Гинка Георгиева

web

Елин-Пелиновият цикъл „Под манастирската лоза“ напомня онзи далечен и труднодостъпен извор от приказките, даряващ нов живот. Не е нужно да си пръв сред юнаците, за да отпиеш „жива вода“ и да се влюбиш още по-силно в живота. Достатъчна е само волята да искаш да изживееш смислено и щастливо земните си дни. Тази „жизнеутвърдителна книга“¹, по думите на проф. Константин Гълъбов, разказ след разказ моделира и утвърждава пред читателите една привлекателна и дълбоко мъдра философия за човешкото битие, която „не отрича радостите в живота, а смята, че те са неговият единствен смисъл“²

Корените на ведрото авторово светоотношение, насищащо открай докрай макротекста, са колкото зрими, толкова и дълбоки, отвеждат към старото българско време - когато християнството, наложено у нас преди всичко по политически причини, среща виталното - и затова дълго съпротивляващо се - езичество. Така стигаме до генезиса на българската народна вяра, който обяснява нейното своеобразие.

Неспособен да изкорени езичеството, българинът съвместява неговите вярвания с ценностите и ритуалните практики на християнството. Резултатът - една причудлива, бодра и калена във всякакви житейски изпитания психика - приела любовта към Бога и ближния за свой висш нравствен закон, но избрала именно земния живот за постигане на прастария човешки копнеж за красота, щастие и хармония.

Този живот утвърждава Елин Пелин в творбата си „Под манастирската лоза“ и неслучайно я определя като „най-хубавата“ и „най-човечната“³. В нея наистина диша топло човеколюбие, родено от дълбокото убеждение на писателя, че доброто и злото са неотменни страни на човешката същност, че без едната от тях не би могло да се опита вкусът на свободата, да се познае удовлетворението от постигнатата победа над себе си, да се изживее тържеството на Божественото у човека. Така, вървейки по своя земен път, лъкатушещ между мрака и светлината, човекът се приобщава към Естественото, но не без благословията на Бога. Почти неусетно се потапяме в магията на одухотворената и лиризирана художествена действителност, която спомня прекрасния свят на приказките. Впрочем така ги назовава и самият повествовател - „приказки, пълни с поучение и мъдрост“ („Отец Сисой“).

Направените аналогии по отношение на посланията и на емоционалната тоналност между разказите на Елин Пелин и една от най-популярните фолклорни разновидности могат да бъдат продължени и на друго равнище - своеобразие на жанра. Без да отстоява тезата за преднамерено търсена от Елин Пелин жанрова прилика между разказите от цикъла „Под манастирската лоза“ и народните приказки (в едно интервю писателят заявява, че творбите му не са плод на концепции, а следствие на „душевни състояния“⁴), настоящото изложение предлага само възможен прочит на цикъла „Под манастирската лоза“.

Установяването на близост с един архаичен (фолклорен) модел може би ще свидетелства за следи от митологично мислене, вероятно неосъзнато, у човека от по-ново време. Вярно е, че т.нар. „исторически човек отдавна е възприел линеарния ход на времето, противопоставяйки се на човека от традиционните общества, който е завладян от носталгията по периодичното завръщане към митичното време на първоизворите“⁵: смисълът на това Мирча Елиаде определя като „архетипи и повторение“. Сполучливата имитация на древния първообраз конституира и остойностява представената в Елин-Пелиновия цикъл „нова религия“ - така се е живяло преди, значи така трябва да се живее. Имплицитно се налага безспорен образец за житейско поведение.

Доминиращата нравствена проблематика в художествената творба определено насочва към една от трите разновидности на българските фолклорни легенди - етическите, които „описват взаимоотношенията на човека с Бога или други свръхестествени същества (или пък лица, възприемани като свръхестествени във фолклора, например светците), като чрез тези взаимоотношения се тълкува смисълът на житейските норми и вярвания“⁶.

Естествено възниква въпросът, повече на легенди или повече на приказки наподобяват разказите от разглеждания цикъл. Тук ни най-малко не става дума за хаотично лутане сред фолклорното многообразие, тъй като на практика разликата между двата жанра е едва доловима. В книгата „Когато Господ ходеше по земята“ Албена Георгиева прокарва границата между тях чрез присъствието/отсъствието на вяра в разказваното: „...като отпадне вярата в буквалната истинност на легендата, тя се превръща в приказка... тя престава да е разказ, който обяснява света и тълкува отношенията между човека и свръхестествените сили, престава да е мотивировка за съществуващата нормативност - престава да е легенда“⁷. (По-нататък в разработката паралелите между литературния и фолклорния текст също ще се основават на цитираната книга.)

Контурите на вярата в истинността на това, което се изобразява в Елин-Пелиновия цикъл, естествено не покриват напълно семантиката на понятието вяра, стане ли дума за фолклорната легенда. Да вярваш в разказаното от легендата, означава то да не буди никакви съмнения у възприемателя. Докато в произведенията на изящната словесност, дори когато претендират за реалистичност, читателят е наясно с условността на написаното, т.е. „предизвестен“ е за фикционалността на художествения текст.

В „Под манастирската лоза“ човекът търси Бога, но иска да живее на земята, цени доброто, но не му е чуждо и злото, страда, но жадува радост и веселие, беден е, но не е загубил вкус към красивото. В такава „религия“ се очаква да повярва читателят, за да бъде животът му по-лек и щастлив. Неслучайно цикълът е увенчан с една прекрасна картина, в която страданието и обезверението са надмогнати от надеждата, красотата и добротата: „Хората не падаха духом, не униваха. У тях се събуди желание за труд и за по-хубав живот... Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, която сгряваше, ободряваше и привързваше към живота“ („Веселият монах“).

„Просто, разбрано, увлекателно“⁸ , без да нарушава собствената си „златна мярка“⁹ при писане, Елин Пелин успява да провокира читателя и да го подтикне към преосмисляне на разбиранията му за добро и зло, грях и праведност, любов и омраза. Тези необичайни виждания всъщност са изказани не от повествователя, а от „добрия игумен отец Сисой“, чието присъствие в текста има по-сложна мотивировка.

Наративът е структуриран така, че би могло да се създаде впечатление за известно дублиране на разказваческите функции. Преди всичко обаче трябва отново да подчертаем, че текстът на целия цикъл, диалогизирайки с християнския канон, разгръща и отстоява по-различно знание за света на хората. Неговата зрялост и безспорност се доказват преди всичко чрез „житейската опитност“ и „светата мъдрост“ на „самаго отца Сисоя“, който неслучайно е сладкодумният разказвач на десетте „приказки“.

Почти противоположни са характеристиките на повествователя, госта на добрия игумен. Неговата основна задача е да „документира“ чутото и да съхрани знанието. Той е млад, безгрижен и неопитен, но това ни най-малко не го конфронтира с мъдрия беловлас старец. Между младостта и старостта осезаемо протичат сили на привличане, те дори се допълват взаимно. Именно тези сили създават нужния „доработващ контекст“¹⁰, задължителен и за фолклорните легенди, благодарение на който се разчита смисълът на макротекста - животът трябва да се живее тук и сега, преживените мигове са „утаени съкровища“ („Отец Сисой“) на мъдростта, която само старостта е привилегирована да познае. Всички „приказки“ на отец Сисой, последвали въвеждащия разказ, на практика само онагледяват и потвърждават истинността и благословението на „новата религия“.

Установените дотук сходства между фолклорния и литературния текст имат проявление и на сюжетно равнище. Вложеното в тях „подреждащо и регулиращо знание“¹¹ добива плът и кръв в интрига с конфликт и развръзка, т.е. получава своя житейска проекция, която подсилва автентичността на внушението.

Независимо че във всяка от десетте „приказки“ на игумена отец Сисой се оглежда само къс от многоликата действителност, те не заживяват напълно свой собствен и необвързан живот, напротив, усещането у читателя за дълбокото им родство е непреодолимо. Обяснението за подобно усещане откриваме основно в характера на конфликта. Какво поражда сблъсъка и какви са последиците от него - това са въпросите, чиито отговори са идейното средоточие на Елин-Пелиновия цикъл „Под манастирската лоза“.

Едно срещу друго се възправят двете вечни начала в света - Доброто и Злото, намиращи се в непрестанна борба помежду си откакто свят светува. Формално погледнато, по своите видими параметри сюжетните конфликти са разгърнати в контекста на християнската идеология, поради което основните етически категории се представят чрез сблъсък на добродетелта с порока, като в отделните разкази получават разнообразни персонификации. Естествено, повествованието всеки път е ориентирано по посока на доброто. Само на пръв поглед обаче нещата изглеждат толкова опростени.

Верен на стремежа си да бъде „правдив“¹², когато пише за „живота и за живите хора“¹³, Елин Пелин търси разрешение на извечния двубой между доброто и злото, отново в лоното на българската народна вяра. Интерпретацията на тези две етически категории в макротекста не воюва с християнския нравствен кодекс.

Без да е атеист или „прекален светец“, човекът в Елин-Пелиновия художествен свят въплъщава и доброто, и злото, а „животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше по своему...“ („Пророк“). Такова е съдържанието на човешкия живот тук, на земята. И всеки опит да се отмине високомерно истината, да се съди сурово и безмилостно грехът, да се търси заслон от изкушенията в аскетизма на християнството или да се избере бягството от „суетата“ на живота е всъщност бягство от Природата и от Бога. Това обяснява защо на сгрешилите, но избрали живота хора Бог гледа със снизхождение и разбиране, породени от любовта му към тях, защо бедността не е порок, защо влечението на плътта е и радост за душата. А онези, които са се отрекли от живота, от своето природно начало или пък до такава степен са се отдали на борба срещу злото, че изгубват способност да го разграничават, също са санкционирани от Бога, като им е дадена, разбира се, възможност за прозрение и покаяние.

Посланието на цикъла „Под манастирската лоза“ е за повече любов, за снизходителност и за разбиране на човека, на неговия живот - низ от добри и не толкова добри помисли и дела. Идеята да се живее така неслучайно е вложена в устата на „мъдри и смели старци“, чрез които се осъществява преходът от миналото към настоящето, от живота „преди“ към живота „сега“. Утвърждава се популярният за традиционните общества принцип за повторение на архетипа: „Бог вижда - каза един от старците, - че живеем така, както са живели хората от веки веков“ („Пророк“).

Очевидно е, че в Елин-Пелиновата творба животът в настоящето и бъдещето получава своето съдържание и смисъл във и чрез миналото - „Великото Време“¹⁴ на първоизворите. Художествено убедително и житейски правдиво писателят свързва отстоящите една от друга исторически епохи благодарение на устойчивостта на нравствените ценности, възприемани от всяко следващо поколение като свещено наследство от дедите. Приемствеността на етическите норми поддържа и регулира взаимоотношенията между хората. Континуитетът на поведенските правила се отразява и върху облика на хронотопа - друг показател, по който може да бъдат наблюдавани литературният и фолклорният текст. На първо място, в „Под манастирската лоза“ прави впечатление отсъствието на определени координати за време и пространство, което улеснява съотнасянето на повествованието с Началото, „когато Господ и светците все още са били на „земята“ и са се движели сред хората“¹⁵. Това е време, в което съществуващото продължава да се доустройва, за да се превърне в норма за идните общества. „Двойната принадлежност“¹⁶ на времето е характерна за разглежданите текстове. Внушението за отдавна минало време се постига опосредствано - в нито един от включените в цикъла разкази не е упоменато кога и къде се случва действието. Възможното в „приказките“ на беловласия и мъдър отец Сисой е немислимо за настоящето и обозримото минало на читателя. Това обаче нито подчертава, нито увеличава дистанцията, напротив - само се указва как да се живее и най-вече защо трябва да се живее по този начин, придава се универсалност на знанието за света.

В тясна връзка с необикновеността на хронотопа са свръхестествените персонажи, които „населяват“ макротекста. И тук, както и във фолклорните легенди, това са познатите от Библията герои - Господ, Христос, светци, дявол, а когато особеният „произход“ липсва, персонажът е белязан с нещо изключително („Жената със златния косъм“). Необичайността на тези герои до известна степен ги противопоставя на околните, без да ги разделя напълно. Защото от това, как те ще изживеят драматичните си вътрешни колизии, как ще реагират на случващото се на земята, в света на хората, част от който те едновременно са и не са, от избора, който ще направят, се определя съдържанието на понятията Добро и Зло, грях и праведност, щастие и нещастие. Намесата на героите със свръхестествен произход въдворява порядъка, от който има нужда животът на хората, за да се оценности.

В цикъла „Под манастирската лоза“ е преосмислено например виждането за светците - в съответствие с намерението на писателя да интерпретира по своему християнската доктрина. В отговор на въпрос, зададен му във връзка с подбудите за написване на творбата, Елин Пелин казва: „Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги - житията на светците. Той (чичото свещеник - б.м., Г. Г.) ми ги даваше и аз съм ги чел. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни МОИ разбирания за светците“¹⁷. Противоречието, заложено у тези персонажи, в представите им за добро и зло, за добродетелност и порочност, както и тяхната еволюция по посока на онова добро, което утвърждава не примирения и покорния, а деятелния и борещия се човек и приема живота такъв, какъвто е, също удостоверява „истинността“ на „новата религия“.

И в християнството, и в разглежданата литературна творба знак за божието присъствие е чудото, представящо неограничените възможности на Твореца, както и неговата позиция по един или друг „спорен“ въпрос на земята. Изследвайки спецификата на българските фолклорни легенди, Албена Георгиева също откроява сред тях чудото - „фокусът, в който се съсредоточават и изясняват особеностите на легендарното повествование...“¹⁸. Навсякъде тези намеси утвърждават нравствени ценности, които изграждат ориентири за човешко поведение.

Божественото в отделните разкази на цикъла има разнообразни проявления - то се явява там, където си противодействат различни гледни точки за земния живот на хората, чрез него се дава шанс за просветление на заслепените, то е и висшият съдник, когато нещата са непоправими и в ущърб на природното начало.

В сравняваните текстове чудото е възможно единствено в отминалите времена, чрез него съвременният свят получава „статут“, т.е. всичко, което се случва, е регламентирано и не е нарушение на християнската нормативност, напротив, то е „сътворено“ от човека и е благословено от Бога.

Настоящото изложение проследи общите черти в структурата на цикъла „Под манастирската лоза“ и на българските фолклорни легенди. Очертаните сходства, макар и да не са плод на предварително обмислена от Елин Пелин концепция, са отражение на по-особения поглед на българина към християнството като идеология: писателят сам твърди, че творбата му е отзвук на един разкрепостен прочит на религиозните книги. Оказва се, че историческото време сякаш спира да тече, стане ли дума за въпроси от нравствен характер.

БЕЛЕЖКИ:

1. Гълъбов, К. Спомени за български писатели. Варна, 2002, с. 201. [обратно]

2. Пак там, с. 197. [обратно]

3. Пак там, с. 197. [обратно]

4. Гълъбов, К. Спомени за български писатели. Варна, 2002, с. 199. [обратно]

5. Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. София., 2002, с. 5. [обратно]

6. Георгиева, А. Когато Господ ходеше по земята. София, 1993, с. 16-17. [обратно]

7. Пак там, с. 23. [обратно]

8. Елин Пелин. Съчинения. Т. 6. София, 1978, с. 263. [обратно]

9. Пак там, с. 263. [обратно]

10. Георгиева, А. Цит. съч., с. 22. [обратно]

11. Пак там, с. 21. [обратно]

12. Елин Пелин. Цит. съч., с. 226. [обратно]

13. Пак там, с. 226. [обратно]

14. Елиаде, М. Цит. съч., с. 5. [обратно]

15. Георгиева, А. Цит. съч., с. 17. [обратно]

16. Пак там, с. 11. [обратно]

17. Елин Пелин. Цит. съч., с. 303. [обратно]

18. Георгиева, А. Цит. съч., с. 13. [обратно]

© Гинка Георгиева, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 22. 01. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 4.