ПЪТЯТ ОТ ЛЮБОВТА ДО ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
(ПОВЕСТТА “ЛИНА” ОТ ГЕОРГИ РАЙЧЕВ)

Илиана Монова

web

Много от критиците на Георги Райчев определят повестите “Мъничък свят”, “Грях” и “Лина” като върхови постижения в творчеството му. Елка Константинова пише, че в тези повести Райчев “повече от всякъде другаде навлиза в дълбоките, неизследвани бездни на човешката душа и поставя редица общочовешки проблеми, анализирайки действителността, пречупена в психиката на героите. Тъкмо в тези най-хубави свои произведения Георги Райчев е най-безпощаден реалист” (Константинова 1970: 86). Любен Бумбалов посочва “Грях” и “Лина” като “едни от най-силните разкази на Райчев”, които “имат за сюжетно-тематична основа любовта, нейната социална и индивидуална радиация” (Бумбалов 1988: 68) и по-нататък в изследването си “Лабиринтите на Психея” казва, че “Лина” “заема особено място в творчеството на Райчев както със своя персонаж, така и с анализа на душевните преживявания ( Бумбалов 1988: 72).

Мотивът за любовта е характерен за творчеството на този писател. Но в контекста на своя интерес към психологизма и трагизма на личността, той интерпретира това чувство като дълбоко трагично, извеждащо на повърхността неподозирани душевни катаклизми у героя, поставящо го в драматични ситуации и взаимоотношения с останалите герои и насочващо го най-често към трагична развръзка. Георги Райчев е ненадминат майстор на психологическия детайл, на сложността на момента. Според Любен Бумбалов повестта “Лина” разкрива най-характерните черти на Райчев психолога и Райчев художника”, а тройката Лина - Поливанов - Харбинов има централна роля като художествен носител на авторовата идея (Бумбалов 1988: 73).

Главният герой Асен Поливанов, който е и разказвачът в първо лице, е обединяващ образ: останалите герои се разкриват през неговия поглед и получават неговата оценка. Повестта се разгръща под формата на изповед-разказ за отминали събития, резултатът от които е положението на героя в настоящия момент (похват, характерен и за други творби на Райчев).

Началото на повествованието представя героя като затворник, вглъбен в своята изповед за причините, довели го до затвора. Образът на Поливанов претърпява сложно развитие. Интересът на автора към този образ се базира върху интереса му към психологията на престъплението. Как един обикновен човек може да стане убиец, какви промени настъпват в психиката му и какви са обективните и субективни причини, които го довеждат до престъплението - това е един от основните въпроси в повестта. В интереса си към проблема Райчев е близък до Достоевски и неговия Разколников. Подобно на руския писател, и Райчев въвежда като един от основните мотиви в своята повест желанието за самодоказване пред себе си, породено от чувството за малоценност у героя. Но при нашия писател мотивите за любовта и за моралния императив на личността също присъстват като важни фактори в узряването на идеята за убийство.

Още в началото, след въвеждането на момента с изповедта, разказвачът връща действието в друго време, когато героят е бил на свобода, изпълнен с “надежди и мечти”, и е работел като чертожник в архитектурно бюро. Самата професия на Поливанов е предпоставка за наличието на подреденост, точност, но може би и безличност в характера му. Образът на Лина присъства в цялата повест като фатален обект на любовта на героя и като една от вероятните причини за извършеното престъпление. В изповедта на Поливанов Лина е представена в развитие и настъпващите в нея промени, както и постъпките й, рефлектират директно върху психиката на Асен, като се превръщат в провокатор на неговото поведение. В началото на връзката си Асен и Лина изглеждат като че ли много близкостоящи един до друг: и двамата са бедни, твърде обикновени, хора от една и съща социална прослойка. Характеристиката на Лина я представя като “невръстно, болнаво момиче - гимназистка”, облечена с “избеляла роклица” с “разкривени токове на обувките”, “такова кротко и плахо дете”. (Райчев 1968: 157). Но настъпващият празник - завършването на гимназия и подготовката на момичето за него, подготвят в психологически план проявата на големи личностни различия между двамата. През празничния ден, на фона на всеобщото приповдигнато настроение, героят за първи път изважда на повърхността най-интимни тежнения на душата си: “Мъчеше ме мисълта за дрехите ми, моите вехти, износени дрехи. Чудно - струва ми се, че първи път през това утро се пробуди мисълта за бедността ми. Аз вървях сам по улиците, както обикновено - прегърбен, с наведена глава и приковани о земята очи (...). От време на време оглеждах навалиците; трябва да съм имал твърде жалък и гузен вид...” (Райчев 1968: 158). Тази самохарактеристика сочи основните жалони на душевното състояние на героя, които ще определят и по-нататъшното му поведение: осъзнаването на бедността като недостатък, неспособността да преодолее чувството за малоценност въпреки постоянното самовнушение на позитивни мисли: “Днес ти трябва да бъдеш безгрижен и нехаен”. Съвсем различна е Лина по време на празненството, видяна през погледа на Асен: ”Аз гледах групата момичета и посред тях Лина, в новата й дреха, цялата в розова свила - стройна, напета, пъргава, - и струваше ми се, че гледам съвсем друго, чуждо момиче.” Очевиден е контрастът спрямо първото описание на момичето в началото на повестта. Чувството на героя за различие между двамата се засилва при представлението, където Лина участва с декламации и предизвиква всеобщото възхищение на публиката с красотата и таланта си. “Там, на сцената, вместо срамежливата Лина, с простичкия износен костюм на гимназистка, лудуваше съвсем друго момиче - чуждо, недостъпно, а все пак това беше тя.” (Райчев 1968: 160) Впечатлението за нарастващата дистанция се подчертава от промененото, отчуждено държание на Лина към Асен. Писателят обръща внимание върху различния външен вид на двамата не по отношение на портретната им характеристика (тя никъде не е посочена, и този похват е характерен за цялостното творчество на Райчев), а във връзка с облеклото, като диференцира духовното им излъчване, за да подскаже контраста между тях като личности - те са с различно самочувствие и различни представи за ценностите в живота, което е причина за разминаването между тях. Образът на Лина е представен в процес на разгръщане на негативните заложби - тя върви по пътя на нравственото деградиране. Чувството за изключителност на собствената личност, което тя излъчва още на училищното празненство, се оказва съчетано с крайно неприятния за околните стремеж към “уреждане” в живота с цената на всякакви компромиси, което е типична особеност на еснафски морал и манталитет. Писателят разработва разнообразни психологически ситуации и детайли, в които се очертава характерът на героите. В композицията на повестта е вместен един “проявител” за характера на всяко от трите действащи лица - фелдшерът, с измислен от Лина прякор Квазимодо.

При характеристиките на този образ Райчев допуска едно от редките изключения в творчеството си - портретна характеристика: “Всичко у него беше несъразмерно, противно, четвъртита, ниско остригана глава, с дълбоко вдлъбнато отдясно чело, което правеше цялото му лице още по-безформено. Нисък, тлъст, кривокрак, с подвити навътре колене...” (Райчев 1968: 161), която очевидно е била наложителна поради особената мисия на този образ. Това е образ-идея; персонифициран израз на грозотата в живота, във всичките й измерения: физическа и душевна уродливост и посредственост, егоизъм и духовна тъпота. Образът на Квазимодо е средство за разкриване на меркантилната личност на Лина. Отблъскващият душевен строй на миловидната и привлекателна девойка е провокиран в проявата си от ухажването на незначителния фелдшер; пресметливостта й е в такива размери, че тя е готова да извърши огромен компромис със себе си: да приеме за годеник човек, който винаги е бил обект на нейните подигравки и презрение.

В тази повест няма да срещнем един характерен за Райчев похват: присъствието на скритата в природните картини и сънищата символика, която подпомага по-цялостното и дълбоко очертаване на същността на героя или на ситуацията, както е в “Грях”, “Мъничък свят” и др. Вниманието на писателя в “Лина” е насочено изцяло към проучването на житейските ситуации, в които се проявяват тримата герои. Всеки характер се доказва директно - чрез действията на героите и с помощта на диалога (затова диалогът е едно от основните стилистични средства в творбата). Анализът на постъпките и характерите е предоставен изцяло на Поливанов, а авторът като разказвач не натрапва присъствието си.

Успоредно с изненадващо бързото разкриване на истинската същност на Лина се очертава и образът на Асен, но главно чрез промените в душевното му състояние. Ревността и презрението го обсебват и блокират възможностите му за реакция - състояние, характерно за слабата личност. Събитията се развиват динамично и достигат до кулминационна точка - картината на седящите на масата в градинския ресторант Лина и Квазимодо. Образът на Квазимодо следва своето предначертание в повестта: внезапното му “изникване” от нищото създава усещането, че той присъства навсякъде, където са Лина и Асен: Квазимодо се появява със злорада усмивка по време на разговора, в който Асен настоява да изяснят отношенията си; той е налице и при втория разговор между двамата по повод Харбинов; фелдшерът е отново с Лина, готов да й предложи ръката си, когато е бременна и изоставена от Харбинов; Квазимодо присъства като зловещ зрител и във финала на повестта, след убийството. Ритмичната многократност на появата му е следствие на авторовите естетически и етически възгледи: грозотата и посредствеността ни съпътстват навсякъде в живота; въпрос на личен избор е дали ще ги приемем, или отхвърлим. Образът на Квазимодо преминава през повествованието като разграничителна линия, своеобразен тест за отношението на героите към тъмната страна на живота. Всеки от тримата го носи в себе си по различен начин. Затова и Поливанов започва да го чувства като част от себе си: “...в този човек аз виждах своя двойник. Срещах го по улиците, по ъглите - навред, дето беше тя, там бяхме и ние - и той, и аз. Исках да го забравя - не можех; той стоеше неотстъпно пред очите ми - с кожената си шапка, с отърканите дрехи и тази жалка виновна усмивка, която сякаш ми думаше:

- Ти, ето това си ти! (Райчев 1968: 182).

Поливанов има трайното съзнание за своята нищожност и безличие и в това е причината да потърси отъждествяване с Квазимодо - в него той вижда персонифицираната си същност.

Образът на Асен Поливанов се разгръща в повестта предимно по пътя на самоанализите и самохарактеристиките: той е пасивен, а не действащ тип. Неговите постъпки в хода на действието могат условно да се поставят в две посоки на изява. Повечето от тях са прояви, типични за липсата на самоувереност, присъща на характера му - два плахи разговора с Лина, прекъснати от появата на Квазимодо, и двете писма до нея, в които дава израз на чувствата си. В писмата и в разговорите, свързани с тях, се разкрива цялата душевност на Поливанов: категорично е заявена любовта като основен двигател на постъпките му, но за жалост тази любов е съпроводена от трайното чувство за непълноценност, превърнало се в основен психологически комплекс на героя. За Асен любовта върви ръка за ръка с чувството за унижение и с ревността. С проникновен психологизъм Райчев натрупва няколко мотива у героя, които формират неговото поведение и по този начин подготвя психологическата основа на извършеното от него престъпление. Всеки епизод е един детайл, щрих към психологическата характеристика на Асен. Такъв е моментът на тежкото заболяване на майката, когато той си дава сметка колко малко обич и внимание й е посветил и плаче пред смъртното й легло, но не заради нея, а отново заради Лина. В тази ситуация се проявява, от една страна, егоистът, който поставя личните си проблеми пред всичко друго, а от друга страна - духовно слабият човек, лишен от способност да се справи с проблемите си.

Вниманието на автора се разпределя проследователно върху всеки от героите. Образът на Лина продължава да се разгръща в начертаната посока. “Ключова” позиция заема разговорът й с Асен след постъпването в Университета, когато докрай се разкрива еснафската й същност. Признанието, че се интересува не от лекциите, а от намирането на изгодна “партия” за женитба - стар и богат мъж, става причина за голям душевен прелом у Поливанов, но не в очакваната при подобна ситуация посока. Той е покрусен не толкова от откриването на истинската Лина, а от реалността на своята бедност, която според него е причина за пропастта между тях. Любовта към девойката придобива уродливи форми - тя отключва отрицателните черти в характера на героя: самопрезрението, омразата и завистта, озлоблението към всичко, дори към работата му, която, според него, също го противопоставя на богатите, макар и косвено: “Ето, това са техните къщи, техните бани, салони и спални. Тук ще бъде купена и въведена Лина! Тя ще им даде своята радост, ласките си, тялото си... А аз, аз съм длъжен да мълча, да работя покорно от сутрин до вечер за залък хляб...” (Райчев 1968: 174). Пасивността започва да се трансформира в агресивност.

Образът на Лина е свързващото звено между Поливанов и Крум Харбинов - героите в тази тройка, макар и привидно различни като характери, са обгърнати от сивата аура на посредствеността и духовното нищожество. Навсякъде в повествованието се подчертава тяхната нищожност и оттук се формира впечатлението, че те са различни. Всъщност са еднакви в своето безличие. Още първата характеристика на Харбинов - “някакво момче” - подсказва неговата безличност. Видян през погледа на Асен, Крум се оказва негов антипод: докато единият носи комплекс за малоценност, другият излъчва самочувствие, “радост, доволство”. И в характеристиката на този герой Райчев обръща внимание на облеклото (“контешки облечен момък, със скъпа риза и неизбежната свилена кърпичка в левия джоб на палтото”). В повестта “Лина” облеклото на героите е важен определител не само на социалното им положение, но и на особеностите на характера, манталитета, цялостния им поглед към света. Затова дори само външният вид на Харбинов го прави антипод на Поливанов. Не може да се пренебрегне и изтъкнатата от самия Харбинов разлика в звученето на имената на двамата, която според него “доказва” различието в характерите им. Още от първата си среща Асен и Крум влизат в сложна взаимовръзка, характеризирана от самия Поливанов: “Имаше нещо у този млад човек, което ме привличаше и отблъскваше. Без съмнение той беше едно от онези охолни, празни момчета, които пълнят всеки обед и вечер улиците, шумят, задяват жените и мислят за леки забави и пикантни приключения. Това ме отблъскваше от него. Но в същото време гледах младото му, красиво лице, пълно със свежест, с жизнерадост; припомвах как радушно ме посрещна преди минута и чувствувах примирение и почти обич към него” (Райчев 1968: 169). Това противоречиво впечатление съдържа в контекста си предположение за предстоящото усложняване на отношенията между двамата. Освен през погледа на Поливанов, Харбинов е характеризиран и по пътя на самооценката. Той е самозванец, определящ се като велик актьор - качество, неотговарящо на действителността. Високопарните му изказвания, че “животът е на силните”, презрителното отношение към жените като към “суетни и безсилни същества”, които ако сте горд и ги презирате - сами ще дойдат в ръцете ви”, го определя като духовно празен човек, суетен и тщеславен, с нисък морал. В системата на отношенията между героите в повествованието Асен Поливанов се оказва в сложна психологическа ситуация: той стои между Харбинов и Лина, всеки от които не подозира за връзката му с другия и поради това го превръща в отдушник на душевните си излияния. Срещите му с Харбинов провокират у него все по-негативни душевни процеси. Между привличането и отблъскването в отношението му към Крум надделява отблъскването, което прераства в отвращение и ненавист. Особено силна психологическа натовареност притежава моментът на “узнаването”, че момичето, за което Харбинов разказва с подигравка и презрение, е Лина. Омърсяването на обекта на любовта на Асен, оскверняването на най-чистите му душевни пориви, са основният подтик за пламването на разрушителните сили в душата му. Цинизмът на Крум Харбинов, грандоманските му изказвания, че “слабите нямат право на живот”, се оказват тежък товар за общо взето “порядъчната” душевност на Поливанов. В развитието на отношенията между Харбинов и Поливанов, въпреки обединяващата основа на посредствеността, се сблъскват два различни мирогледа, две различни морални ценностни системи, като напрежението нараства при всеки разговор между тях. Двамата герои се разкриват до голяма степен чрез диалога, който е и свързващо звено на събитията в системата на композицията. Противоречиво е и отношението на Асен към Лина. От една страна, той изпитва към нея “дълбоко, безмерно чувство, в сърцето му тя е запазила образа на “чисто и светло дете”, но от друга страна, нараства разочарованието му от нейната меркантилност и духовна пустота. Дълбоко в себе си Асен е разочарован от собствената си неспособност да развърже сложния възел от взаимоотношения, в центъра на които е попаднал, затова по нищожност се сравнява с Квазимодо. Райчев навлиза дълбоко в бездните на неговата психика и проследява в съвършено изработени детайли промените в психическия му статус, градирането на омразата. Собственото ниско мнение за себе си е потвърдено от Харбинов: “…ти си слаб, безволев човек…” (Райчев 1968: 183). (Подч. мое, И.М.)

Проследявайки натрупването на ревността и омразата в душата на героя, Райчев извежда мотива на убийството; първата проява на мисълта за него е в момент на крайно предизвикателство от страна на Харбинов: “А не мислиш ли, че мога да убия някого?” (Подч. мое, И.М.). Тази мисъл назрява в съзнанието на Поливанов, подхранвана от пренебрежителното отношение на Харбинов към него и от подкопаващото устоите на психиката чувство за неудовлетвореност. В тези моменти се чувства близостта с Разколников, който също е представен в процес на вътрешна душевна борба, в своеобразен “поток на съзнанието”, следващ процеса на изграждане на психологията на престъпника. Душевната борба на Поливанов, стремежът му да скрие чувствата си от Харбинов, за да му даде възможност да се изяви докрай и с това да получи оправдание за постъпката си, са проследени в детайли от писателя. Наелектризиран до крайност е моментът, когато Харбинов кара Асен да чете писмото на Лина, в което тя му се обяснява в любов, за да го направи съпричастен на гаврата си с нея: “Четях, а пръстите ми трепереха, трепереха и побледнелите ми устни (...) - струваше ми се, че ако го погледна - ще го убия с погледа си - такава злоба гореше в очите ми. Чудех се: как той не вижда, как не отгатва жестоката ненавист, с която го гледам.” (Райчев 1968: 183). Егоцентризмът и лекомислието на Харбинов проличават в подобни моменти, когато той, погълнат от себе си, проявява забележителна непрозорливост и не успява да забележи реакцията на събеседника си. Затова остава докрай неотгатнал чувствата му, затова е така беззащитен както в ситуацията, предхождаща убийството, така и в мига на самото убийство.

Напрежението се засилва стъпаловидно от наслагването на нови събития, които прибавят нови щрихи към характерите. Отношението на Лина и майка й към Харбинов претърпява озадачаващи промени, продиктувани, както се разбира, отново от лична изгода. Неочакваното им благоразположение към него се дължи не на друго, а на страха от бременността на девойката и на стремежа да се осигури “резервен” вариант за излизане от положението. Същевременно, отивайки с Асен на кино, Лина не сдържа признанието си, че го смята за ограничен човек и еснаф. В душевния “ад” на героя се развиват отровните цветя на разочарованието и омразата. Отдавайки голямо значение на мисловните процеси, Райчев излага виждането си за появата на злото у човека - причините са закономерни: “...достатъчно е три пъти подред да кажете някому: - Ти си лош!” - и на четвъртия той ще бъде наистина лош!” (Райчев 1968: 186). Всеки носи у себе си злото, но проявата му зависи до голяма степен от отношението на другите съм него. Така Георги Райчев се явява застъпник на известната постановка в психологията, характерна впрочем и за Достоевски, че доброто поражда добро, а злото - зло. Асен Поливанов е “заливан” с негативизъм и унижаван от две посоки: от страна на Харбинов и от страна на Лина. Всеки от тях не спира де му внушава, че е слаб, ограничен и нищожен. Те, от своя страна, са не по-малко нищожни от него, но са обладани, всеки по своему, от маниакалния стремеж към самоизява и почести, без да притежават необходимите качества за това. В процеса на изповедта на героя Георги Райчев изгражда и съвършено мотивира тезата, че човек не трябва да бъде предизвикван към изявата на злото в себе си, особено когато съществуват и предпоставки в характера му. В такива случаи може да се “отключи” желанието за престъпление.

Следващата проява на Асен, провокирана от външните обстоятелства, подсказва случването на убийството. В момент на скарване с Лина, при опита да разкрие пред нея истината за Крум, посрещнат с обидна подигравка и недоверие, той изгубва контрол над себе си и я удря. Подобна постъпка изглежда чужда на кроткия му характер, но е напълно закономерна в контекста на цялостната психологическа парадигма.

В момента на разказването, намирайки се между стените на затвора, героят не престава да анализира случилото се и да търси причините за него. Той сякаш е потънал в миналото, измъчвайки се от самообвинения. ”О, моите тежки мисли, те са още в мен - и тук, между тези циментови стени. Аз се блъскам в тях като пеперуда под стъклен капак и питам, и търся - де е истината? Де е истината? (Райчев 1968: 188). Това е душевното състояние на героя “в момента на говоренето”, но то естествено връща разказа пак към “онези дни”, когато, измъчван от черните си мисли, ходи като сянка между хората, чужд и отвратен от тях, и от себе си”. Житейските картини, които Райчев гради, са като малки предупреждаващи искри, предхождащи експлозията. Такава е ролята на момента, когато Асен среща Лина, намираща се отново в обкръжението на Квазимодо и на майка си, “с наведена глава и някак странно изгърбена”, очевидно нещастна, но приела неговото предложение за женитба като разрешение на безизходната ситуация, в която се намира. Огледално симетрична на тази картина е срещата на Асен с Харбинов, който цинично му обяснява, че няма причини за угризения - въпросът се е “уредил” - Лина ще се жени за “някакъв фелдшер”. С този разговор е завършена авторовата характеристика на образа на Харбинов като подъл и безчестен човек. Тук прелива и чашата на търпението у Асен - събитията се развиват мълниеносно, със стихийна устременост към крайния момент на убийството. Ритмичността в развитието на действието е фиксирана от повторението на глагола “пия” - процесът на напиването се припокрива с назряващата мисъл за убийство - “Тази нощ, приятелю, ти ще умреш”...Асен бързо намира и моралното оправдание за решението си: “Аз пиех чаша след чаша и мислех - защо той имаше право да убива и мене, и нея и да живее безнаказано, а аз да не мога да го убия... Какво от това, че той убиваше нас ден след ден с постъпките си, а аз - изведнъж, с ръката...” (Райчев 1968: 191). Изравняването на значението на психическото и физическото убийство и използването му като оправдание от страна на извършителя е поставено аналогично при Достоевски - Разколников също намира пред себе си оправдание за убийството на старицата лихварка, защото тя живее паразитно и животът й не е нужен никому. Защо и един подлец като Харбинов да не е заслужил смъртта си. В очите на Разколников и на Поливанов - хора, живели скромно и порядъчно, несвикнали с престъплението, но търсещи своята реализация в него, изглежда достатъчно оправдателен мотивът, че жертвата е недостоен човек и трябва да получи наказание.

В последната картина психологическото напрежение е в кулминацията си. Повторителността на глагола “пия” и на мисълта за убийството подготвят неизбежността на развръзката. Райчев не случайно поставя акцент върху жестокостта на престъплението и поисканата в последния момент прошка от Поливанов, като по този начин измества семантичната основа на повестта в нравствена посока: възниква въпросът има ли човекът право да раздава възмездие, особено когато му е поискана прошка. Въпросът е поставен и решен изцяло в атмосферата на нравствената ценностна система на Достоевски. Верен на стремежа си да обхване психологическата сложност на момента от всички страни, Райчев поставя на преден план омерзението, ужаса на Поливанов след извършването на убийството, като ги съизмерва с мигновената му готовност да се предаде на полицията и с чистата мисъл за Лина. Символична алюзия на неговата душевна чистота е финалът на повестта, когато той целува дръжката на вратата на Лининия дом с мисълта, че на другия ден тя ще хване тази дръжка. Но този изблик на обожествяване отново е омърсен от присъствието на вечния съдник Квазимодо.

Последователното проследяване на постъпките на героите и анализирането на техните характери довежда до извода, че любовта, колкото и да присъства като основен мотив в тази повест, е само повод за разгръщането на личностната характеристика на героите. Любовта е твърде красиво чувство, за да бъде причина за престъпление. Истинският двигател на героя е характерът му. Негативните заложби у човека, изведени на повърхността от конкретни обстоятелства, могат да подтикнат към престъпление - това е едно от посланията на Георги Райчев в повестта. Не по-малко значим е и мотивът за нравствената оценка на престъплението. Злото, физическо въплъщение на което е образът на Квазимодо, присъства навсякъде - извън нас и вътре в нас. Наш е изборът дали ще му отворим вратата и ще го допуснем да влезе, или ще го оставим извън прага на дома си.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бумбалов 1988: Бумбалов, Л. Лабиринтите н Психея (Георги Райчев и психологическите търсения на българските белетристи между двете световни войни). София, 1988.

Константинова 1970: Константинова, Е. Георги Райчев. Литературно-критически очерци. София, 1970.

Райчев 1968: Райчев, Г. Съчинения в два тома. Т. 2. София, 1968.

© Илиана Монова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2004, № 9 (58)