МОЛИТВАТА НА ЕДНА "ЗАБРАВЕНА" ДУША

(РАЗМИСЛИ ВЪРХУ РОМАНА "РОБИНЗОН КРУЗО" НА ДАНИЕЛ ДЕФО)

Гинка Георгиева

web

По традиция за романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо се мисли предимно като за приключенско детско-юношеско четиво, в чиято фабула са вградени идеите на Просвещението. Проследявайки стъпка по стъпка едноименния герой в усилията му да конструира на необитаемия остров свой свят - едновременно еднакъв и различен от този, в който е живял преди фаталното корабокрушение, авторът акцентира върху идеята за човека като разумно същество, способно да променя активно личното и социалното си битие.

Настоящият текст предлага размисли, породени от повторна среща с книгата след години. Нали Хераклит беше казал, че никога не може да се влезе в една и съща река.

Без да има водещо присъствие, а може би затова и по-слабо изследвана, в романовото пространство паралелно с основната се разгръща и една друга тема, която по-скоро допълва и завършва визията на просвещенците за човека като творец на съдбините си.

Волевата активност е онова качество, което е необходимо за цялостното преображение на индивида. Сам „пламенен последовател на свободата и протестантските интереси“¹, Даниел Дефо създава динамичен персонаж, чиято характеристика не остава непроменяема в наратива. Неопитният и неуверен в началото Робинзон постепенно се въздига в знаещ, можещ и удовлетворен от себе си човек, чиито учители са „природата, опитът и размислите“ (Дефо 2001: 120). Персонажът респектира с богоподобието си - освободен от вековни предразсъдъци, той сътворява свят, който е „истински рай“ в реалния земен живот.

Грандиозният прелом у героя би бил непълен, дори съмнителен, ако не обхващаше и вътрешния му свят. Художествено убедително се разгръща темата за борбата на човека със самия себе си, за движението на душата от злото към добродетелта. Пътят към познанието и към доброто и злото - уверява авторът, е дълъг и труден, но той неотменно води към духовно „порастване“, към познание, към самоусъвършенстване.

Роден в семейството на протестант, сам завършил протестантско духовно училище, Даниел Дефо осмисля темата за нравственото прераждане в светлината на реформираната по онова време християнска църква - между човека и Бога е необходима непосредствена връзка, като единствен път за общение е вярата на християнина, защото тя е „най-висшата свобода, която човек може да си представи: свободата да се намесва в самия онтологичен смисъл на Вселената. Следователно вярата е творческа свобода“ (Елиаде 2002: 156).

В предговора към първото издание, написан от автора, изрично е подчертана преднамерената „религиозна основа“ на творбата, за да послужи съдбата на Робинзон като „поучение за другите“: защото само който не се е родил, само той не греши и няма нужда от просветление.

С функцията да възроди силите за развитие у човека, да го научи в свободата да вижда преди всичко отговорност е натоварено „Словото, което беше у Бог, и Бог, който беше Словото“ (Йоан 1:1). Така Дефо вплита духовната мъдрост на Свещеното писание в художествената тъкан на своя роман.

Забележително е съжителството на просвещенски идеи и библейски образи и мотиви в разглеждания метатекст. Те не само не се отблъскват, но се и допълват, взаимно се насищат с философска дълбочина, като демонстрират за пореден път „превръщането на човека в архетип чрез повторението“ (Елиаде 2002:45).

Като матрица за наратива писателят използва популярната евангелска притча за блудния син, но в своята интерпретация той поставя акцента не толкова върху „завръщането“ на разкаялия се грешник в лоното на семейството, колкото върху драматичното изстрадване на познанието за добро и зло, върху превъзмогването на егоистичното у човека и поемането по пътя към усъвършенстването на духа, по пътя към Бога, за когото в Евангелието на Йоан се казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Заспалата съвест се пробужда и се превръща във вътрешен морален критерий, сякаш записан от Бога в човешкото сърце.

Независимо че Дефо не пристъпва към героя откъм психологическата му сложност, у читателя остава усещането за драматично прозрени истини. Внушението за автентичност и откровеност се носи както от първоличната форма на повествуване, така и от включения в романния текст дневник на Робинзон, който подсилва изповедно-съкровения тон на изложението.

Сходен ефект има и т.нар. двойна оптика на изображението. Робинзон Крузо казва аз себе си: „...аз си водих дневник до момента, в който мастилото ми свърши. Ще препиша дневника тук...“ (Дефо 2001: 65). Очевидно е, че моментът на говорене в творбата не съвпада с този в дневника, писан на острова. Създава се впечатление за дистанция във времето: случилото се някога се представя и от гледната точка на избавения вече корабокрушенец, т.е. от позицията на духовно възродения човек, намерил след многобройни перипетии пътя към себе си.

Възможността към сюжетните събития да се подхожда двояко е особено привлекателна за Даниел Дефо. Архетипът на станалото с Робинзон, докато е млад, неопитен и дързък, се открива в библейския мит за грехопадението, чийто символен смисъл отдавна владее умовете. Вкусили от забранените плодове на познанието въпреки смъртната заплаха и божия гняв, Адам и Ева се сдобиват с изключително ценно завоевание - свободата да избират доброто или злото, без обаче това да снема от тях отговорността за направения избор. И тъй като в житейските дълбини има скрити какви ли не „рифове“, които биха могли да разколебаят, да подведат и дори да сринат всекиго, човек нерядко се озовава на кръстопът, не знаейки в коя посока да поеме.

Като всеки млад човек с вкус към предизвикателствата, Робинзон е завладян от копнеж (Дефо 2001: 5) да пътешества, да опознае света и да преуспее. Нищо и никой не е в състояние да го отклони от това „безразсъдно желание“ (Дефо 2001:16). Неискащ да се наслаждава „разумно“ (Дефо 2001: 7), отегчен от скуката и еднообразието, той избира да последва мечтите си, дори ако трябва да престъпи „родителските заръки“ (Дефо 2001: 9). Така че дилемата, пред която е изправен, се оказва с предизвестен край.

Романтичният, но без стабилни нравствени устои младеж се озовава на Пътя, който трябва да го избави от живота в „златната среда“ на обществото, препоръчван му от неговия „мъдър и улегнал“ (Дефо 2001: 6) баща; същевременно трябва да удовлетвори „упоритото влечение“ (Дефо 2001: 36) да броди по света, както и да сбъдне желанието му да стане „богат и преуспяващ“ (Дефо 2001: 36).

В образа на Пътя е вложен обаче и по-дълбок, символичен смисъл. Скъсвайки със света, който обитават неговите родители и близки, загърбвайки съществуващия порядък и установените ценности, Робинзон ще постави едно ново начало - ще сътвори нов свят и ще наложи нови нравствени мерила, които най-напред ще се персонифицират в самия него. По този Път ще се изяви истинското величие на човека, „защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното към свещеното, от преходното и илюзорното към действителното и вечното“ (Елиаде 2002: 25). Но той е и най-трудно преодолимият, „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в Живот“ (Матей 7: 14). Малцина тръгват по верния път, защото само мъдрият би могъл да разграничи доброто от злото. За съжаление героят е твърде млад, неразумен и неопитен. Предстои му да премине през горнилото, да започне да се самопознава.

Не е случаен акцентът върху негативите в образа на Робинзон, докато е в дома на своите родители, както и във времето преди фаталното корабокрушение. Типичните за всяка младост черти взимат превес в различните ситуации от живота на Робинзон, осмислен на един по-зрял етап като „порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 105). Несъмнено тази оценка е хиперболизирана. В нея по-скоро се оглежда огромната промяна в неговата ценностна система. Като най-тежка и непростима от гледище на новия му нравствен кодекс е изведена вината пред родителите му: защото християнската етика не допуска непочтително отношение към тях и нарушителите винаги биват строго санкционирани.

Бедствията, които едно след друго връхлитат героя, след като е сгрешил в житейския си избор, намират своето обяснение в новозаветната сентенция „Господ наказва когото обича“ (Посл на ап. Павел до евр. 12:6), която на практика дава шанс да се преосмисли и да се поправи стореното, като чрез изстрадване се прозре Истината. От сблъсъка между необходимостта от изкупление и всеопрощаващата божествена любов се задвижва по-нататъшната съдба на Робинзон, представена от писателя като низ от страдания (в християнската доктрина страданието е трансформирано „от отрицателно състояние в „положителен“ духовен опит“ - вж. Елиаде 2002: 91).

Даниел Дефо по интригуващ начин разкрива причините, породили противоречие и драматизъм у младия авантюрист, използвайки потенциите на антитезата и реминисценцията. Божията любов към човека не среща желаната вяра у него, пък била тя и „колкото синапово зърно“ (Мат. 17:20), затова душата му дълго тъне в мрак - объркана, смутена, отчаяна. едва по-късно, след множество изпитания, градирани възходящо по трудност, Робинзон ще признае: „За зла участ аз не познавах Бога ... Не помня през цялото това време някоя мисъл да ме е подтиквала да потърся Бога на небето или вътре в себе си. Бях обладан от някакво безволие и не се стремях към доброто, нито пък разбирах злото“ (Дефо 2002: 84). Изглежда, че няколкото чудодейни избавления по време на морски бури не му помагат да „разчете“ знаците на Божието провидение, нито пък разбуждат заспалата му съвест. Според логиката на романа естествено и най-вече необходимо е Робинзон да се озове в екстремна ситуация, която да го изведе от младежката му морална леност, да разтърси издъно душата му - така че да се провокира пренареждане на стойностите в нея.

Пътят отвежда жадния за приключения младеж на пустинен остров. Корабът, на който той пътува, е разбит, а от другарите му никой не е останал жив: „Погледнах към заседналия кораб. Вълните се вдигаха тъй високо, че едва го виждах, а и бе толкова далеч, че си помислих: Господи! Как успях да се добера до брега!“ (Дефо 2001: 43). (Не бива да се забравя, че в християнската символика водата е астралният образ на светлината, която пък е еманация на Бога, към когото ще се стреми по-нататък героят.) Първоначално всичко плаши Робинзон и го държи в напрежение. Не е сигурен дали изобщо ще оцелее до сутринта. Инстинктът му за живот обаче го „вдига на крака“, ориентира го своевременно да свърши всичко от първа необходимост. Никакви следи не загатват за цивилизованост на острова - както във времето на Сътворението (за т.нар. морска космогония вж. Елиаде 2002: 67). А и текстът създава алюзия за това: „Видях също, че земята на този остров е необработвана, и прецених, че не го обитават човешки същества...“ (Дефо 2001: 49). „Наказаният“ човек всъщност получава своя шанс да сътвори свят, различен от този, в който е живял. Неведнъж е подчертавано, че Робинзон в общи линии повтаря историята на човешката материална култура и уповавайки се на разума, опита и природата, се изявява като демиург. Но неговото истинско величие се състои преди всичко в способността му да преобразява и да хармонизира своя вътрешен свят.

От тази гледна точка съдбата на Робинзон изглежда предопределена от Божията милост, благодарение на която на „грешника“ се дава поредна възможност да разпознае злото в себе си и да поеме по начертания от Бога път, да прозре истината и чрез Доброто да съхрани душата си за Живот. След преживения първоначален кошмар и мъчителното раздвоение - дали „да проклина живота си“ (Дефо 2001: 58), или да го благославя, Робинзон е осенен от ободрителна мисъл: „Какъв голям късмет имах“ (Дефо 2001: 58). Бавното пробуждане се извършва с участието на разума, чиято доминираща роля в човешкото поведение отстояват просветителите: „И тъй като разумът ми взе превес над унинието, започнах да се утешавам, доколкото можех, и на лошото да противопоставям доброто, за да оценя и хубавите неща в живота си тук (Дефо 2001: 61). При други обстоятелства разумът е този, който отрезвява емоциите и дори „посява“ съмнение в неограничените възможности на Бога.

Дълги и мъчителни са усилията на героя да възстанови нарушената хармония в своя живот. На острова едно след друго се случват „чудеса“, по които невярващите в стари времена са разпознавали Бога, но те едва докосват почти закърнялата чувствителност на Робинзон. Той не забелязва невероятния начин, по който се сдобива с барут и сечива - първоусловие за оцеляването му на острова; недооценява и избавлението си по време на земетресението и т.н. Отдалечеността на героя от Бога провокира читателя към съмнение в проповядваната от просветителите идея, че човек е изначално предразположен към доброто и че то би могло да надделее при възпитание в непосредствена близост до природата.

„Ключът“ към сърцето на островитянина се оказват налегналата го треска и споходилият го тогава кошмарен сън. Болният е на границата между живота и смъртта, между този и отвъдния свят. Сетивата му са изострени до краен предел. От дълбините на душата му се надига разтревожената съвест, въплътена в образа на човека, „окръжен от пламък“ и с „оръжие в ръка“ (Дефо 2001: 83): „Всичко, което видя, не те накара да се разкаеш и сега ще умреш“ (Дефо 2001: 83). Едва в този миг ужас обзема душата на героя. Макар старото да е вече отречено, а новото все още да не е намерено, оттук насетне пътят към „спасението“ е открит.

Начева истинското и непосредствено общение (в съзвучие с протестантските възгледи на Дефо) с Бога, предшествано от дълбок и мъчителен размисъл, в който екзистенциалните въпроси, връхлетели Робинзон, напират да получат отговор. Прояснява се чувството на героя за вина: „Погледни назад към пропиления си живот и се запитай какво не си сторил. Попитай по-скоро защо още си жив...“ (Дефо 2001: 88). Ненамерил отговорите, Робинзон се чувства „скръбен и объркан“ (Дефо 2001: 88) и сънят бяга от очите му. Всичко това предпоставя нуждата от „диалог“ с Божието откровение, вложено в Свещеното писание.

Независимо че писателят придава случаен характер на първоначалната среща на героя с Библията, от гледна точка на архетипа това съвсем не е така (а от гледна точка на логиката в развитието на героя е своеобразна кулминация). Робинзон наистина постига забележителен успех, „построявайки“ пространство, в което да се чувства сигурен. Но щастието би било пълно само тогава, когато и душата е изцелена, защото „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от божиите уста“ (Мат. 4:4). С всеки изминал ден на острова все по-необходима и все по-съкровена става потребността от Словото, заредено с мъдрост, затова Робинзон започва да чете евангелския текст още по-усърдно. И няма да е чудно, че след години, повярвал и пречистен, той ще твърди, че „неотменният водител на човешките души по пътя към избавлението е Евангелието... искам да кажа, Божието слово и Божият дух...“ (Дефо 2001: 194).

Още първият библейски стих, който героят прочита, след като напосоки отваря Книгата: „И ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя; и Ти ще Ме прославиш“, открива пред него началата на християнската доктрина - вярата, надеждата и любовта. Напътстван и окрилян от тях, Робинзон ще еволюира по посока на доброто.

Ако се вгледаме в „историята на душата“ на Робинзон, няма да е трудно да декодираме схемата, по която тя се променя в хронотопа на романа, повтаряйки препоръчания от Библията модел за избавление: страдание - прозрение - покаяние - спасение.

Макар началото на романа да не разкрива вътрешни колизии, които водят до противоречие между поведението на младия авантюрист и неговата „забравена душа“, в хода на епическото действие става ясно, че всичко, което Робинзон е вършел преди, е било в разрез с изконно заложеното добро у човека. В случайното попадане на Библията, намираща се сред оцелелите при корабокрушението вещи, героят вижда Божията промисъл: „...сякаш душата ми се беше помолила на Бога да внуши на приятеля ми да я сложи (Библията, б.м.) сред вещите ми...“ (Дефо 2001: 105). Отправеният зов загатва, че във вътрешния свят на Робинзон са царели обърканост и смут, от които душата му е страдала, жадувала е час по-скоро прояснение, т.е. възстановяване на хармонията в нея. Защото без вътрешен порядък е немислимо и пълноценното осъществяване на човека.

Случилото се по-нататък с героя по избрания от него път неизменно го води към прозрение на Истината и към покаяние. Тъкмо тази част от книгата е особено интригуваща: понеже в нея са описани безчетните изпитания, на които е подложен „блудният син“, а те провокират у читателя състояние на постоянно напрежение и очакване.

Дългият и мъчителен път подготвя непознаващия дотогава Бога Робинзон за неговата първа истинска молитва: „Искрено се молех на Бога да ми прати покаяние“ (Дефо 2001: 90). От този съкровен миг на единение с Бога героят започва да храни надежда за избавление.

Интересно и повече логично, отколкото парадоксално, е тълкуването на „избавлението“, към което се стреми Робинзон, от собствената му гледна точка. Героят пренарежда целите си. Желанието му да се освободи от бремето на принудителната самота се измества от копнежа душата му да се избави от гнетящата я вина. Дошло е времето корабокрушенецът да приеме „избавлението от греха като неизмеримо по-голяма благословия, отколкото избавлението от страданието“ (Дефо 2001: 91) - разбиране, което Даниел Дефо не оставя без разяснение.

Пробудилата се съвест у Робинзон му помага да разграничи в ценностно отношение двата свята - този, в който е живял преди корабокрушението, и този, който създава сам на острова. Християнските добродетели, извлечени от евангелския текст, стават огледало, в което се отразява порочността на „стария“ свят, отблъснала завинаги прогледналия за доброто човек.

Хипостазите на доброто у същия този човек са обгърнати и стоплени от любовта, най-висшия закон на Словото. На „прекомерната гордост“ (Дефо 2001: 119) противостои смирението на мъдрия, ламтежът е подменен от съзнанието да се радваш на това, което имаш и което ти е от полза, духовното отрича „плътските наслади“ (Дефо 2001: 119), благодарността игнорира лекомислието, вярата побеждава безверието. Има защо да се чувства щастлив Робинзон въпреки необичайните обстоятелства: „Искрено благодарих на Бога, задето бе благоволил да ми покаже, че в самотата си аз бях споходен от щастие, което не бих постигнал, ако живеех в обществото, заобиколен от всички удоволствия на света..., когато животът ми бе порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 104). Инициацията на Робинзон е към своя край.

Приобщаването на героя към по-съвършения морал не става праволинейно и безболезнено. Неукрепналата му вяра, постигната с толкова усилия, е застрашена да рухне вследствие изпитанията, на които е подложена (почти зрими за интертекстуалните връзки между литературния и библейския текст).

Наименованието на първото „изпитание“ е „страх“ - страх от „срещата със себеподобен“ (Дефо 2001:143) при съзирането на следи от човешки крак по брега на острова, смятан дотогава за безлюден. Срещата с неочаквания човек е непредвидена, поради това е и плашеща. Страхът може да бъде надделян единствено чрез надеждата, която временно разколебаният във вярата си Робинзон открива отново в библейския текст: „Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да укрепва сърцето ти...“ (Дефо 2001: 143). Така равновесието е възстановено, а героят получава „утешение“ (Дефо 2001: 143).

Доста по-сериозно е „изпитанието“ на Робинзон при сблъсъка на навика му да съди другите с примитива на дивата природа (проявен в канибализма). След нелека вътрешна борба преимуществото пак е на страната на християнския морал: „Имам ли аз властта или мисията да съдя ... след като сам Бог ги бе оставил цели векове да действат безнаказано...“ (Дефо 2001: 153). Оттук героят излиза духовно по-богат, той проумява, че много по-тежки и по-непростими са греховете, които се вършат при наличието на познание: „Тези хора бяха убийци, наистина, но не повече от християните, които често осъждат на смърт враговете си... макар те да хвърлят оръжието си и да се предават“ (Дефо 2001: 155). Вярата на Робинзон е закалена.

Общуването с Петкан е еднакво полезно и за двамата герои. Интересно е обаче да се отбележи, че у дивака Робинзон цени, с оглед на обновената си нравственост, преди всичко проявленията на доброто - неподправеността в поведението му, всеотдайното му и безкористно приятелство: „...никой на света не е имал по-верен, по-обичлив и по-послушен слуга от Петкан. Той никога не избухваше, не се мусеше, нямаше скрити помисли... Смея да твърдя, че би пожертвал и живота си за мене, ако се наложеше“ (Дефо 2001: 184). Само човек, който познава „отвътре“ цивилизацията и облагороден от Божието слово, се е разграничил от нея, може да открие и да оцени достойнствата на света, макар и неразвит, към който принадлежи Петкан - свят недокоснат от пороците на обществото, в което отношенията между хората са функция не на сърцето, а на парите и взаимния интерес. Светът на Петкан е обиталище на обичта и верността, на прямотата и жертвоготовността, чието отсъствие в живота на другите носи студенина и отчуждение.

Най-трогателна за Робинзон е сцената на дълбоката синовна любов на дивака към стария му баща, когото той разпознава сред пленниците. Любящият син „...се разплака, кършеше ръце, удряше се по лицето и главата, след това отново се разпя и заподскача наоколо като луд“ (Дефо 2001: 211). Покоряващата спонтанност на чувството у Петкан противостои на лекомисленото отношение на младия Робинзон към собствените му родители. Изживяването на нецивилизования човек е покъртително за представителя на модерния свят: поредният урок, който героят на Дефо ще трябва да усвои от непорочното дете на природата, другия велик учител на човека.

След многогодишен престой на острова „блудният син“ най-сетне е избавен от „пленничеството“ си и може да се завърне при своите близки. Но най-великата битка и най-чутовната победа се случват не извън героя, а „вътре“ в него - в душата му. Доброто е победило Злото.

Стоицизмът в страданието и всеотдайността във вярата са възнаградени щедро. Романната развръзка препраща читателя към старозаветната история на многотърпеливия Йов: „Сега наистина мога да потвърдя, че Йов е имал по-добра съдба в края, отколкото в началото“ (Дефо 2001: 250) - убеждение, подсказано на героя от живота.

Даниел Дефо „снема“ небето на земята: той превръща острова последователно в ад, в чистилище и в рай. Робинзон страда, търси покаяние и намира Бога в себе си, т.е. става творец на съдбините си - в материален и в нравствен аспект. На всичко случило се Бог гледа от небето с разбиране и благослов. Достатъчна му е само вярата в него: „Защото вярата е зрението на душата“ (Нашата вяра 1991: 182).

Нещо съвсем естествено за просвещенците.

ЛИТЕРАТУРА

1. Библия 1991.

2. Дефо 2001: Дефо, Д. Робинзон Крузо. София.

3. Елиаде 2002: Елиаде, М. Митът за вечното завръщане: Архетипи и повторение. София.

4. Нашата вяра 1991: Нашата вяра. София.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. памфлета на Д. Дефо „Призив към честта и справедливостта“ от 1715 г. [обратно]

© Гинка Георгиева, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 10. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.