Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СМЪРТТА НА ИСТИНСКИЯ ПАТРИОТ
(Социалните програми и "историческите работи" на поборническо-опълченските дружества в края на века)

Галина Гончарова

web

Вестникът на заслужилите

През 1898 година започва да излиза вестник "Юнак" - орган на поборниците и опълченците в България. Той се издава с решение на първия конгрес на поборническо-опълченските дружества през 1897 г., като отговорността по списването му се възлага върху Централното Софийско дружество в лицето на неговия председател Лазар Стоянов (който поема финансовата част) и на уважавания му член Иван Хаджи Николов Бобевский (който е и член на Върховния Надзорен Комитет за цялата страна и фактически редактор). Вестникът има само две годишнини, а отзиви за него печатат единствено в. "Нов отзив" и в. "Плевенски глас". Той е далеч от популярността на партийните или литературните издания, макар и да претендира за значимост както по отношение на защитаваните групови интереси, така и с амбицията си да събере максимално количество сведения за поборниците и опълченците преди и след Освобождението. Изключителността и скромността на "родолюбивото начинание" се илюстрират в най-буквален смисъл от придружените с "ликове" животоописания на двамата попечители на изданието (Бобевский и Стоянов), ознаменуващи края на първата и началото на втората годишнина1. Най-значимото събитие, отбелязано във вътрешния отдел, е годишния конгрес на дружествата, а във външния - новият политически курс на Сърбия.

Независимо от своята маргиналост в прочитите на съвременниците и съответно на класическите истории на българската журналистика2, "Юнак" е колкото любопитен и куриозен, толкова и важен за разбирането на специфичния режим на паметта, наложен и следван в първите десетилетия след 1878 от различните участници в освободителните движения. Той се появява няколко години след падането на Стамболов, когато мемоарната вълна отново набира скорост, след кулминацията със "Записките" на Захари Стоянов и когато литературните или историографски недостойнства на "житията" на героите" намират оправдание в личния/автентичен опит, в грижата за идните поколения и в свръхсмисъла на (само)жертвата. Легитимирайки се с вече многократно "превъртаното" славно минало на апостолите и войводите, а също и разчитайки на авторитета на хора като Стоян Заимов и Марко Балабанов3, вестникът "приютява" и дава видимост на групата на "заслужилите, но неизвестните". Става въпрос за "доброволно отказалите се" от висока обществена позиция и политическа власт селски стопани, разсилни, стражари, търговци и т.н., очакващи своята "скромна пенсия" от държавата. Техните заслуги са лишени от подобаващото им социално признание, което, като облекчава материалното им съществуване, ще възмезди разхитеното здраве, семейство, имот. "Заслужили" е пожелателна категория, която е виртуално налична и очевидна, но правово несигурна и утопична. В този план съдържанието на "Юнак" се съпротивлява на унищожителната инерция на официалната/официозната митология за потенциалните и действителни дружествени членове, която деградира до двусмислени юридически "канонизации" - промени, добавки и съкращения в законите за поборниците и опълченците, или до "клюкарски" принизявания на серафичния образ с изчисления на доходите и привилегиите. През 1896 в Народното събрание Петко Каравелов отказва да се съобразява с исканията на "някакво си поборническо-опълченско дружество".

Чрез своето заявено, но несбъднато присъствие в публичното пространство групата на "най-забравените" разширява референтното поле на паметта, картотекирайки различните агенти на дискурса и разкривайки невъзможността за синхронизиране на гласовете на миналото.

Некрологът

Юнак не е типичен ежеседмичник за годините след Освобождението, макар и публично да се назовава такъв. Той е по-скоро подлистник, оформен като вестник, и албум със снимки или родова хроника, "маскирани" като пространно, историческо четиво, но най-малкото съюзно издание, пригодяващо журналистическите образци за своите благородни цели. Във всеки брой на преден план, под заглавието, се помества снимка и биография на бивш четник или опълченец. Монотонността на патриотичния речитатив и "периодичността" на визуалните решения не се нарушава дори при особени поводи като отбелязванията на националните празници и конгресите, които естествено и предвидимо разнообразяват картината на "родното" ежедневие. Всяко накъсване на ритъма сигнализира съответно за "отвъдна" на авторите и читателите ценност на написаното/показаното. Един от малкото такива случаи е "скръбното известие" от брой 23 и 24-ти от 31 август 1899 г. Най-напред то се разполага на мястото, запазено за летописна прослава на (вечно)живите "народните труженици", изпълвайки цели две страници, ако се включат "допълнителните" два некролога - от семейството и настоятелството на Дружеството, както и неопределения по жанр "Последен дар". Но починалият не е нито "труженик", нито дружествен член с извънредни заслуги, нито дори известен обществен деятел като Ради Радев - "главен директор на Пощите, Телеграфите и железниците", който е единственият друг подобен случай на промяна в "наредбата" на вестника. И накрая снимката - на 16-годишно момче с астраганен ботевски калпак, с не по мярка сако с широки ревери и орден от дясната страна.

Обяснението е твърде просто. Необичайното "скръбно известие" е за смъртта на Никола Ив. Бобевский (наречен Кольо) - "син на известний на всички Поборници-Опълченци в цяла България - стария Поборник-Опълченец Ив. Х. Ник. Бобевский, основателят, попечителят и неуморният редактор на вестник "Юнак". Но това, което го прави интересно и заслужаващо специален анализ, не е неговата, безспорно предизвикваща съжаление, напълно разбираема "неуместност", а изпадащият от строгата жанрова рамка на некролога наратив за живота на починалия. И както ще покаже този анализ, "известието" е, във всякакъв смисъл, извън приетата норма - с дължината си, с романизираните биографични данни, с мащаба на споделената скръб и с патриотичните поуки, които извлича от трагичния факт. То е свидетелство на епохата, с минус знак, което задава възможността както за включване във, така и за произвеждане на нови културни контексти и интерпретации.

Младият и старият поборник пред интимността на историята

"Известието" или некрологът следва съвсем различна логика от тази на формализирането на скръбта и отбелязването на началото и края на жизнения път. Той не е абревиатура на персоналното развитие, а изчерпателен разказ за последната година на момчето, в който на преден план е изведена връзката баща-син или по-скоро предшественик-наследник. Тя не само е маркирана в началото на печалното повествование, но е негова основна поддържаща "конструкция", която минимализира другите семейни/роднински привързаности и навигира прочита в точно определена посока. Непосредствено след въвеждащия пасаж е описано участието на Кольо в честването на Бузлуджа на тридесетгодишнината от смъртта на Хаджи Димитър - помощта му при пренасянето на останките в Хасенската църква, вниманието, оказано от старите войводи и накрая кулминацията на изявата - желанието му да изкачи Шипка, за да целуне земята, на която се е сражавал баща му.

Кольо е безспорно достоен наследник, който, отдавайки се на синовното си отношение, се поставя в пределна, физическа близост с историята на "род и родина". Той е този, който благоговейно приема спомените на очевидците като ценен дар, или този, който не интерпретира, а осезава, научава и съпреживява. Предаността му към поборническата кауза, към величественото събитие на освобождението, е почти вродена - един естествен патриотизъм, който съгласува душевните настройки. Така от некролога научаваме, че "той постоянно се е намирал в Дружествената канцелария... и без да жали време и труд, е сътрудничал, както на вестник "Юнак", а така и на много бедни Поборници-опълченци е услужвал. Във всичките Дружественни празници, той беше един от най-главните помощници по приготовляние... и винаги е бил на чело на тези тържества."

Още в началото на текста се изброяват и изключителните морални качества на младия юноша - бистър ум, добра обноска, услужливост, кротък и привлекателен характер. Съзнателно или не, през цялото време читателят е държан в съчувствено недоумение (колебание) дали добродетелите на Кольо са пряко следствие от развитието на личните качества и добрата наследственост, или са резултат от въодушевеното следване на бащиния пример и последователното патриотично възпитание. Реалната личност е иконизирана в най-високите степени на сантименталния регистър, веднъж, за да се отличи загубата й сред всички други и да се надмогне равенството в/на смъртта, и втори път, за да се потърси максимален отзвук за определена групова/съсловна идеология. Кольо е "незабравим", "незаменим за близките си" и в същото време "обичан от всички", "оставил спомен между всички Поборници-Опълченци и многохиляден народ". Синът на поборника е образецът на млада България, идеалният представител на новото поколение, което трябва да върви по следите на "отеческото" време, за да намери (пътя към) себе си. Неочаквано некрологът се оказва вписан в поредицата от назидателно и (не)благонамерено наставнически послания, излъчвани към наследниците от заслужилите "стари". По цялото протежение на "Юнак", един от повтарящите се лайтмотиви е "хвърлянето на мост между поколенията", като младежта неизменно се представя в крайни, контрастни образи: "Кой от вас, младежи, е обикнал правдата повече от себе си, кой от вас се е покланял и е станал истински неин жрец и служител. Никой. Вие сте схизматици, расколници и поклонници на нагли и подли идеи..., абонати на обществени и публични места, кафенета, непристойни заведения, безсловестни идеоти, мерски и продажни родолюбци плюс свободни граждани." (Бурний 1899).

Всяко отклонение от образеца е загубване на човешки облик, предателство към общността и присвоена свобода, която пренебрегва генеалогичното начало, за да извлече безпаметна наслада от настоящето. Но ако анти-модерностният рефлекс на народниците е "отработен" в "описите" на устойчивото, циклично битие на традицията, то при поборниците автентичните модуси на съществуване на българското са заверите, въстанията, "решающите сражения" - "историческите работи", интензивните спомени, които запазват държавния контиюнитет: "Вий, които идете след нас, които работите и се развивате в свобода, пазете този завет като зеницата на окото си, пазете и предавайте на по-младите заедно с паметта на войводите." (Генадиев 1898).

По правило повечето от обществените инициативи на поборническо-опълченските дружества се дистанцират от политическата пропаганда и се представят като насочени към непокварените от партизанските борби нови генерации. Така например едно от най-активните дружества - Русенското, си поставя за цел със своя орган, списанието "Поборник-опълченец", "да увековечи подвига в съзнанието на по-младите българи". Всъщност редакторите и сътрудниците не правят изключение от общата мода на мемоара, който задължително "поднася" един радикален опит на неизживелите го или по-скоро на естествено лишените от възможността да го изживеят. До началото на първата световна война се пишат спомени за Априлското въстание, за Руско-турската война, за Съединението, за Възраждането, като легитимацията е двойна. Разказът на необикновеното събитие е и свидетелство за висока гражданственост, за неоценимо държавно-творческо усилие.

Припомнянето не е "похвално" намерение и желание за споделеност, а обществено задължение, което трябва да се осъзнава и изпълнява, както от предшествениците, така и от наследниците във вечността на националното: "Обнародването е длъжност към отечеството, ...длъжност най-после и към "грядущите поколения", които ще имат да се наслаждават и те с добитото чрез толкоз теглила и жертви народно достояние, но на което справедливо е да се доставят от дето е възможно всички средства, за да узнават откъде са тръгнали..." (Балабанов 1904).

Младото поколение трябва да бъде приобщавано или въдворявано в режима на паметта, ако иска да остане собствено българско и "родно". В програмата за честванията на дружествените празници като 11 август - "защитата на шипченските висоти", или годишнините от Априлското въстание, или преминаването на Дунава от Христо Ботев и т.н., задължително участват училища като Държавното рисувално училище или гимнастическите дружества като "Юнак" и "Сокол". Натрапчивото вменяване на "патриотизма" скъсява дистанцията между "преди" и "сега", за да преинсценира събитията и така да осигури пълна съпричастност. В празничното множество униформи на опълченците се сливат с тези на "младите юнаци" - учениците и гимнастиците (те вървят рамо до рамо), напрягайки и развивайки историческото сетиво до предела на (съ)участието, до превръщането на сблъсъка с историята в интимен акт, предопределен за истинските синове на поборниците.

Погребалните тържества на загиналите и оцелелите

Траурните церемонии около пренасянето на костите на Хаджи Димитър и другарите му неслучайно заемат централно място в некролога/некролозите на Кольо. На тях са посветени почти половината от броевете от втората годишнина на вестник "Юнак". Както присъствието на момчето, така и пълното отдаване на празничното действие, са достатъчно основание за включването му в стилизирания "печален" разказ за свършека на живота. Но дори "оформлението" на скръбната новина и действително случилото се около погребението пряко кореспондират със старателно подготвената и реализирана програма на грандиозния възпоменателен ритуал. В двудневното честване взимат участие делегати от всички поборническо-опълченски дружества в страната, начело с Христо Македонски, носещ знамето на Караджата, и старите войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, министри и народни представители, стотици обикновени граждани, свещеници и главният инициатор на събитието - старозагорският митрополит Методий Кусевич. Най-напред се извършва панихида в Хасенската църква, след това останките, съпроводени от музика и венци, се пренасят в "изкусно изработени кипарисови ковчези" с волска колесница до Бузлуджа, където се произнасят речи. На втория ден речите продължават и се прочита актът (за пренасянето на костите), издълбан на две метални плочи до мястото на бъдещия параклис, където се оставя и уставът на организацията, както и 27 броя от вестник "Юнак" (вж. "Юнак", бр. 31-34, 1898).

По приблизително същия начин протича и изпращането на Кольо до "вечното му жилище", което г-н Сливенски отразява на страницата с некролозите. След първия ден на оплакването от близките, вратите на къщата се отварят, за да бъдат поднесени цветя и венци на починалия от Централното и други дружества, между които казанлъшкото "Бузлуджа", от видни столичани и от такива важни институционални звена като Канализационното бюро при градското общинско управление. От един хотел се развяват черни знамена. Към три часа следобед пристига погребалната колесница и тялото се пренася в църквата, където е очаквано отново от министри, народни представители и безчислено множество народ, които поднасят своите съболезнования.

Дискурсивното и практическо усилие по успоредяването на почитта към две толкова различни кончини и човешки съдби не спира или по-скоро не завършва с опелото или помена. Предсмъртната биография на Кольо дели една и съща сюжетна структура с биографиите на всички участници в освободителните движения, включително и тази на Хаджи Димитър, които се печатат в дружествените органи, а именно тази на житието на народния герой-светец. Ако в единия вариант имаме дете с необикновени добродетели - вече изброяваните ум, услужливост и т.н., похвални деяния - оказване на помощ на поборниците, действен интерес към миналото, благочестивата и достойна смърт - подробно са описани страданията на кроткия юноша, болен от рак, и трогателната му, напълно съзнателна раздяла с близките, то в другия вариант, на съответните сюжетни степени, се разполагат буйната младост и нетърпение за борба с "изедника", славните прояви на "необикновена храброст" и "издъхването" сред кърви и ужаси на Балкана. (Да си спомним прословутото стихотворение на Христо Ботев "Хаджи Димитър").

И поборниците, и синовете са истинските мъченици на Новото време - волни и неволни. Докато насилствената смърт на първите "освещава" държавните основи и основанията на свободата, без която покварената реалност на кафенетата и непристойните заведения не би било възможна, невинната смърт на вторите изкупва греховете на настоящето и дава надежда за бъдещето. Щедро възнаградените лекари не поставят правилна диагноза на Кольо, предоверявайки се на своето експертно знание, но той се "прощава с всички" и бива "оплакван от всички".

Малко или много случаят/случилото се с Кольо се оказват подвластни на масово изповядваната некро-романтика в първите десетилетия след 1878. Става въпрос за изключително добре развитият жанр на помените. Със завидна периодичност се отслужват панихиди и молебени, строят се параклиси по повод годишнините на Ботев, Левски, Каравелов и т.н. Още през 1884, по инициатива на Русенското поборническо- опълченско дружество, останките на Раковски са пренесени от Румъния през Русе, Свищов и Лом в София. Захари Стоянов буквално се специализира в отразяването на помените, посвещавайки им десетки страници във в. "Независимост". Наред с погребалната естетика на скъпите ковчези, носени от потопените в скръб четници, смирено пристъпващите с наведена глава близки на героя, павилионите със специални украси за официалните гости, възпоменателните металните и каменни плочи се изработват впечатляващи реторически образци с подчертано натуралистично звучене, с които да се изговаря непосилната тежест и противоестественост на понесеното страдание: "В оня паметен ден, когато на тая поляна войводата беше останал само с двайсет живи другари, измъчени, гладни, с разядени от скалите нозе, с загнили рани, от които се късаха кървави мърши..." (Генадиев 1898).

Спокойно може да се каже, че социалният живот на бившите въстаници и опълченци намира своя най-важен, а може би и единствен източник в смъртта. И то не само по линия на "настръхването" и моралното удоволствие/удовлетворение от миналото, защото мъката по загиналите се снема в радостта от срещата с оцелелите. На всички чествания има прегръдки, въздишки, сълзи на умиление от познатите лица на малкото останали живи, които старателно се възпроизвеждат в печата.

Така за втори път смъртта буквално се инкорпорира в представителността на "саможертвата" чрез разчитането на знаците на нейната потенциална, но несъстояла се физическа наличност. Старите, "повехнали" тела с (не)зараснали белези от куршуми, слепите очи, осакатените крайници - всички тези стигмати на умирането "се познават" и разчитат като знаци на общата съдба, на въплътената национална идея и оттам като "тленни свидетелства" на социалното признание и престиж: "Няма по-нещастни от нас, ветераните, но няма и по-щастливи в тая минута"4.

Двойната смърт и цената на страданието

Бившите поборници и опълченци, както сами се назовават, са "живи останки" или "живи мощи". Но по-интересното е, че те са такива не само по линията на светостта на подвига (най-често войводите се сравняват с Йоан Кръстител, св. Георги, жестоката смърт с кръстната жертва и т.н.), а по линия на непълноценното и даже, в някакъв смисъл, призрачно съществуване в настоящето. Поборническо-опълченските дружества, първото от които е основано през 1882 г., си поставят за цел освен да съберат оцелялото/оцелелите след "робството", да отстояват правата и привилегиите на своите членове, предоставени или отказани им от закона. А те съвсем не са малко. Първият закон за подобряване на положението на поборниците и опълченците от 1880, и допълненията към него от 1884, дава на "способните за работа" възможност да избират земя с еднократна помощ за инвентар от 100 до 400 франка плюс освобождаване от поземлен данък за една година държавна служба, като още от времето на Руското управление те са с предимство пред останалите кандидати за различните административни длъжности. "Неспособните" или "телесно и душевно повредените" получават пожизнена пенсия от 100 до 300 франка годишно. Децата на поборниците и опълченците не плащат училищни такси, предпочитат се за стипендия и наследяват, макар и не в пълен дял, заедно с вдовицата, земята или пенсията (ако няма такива - най-близките роднини). Право на земя или пенсия получава "всеки, който доброволно е взел действие или доказано участие в разни политически движения за Освобождението ни" (глава първа, член първи), тоест този, който е представил свидетелство от Дружината, в която е служил, или билет от болницата, а ако няма такова - свидетелство от петима признати опълченци или поборници и потвърдено от местната общинска власт. Единственото сериозно ограничение е загубата на държавната опека в случай на "пиянство и разсипителен живот" (вж. Държавен 1880).

Всъщност истинската история на поборническо-опълченските дружества и техните органи започва с приложенията, измененията и "обезсилванията" на този закон. И първия и втория конгрес (1897-1898) на обединените дружества се занимава главно с изготвянето на законопроект, който да коригира нередностите и "несправедливостите", защото с въвеждането на образователен ценз за администрацията през Стамболовисткия период отпада предимството за работа, а със закона от 1897 за опълченци и поборници се считат само "участвалите с оръжие в ръка" и то в четите, тръгвали от Румъния или непреминалите Дунава. Децата губят стипендията си при лош успех и т.н. Това обяснява и някои интересни "аномалии" в публичните изяви на "оцелелите", като например обявеното за самозвано от "Юнак" Софийско опълченско дружество "Шипка" (1898) или фалшифицирането на писмо на Филип Тотьо от Филип Симидов, който дописва своето име в редицата на четниците.

Променя се и "обществената нагласа". Всеобщият възторг и признание на заслугите деградира до обвинения в лъжепатриотизъм (Тодор Икономов), "баронство", "нескончаеми претенции". В публичното пространство започват да циркулират ругателни епитети като "нахални простаци" (в. "Нов отзив"), "ясакчии на башибозуци" и "лакеи на княза" (в. "Христо Ботев")5. На четения на закона от 1896 се обсъждат "непристойните заведения" на ветераните, трудностите по доказване на пиянството, финансовите удари при непозволената продажба на земя. Стига се и до такива анекдотични ситуации като молбата на 350 жители на Брацигово да се отнеме пенсията от 50 лева на Ангел Мижорков, който давал пари с лихва и прибирал имоти.

Единственият изход от "зациклянето" на легитимационната стратегия е намерен в "калкулирането" на понесеното/понасяното страдание, като мъртвите са извикани на помощ на живите, а живите са обявени за мъртви. До "увисналите между небето и земята, препълнени с младост и сила трупове", се изправят "пожертвалите и имот, и здраве, и младини" обитатели на "непризнателното отечество". В дружествените органи трагичните описания на физическите мъки и болки на загиналите откровено препращат към материалните затруднения на техните "другари по оръжие". Публикуват се съобщения за самоубийства на докарани до отчаяние, разорени поборници. Споделят се впечатления от срещите със старци с кръстове и ордени на гърдите, които просят милостиня от коравосърдечни министри. В края на биографиите на "все още останалите живи" задължително се включват затрогващи сцени на бедни вдовици, дрипави дечица и на сакати, на болни и окаяни старци с "изгаснал плам в очите". И там, където се дава пенсия, тя се оказва прекалено малка, за да покрие огромните нужди, а там, където възрастта не е "преклонна", е "напреднала" и отново предполага съчувствие и благоразположение. Притежаваните хотели са скромни постройки, а заеманите длъжности - неподобаващи и подиграващи се с "извършеното за родината".

Мислена в опозицията преди и сега, смъртта е двойна, чужда и собствена, реална и символна. Мислена от гледна точка на една своеобразна автобиография на публичното присъствие на поборниците, тя е непрекъснато умиране, което започва с първия порив към свободата и завършва със светотатствения нихилизъм на освободените. Не достъпът до заслужените блага остава непотвърден, а въобразеният статус на живите паметници, които трябва да бъдат съхранявани за поколенията и охранявани от посегателствата на времето, едно различно национално представителство, което да бъде показвано само на празници и погребения и което да пребъде във фамилиарно-народната вечност на спомена.

Една българска фамилия

Иван Бобевский, бащата на Кольо и "неуморният редактор" на "Юнак", подписващ се с псевдонима Фасулков (изписано на латиница) е съдържател на хотел "Тетевен" - сградата, от която се развяват черните знамена на погребението. Любомир Бобевский, чичото на Кольо и съчинителят на "Последен дар" (последният от трите некролога, в който момчето е сравнено с Витлеемската звезда на един втори Христос), е известен казионен поет, автор на военни маршове и химни и на не толкова официозна проза като "Кървави разкази за Балканската война" и "Синът на ветерана-инвалид".

Рециклирането на миналото, слепването на социално и историческо в репрезентациите на националната хероика удължава цикъла на обезпеченото (от държавата) съществуване - макар и с ограничения, законите за поборниците и опълченците продължават да действат до 1944 година, но поема и понася риска от дескрализация на героите, прокарваща линия на приемственост между гротескните публични образи на "войводите-дворяни" и негативните определения на заслужилите партизани.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Биографията и снимката на Иван Бобевски е поместена в последният брой 49-ти от 1898 година, а тези на Стоянов в първия брой от 1899 година. [обратно]

2. По време на обсъждане на законопроекта за поборниците и опълченците Петко Каравелов говори за "някакво си поборническо опълченско дружество", а Георги Боршуков не включва "Юнак" дори в групата на най-непопулярните периодични издания. [обратно]

3. Стоян Заимов е председателят на обединените поборническо-опълченски дружества, а Марко Балабанов, освен като член, е привлечен в делегацията на дружествата пред Народното събрание за внасяне на законопроект за подобрение на положението на поборниците и опълченците. [обратно]

4. Из речта на Лазар Стоянов по повод честването. [обратно]

5. Поборническо-опълченските дружества са под официалното покровителство на княз Фердинанд. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Статии и книги

Апостолова 2003: Апостолова, Зоя. Гимнастическите дружества в България и приносът на "Дунавски юнак". // Лом за развитието на физическата култура. 1895-1945. София: АИ "Марин Дринов", 2003.

Балабанов 1904: Балабанов, Марко. Предисловие. // Балабанов, Марко. Страница от политическото ни възраждане. София, 1904.

Бобевский 1913: Бобевский, Любомир. Кървави разкази за освободителната война на Балканите. София, 1913.

Бобевский 1934: Бобевский, Любомир. Синът на героя-инвалид. София, 1934.

Бурний 1899: Апел към младежта. Юнак, бр. 12-13, 1899.

Генадиев 1898: [Откъс от речта на Никола Генадиев на Бузлуджа по повод честването на тридесетгодишнината на Хаджи Димитър]. // Юнак, бр. 31, 1898.

Държавен 1880: Държавен вестник, бр. 50, 1880.

Златев и др.: Златев, Любомир и др. Русенско Поборническо-опълченско дружество: Документален сборник: Ч. 1-2. Русе: Изд. Държавен архив, 2003-4.

Икономов 1888: Икономов, Тодор. Самохвалствата на патриотите и истинското положение на България. Русе, 1888.

Официальных 1878: Официальных распоряжений и документов по болгарскому краю. Выпуск 5. Константинопол, 1878.

Симидов 1972: Симидов, Филип. Прочутият Филип Тотю Войвода. София, 1972.

Симидов 1994: Симидов, Филип. Васил Левски. Две непубликувани биографии. В. Търново, 1994.

Стенографски 1880: Стенографски дневници на Народното събрание, 1880, II ОНС I РС, с. I/163, I-I/254, II-I/262, 281, III- I/352.

Стенографски 1895/6: Стенографски дневници на Народното събрание, 1895/6, VIII ОНС, II РС, с. 1/753, I-I /891, II-II/587, III-II/616.

Вестници

Мир, Независимост, Нов отзив, Плевенски глас, Христо Ботев, Юнак.

Списания

Поборник-опълченец.

 

 

© Галина Гончарова
=============================
© Електронно списание LitеrNеt, 27.08.2006, № 8 (81)

Текстът е четен на: Интердисциплинарна конференция на Философски факултет към СУ "Св. Кл. Охридски" в Гьолечица на тема: "Смъртта", май 2006. Предстои да излезе в сборника по повод конференцията.