магнетофон. Тъкмо тогава почнаха да умират - помните ли? Брежнев, Андропов, Черненко - един след друг се преселиха в по-добрия свят. Животът ни се изпълни със странни ритуали, беше страшно. Бях вече в Системата - млад пионер. Четяхме за Тимур, организирахме подобна организация за лятото. Събирахме се в ОФ клуба, дискутирахме важни проблеми и прочетени книги.

Един ден ни юрнаха по поляните из незастроения (тогава) квартал "Железник", да търсим четирилистни детелини, за да можем да ги пратим в Америка на емигрантите и да им покажем, че не им се сърдим. Дружинната яко ръмжеше срещу предателите, та се зачудих как ли ще им ги дадат? Дали не им ги носят в затвора? Последният ден ни позволиха да си купим "хот дог" от тоя ОФ клуб (където имаше и такива екстри). Лапахме и бяхме ужасно щастливи от картонените кренвирши. Бяха страхотни! Пък и на нас малко ни трябваше, а като пусна барманът и малко диско, аха да се разтопим. Някой ритна шаха и съветските списания под завесата.

Лятото изкарах пак на село, където си взех фалшива бележка, че съм работил в ТКЗС-то. Първият учебен ден директорката на училището се изкашля по радиоточката и ме похвали с другите деца. Голяма гордост!

Много се разочаровах един път, когато в 4. или 5. клас имахме урок за гатанките. И аз, нали съм си умно копеле от малък, се изтъпаних пред класа с гатанките на Билбо, предназначени за Ам-Гъл. Голям срив, всички мълчат и ме гледат странно - не стига, че нося очила, не стига, че съм дебел и всички ме бият, ами съм се изсипал до другарката и им говоря за замъци и дракони. Дори и учителката ме погледна странно - ама пусто никой не се сеща за отговорите. Другарката по едно време се включи с две три предложения - на гатанката за времето тя каза "Ядрената надпревара". Още не бях осъзнал абсурдността на думите й, когато трябваше да седна, покрит с позор и лоша репутация на "странник". А беше едва 1984. Имаше много път напред, ха-ха-ха.

Почти не излизах из центъра на града, абе излизах, ама ходех по книжарниците. Като луд се редях и си купувах книги, дето после ги четях. Знаех, че ако има опашка пред книжарницата - това значи нова стока и много дефицитни книги. Тогава хората се редяха и даже биеха за новите книги. Аз си събирах стотинките, влизах в луди заеми, за да мога да си купя примерно книга с фантастика. Бях като залепен и за руската книжарница, дето продаваха Пиф-овете. Заедно с тях си купувах и Алескандър Беляев примерно. На руски. И даже го четях... и не само него.

После тренирах борба - около една година. Много добре ми се отрази, но бях слаб борец. Ужасно зле, но ако се бях постарал малко, може би сега щях да мачкам мутри някъде и да им рецитирам нещо от "Властелинът на Пръстените". Стигнах до втори в Окръжното (тъпото беше, че в тая категория бяхме само двама!!!) ужасен позор. И не продължих, а трябваше просто малко да се постарая, ама не. Аз бях читател, не борец.

Бях мечтател и не намирах нищо хубаво в това да се бия. Мечтаех за полети до далечни звезди, мечтаех за световен мир. Исках всички деца да са щастливи. Исках и вкъщи да мирише като в Кореком. Исках да пътувам.

Може би бях и малко самотен, нямах много приятели. Бях решил, че до 2000-та трябва всичко в живота ми да бъде добре, иначе ще се самоубия. Бях приел началото на новото време като пределно далечна дистанция - давах си много време за грешки. Слушах много BEATLES - до побъркване. Никой май от децата около мен не ги слушаше. Помня първите си плочи - Тоника СВ и Love Songs, DoLP, Beatles. По цял ден ги слушах и се мъчех да правя записи от грамофона на касетофона или магнетофона "Тесла". Тренирах много тогава. Беше ми кеф да правя записи. Музиката беше всичко, дори и тогава.

Промяната дойде съвсем внезапно, като бурен летен вятър, дето за секунди обръща всичко във виелица от разноцветни боклучета и хартийки..., а после след вятъра не остава нищо освен хаос. Съвсем внезапно се преместих от 11. Основно в 5. Основно. И това по някакъв начин ме промени много. В предното ми училище се бях сдухал съвсем. Почти всеки ден ни биеха по-големите, а учителите се правеха на разсеяни. Всеки месец излизаше накоя луда тъпотия за правене - я първо място за най-много събрана вторична хартия, я почин за научаване на някоя бясна песен за Партията, която да пеем, докато тичаме задължително пред училището. Помня как ни разказваха как Кока-Кола е всъщност отрова - и това учителката ми по химия. Неин познат сложил дроб да кисне за една вечер в кола и на сутринта в кофата нямало дроб - и това хората го пиели? Нашата лимонада била къде-къде по-полезна. Помня как се унищожаваха всички опити да бъдем различни, или поне интелигентни. Пускаха слухове как в едно училище дошли от министерството и накарали един клас да си свалят така модерните и полузабранени маратонки. И каква воня било, затова да ходим с официални обувки. А пък пионерската връзка беше задължителна - скъсан, гол, но с връзка. Да пламти червената връзка! Какво да й пламти, като винаги я носех смачкана в джоба, когато ми се налагаше да изляза из града. Да бъда готов да я сложа, ако ме спре учител или някой друг с въпрос: "Що за пионер си ти?".

Май изкарах пети клас до половината и оттам директно в Пето Основно! И може би тогава усетих за първи път през живота си как се променям. Вече пътувах две спирки до новата сграда, можех да ходя и до центъра на града. Първоначално много ми хареса сред новите съученици, докато старото училище остана кошмар от миналото. Вече не стрижеха гола глава, можехме да ходим с джинси или дори понякога абсолютно забранените иначе дънки или маратонки. Между съучениците ми имаше по-интелигентни деца и дори запалени хеви метъли. А беше едва 1985. Странна работа, нямаше го тая див ужас от преди.

За двете години, който прекарах там се промених ужасно много. Запалих се по киното - всяка седмица посещавах поне 2-3 филма. Без разбор - от "Бразилия" през "Междузвездни войни" към оня, тъпня, за Гамера до руски филми за войната. И се кефех, когато паднеха завесите и останех (много често) сам в мрака. Много обичах и КиноВидеоКлуба (КВК), където ходех - около 20 места и по-специални филми. Там видях Тарзан, Трилър на Майкъл Джексън (много по-късно разбрах пророчеството на лелките от касата, дето го рекламираха като филм на ужаса!!! Но тогава бях отвратен - не стига, че беше 3 лв. билета, ами беше пълен боклук), култовият за тогава (а и днес!!) филм "Трон". Харесваше ми да се пренасям в друг и по-различен свят.

Музиката - ами аз си бях BEATLES хардлайнер. По-късно обаче се запалих да стана хеви метъл. Много време се маех що за работа е това. Четях по вестниците страшни неща, как след концерт на някоя група са умрели 1000 човека. Не ставаше ясно от какво, но звучеше страшно. А пък тогава да си намериш такава музика беше адски трудно. Ама адски трудно и то не само в Ст. Загора. Значи по магазините имаше планини от записани касети Конгрес, МК 1, Орво и Максуел - същите се продаваха и празни. И макар че Орво се оказаха много яки, аз имах адски предубеждения към всички марки от официалните магазини. На черно една касета Сони или ТДК или Байсеф вървяха адски скъпо. Първите две касети с Judas Priest, Accept, Iron Maiden взех от съседчето. Без описи, кошмарни записи на ужасни касети - ама така се изкефих и се обявих за "метъл". И понеже нямах така ценния на времето двукасетъчен касетофон, той стана моя дива мечта..., а аз почнах да правя записи на микрофон. В тиха стая, сближавам два касетофона и почвам. Не се смейте, такива бяха дните. И аз мълча и си пиша домашните на един метър. И се мъча да не дишам по време на паузите. Кабелите дойдоха много по-късно. Като се сетих за тях. Много скоро си купих моите първи касети, изтрих сръбското на майка и станах страшен фен. И най-големият майтап беше, че скоро така се отраках, че имах супер ценни записи - вярно микрофонни, но им се кефех.

Предавах стара хартия, за да взема пари за касети. И всяка касета и книга ценях до степен, че никога не изнасях от дома. Родителите ми се дразнеха много от моята мания, ама нямаше как. В новото си училище усетих май и първите любовни трепети към две доста развити мои съученички. Бях дечко, те в 7 клас водеха редовен сексуален живот, а аз седях и мечтаех, и нервно нагъвах манджите на мама. Беше още началото на перестройката, магазините бяха доста пълни - а и май с доста вкусни неща.

През 1987 се постави въпросът къде ще се кандидатства - и за мой късмет се оказа ГПЧЕ "Р. Ролан". Училище с положителни традиции, където се ходеше на занимание с метъл атрибути, където се учеше реално. И където най-вече не влизаха случайни хора. Тогава в такива училища се влизаше с връзки, там приемаха деца на висши партийни функционери. Такива бяха и една голяма част от новите ми съученици. Първата година мина много баламски, металеехме яко и учехме по цял ден. Беше забавно. Една моя съученичка беше влюбена в мен, а аз не знаех какво да правя. И сигурно, щото като ми каза: "Обичам те", аз, глупакът, й казах по телефона: "Извинявай. Не съм искал да те обидя" (мислех, че съм я обидил нещо... затова). Тя май остана единствената жена, която някога ме е обичала, след като ме е виждала всеки ден при това. Съдбата отмъщава.

На края на 8-ми подготвителен се случи нещо много неприятно обаче. Една моя съученичка направи опит за самоубийство със сънотворни... и вината падна върху мен, че не съм я спрял. Ама как да я спра, като аз не знаех какво й е в главата? А косвен виновник беше друг, но това не се дискутираше никак. Момичето оживя (сега си мисля, след като знам доста много за сънотворните хапчета, че май беше го направила показно с някакви уж сънотворни хапчета от типа на билковите...), но аз май не можах пак да се усетя част от класа. Никога повече.

После май нито бях поканен на купоните им, нито аз пък настоявах. На няколко пъти изразих отвращение от фалшивината им, а те ме набедиха за глупака на класа. Много тъжно се получи. В училище едва реагирах, правех се на глупак нарочно и им се смеех. Пък те тогава ме набедиха за супер тъпак. Ходех със стар черен балтон, рошав и с кубинки. Вече познавах всички по-големи метъли от града, ходех по концерти, където от дивата агитка виждах моите съученици под ръка със съученичките, да ме обсъждат. И това до сега продължава - след повече от 15 години.

Вечер бях в "Берое", "Липа" или "България" - ужасно яки кръчми, където се събирахме ние. Поркахме бира, крадвахме кюфтенца и... беше забавно. Събираха се пътуващи хипита, пънкари, поети или просто адски мотани чичковци и лелки. И беше яко. Беше почнала перестройката, можеше да се усети по това, че не те прибираха след концерт. Или, че милиционерите не те спираха с въпроси кой си и защо си такъв.

Даже тогава Комсомолът се мъчеше да направи нещо за нас - неформалните обединения.

Беше почнала дива криза, аз се славех из средите като човек с много музика. И започнах да правя записи с пари, и да събирам пари за двукасетъчен касетофон. Понякога бях посредник при едни такива детски сделки - някой продава нещо, аз му помагам и вземам процент. Да, но явно това се беше сторило лошо някому.

През зимата на 1988 бях между хората организирали Стара Загора Рок Клуб. Аз вече слушах много екстремна музика - Carcass, Napalm Death, Death, Repulsion, D.R.I. Вече се водех във върховата листа за хора, дето слушат дет метал и "нагоре" - това последното включваше ПЪНК, грайнд кор, хард кор и неща, които тогава знаехме, но много трудно описвахме - Tuxedo Moon, Nick Cave, T.S.Matic и още две три неща. На събирането ни взеха имената и адресите, хората от Комсомола разпитваха яко и тъкмо бяхме готови два пъти да станем комсомолци от кеф, когато Running Wild (бяха ги пуснали за фон на разговорите ни между Комсомола и неформалите) се спря и присъствах на появяването на старозагорските пънкове.

По-големи от нас с много години, с бръснати глави и на гребени - те скочиха и удариха едно яко пого, като разрушиха и част от сцената, както и хубавото впечатление от нас хеви метълите. Малко скъпо ни дойде погото, щото второ събиране нямаше.

Имаше и страхотно много концерти, на които се запознахме и с тия толкова страшни тогава пънкари. И понеже всичките ми съученици смятаха "пънкар" за обидна дума, аз станах такъв. Бързо триех омръзналите хевита, за да си запиша DEAD KENNEDYS, Exploited, GBH. Sex Pistols дойдоха по-късно. В час по английски дойде една англичанка, която след пороя тъпи въпроси на моите плиткоумници в класа заяви, че е била пънкарка през 1977, с което май вместо да ги впечатли, видя гора от ръце да ме сочи и да се смее, "че и аз съм бил такъв".

Да, вече бях такъв. На 15 и пънкар!!! И без това никога не успях да пусна много дълга коса.

И така вилнеехме из града, докато с мен стана една неприятност. Поради стечение на обстоятелствата ми казаха, че съм в архивите на Държавна сигурност, представяте ли си? Бях шокиран, все пак какво бях направил? Оказа се, че за два чифта продадени дънки някога и дреболиите като продадени касети се водя "черноборсаджия". По-късно разбрах, че причината за това беше един мой съученик, син на офицер от ДС. Доволно заливал баща си и колегите му с информация какво става в училището, където учеха децата на Партийната, Полицейската и Производствената върхушка и се оказа, че май аз само съм пречел на тия деца да се развиват.

После ми се случи нещо друго неприятно - жестоко ме пребиха едни пияни гадове и тогава за почти една година не излизах никъде. Бях изпаднал в ужасна страхова невроза, разправии с милиция и т.н. И това май също доста ме смаза.

Седях у дома, слушах музика в стаята със спуснати завеси, понякога ходех по концерти и като призрак се спусках в училището, без лицето ми да изрази грам емоция или каквото и да е подобно. Там вече ме мислеха за луд и още ме смятат за такъв май, но карай... Това е пънк!

1989 и смяната на бай Тошо дойде съвсем внезапно и странно. Когато чух, не повярвах. Следващите дни и години бяха страшни. Целият свят се променяше, бях на първите митинги на СДС. Хората се тълпяха и не вярваха на очите си. На ушите си пък съвсем. У всеки имаше радостно усещане за свобода, страх от връщане на старото и ужас от това, дето щеше да стане. Само дето се говореше, че комунистите ще снимат и после, който е бил - душа да му е яка. Някой каза, че в отсрещния блок пенсионер от БКП се бил приготвил да стреля по водещите митинга. Аха да кажат ораторите: "Ну, гад, стреляй!", когато се усетиха, че това е от друго време. И си замълчаха, а това се оказа блъф. За нула време се опразниха магазините, спряха фабриките. Всеки ден вестниците излизаха с по-шокиращи и по-скандални новини. Беше въведена купонна система из празните магазини. А аз вече малко се бях съвзел от унищожителната депресия и изкарах последните си две години в Езиковата. Отчужден много, без да говоря почти с класа ми. Слушах музика, четях книги. С един приятел почнахме да си пишем с фенове от цялата страна. Получих първото си писмо от чужбина. Представяте ли си какво значеше да получа писмо от официалния фен клуб на SEPULTURA - краят на 1990!!!

С приятелчето от френските паралелки направихме техен фен клуб - с карти и членска такса. В резултат на това той изкара 3 месеца на морето с клубните пари, а на мен даде 3 празни касети ТДК. Така се правеха парите тогава в ония смутни времена. А аз бях много влюбен в едно момиче, дето бях срещнал чрез писмата от Неделя 88-91 и вестник Ритъм. Така я обичах, а дори не успях да й кажа май. Много ми е мъчно за това.

Ако го бях направил, по друг начин щеше да се развие всичко при мен. Тъга голяма.

Училището завърши, грандиозен бал. Само аз нямам дама, но преяждам с луканка на воля, после в 12.00 съм си у дома. Нашите ме гледат като призрак - хвърлям костюма в коша, за да не облека костюм никога след това, и повръщам много. От луканката и менте алкохола!!! А и от отврат от бала. Имам една снимка само, където се вижда само част от косата ми - така се бях скрил между другите от отвращение, че съм там.

А на другия ден ТЯ дойде на гости и пътувахме из страната. Беше хубаво и бяхме млади.

Беше ми останал само кошмарният страх от казармата, но и там всичко се уреди бързо - първо ме отложиха една година, после пък взеха, че ме приеха студент. И то в Пловдив - дето хич не исках, ама нямаше как.

Времето след 1989 беше много странно. След като цял живот бяхме държани в почти железните окови на нашите собствени предразсъдъци, това, което се случи, изглеждаше като бразилски карнавал из съветско гробище на ветерани от войната. Тайно изчезнаха статуите на вождовете - Ленин от "Жабките" изчезна, повлечен от хеликоптер. Всеки ден научавахме по нещо ново от бързо умиращите вестници еднодневки.

Всички искаха демокрация и свобода, а получихме купони за храна и синкаво-сиви надежди.

Двата политически гиганта драпаха за младите хора като мен. Сините шамани бързо станаха като червените си братя. Митинг след митинг. Съучениците ми бясно подкрепяха СДС, а аз смело заставах на страната на Иван Георгиев /БНРП/. Бях доста глупав и наивен. След време започнах да чета за анархизма и комунизма и след първите "демократични" избори реших да СПРА въобще да вярвам на политиците. Още през 1992 изживявах бурен стремеж за борба с капиталистите, мразех хората, които крадяха, а ние затъвахме.

Синята идея напиваше хората около мен, а аз четях литература за анархизма. И други книги - тогава книжарниците бяха пълни с книги - Алън Гинзбърг, Борис Виан, Владимир Набоков..., на СМЕШНИ цени. Със сегашния еквивалент на 10 лв. влизах в книжарницата в Чирпан (примерно) и излизах с 3 торби книги. И такива екскурзии си правех, докато не предадоха всичките книги за стара хартия. Едно ужасно варварство, но така беше тогава - млада България се строеше - неграмотна, необразована и вулгарна. Такива бяха и хората - след липсата на нравствения коректив в лицето на Партията, хората се държаха доста "разпасано". Имаше и малък подем, бързо удавен в пяната от варенето на националния курбан. И от боричкането около малкото останали лъжици за бъркане в казана.

Тогава вече имах над 800 касети, огромен музикален архив за 1992. Бяхме се свързали вече с други колекционери на музика от Варна, София, Добрич, Пловдив и бях доста навътре. Пишех си с много хора от чужбина, бях издал първата си касета - BULGARIAN INVASION - дето дори продаде бройки в чужбина. Готвех се да издам списание, когато в един момент нещо се сдухаха нещата с любимата. И тя зачезна по един рокер, а аз се заселих в Пловдив при дядо Сашо. Първият ми хазаин - делях стая с Ники Содъма от Сопот, селско момче, още ученик. Беше първа година, много гадна. Пловдив ми беше АДСКИ скучен, хазаинът и Ники ме депресираха. Първият беше адски тъп, в апартамента си гледаше патки. В ЦЕНТЪРА НА ПЛОВДИВ!!! Когато ме търсеха по телефона, слухтеше и понеже беше астматик, дишаше тежко като Дарт Вейдър. Вторият ме разбиваше с тъпотията си, особено след като един път се прибрах ненадейно и го заварих да лежи в леглото си - докато "масажираше змията" с едната ръка, с другата... решаваше кръстословица. Помоли ме да изляза да свършел. Така и така не разбрах, кръстословицата или другото. Юни се махнах, беше ми втръснало от тая мръсотия. Не се живееше повече така. Бях измъчван от самота и мъка по любимата, а там някъде дядото гледаше Туин Пийкс в компанията на 30-40 вторачени патета от детската кошарка, а през една стена Ники даваше газ с кръстословиците. На "прощаване" дядо Сашо ми беше оставил атестат за това какво умно, но затворено дете съм бил. Често с Никито ме обсъждали, как да помогнат. А аз съм странял. И ако може на листа да напиша данните от паспорта - в случай, че нещо... липсва. На гърба на атестацията си драснах името и се махнах. Позор отвсякъде.

Вече бях второкурсник, не му давах много зор да уча. Имах прекрасна квартира на един таван - сам под звездите и на гърба на фабриката Каменица. Животът беше на колела, не се сближих много с колегите ми. Бяхме на различни честоти просто, аз ходех по концерти, те по дискотеки. С хората от етажа не се виждах много, излизах рано и се връщах късно. Даже по едно време на етажа в банята се сблъсках с една моя гола колежка - горката - и тя живеела там, ама не сме се виждали. Имах доста готини и весели колеги, колко често съжалявах, че не съм им обръщал повече внимание. Ама бях в депресия - бях се влюбил в едно момиче, дето се оказа шизофреничка. Два-три месеца хармония, после се почнаха едни ужасни номера. Да не ти е работа да питаш. И аз съвсем се сдухах, все седях тъжен. Как ми щукна да почна да събирам плочи отново - ами занимаваше ми се с нещо, да удавя огромната си енергия, която не можех да загубя по друг начин. Така е - фрустриран от безсексие, се отдадох на винилен разкош.

Скоро дадох начало на огромната ми сега колекция с плочата на една ужасно гадна глем-пънк група, обаче оригинален Poshboy Rcds. Една много култова фирма за пънк и ъндерграунд от САЩ. Почна се една страшна работа - тогава трампехме какво ли не за музика с разни западняци. Пращах по 10 шишета наша водка и благодарните алкохолици пънкове ми даваха яки плочи. Трампех и цигари, и порно списания, и детски шоколадчета, и още какво ли не, ха-ха-ха-ха-ха. Четях като луд какво ли не, вечер се връщах в квартирата уморен и пусках радио. По цяла вечер слушах Христо Ботев. Симфонична музика, автентичен фолклор и интересни радио пиеси - вечер никога не се усещах сам и затова още спя на включено радио. Досаден навик, но аз си го обожавам. Запалих се и по музиката от 60-те, пуснах дълга коса. Рошавеех и ъндърграунднеех! Към края на трети курс в Пловдив стана яко, запознах се с приятни хора и започнаха доста весели дни. И пак си оставах доста мрачен тип, адски критичен и дори язвителен към всичко. И много затворен.

Ама ужасно сив и мрачен - седях на масата в разни диви кръчми и като Черен Магьосник ръсех за депресията. Помня Бара на Авиатора, където ходехме. Ведомствено барче, с цени на алкохола 2 пъти по-ниски от тия в магазина. Или Трабанта, където ядяхме боб, салата, поркахме бира и гледахме Monterey Pop, Woodstock и още какво ли не. Всъщност не много, защото наборът от видео касети беше доста семпъл. Беше весело, но понякога самотно. А през 1996 лятото по колекционерски дела се запознах с една жена, в която май се влюбих много. Пънкарка, с весела усмивка и с почти моето светоусещане. И при това с едно дете. От нещастен брак. Някак си на шега, май си казахме "думите". Бях така щастлив, май усещах, че това е жената на живота ми. И може би бях толкова много щастлив за малко месеци, за да се подготвя за голямата си ДЕПРЕСИЯ след това. Бях влюбен ужасно много - и в нея, и в детето.

И когато един ден усетих, че я губя, вече беше ужасно късно. Почти година бях живял с мисълта за нея, а в един момент се случиха неща, усетих се предаден и никога не беше същото. Едно от най-гадните ми лета - 1997. Буквално изпушвах, зает да страдам, ревнувам бясно и да уча за държавни изпити. И там не се представих много добре - ама още помня как вместо за Моби Дик, почнах на преподавателя ми по Американска литература да говоря за Елвис Пресли и как на гроба му объркали името. И дръпнах някакъв див паралел между двете явления. Оценката беше слаб, но ми беше забавно. Изпитите като на сън минаха и през септември завърших. Пак казвам, лятото ми беше ужасно - пълно с такава дива депресия... невъзможна.

Бях минал една много странна военна комисия с психо-тест. От 100 възможни "лоши" точки, аз имах почти 90. След това извикаха мен и един циганин, дето беше май бавноразвиващ, на повторен тест. Седях като звяр в клетка, не исках да влизам в армията, мразех военщината и не исках да прекарам година вътре в тая система. Изписаха ми картона с хиляди определения - невроза, депресия. Почти горд излязах от залата .

И се почна една - мъка. По цял ден вторачен в нищото. Не можех да превъзмогна мисълта за нея, много често я търсех и явно май прекалих съвсем. Вече всяка секунда ме болеше всичко, направих какви ли не луди неща, за да се усетя по-добре. Нали знаете оная песен на Хайгашот Агасян "Когато си тъжен, когато си сам..."?

Всичките ми приятели в Ст. Загора бяха наркомани и се почна една фиеста с тях - до зори. Поне с тях можех да си говоря за музика, за книги, за житейски нещастия. Подходяща компания за един полудяващ пънкар.

Станах и учител - с камуфлажен панталон и дълга коса. Изкарах първият си съвет в Спортното училище в Стара Загора. После в село Хрищени, като лектор. Бях на 24 - толкова млад и толкова нещастен. Често мислех все за "радикални решения на временните ми проблеми", поопитвах някои от тях даже. Беше толкова абсурдно - накрая на всичко бях вече и "Голям човек", само дето не се усещах такъв. Никак! Седях по тротоари, пиех бира с дядовци алкохолици и заедно тъжахме за света. И откривах какво значи самотата и страхът от нея.

Повръщаше ми се от всичко, все мълчах и в сърцето ме гризяха хиляди червеи убийци. Живеех като движещ се труп, като намирах удоволствие само в книгите и музиката. По-сурови неща и по-тъжни - тогава открих гараж вълната от 60-те и четях до побъркване Кафка, Венедикт Ерофеев, "Синдромът Портной" на Филип Рот.

Как ме болеше всеки път след прочитането на "Москва Петушки"..., диво ме болеше. Защо ли? Ами, вземете прочетете и вие..., та да разберете. И така нататък, но бях голямо момче вече, а те не плачели, казват хората.

И така, хората говорят, че като си вземел хляба в ръцете, човек улягал. Аз упорито обаче не можах да го направя. Усещах се адски нещастен, но и пълен с енергия. Първите ми години като учител бяха кошмар. Ама истински кошмар. То и самото време беше такова, пълно със стачки и кризи.

Умирах от кеф да известявам на хората колко ми липсва Сталин примерно. Все още нося негова снимка в джоба, и обичам да я пъхам под носовете на разни субекти. Или да критикувам ликуващите СДС. Друго адски перверзно удоволствие от ония години беше все още пламтящият ми интерес към така наречената "чалга". С кеф търсех поредните шедьоври на тоя Балкански поп арт и яко ги слушах и се смеех.

Помня как от един приятел за 11 долара си взех диск на TEST DEPT (ми, хайде, меломани, да сте ги чували???). Здраво го стиснах в джоба на якето и отидох на концерт на Руси Русев и Румяна. Преживяване страхотно, да се смесиш с тълпата, дошла да пие наливно вино, да лапа нервозни карначета и да гледа как бате Руси играе хоро с кожени гащи - същински абстрактен рай! Такъв беше и концертът на Сашка Васева, където на последния ред група войници от Строителни войски мастурбираше под ръкоплясканията на другите войници от поделението. Или концерта на Валдес, където препълнихме залата на Синдикалния дом и аз влязох с тълпа бесни цигански фенове. Не вярвам да ме разберете защо го правех, беше ми готино да гледам опулените и безизразни лица на хората, на които им говорех за тия си интереси. Пък и още ме радва самият факт, че тия песни са "плесница на общественият вкус". Цялото ни изкуство е наведено и продадено, а някой си Тошко Тодоров от Горна Оряховица има смелостта да забие нещо като "В магазина няма прах за пране и салам за мезе". Просто и ясно, няма "Цвят лилав", няма "Хубава си, моя горо". Няма и това е!

И още ми са забавни много от тия незнайни оркестри и певци.

Друго мое занимание една-две години и то доста основно беше да мълча и да тъжа съвсем истински по голямата любов. Тук бях ненадминат. Седях си вкъщи и мълчах. Голям праз! А когато излизах, все се срещах с моите стари приятели - наркоманите. Седим някъде, слушам какво са откраднали. Как един продал на някакъв циганин счупена наполовина фаянсова мивка. Друг ми подарява "Победителите на Земните недра" на любимия ми автор Григорий Адамов, а аз му купувам два фенобарбитала и три паркизана. И тичам да препрочитам тая класика!

Музиката... Получавах всеки ден колети и всеки ден пращах. Какво ли не. Беше страхотно, отивах на новата поща, нервно гледах чувала с пратките и още по формата познавах кое е за мен. И тайно ритах мрамора на пода от нетърпение, че ще имам нова плоча. Или нов диск. Беше велико време. Всеки ден слагах нещо ново на рафта и се кефех. Това поне ме радваше. Другото? Нямаше друго...

А в официалната сфера бях учител. На работа ходех, както казах, с камуфлажни панталони, с дълга коса. Често в часовете за упражнения пускахме музика - и ни взеха касетофона след две-три упражнения по моя музика. Хлапетата харесаха много MISFITS примерно, но няма как. Бях на работа в 6-то Основно. Кошмарна атмосфера, колежки баби и религиозни. Амбициозна директорка, дето ме намрази яко, още щом изпуснах един съвет. А когато на другия съвет отидох и се изказах твърдо срещу часовете по вероучение, облечен в блуза с доста гадна картинка на Гигер, беше ясно, че няма да ме има там още много. И се преместих в ново училище, където съм до сега. По-големи ученици, а аз бях едва 5 години по-възрастен. Големи проблеми, хвърляха ми чинове, скачаха ми на бой. Пишех яко двойки и се мъчех да влея малко акъл. Ама не става така лесно май...

И така ме намразиха, че ме изкараха най-черният въобще. Не че всичко приемах с усмивка, понякога след виковете: "Мръсен педераст!" ми идваше да хукна и да ги разбия. А после никога да не се върна.

Но после разбрах, че май много-много не ми пука. Станах по-злобен и коварен - като куче. Особено ме тренира един клас със събрани деца на "не случайни" хора от региона. Тъпи, но с претенции. И то огромни.

След тях станах стоманен, или както казва Владимир Спасов - "челичен" - слава му за тоя лаф!

В сексуално /емоционално/ интимната сфера се въртяха едни бури, цели урагани. Пак бях ужасно безутешен и понеже в тоя си вид попадах само на "жени-енигми" и за самите себе си, беше адски кошмарно понякога.

Поне тогава срещнах две-три жени, дето се оказаха много свестни и много ми помогнаха (Благодаря, вие си знаете кои сте!). Другото беше обаче... пълен леш. Нападна ме една наркоманка, видяла в мен Спасителя. Друга пък ме нарочи за бъдещия си мъж. И упорито бягах от всички, щото не бяха за издържане. И твърдо отбивах всички долни атаки и попълзновения (много ме радва тоя архаизъм) като стоманен робот. Е, те женичките си извадиха изводи, щото просто не исках и май бях прекалено отчаян.

Водех и епическа борба с всички средства да не вляза в Армията. Написах една молба за отлагане на военна служба с три вида цветни фулмастери. Получи се красиво, почти като плакат. Но след това по улицата ме гонеха да я преписвам в официален вид. Голяма тръпка, всяка донаборна комисия почваше с мен като най-стар и беше голяма гонка. Офицерът пропагандатор все даваше мен за пример, как рано или късно ВСИЧКИ влизат. После обаче синът му се оказа мой ученик - и как омекна тая гора от стомана.

А през цялото време се надявах да стане чудо и ГОЛЯМАТА любов да звънне. И да бъдем пак заедно, че и с хлапето. Ама няма, това хич не ставаше. И пак си оставах много влюбен, будала съм си аз. Ама много навътре приемах всичко.

И така се развивах години и години. Объркано. Издадохме с приятели първия български ъндерграунд диск - КОНФРОНТ. Мое дело са последните две български грамофонни плочи. Пишех по списания разни статии.

Издавах и още музика, малко концерти организирах. Бях много сам, но после поне се научих да обръщам енергията си в нещо позитивно. Пак бях сам, но поне ми беше забавно. И интересно. Пишех провокативни писма по адреси в "Лична драма" - приемах го като арт тероризъм. Направих цяло списание за музика, което обаче никога не поисках да издам. Как ще говорим за МУЗИКА, когато хората наоколо слушат шебеците от МТВ? Или безмозъчно техно.

После пак се влюбих и а-ха до сватба да стигнем, но се оказа, че пак съм бил мамен и предаден. И то по грозен начин, ужасно грозен. Тъкмо да се отвратя от себе си пак, когато се оказа, че вместо в депресия съм влязъл в период на истерия. Купон, все се смея, и ми е готино. Слушам си VELVET UNDERGROUND и си трая, доволно гризейки вафла и четейки примерно "Чапаев и Пустота" на Пелевин. Денят ми минава бързо, по време на работа съм като сянка и всичко е сякаш подводна картинка, видяна от водолаз през запотено стъкло. Излизам от работа, свирукам си някоя песен. Вкъщи живея сам, забавно ми е дори и да си чета и да слушам музика. Или да записвам такава на вечно "гладните" фенове. Понякога обичам да говоря по телефона, но май ми се случва рядко да ми звънят. Обичам да пътувам из любимите ми места за ходене - Варна, Трявна. Не е хубаво сам, ама просещите не могат да имат претенции. Имам приятели, с които се виждам два три пъти годишно. Не живеят в Ст. Загора. А тук май вече почти никого не познавам - всички са по чужбина, в затвора, в отвъдното и къде ли не.

Пръснахме се значи, другарю Капитан, из необятната съветска шир!!!

Станах и член на БКП, което е адски забавно, стига да го видиш от правилната му страна. Яка работа, дадоха ми и книжка. После собственоръчно ме изгониха, за неплатен членски внос.

И така, сега си търся друга забава, щото вече не ми се ходи да ставам партиец. Има нови хоризонти пред мен. Може би ще издам чалга албум, нещо дето като го чуете по радиото, ще се мръщите и ще дърпате контакта. Или нещо подобно!

И се оказа, че ми се живее. Голям срам, дори и мен ме е срам как така ми се живее из страната на курбана и Мадридският интригант (ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха) Остап Бендер, ами живее ми се. И както ми каза бай Янко, един пенсиониран военен: "Момче, Ел Дорадо е тук и то е в сърцето и в мозъка. Там има ли нещо, щастлив си".

И вярно, че след това ми каза пророчески, че жена, телевизор и прасе се избират много. Ама никога не знаеш какво наистина ще ти се падне. Ама и тук беше прав. Въобще аз вече вярвам в щастието, което ми помага да го търся и да не губя надежда. Поне засега!!!

© Ивайло Тончев, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.