ЕСТЕТИЧЕСКАТА НАСОКА СЛЕД ВОЙНИТЕ

Иван Мешеков

web | Култура и критика. Ч. II

Списание „Мисъл”, с което се навършваше една фаза в художествената ни литература - индивидуалистичната и естетичната, - си оставаше вярно на борческата обществено-демократическа традиция. Д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров, Боян Пенев - от най-стария до най-младия - бяха едновременно ярки индивидуалисти естети и напредничави общественици литератори, почти винаги опозиционни, а не официални.

Въпреки антиобществените индивидуалистични идеи и настроения у тия представители на естетизма у нас, като големи творчески и силни личности те продължиха борческата обществена традиция в борбата си за нови идейни и духовни съдържания и художествени завоевания. Героичният, бунтарският творчески дух на дребнобуржоазната ни - някога революционна - интелигенция, вече насочен в нравствена, метафизическа и естетическа посока, съчета напредничаво демократическия принцип и традиция с индивидуалистичния в една дълбока органическа приемственост, един небивал преди разцвет, едно могъщо развитие на художествената ни литература. Тясно националистичният и публицистичният период в литературата ни беше окончателно преодолян. След Яворов дойде Дебелянов, сетне - Лилиев; след П. Ю. Тодоров - Йордан Йовков, Георги Райчев, Николай Райнов. Те завършиха тая насока на литературата и тая идейна настроеност на интелигенцията ни, като стигнаха вече до крайността.

И сп. „Златорог”, ръководено от Вл. Василев - поради личните качества на редактора му и поради обществено-историческите условия след войните - мина решително в крайността на индивидуализма и естетизма - в пълен възврат към национализма. Със „Златорог” българската художествена литература става реакционна обществена сила, назадничава, официална. Златорожката насока е едно съвършено ново явление в литературата ни, отричащо борческата традиция на Хр. Ботев - Пенчо Славейков, на дълбоко националния социално-етически „богомилски” дух.

Като личност и като редактор на „Златорог” Вл. Василев възприе индивидуализма не като борческо знаме на творческата личност, както направи Пенчо Славейков - в името на общочовешки нравствени и естетически идеали, - а като реакция тъкмо на тоя борчески индивидуализъм, в името на тясно националистични и „държавнически” задачи.

Индивидуализмът е вече използуван от Вл. Василев за реакционни, преодолени в развитието на литературата ни идеи и насоки. У него индивидуализмът е същинска реакция против всичко борческо, бунтарско, което е насочено против устоите на съвременното общество. Вл. Василев е вече за онова, против което индивидуализмът дойде: еснафския морал, традицията, черквата, държавата. „Щракането на идеите”, всяко дирене на съвременния анархизиран интелигент, науката и въобще учеността, любознателността, всичко, което излиза извън рамките на еснафско-буржоазното, традиционното, „законното” и което тревожи спокойствието и заплашва устоите на буржоазното общество - е отречено от тоя типичен консерватор, уж приемник на борческия индивидуализъм.

Докато у Пенчо Славейков индивидуализмът е борба против всичко официално, установено, закостеняло, „душевно блудкаво”, „опълченско”, у Вл. Василев е обратно - борба против всичко борческо, напредничаво, против личността като смутител на спокойствието, морала, традицията, реда и законите. У Вл. Василев индивидуализмът или „силната личност” служи не на високонравствени и общочовешки идеали, на бъдещето, на „културата - революционерка на живота”, - а на безличната идея за държавата и обществения буржоазен строй, изразени в традицията, законите и властта.

Организацията на държавата, в основата на която е легнала йерархията и чинопочитанието, поддържана от една груба сила - военна и полицейска - и която управлява и направлява народа и нацията - ето реалната идея-сила, която ръководи „силната личност” на Вл. Василев и с която той отрече борческия и творческия индивидуализъм и въобще бунтарската традиция в литературата ни.

Литературата, особено след войните, като едно оръдие за направляване и водене на подрастващите поколения, трябва да прегърне тая реална идея за националната буржоазна държава, разбира се, със средства до такава степен „художествени”, „естетически”, че да не се забелязва като предпоставена идея, а като „поезия”, „изкуство”.

Всякакъв вид анархистични „искания” и „алкания” на духовете сред интелигенцията и писателите трябва незабелязано да се канализират по посока на реалната идея за държавата със средствата и зад маската на естетизма и изкуството. Да не се поощряват вече, както в сп. „Мисъл”, бунтарските и революционни набези на писателя и интелигенцията за социална правда, за нравствени идеали на бъдещето - да не се подхранва, а да се подравя у тях култът към науката (обективност, аналитичност, марксизъм в литературата), култът към бунтарската писателска и обществена личност. Литературата и изкуството трябва да дисциплинират и формират не борческия, анархистичен дух, а почтения гражданин патриот, който има всичкото „военно” чинопочитание и всичките „добродетели” да се обезличава и пречупва пред буржоазната държава, нейния ред, закони и заповеди.

В основата на тоя държавнически буржоазен индивидуализъм е безверието в човека личност като нравствена и творческа сила - страхът от „пророците титани”, идещи из народа и отричащи буржоазния строй след войните - и вярата само в грубата държавна сила, в безличната йерархична организация, олицетворена в царя и главата на черквата.

Ето, след войните тия са вече символите на „свърхчовешкото” и „богочовешкото” и тия са принципите и средствата на Вл. Василев и на „Златорог” за осъществяване „индивидуализма”, т.е. националшовинизма. Литературата, художествената литература, е едно от тия средства на буржоазната държава - най-финото, най-духовното, най-отговорното. Поезията тук трябва да бъде ореолът около тия принципи и символи: йерархията и традицията, т.е. царя и черквата.

Вярата в безличните закони и държавната класова йерархична организация у Вл. Василев има по-дълбок личен мистико-естетически произход - в чувството му за „всемогъщия” във вселената - за първообраза и символа на божественото, безкрайното, непонятното (на което въплътен земен обществен израз е черквата и царят, т.е. отрицанието на напредничавото и прометеевското, на науката и революцията). Който служи на безличните закони и йерархичната държавна организация - служи богу, на „родината”. Тая мистика и естетика на йерархията (от най-малкото, човека, до най-голямото - „нацията” и бога) не ще изважда „силната” личност, твореца из душевно равновесие - както напр. индивидуалиста, революционера и безбожника Яворов, - но ще я прикрепява към националната държавна идея, за да ú служи, отказвайки се от „свръхземните въпроси” и от революционни обществени тревоги, т.е. от себе си като личност със „своя смисъл”. С други думи - на творческия дух, увлечен от анархистичния индивидуализъм, се туря един устойчив център: националната държавна идея - всъщност една стара желязна верига, от която току-що се бе освободил (Яворов, Лилиев и др.).

Тъй че „Златорог”, направляван от Вл. Василев, е един „естетически” йезуитски орден в нашата литература, който насажда най-безпросветната обществено-културна реакция у нас след войните. И понеже индивидуализмът санкционира „силната личност” - редакторът на „Златорог” влезе в ролята на диктатор в новата ни литература, най-реакционния ú водач, но префинен, перфиден, зад маската на естетизма и „етизма”.

Обществено-политическата реакция у нас след войните и след 9 юни намери с Вл. Василев и със сп. „Златорог” идеалния си литературен представител. Всеки друг на негово място би провел и би насадил по-лошо реакцията в литературата ни - не тъкмо с най-талантливите ú представители. Той направи художествеността, естетизма, даровитостта най-неуязвимия ú щит, най-невинния и девствения образ. Което беше явно и противно у Вазов, К. Величков, Кирил Христов и др., то е вече незабележимо, неподозирано у Николай Лилиев, у Йордан Йовков или у Багряна. .

Наистина логическото и крайното развитие на индивидуализма и естетизма на Пенчо Славейков водеше към едно съсредоточаване на твореца само у себе си, в пълно откъсване от обществено-политически идеи и борби. Но осъзната, предпоставена реакционна обществена насока на литературата ни даде пръв „Златорог”, т.е. редакторът му. След войните той пръв от „учениците” на Пенчо Славейков схвана, че индивидуализмът и естетизмът са най-щастливата маскировка на неограничения национализъм, който трябва да се възстанови и култивира главно, преди всичко, а не да се отрича в литературата ни, както това правеха д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков и Яворов - в името на индивидуалистични борчески общочовешки идеали на бъдещето. Да направи художествената ни литература най-фината функция на буржоазната държава, която през и след войните е отрицание на личността с общочовешките ú идеали: да води поетите и творците, а чрез тях и читателите, без да знаят и без да подозират, към осъществяване на националбуржоазната идея, туй, което досега се е преследвало и осмивало от „младите” у Вазов - „опълченеца” културата ни - като ограниченост на духа и като публицистика - ето новата задача, която си постави Вл. Василев със „Златорог”.

Затова той пръв изхвърли в българското литературно списание социално-научния отдел, като с това успя да скрие собствените си реакционни схващания на общественик и критик и въобще да извади списанието си и литературата ни от една най-актуална област, дето то трябва да се определи обществено-идейно като реакционно и с това да отблъсне от себе си младите писатели, идещи, особено след войните, с революционни идеи и настроения.

Направляващ литературата към национално-държавната идея, той трябваше да култивира у писателя образцовия мирноподанен гражданин като чиновник на държавата, който не я вече отрицава и руши, както до голяма степен правеха преди д-р Кръстев, П. Славейков, Яворов и др. Дори да не я критикува - и затова списанието му - и литературата ни - трябваше да не се занимава със социално-политически и научни въпроси, а само с чисто литературно-художествени. Той пръв сведе писателя до добросъвестен, безпротестен чиновник на държавата, която е използувала вече материалната му и икономическа зависимост от нея. В творчеството си писателят неусетно трябваше да стане не неин „рушител”, а неин идеолог и защитник, когато същата държава, която го храни и прославя, е заплашена от народната стихия след войната.

Неусетността в тая „еволюция” на писателя ни - от анархо-инднвидуалист до буржоазен защитник - иде, първо, от антиобществения характер на литературата ни, наложен ú от индивидуализма и естетизма, особено това с изключителна последователност проведено в сп. „Златорог”, и, второ - от материалната зависимост на писателя от държавата като неин наемен чиновник. Първото улесняваше и затвърдяваше второто и обратно, докато някои от най-талантливите ни писатели станаха официални, буржоазни, антинародни.

Тази „еволюция” на писателя и литературата ни е една заслуга на „Златорог” пред буржоазната класа и държавата й, защото мнозина от истинските творци той направи официални писатели, поддръжници на буржоазния обществен ред в епохата на социалните и граждански борби за нов обществен строй. Напротив - ако тяхната защита беше преднамерена или активна, нямаше да бъде тъй ефикасна, както е сега с пасивността и пацифизма им, когато те уж запазват своята творческа независимост и поетическата си индивидуалност.

И докато „Златорог” имаше работа с писатели като Йордан Йовков, Георги Райчев; Николай Раинов, Николай Лилиев, Багряна и др., които естествено довършваха фазата на индивидуализма и естетизма, за Вл. Василев не беше трудно да ги води към един не вече бунтарски, „културно-революционен”, а най-консервативен и реакционен индивидуализъм, т.е. естетизиран национал-шовинизъм. Не беше трудно за него зад строгата „художественост” и „естетичност” на своя критерий да води полемика за защита на „националния дух” в най-консервативните му чорбаджийско-попски добродетели срещу опасностите от „сектантството и демагогията”, от „хулиганството в литературата ни”. Ал. Балабанов, Ив. Радославов, Людмил Стоянов, К. Гълъбов, А. Страшимиров, Г. Бакалов и др. можеха да бъдат сразявани на „естетическа” и “морална” почва, без да се прибягва др открита идейна защита на държавата и черквата, на устоите на буржоазното общество, разрушавани от „сектантската”, „хулиганската”, „нихилистичната” творческа личност извън златорожката писателска среда.

И с безпогрешния усет на съзнателен, фанатизиран, но скрит и предпазлив буржоазен идеолог и организатор Вл. Василев направи „Златорог” не само да обединява истинските художници и творци, но и да подбира между тях най-консервативните натури; или най-идеалистичните и „мистичните”, или най-практичните и компромисните. Той подбираше между писателите само подходящите за неговата задача: да „прави” национална литература - идеалистите, за да маскират, а практичните, да провеждат политиката му. Всичко, което би смущавало уравновесената и здравомислеща консервативна психика, бюрократизирана и обуржоазена, било като творчески или обществени домогвания (Гео Милев, Людмил Стоянов, Асен Златаров), или като лични неподатливи темпераменти (К. Гълъбов, К. Константинов, Ат. Далчев и др.), трябваше да се отстранява из „Златорог” или да се държи на „дистанция” от него дато антипод, като „опасност”.

И с тая си „диктаторска” роля Вл. Василев спокойно би продължил да се крие зад „естетическия” си мащаб и зад „националния дух”, без да издава истинските си, осъзнати буржоазни реакционни принципи, ако обществено-историческите събития и съпровождащите ги революционни литературни факти у нас не го изваждаха пред света като един явно ограничен, тенденциозен буржоазен критик, без да е в състояние да се крие повече зад „естетизма” и „даровитостта”.

Хр. Смирненски трябваше да бъде отречен от националистично-буржоазно гледище и Вл. Василев го отрече „естетически”. Това е първото му явно проявление като тесногръд буржоазен, съзнателно реакционен критик, въпреки художествената съвест на цялата останала критика у нас.

Той можеше да приеме и трябваше на всяка цена.да привлече спонтанно явилата се нова, социално-революционна поезия в комунистическия печат, за да я обърка, да я извади от естественото ú русло и я отбие от обществено-историческото ú предназначение: да насажда народната революция. Ето първата истинска опасност, която застрашаваше самото предназначение и ръководна роля на „Златорог” и на Вл. Василев.

Възтържествувалата политико-обществена реакция у нас, особено след 16 април, го улесни в тая му трудна задача.

Най-талантливите сътрудници на сп. „Нов път” ренегираха в „Златорог”. Но с това трудната му задача не свърши, а започна едва сега. Той трябваше да префабрикува по „златорожки” тия млади социални таланти, носители на революционния дух на времето, да ги пречупи, за да продължат неговото реакционно дело, а не да го рушат в самия „Златорог”.

И тук Вл. Василев и целият „Златорог” със своята дълбоко скрита реакционна насока, с всичкото си културно-историческо призвание да съхранява и насажда хегемонията на буржоазната мисъл и култура трябваше за пръв път да влезе в решително изпитание, защото имаше насреща си не толкоз едни себесъзнати личности, буйни темпераменти или големи дарования, а съзрели, могъщи обществено-идейни настроения и сили, които тласкаха литературата и талантите тъкмо в обратната на „Златорог” насока - отново към борческата обществено-демократическа традиция в литературата ни.

Изходът от тая решителна борба на „Златорог” да отбие от обществено-историческото призвание и да пречупи тия млади таланти ще бъде и историческата присъда над национално-буржоазната същност и призвание на “Златорог”. Защото тоя изход е неизбежно отрицателен за буржоазната насока в литературата ни, въпреки че „Златорог” пречупи тия млади социално-революционни писатели. Защото те дойдоха от друго поколение, в друг обществено-исторически момент и с друга мисия в литературата ни (вж. статията ми „Ренегатството в литературата нн”).

И ето едва сега се видя същинският характер на извършеното историческо дело от „Златорог”, т.е. от Вл. Василев, който още с основаването му бе скъсал с обществено-борческата традиция на българския писател и на литературата ни: именно когато той доведе индивидуализма от творческо-идейно напредничаво движение сред интелигенцията и в литературата ни отпреди войните - в обездарничаващо младите таланти реакционно-буржоазно направление след войните.

Индивидуализмът, естетизмът, станал в „Златорог” прикрито буржоазно-„държавнически” литературен критерий и кормило, е явно обездарничаващ, морално молепсващ, антихудожествен - едва когато обществено-идейните революционни движения и настроения, фанатично отричани по начало от „Златорог”, създадоха ново възходящо-истинско поетическо творчество и художествено литературно движение, исторически изместващо завършената фаза на индивидуализма и национализма в литературата ни.

Творчеството на ренегиралите и пречупилите се млади поети и писатели, поддали се на това не от по-дълбоки творчески копнежи на епохата след войните, а от инстинкта за самосъхранение сред гражданската война, е вече не художествено, не спонтанно творчество, както първите им работи, а без дълбока искреност, писания с реакционни буржоазни мотиви.

Явно е, че новото явление в нашата литература, дошло със „Златорог”, е в пълна вътрешна логическа връзка с обществените събития от войната до „революцията”, т.е. с възтържествувалата буржоазна реакция у нас.

Нашата художествена литература, за да продължи развитието си, трябва отново да се свърже с обществено-борческата си традиция, но вече съвременизирана и революционизирана, което всъщност означава пълно преодоляване на индивидуализма и национализма в златорожката му фаза.

Новият ú етап, синтезиращ цялото ú досегашно развитие и богатство откъм мотиви и художествени средства, едновременно дълбоко традиционен и остро съвременизиран (от Хр. Ботев и Пенчо Славейков до Хр. Смирненски и Гео Милев), е трудово-спътническият.

Но диктаторът редактор съвсем не ще осъзнае за погрешен златорожкия си метод и мироглед, който обърква младата ни литература, но ще продължи с похватите на макиавелизма да насажда националбуржоазната идея, неспособен да бъде приемник и носител на борческата ни литературна традиция в съвременността.

Неспособността му да бъде друг, освен диктатор, идва преди всичко от това, че той, противно на Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Боян Пенев, е неспособен да приеме новите творчески настроения, идеи и развитие на новата поезия, която да ръководи, без сам да изостава от новите обществено-исторически идеали и творчески съдържания, а като тези свои „учители” пръв да ги изнася. Той не би довел до крайност индивидуализма - по историческа задача, отпреди войните, борчески и революционен в литературния ни идеен живот - и не би го изродил в прикрит националшовинизъм, ако бе роден творец и борец преди всичко като личност и гражданин. Той е роден да провежда готовите чужди идеи само доколкото санкционират „природния” му консерватизъм. И всичката му лична писателска дарба се разкри не в едно богато с идеи и проникновения критическо творчество, а в организирането на „Златорог” и на златорожката позиция с методи и похвати на един политик дипломат в литературата ни.

Ако Пенчо Славейков, Боян Пенев бяха творци, идеолози на борческия индивидуализъм, „неоромантици”, Вл. Василев е администраторът и организаторът на индивидуализма и естетизма в литературата ни. И естествено, че индивидуализмът отпреди войните трябваше да бъде очистен от обществено-бунтарския му романтичен дух, като стане една консервативна буржоазна духовна сила. Но, разбира се, не чрез една явна идейна критика и преоценка на борческия индивидуализъм или „неоромантиката” на творческата личност, а скрито - с тактиката на стратега и такта на дипломата и политика в литературата.

И целият патос на призванието на Вл. Василев като редактор на „Златорог” и като критик „естет” се състои тъкмо в едно подмамване и измамване на творците на индивидуалистичната ни литература - от д-р К. Кръстев и Боян Пенев до Николай Райнов и Николай Лилиев, - като и самите тях, „свръхчовеците”, „неоромантиците”, „мистиците”, тоя реален политик в литературата ги впрегна в хомота на националбуржоазната идея и държава, в естествената и реална историческа класова задача на индивидуализма. И Вл. Василев доведе индивидуализма у нас до реалното му обществено-политическо приложение, дето лъсна класово-буржоазната му същност, колкото и да я прикриваше с естетизма.

Всичките въведения и усъвършенствувания откъм техника, отдели и др. п., всичката му тактика в привличане на сътрудници и отношението му към тях, особеността на критиката му (синтетична, импресионистична критика, без анализи, особено социологични), всичко онова, което го направи диктатор редактор, дойде от това не творческо, а административно, организационно и политическо отношение към литературата. Той не е носител на борческо-демократическата традиция на сп. „Мисъл” и на съвременната ú приемствена линия, а скрит реставратор на реакционния национализъм в литературата ни.

Това, че „Златорог” продължи през цялото десетилетие, което включи гражданската война след империалистическите войни, довели до пълно крушение на националните идеали на българската буржоазия и до ярка класова диференциации в страната ни, показва, че личните качества, похвати и разбирания на Вл. Василев като редактор и литературен критик напълно съответствуват и се изискват от историческия момент, от гледището и нуждите на буржоазното общество. Не е никаква случайност, че именно „Златорог”, какъвто го посочихме тука, извърши своя разцвет през една най-реакционна епоха, когато тържеството на естетизма в литературата ни съвпадна с тържеството на политическата реакция у нас. Колкото епохата след войните е дълбоко социална, революционна, идейна, толкова „Златорог” е антиобществен, естетичен, скрито реакционен.

С това Вл. Василев е напълно призвана, „избрана”, историческа, типично буржоазна фигура. Той наистина скъса с обществено-борческата традиция на сп. „Мисъл” - на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, - но довеждайки до логическото крайно развитие и практическо класово приложение индивидуалистичната философия и естетика на същото сп. „Мисъл”. Неговата недълбока творческа личност, консервативна, предимно организаторска, както и обществено-политическите условия след войните го накараха да осъзнае задачите си и задачите на литературата ни като определено буржоазни.

Други обществени революционни сили, създадени в новата епоха след войните, ще продължат и осъществят борческо-демократнческата общочовешка насока и традиция от Ботев до Пенчо Славейков - към една трудово-спътническа и пролетарска революционна литература, която в борбата за преодоляване на индивидуализма, национализма и естетизма на „Златорог” ще си изработи методи и похвати, противоположни на златорожките. И тук историческото развитие се извършва по диалектическия принцип. Синтезът на класовата антитеза тук е трудово-спътническата литература: да се осъществява социално-революционната или пролетарската идея с художествените средства на борческата „общочовешка” дребнобуржоазна поезия у нас.

До каква степен естетическият мироглед или критерият и похватите на редактора Вл. Василев, както и въобще цялата му диктаторска система, се обуславят от ограничената му консервативна натура и организаторска способност: скрито да провежда най-реакционна идейна насока - личи от очебиещия факт, дето през 13-годишното съществование на „Златорог”, когато се отвори една нова епоха на решителни народни и класови борби, „Златорог” систематично я игнорира, наместо да твори с пълнокръвието на епохата си. Със своите 13-годишнини „Златорог” планомерно, „презрително” отминава и премълчава цялата съвременна епоха на крайна социалност и класовост, защото тя издъно го отрицава, и която той смяташе, като я „естетизира”, т.е. дипломатски премълчава, да я преодолее. Именно: като не даде да проникнат в литературата проблемите и тревогата на социалната революция, на „времето” и „момента”, тя не ще се вкорени в творческите духове, не ще завладее литературата и общественото съзнание. Че напастта на революцията в литературата ще отмине по „естетическия” гръмоотвод на „Златорог”. И тъкмо за тази роля той бе и създаден и благодарение на тази своя роля се крепи и до днес.

И тук, в тоя поразителен факт, с който „Златорог” като че ли живее отпреди войните, игнорирайки епохата и съвременността, се оглежда и потвърждава най-силно неговото не творческо, а политико-административно отношение към литературата и задачите й. Със „Златорог” Вл. Василев „мобилизира” тайно литературните сили за опазване националнобуржоазните устои. И тая мирна реакционна „културна” борба той я води зад щита на „естетизма” и „националния дух”.

„Мобилизационния” и „операционния” си план Вл. Василев проведе незабелязано до такава подробност и разработка, че само един стратегически талант като неговия тук може безпогрешно да ръководи отворената война срещу епохата и литературата ни, без да е гласно обявена тая война в своята класовосоциална същност, а само като естетическа и в името на „националния дух”.

Тук естетическият критерий на критика и дипломатическите похвати на редактора са разработени в една система на въздействие върху сътрудници, писатели и читатели, която съчетава стратегията и дипломацията с „благородството” и „вкуса”, нещо, което я прави винаги перфидно тиранична, никога пряма, творчески подпомагаща. Тъй като цялата му литературна насока е отрицание и борба със социално-революционната епоха, то и отношението му към талантите у нас и към сътрудниците му, в по-слаба или по-силна степен рисуващи или носещи идейните и моралните сили на епохата, се свежда до борба конкретно с тях - глуха, подла, непрекъсната. Тая борба трябва неизбежно да завърши или с пречупване на писателя и нагаждането му към редактора и критика „естет”, или до прогонване на „неудобния”, или най-сетне до открита полемика с „врага”.

Верен на своето историческо буржоазно призвание и на своята консервативна, диктаторска природа, той никога не излага основанията на критическите си оценки, редакторски корекции или насоки, но те могат да се сведат до „естетически”, „морални” и методологически. Оттук натуралното чувство и натурализмът, социалното чувство или социалността и социологизмът, въобще обективният, научният анализ и метод в изкуството и критиката са най-враждебни на златорожката насока.

Затова, който от сътрудниците му или от писателите изобщо по дарба и темперамент е или натуралист, или реалист със социологичен или обективен аналитичен метод и в своето творчество неизбежно засяга болните морални и социални страни на съвременния обществен живот, той трябва да бъде обект на неговата „критика”: от редакторското обработване и пречупването до премълчаването или отрицаването му.

Изхождащ винаги от основния си реакционен индивидуалистичен принцип „водачът води тълпата”, като редактор той винаги се позовава на доверието на сътрудниците и на читателите си и не излага, и не доказва явно, открито, вдъхновено основанията и мотивите си. Така той ги унизява, за да се издигне над тях. И с лириката, и с белетристиката, както и с рецензията и критиката читателите трябва да бъдат „водени”, да се доверяват на „твореца-водач”. И понеже, колкото и да е остър ножът на редактора и ловък дипломатско благородният му похват, талантливите сътрудници и писатели, особено между младите, дошли след войните и гражданската война, остават недостатъчно дисциплинирани и необработени по златорожки, то остава да се предпочита онова изкуство, ония мотиви и творчески методи, които просто застраховат „Златорог” и литературата ни от натурализма, социологизма, научността и революционността на епохата ни.

И в тая дипломатско-административна роля спрямо свои сътрудници, спрямо българските писатели и творци, какво опустошително насилие и непоправимо зло с нанесъл на талантите и на литературата ни - да не следват собственото си спонтанно развитие като вдъхновени носители и изразители на своята епоха и на своето историческо призвание в българската литература, а да се впрягат изкуствено в хомота на противонародна реакционна идеология, отричаща досегашната ни литературна борческа традиция, - това ще има тепърва да се посочи от историята на литературата ни и от признанията на писателите ни.

Истинско нещастие занашата литература е, че в настъпилата социално-революционна епоха, която не си бе осъзнала и изработила своите литературни задачи и представители, тая литература остана в диктаторските ръце на един ограничен организаторски талант.

И вината за това непоправимо зло над нашата млада литература - да не вземе обществено-борческата си традиционна линия на развитие, да не даде могъщ израз на обществено-революциониите настроения и идеи, тъй спонтанно творчески във всички области на съвременната човешка дейност, и да не придобие тя един нов разцвет и синтез на досегашните си завоевания, а да игнорира епохата, да убива себе си като водачка на идейната напредничава интелигенция и революционна общественост, - за това непоправимо зло са отговорни ония, които още навремето или и сега даваха и дават кредит на Вл. Василев, изтъкнаха го дори на първи план. Д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Боян Пенев - от покойниците, - С. Казанджиев, Йордан Йовков, Г. П. Стаматов - от живите - са отговорни преди всичко пред себе си и пред своята обществено напредничава мисия в литературата ни, отречена именно от Вл. Василев, който възстанови шовинизма зад маската на „естетичното” и „националния дух”. Те не можаха или не успяха да предвидят у Вл. Василев реакционера в литературата ни, който ще скъса с тяхната насока, с борческо-демократическата ни традиция, за да направи литературата ни официална, а твореца - литературен чиновник на буржоазната държава.

Той съзнателно предаде знамето от Пенчо-Славейковата „общочовешка” крепост в ръцете на народняшката, фашизирана днес посредственост, която „Златорог” реставрира, но поестетичена, префинена, маскирана. С Вл. Василев те намериха, без да подозират, тоя, който ги отрече и обеззначи, за да утвърди себе си като литературен и културен водач, пръв ясно съзнал и твърдо провел класовите буржоазни задачи в литературата ни с всичките похвати на „свръхчовека” диктатор или „стопанина” на литературата ни, зад когото стои стопанинът експлоататор на живота ни.

Това, което те на всяка цена искаха да се избегне и затова водиха борба с „бобчевщината” в българската общественост и с „фасулковщината” в българската култура като синоним на народнящината и реакцията, уж съзнали себе си за исторически приемници на Ботевото революционно и въобще богомилското начало в народния ни дух - тъкмо в това ги отрече Вл. Василев със „Златорог”, за да оправдае и възстанови противоположното начало в литературата и в обществения ни живот.

Но диктатурата му, въпреки големите ú опустошения и обърквания на писателите и литературата ни, се обезсили под могъщите, съзрели обществено-идейни революционни сили и настроения на епохата ни, с които дойдоха и идват всички по-големи млади дарования, по-значителни литературни факти. Те са осмислени в едно ново литературно-художествено направление и движение, отричащо златорожката насока, исторически приемствено на Ботевото и въобще борческото начало, съвременизирано и революционизирано до трудово-спътническо или пролетарско-класово.

© Иван Мешеков, 1933
© Издателство LiterNet, 23. 12. 2002
=============================
Публикация В: Иван Мешеков "Трудово-спътническа литература. Есета и статии върху съвременните литературни школи", С., 1933.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.