Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ТАВАНА НА "ДУПКАТА"

Ясна Божкова

web

"Дупката, от която няма излизане? Оттук не се излиза, а и никой не иска.
Добре си е у дома. Кой да понесе бремето, да изскочи от мекотата и уюта на леговището?"

из зими и лета

Улица "6-ти септември", номер 22. Тясна пътечка, калдъръмена, почти се загубваше в блоковете между пицария "Венеция" и магазина за италиански обувки, луксозни. В дъното на пътеката имаше врата. Скована от дъски, от улицата приличаше на селски клозет. Оттам се влизаше в "Дупката". Трябваше, разбира се, да почукаш, за да ти отворят.

Странно място беше "Дупката".

Едно от Онези места, които просмукват в косите и дрехите своето ухание на сухи цветя, старо дърво и многобройни женски парфюми. Димът на масивните свещи с цвят на портокалови кори нежно галеше грубата мазилка, така че тя отдавна бе изгубила цвета си. До бара имаше картонена фигура на пират в човешки ръст с фотоапарат на врата. На стената беше закачена картина на гола жена с дълга руса коса, яхнала бик, която придаваше на мястото облик на евтин бордей от някоя отминала епоха. Препариран папагал беше втренчил стъклените си очи в разноцветните бутилки, които ревниво пазеха тайните на далечните страни, от които бяха дошли. Хлебарки от време на време пролазваха по дървените маси в неосъзнат сюрреализъм. Стените бяха изрисувани с причудливи блуждаещи фигури. Летящите сенки на Фантомът и Дамата с розите сякаш бяха запечатали неспокойните духове на посетителите на това необикновено място.

А те си бяха съвсем обикновени хора. Разказваха пиянски истории, клюки, вицове за блондинки и митове и легенди за креватни завоевания. Имаше един, най-редовният посетител. Обикновено идваше сам, но след като се напиеше здравата, винаги разказваше на всеослушание как жена му го изоставила в Созопол с 40 стотинки в джоба и без билет за влака. От време на време се намираше и някой Поет, който рецитираше драматичните си стихове дълго след като на приятелите му омръзнеше да го слушат. Жените едва-едва допираха тънките си дълги цигари до внимателно начервените устни, отмятаха небрежно глава назад и продължаваха да кроят безкрайни планове как да завладеят мъжа на мечтите си. Едни се влюбваха, други се развеждаха. Докато първите търсеха смисъла на съществуването, вторите търсеха работа.

Но дошли веднъж, винаги се връщаха. И говореха, говореха. "Дупката" им бе толкова необходима. Като някаква дупка във времето, тя беше нужна всекиму, за да се отпусне, да размие границите на реалното, да разкаже Своята история, да се наслади на една малко по-красива версия на собственото Аз. Най-добрата сцена за душевен стриптийз - достатъчно интимно, за да изчезне страхът от душевната голота, достатъчно затъмнено, за да не личат кръпките. Чрез своите истории изживяваха жадуваната идеална представа за себе си - била тя розов роман или психотрилър.

"Голема психария, копеле," се случваше да казват.

Тясно стълбище водеше към втория етаж, изнесен като тераса над първия. Горе също имаше няколко маси. От време на време някой, попаднал за първи път в "Дупката", забелязваше почти разрушената стълба, която водеше към тавана. Питаше сервитьорките какво има горе, но отговор не получаваше. Носеха се слухове, че мястото е бивша словослагачница от 50-те години и че таванът е пълен с купчини непродадени стари книги. Но никой досега не беше успявал да се промъкне горе и да се увери с очите си какво има там.

Именно на тавана на "Дупката" живееше Ангел. Собственикът на заведението му беше стар приятел и когато... Когато се наложи да остане на улицата, се съгласи да го приюти за известно време на тавана. В началото Ангел се криеше само вечер. После взе да му харесва да слуша хорските истории, дори започна да се пристрастява. Тук все по-рядко се сещаше за нея, за предишния си живот. Беше толкова хубаво в тъмното, като в утроба, дори тъгата и страданието се облагородяваха някак под меката светлина на свещите. Какво толкова, мислеше си, нали и те имат нужда от ангел-хранител... С времето започна да излиза все по-малко, пусна брадата си дълга, лицето му стана восъчно, а очите му добиха странен блясък. Заприлича на нещо средно между Библейски апостол и избягал затворник. Дори приятелят му все по-рядко идваше да го види, само нареждаше на сервитьорките да му оставят от време на време нещо за ядене.

Вечер, когато идваха хората, Ангел се свиваше като куче на стария матрак, притаяваше дъх и слушаше разговорите омаян, докато хиляди игли започнеха да се забиват в изтръпналото му тяло. Мръднеше ли, щяха да го усетят. Прогнилите дъски скърцаха ужасно. Сърцето му биеше бясно, а въображението му рисуваше трескави картини, по които небрежно изречените им думи прибавяха болезнени детайли. Чувстваше се някак приклещен между ада и рая, но друго блаженство не познаваше. Разбира се, всичко сe случи заради нея, но никак не му се искаше да си спомня... Затова крадеше техните спомени и ги лепеше върху своите. Започна да изпитва техните страхове, да сънува техните сънища и кошмарите им. Прихвана дори глупавите им суеверия.

Когато нямаше никой и тишината започнеше да става потискаща, обичаше да слиза долу. Въртеше някакви аржентински шлагери на прашасалия грамофон и гледаше бутилките. Те също му нашепваха истории.

Но тази вечер бе по-особена - нощта на Бъдни вечер. Коледа беше празник, който всеки прекарваше у дома, с тези, които обича, затова "Дупката" беше празна. Бе някак тягостно. Ангел слезе долу, както обикновено. Повдигна картината с голата жена от стената и от малката дупка, която се откри, извади някаква книга. “Майстора и Маргарита” - любимата му. Разположи се на високия махагонов стол. Разтвори парцаливите корици, отгърна на произволна страница и зачете на глас:

“...да, човекът е смъртен, но това не е толкова страшно. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е номерът! И изобщо не може да се каже дори какво ще прави същата вечер...”

Рязко затвори книгата и се ослуша с животински страх. Добре знаеше, че е сам, но го стресна звукът на собствения му глас. Някакъв спомен нахлу в съзнанието му.

Три часа по-късно седеше застинал в същата поза. Гледаше втренчено бутилка коняк, но не я виждаше. С мъка заглуши бурята, която се разиграваше в раздвоеното му съзнание, много бавно стана и отиде в тоалетната. Погледна помътнялото огледало. В една пукнатина на стената някой беше втъкнал карта за игра - поп пика. Стана му смешно, закрепи картата зад ухото си и започна да бръсне брадата, която му стигаше почти до кръста.

* * *

В нощта на Бъдни вечер една приведена фигура открехна скованата от груби дъски врата, пристъпи прага и се обля в светлина. Направи крачка, после втора. Тънкият лед хрущеше под тежките му обувки. Една сянка се завръщаше в света на живите след дългото си пътуване. Малко му загорча в устата. Всъщност дори не помнеше колко години са изминали оттогава. Усмихна се на себе си, а около очите му се откроиха малки паяжинки. За всеки случай плю през рамо.

На улица "6-ти септември", номер 22, от тясната пътечка между блоковете излезе Човек. Решително закрачи напред. Слепоочията му малко пулсираха, а в главата му като рефрен звучаха думите на стара песен:

"Отново нищо не разбирам,
възкръсвам или пак умирам.''

Някакво бездомно куче закуцука след него. Връщане назад нямаше.

27 декември 2002

 

 

© Ясна Божкова, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание електронно.

Разказът е отличен в конкурса "Пристигна човек...", организиран от LiterNet, 2003.