Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИГРИ, АВТОМАТИ, СПОРТ - "МОРАЛНОТО УДОВОЛСТВИЕ" СРЕЩУ "БЕЗПОЛЕЗНОТО УВЛЕЧЕНИЕ"
(Бележки върху дебата за националното възпитание в междувоенното време)

Галина Гончарова

web

"Спортът е главната школа на етично възпитание днес."

Дадена в курсив, тази патетична констатация разделя припознаващия се като ницшеански размисъл за силния, биологично оправдан егоизъм, който трябва да детронира слабия, асоциален индивидуализъм и да върне към живот рицарския дух и суровите нрави на средновековието от откровението за новия духовен субстрат на една "практическа" програма за "подмладяване" и нравствено преобразяване на българската нация след войните. Става въпрос за уводната и тезисната част на статията на Стефан Йовев "Революция в етиката" от бр. 1 на "Философия и социология" от 1941 година. Аргументацията следва популярната сюжетна линия на антилиберализма за боледуващата и оздравяващата цивилизация. Историята на случващото се в настоящия момент започва с израждането в лицето на "безпочвените интелектуалци, болезнените сектанти, снобите, пацифистите, марксистите, ремкеянците, анархистите, есперантистите и пр. алтруисти и обновители на света." Продължава с войната и пречистващата екстатика на "борбата, великодушието и смъртта". И завършва със срещата на забравеното "автентично" минало - златния век на "физическото и духовно равновесие", със страстно призоваваното "неосквернено" бъдеще - "новата ера на националния колективитет и соматичния ренесанс".

При скрупульозен преглед на дясно ориентираните политически и културни списания от 30-те и 40-те години на 20-ти век в България ентусиазираният изследовател не може да избегне известно количество настойчиво натрапващи се в обсега на неговата рефлексия, факти и изводи. Първо, че в резюмиран вариант цитираната статия излиза и в "Нация и Политика", през същата година, като единствената съдържателна корекция е акцентирането върху българския контекст и конкретната приложимост на "новата етика". Посочва се нуждата от създаване на висша школа за физическо възпитание и се ситуира българското като "пазител на най-здравото селячество в Европа" и като емблема на една развита народностна култура - "мощно, първично, разнообразно изкуство, което едва ли се среща у друг съвременен народ". На второ място се налага заключението, че Стефан Йовев е най-малкото специален случай на впечатляваща идеология с висок заряд. Подобни текстове, макар и с нееднаква претенция и степен на теоретизация, буквално наводняват цялата преса - от репортажи на гимнастически представления и "идейни платформи" на третото поколение до отразявания на конференцията по повод законопроекта за физическото възпитание от 1931 и книги като "Великобългарската младеж" на Найден Шейтанов и Найден Памукчиев. От една страна, те илюстрират европейските журнално-философски моди на времето между двете световни войни с култа към тялото, водача и държавата, а от друга - конструират публичните образи на различни обществени организации, които си оспорват монопола върху националното възпитание.

Тези организации могат да бъдат разделени на няколко групи - "патриотични", спортни/гимнастически и "нравствени". "Патриотичните" - това са "Родна защита", "Кубрат", "Съюз на националните легиони", "Отец Паисий" със съответните младежки подразделения. Спортни и въобще свързани с определен тип физическа активност са Съюзът на българските гимнастически дружества "Юнак", Скаутската организация, Българският туристически съюз и Юношеския туристически съюз, Българската национална спортна федерация и др. И накрая "нравствените" - Съюзът на българските православни братства, Българският неутрален въздържателен съюз, Българската въздържателна федерация, отчасти Женският съюз. Всички те чрез своите органи - вестници и списания, прокарват линии на разделяне и сближаване, на конкуренция и сътрудничество, на критика и одобрение, за да отстоят присъствието си в публичното пространство. В една или друга степен, те всички са повлияни от европейския модел на формална и неформална грижа за "одържавяването" или "национализирането" на младите поколения с неговите "най-изчистени" варианти - прословутият лозунг на Мусолини "Дайте път на младежта" и Hitlerugend.

Така например, през 1932 г., по страниците на "Здраве и сила" (орган на съюз "Юнак") се разгръща дискусия по повод "ботевката" - парадната униформа на юнаците (зелена куртка, брич, ботуши, бял калпак, бяла риза и кожен пояс за мъжете и зелена пола и бяла риза за жените). Изказват се предположения да бъдат въведени като задължителни български шевици и други "народностни елементи", за да заместят/изместят чуждите заемки - полската хусарска кройка и украса. На свой ред те са атакувани с аргумента за светостта на спомена за генеалогичното начало на българска гимнастика - подвизите на Раковски и Ботев, "които са носили все същата тая форма, без да се занимават какво в нея е полско и какво не". Накрая надделява мнението, че юнаците, макар и да оценяват като привлекателни дългите панталони на випускниците и палтата на авиаторите, родозащитниците, кубратистите или като евтини и удобни екипите на туристите, ловджиите и колоездачите, трябва да не се срамуват от своята "форма" и да бъдат верни на въплътения в организацията истински дух на българщината, още повече че тя е и доказала своята жизнеспособност и обществена ценност1.

"Юнак" е най-старата от горе цитираните организации. Тя съществува от 1898 г. и е под официалното покровителство на царското семейство. В спора за "формата" именно фактът, че е утвърдена и добре позната на широката публика, се оказва от решаваща роля. Всъщност нейното ръководство и членове демонстрират особен усет за рекламни и популистки стратегии, които да съхранят статуквото в условията на "новото време", стъпвайки върху една непрекъснато (пре)потвърждавана и обновявана идеология на нуждата от морализиране на българската телесност, като дългогодишният авторитет и националното значение се оказват еднакво важни постановки за "(не)приятелското" обкръжение.

Подобни стратегии не са чужди и на организации с по-малък опит. Така въздържателите печатат отзиви за изявите на туристите и Женския съюз, а спортистите се оплакват от произвола на учители по гимнастика, които по всякакъв начин възпрепятстват техните изяви. Едновременно се върви в посока към еманципация и асоциация. Съюзи се разцепват (през 1926 г. съюзът "Юнак" се разделя на две организации) или прерастват във федерации. Представителни издания се кооперират по злободневни въпроси или се конфронтират за други. Гарантирането на практическото, материално оцеляване - членския внос и касите, държавните облекчения и субсидии, се мисли в пряка зависимост от концептуалната устойчивост и способността за мобилизиране на емоционалния ресурс на настоящи и бъдещи членове. Още повече че е налице нежеланието или по-скоро невъзможността да се напусне траекторията на позоваване на поколението, традицията и нравствеността, които чрез/с войните са "се разкрили" като оборотни публични клишета със солиден символен капитал. Решението (на проблема за престижа и влиянието) е видяно в присвояването на ефективните шаблони и/или в изказването им по начин, който да "фиксира" симпатиите. Именно в този контекст на една осведомена и овладяваща техниките на групов (само)контрол и инициатива публичност, се озовава и "играта", като маргинална и несъществена тема, която трябва да бъде извадена "на открито", за да се превърне във фокус, разполовяващ, напрягащ и ангажиращ общественото внимание.

В изданията на разглежданите организации "играта" се представя като (де)градация на определени телесни и духовни активности. Те се степенуват отрицателно и положително в зависимост от представената дейност и съответната рекламна стратегия. Христо Гръблев описва съюза Юнак като "народна организация, в основата на която лежи играта, разумната игра, която е в природата на всеки, и стари, и млади, и води до физическо и духовно закаляване"2. За автора е очевидно, че става въпрос за гимнастиката, която е съобразена с народните обичаи, възпитаваща, оздравяваща и развиваща естетическите и физическите способности. Тя привежда в хармония телесното единство като натоварва едновременно всички мускули и култивира воля, издръжливост, мъжество, "високо гражданско народностно съзнание". Тя поощрява общностното чувство и пресича корена на опасния индивидуализъм. Гимнастиката носи "морално задоволство", укротявайки пороците и безразсъдните желания в (гледката на) стройните редици и фигури на правещите "ритмични упражнения".

Под нея на въображаемото второ стъпало се разполага "спортът". Той е неравностоен и в най-добрия случай производен на гимнастиката, защото, въпреки че пропагандира физическата култура, е късна европейска мода, а не дълга традиция, защото профилира - развива една способност и натоварва точно определи мускули и защото води до пристрастяване, опасно за всичко природно, родно и благонравно. Спортистите се затварят в клубове и зали, следят и участват с особен ентусиазъм в международни първенства и се отдават на разгорещени битки и съперничества. Позицията на гимнастиците постоянно се движи в регистрите на амбвивалентността: "Спортът е полезен елемент, но води до увлечение". Той е "школа на характера", но е съпътстван от вредни обществени явления като шампионство - постоянно желание за надмощие, спортстменство - състезанието като цел, а не като средство, и рекордьорство - пресилването в името на победата.

На последно място в низходящата поредица на играта е футболът, който не просто накърнява хармоничното съотношение между част и цяло, между тяло и душа, но извращава и разрушава човешкото устройство: "Футболът е най-опасният спорт. Той е за ленивите, слабите ученици, за богатите и безделниците. Той развива прекомерно краката, белите дробове и гръдния кош, за сметка на други важни органи и мускули. Стадионите са арени на животински страсти, които отклоняват младежта от правата физическа подготовка"3.

В отговор на скритите и явни атаки на "юнаците" спортистите предлагат алтернативна схема на моралната и физическа полза от "модерните игри", която методично преобръща негативните характеристики. Спортът има предимството пред гимнастиката да бъде актуален и "да надгражда" простите и съвсем безинтересни за българската публика гимнастически упражнения. Той е изборът на младежта, която иска да вземе в свои ръце бъдещето на отечеството, изковавайки съвършеното тяло и дух, а не бащинска грижа за поколението, която му отнема свободата и творческата инициатива. Връзката наставник/ръководител - наследник/ученик, толкова естествена за гимнастическите програми, е отхвърлена като неприемлива за една достатъчно дистанцирана от биологичната си предопределеност класа, която намира определението и призванието си, на първо място, в саморазвитието и самовъзпитанието.

Спортът отговаря на модерната антропология на свръхчовеците. Той е не просто средство за възпитание и хармонизиране на връзките между душата и тялото. Спортът е най-висшата изява на човешкия дух и воля - задвижване на телесния механизъм на победата. Той обслужва нуждите на "телесното аз", което се съпротивлява, напада и получава надмощие - над противника или над собствената слабост. Оттук, на второ място, главният недостиг на гимнастиката е, че е колективна, че е "изкуство, а не борба".

Опозицията част-цяло също е снета в симетрията на вътрешното и външно усилие: "Смисълът на модерния спорт е да осигури успоредно едновременно развитие и усъвършенстване на мускулите и волята, на тялото и характера"4.

В изданията на т.нар. патриотични и нравствени организации, гимнастиката и спортът получават еднакво, "по равно", положителни коментари. Те се разглеждат като явления от един и същи порядък, асистиращи изграждането на новия свят на мъжествените, силните и добродетелните.

"Обединението" и "въздържанието" на нацията/младежта са идентификационни емблеми, достатъчно пропускливи за ограничените, в полето на физическото, претенции за подялба на общественото внимание и одобрение. По-интересно в случая обаче е наличието на общи места в интерпретацията на играта. Тя се степенува и съответно представя чрез опозициите свое-чуждо, полезно-вредно, старо-ново. Понятието се мисли като разбиращо се от само себе си и към него се прикачват също толкова естествени определения - "спортна", "гимнастическа", "народна", "младежка", които да "внедрят" и откроят играта в овластеното от общественото мнение говорене за/на националния идеализъм и така да легитимират посланията на отделните адресанти и агенти.

За да бъдат наложени игрите в българското публично пространство на 30-те и 40-те години, най-напред трябва да бъдат подведени под рубрики с положителен знак и след това да бъдат асоциирани с шлагерите на дискурса. В среда, чужда на традицията на "homo ludens" и затворена за критическа рефлексия върху културните основания на играта, това е единственото възможно движение за приобщаване към европейските образци и за постигане на най-елементарно ниво на разбиране по отношение на регламентираното удоволствие, и то не в умерено хедонистична, а в чисто "здравно-аскетична" перспектива.

В края на 1928 г. в София излиза първият брой на списание "Фортуна" - "орган на интелигентните любители-играчи в България". То е билингва (езиците са български и немски) и с живописно оформление (на корицата има рисунка на богинята на късмета, с рубенсови форми, с едната ръка държаща рога на изобилието, а с другата хвърляща зарове), но има твърде кратко съществуване - 3 броя. Редактор е някой си Е. Грюнефелд, който по всяка вероятност е единственият му сътрудник (ако името не е и псевдоним). Наред с тривиалните, дори вулгарни апологии на играта на рулетка като "предизвикателство за истинския мъж", "схватка със случайността", "изтънчена наслада" и "вълнуващо приключение", мимоходом, но с наивна настойчивост /находчивост се вмъква и българският контекст. Привеждат се статистики, според които парите от данъчни постъпления идват главно от картите, таблата, рулетката, билярда, като сумите достигат до 20 000 000 лева. Нито един път играта на рулетка не се назовава "хазарт". Тя е "великият спорт на ума", редовна и хармонична гимнастика за разума. Появяват се и задължителните опозиции, и то в изчистен вид. Има добра и лоша игра и съответно опитни и неопитни играчи, защото като всички "спортни дейности", победата се постига благодарение на щастливата комбинация от високи лични качества и усилена тренировка. Въпросната комбинация е разяснена от автора в седем подточки, като започва със силните нерви и завършва със заделянето на половината от печалбата, която да не бъде употребявана до края на залаганията.

В почти всички текстове от трите броя на "Фортуна" именно "спортът" е думата, задаваща вестникарския алгоритъм на поканата за присъединяване към скромната читателска общност на списанието и към голямата общност на "добрите играчи". Непрекъснатото повторение и уточняване е търсеното социално, родно алиби за "осветляването" и "облагородяването" на активности, за които е редно, позволено, обичайно да се говори само в негативен план. Краткият живот на списанието е своеобразно доказателство за консервативността в репрезентациите на (удоволствието от) играта. От друга страна обаче, то е свидетелство за успоредно извършващите се опити да се популяризира, "колонизира" и дори комерсиализира неморалното, забраненото и необщоприетото: "Разбира се, тартюфите, фалшивите моралисти веднага ще въстанат и ще кажат, че добродетелните хора не бива да играят... но ние, без да влизаме в полемика с тях, ще заявим, че играчи винаги ще има. Нашата цел ще бъде да изнесем всички новости на игралния свят и ще разбулим мистерията"5.

"Добродетелните хора не бива да играят". Подобни възгласи заливат брошурите и програмите на въздържателните дружества и съюзи. Те намират обяснение както в идеологията на движението, така и в специфичната ситуация на 40-те, когато зачестяват инициативите да се "одържавят" и побългарят игрите/хазартните игри, като например внасянето на законопроекти за засилване на приходите на държавата чрез откриване на хазартни домове.

В началото на 1933 г. в София и Пловдив се поставят игрални автомати в/до главни локали и кафенета. Те са анонсирани като "спортни ротативни машини" с цена за едно завъртане - два лева. С решение на Министерството на финансите част от приходите се предоставят на Общия съюз на пострадалите от войните, а управителният съвет на съюза се натоварва с ролята на посредник между собствениците и официалните власти. Оттук и необичайната, но твърде успешна рекламна кампания: "Дайте два лева, играйте за инвалидите". Реакциите, разбираемо, са бурни и несдържани. Вестник "Трезво общество" - орган на Българския неутрален въздържателен съюз, посвещава в продължение на три години (от 1933 до 1936) цяло каре от първа страница на "сатанинските машини", като постепенно се натрупват огромно количество емоционални и "рационални" аргументи.

Първите агресивно възпроизвеждат ниските кодове на "родното" в стилистиката на скандалната и криминална хроника. Рисуват се апокалиптични картини на всеобщата поквара, на чудовищното разкъсване на моралните връзки на/в общността:

"Играе смутено озъртащият се интелигент, играе простият бедняк, с жестоката гримаса на сиромашията, играят подхлъзналите се бащи, оставили нещастни деца и жени... машините поглъщат народните надежди"6.

Идентичностите се разпадат. Свещеното минало и крехкото бъдеще на народния континюитет изтичат в ускорения ход на модерния Содом: "Кощунстват с паметта на героите, когато въздухът е наситен с дух на разложение и главоломен набег към наслади, които тровят младото поколение..." (вж. Спортни 1934).

Погребаните и забравени мъченици срещу озлобените и отчаяни живи развалини на войните, безскрупулните спекуланти срещу пазителите на нравите, страстните индивидуалисти срещу родолюбивите въздържатели, вегетиращите срещу трудещите се - това са само част от противопоставянията, в които "деградират" играта и нейните жертви. Вторите аргументи, "рационалните" - апелират към здравия разум - пропиляването на добитото с много труд, ефимерните печалби, загубата на ценно време (за учене, самоусъвършенстване и общественополезни дела). За "по-просветените" се разобличават необикновените легитимационни сръчности и дискурсивни машинации на защитниците на автоматите. Порицана е сложната държавна игра на социална справедливост, в която стремежът за лично обогатяване на властимащите е маскиран като животоспасяващо националната икономика дело: "Самозабравили се властници превръщат трагедията в пикантна история, говорейки за криза и финанси" (вж. Спортни 1934).

Разконспирирана е неправомерната (зло)употреба на прилагателното, с което се манипулира обикновения гражданин, като му се внушава, че става въпрос за занимания с висок обществен авторитет. През февруари 1933 г. Българската национална спортна федерация приема резолюция срещу изкористяването на спортното име за потулване на "единствения смисъл на думата комар"7.

Скандалът с автоматите поставя проблема както за чистотата на дискурса и опасността от деградация на играта, така и за "размножаването" на (груповите) идентичности в метаморфозите на идеята за националното възпитание. Към протестните акции се присъединяват Българската Национална Спортна федерация, Женският съюз, Съюзът на свещеническите братства, Българският учителски съюз и др. В краят на 40-те той вече е решен. През 1941 г. след активна обществена дискусия е приет закон за организиране на българската младеж. Член 3 и 4 от него гласят следното: Чл. 3. За постигане на означената в чл. 2 цел, организацията си служи: с телесни упражнения, спорт, строево и предказармено обучение, полски занимания, народни и други игри..."... Чл. 4. Организацията "Бранник": а) ръководи и надзирава работата с... във всички училища и във всички младежки организации от какъвто и да било характер и които са създадени с каквато и да била цел" (курсивът е мой) (Памукчиев, Шейтанов 1941: 181).

Легитимацията е финализирана, стойностите и определенията - фиксирани, асоциацията/федерацията - осъществена докрай.

На 23 август 1934 г. Министърът на финансите г-н Тодоров приема делегацията на Българския въздържателен съюз и обещава, че на 1 август 1935 г., достигналите цифрата 200, автомата ще бъдат иззети от страната. През същата тази 1941 те все още са на обичайните си места.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Виж по-подробно сп. Здраве и сила, 1932, бр. 3-6. [обратно]

2. Сп. Здраве и сила, бр. 8, 1933. [обратно]

3. Сп. Юнашко село, бр. 5, 1924. [обратно]

4. В. Спортен преглед, 5 април, 1924. [обратно]

5. Сп. Фортуна, бр. 1, 1928. [обратно]

6. В. Трезво общество, 15 април 1934. [обратно]

7. Виж в. Трезво общество, 15 април 1943. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Йовев 1941: Йовев, Стефан. Революция в етиката. // Философия и социология, 1941, бр. 1.

Памукчиев, Шейтанов 1941: Памукчиев, Н., Шейтанов, Н. Великобългарска младеж. София, 1941.

Спортни 1934: Спортни ротативни автомати. // Трезво общество, 1 март 1934.

A history 1997: A history of Young People of the West. Cambridge, Massagusetts, London, England, 1997.

Wohl 1979: Wohl, Robert. The generation of 1914. Harvard edition, 1979.

Списания

Здраве и сила, Философски преглед, Фортуна, Юнашко село, Отец Паисий.

Вестници

Трезво общество, Спортен преглед, Юнак.

 

 

© Галина Гончарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2007, № 9 (94)