ЗВЕЗДНИЯТ ПРАТЕНИК И НАШИТЕ СРЕЩИ С НЕГО

Георги Цанков

web

Откакто Николай Кънчев напусна този свят, не намирах сили и смелост да напиша каквото и да било за него. Нямаше го строгият му поглед, с който оценяваше всяка изречена за изкуството дума. Компромиси във всекидневието що-годе приемаше, но с поезията - никога. Спомням си един невероятен случай, когато обичаща го литературна критичка го представи пред младежка аудитория и накрая го запита: "Какво мислиш за думите ми?" Той я погледна гневно и измърмори: "Като хвана една гьостерица, ще ти отговоря!" Затова и не пиша - все го виждам с гьостерицата, готов да се защити от всяка лъжа или откровена глупост. Никога не отговаряше направо на интервюиращите го журналисти - получаваше въпросите и се подготвяше така, както пишеше стихове. Затова и ако сега прегледате прозаичните му текстове и сентенциите му, ще усетите, че те са продължение на казаното от него в книгите му.

Да се ляга вечер и се става сутрин
е гимнастиката на денонощието,
а през цялата си вечност аз будувам.

Така е написал в последното си стихотворение и е завършил с думите: "Очаквам да удари днес дванадесетия час на крайната победа на Духа. Аз казах." Чували сте, че пътниците за другия свят предчувстват онова, което ще се случи. Може би затова и не е постъпил в болница, а се е прибрал вкъщи, знаел е, че Онази с косата ще го намери, дори и да се скрие в Самара. Вера Мутафчиева обичаше да казва, че всеки е роден с мисия и живее, докато я изпълни. Николай Кънчев преизпълни своята - той създаде поезия, която е чест за всяка световна литература. Не го сравнявайте с Биньо Иванов, с Константин Павлов, с никого не го сравнявайте - неповторим е, наистина е "звезден пратеник". Заглавието на книгата на Марин Георгиев веднага ме грабна. Знаете, че Кънчев обичаше една особена игра: питаше ни с кого бихме предпочели да пътуваме във влака до Пловдив. Самият той много често повтаряше, че с удоволствие би пътувал с Марин. Като човек авторът на "Колкото синапеното зърно" беше страхотен особняк. Но кой от големите ни поети не е бил такъв! Затова ми е странно, когато злите езици съскат по отношение на Кирил Кадийски или на Иван Цанев, или на самия Марин и на Иван Теофилов, на Борис Христов и на Христо Фотев. Всеки от тях е непоклатима канара в планината на българската лирика, естествено е между тях да прехвръкват искри, дори да лумват пожари. Ние, читателите, сме щастливи, че можем да ги четем, без, разбира се, да се съгласяваме с всяка изречена от тях дума. Самият факт, че издатели на книгата са Марин Георгиев и Кирил Кадийски красноречиво говори, че между тези големи наши творци не съществува завист, че те усещат силно духовните връзки, които ги свързват. Именно духовността на Николай е голямата тема на "Звезден пратеник", а не онова, което дребните душици ще търсят в нея - пикантните подробности. Във всичките си есеистични книги Марин е бил субективен, пристрастен, трябва да го разберем и да усетим вълнението му, усещането, че изпълнява братски дълг към "баджото", както се обръщаха един към друг с Николай.

Затова ме разсмиват истеричните оценки за книгата. Така беше и след "Третият разстрел". Мнозина не можаха да разберат, че това в никакъв случай не беше книга срещу Вапцаров, а срещу безумната идея, която поражда чудовищно насилие. Категоричен съм, че сега Марин Георгиев е осмислил невероятно талантливо Божия дар на Николай. Достатъчно е да вникнем в анализа на стихотворението "Болка", за да си дадем сметка, че тълкуванието на поетиката на Кънчев е автентично, че духът на поета витае много силно сред редовете. Разбира се, никой не може да отрече, че най-съвършеният прочит на вселената на Кънчев дължим на Светлозар Игов, който до последния момент беше и най-близкият му приятел. Неговите думи са: "Трудно е да се анализират стихотворения, така богати на значения, така гъсти на смисъл, така избликнали от "дълбината на поета". Тълкувателят рискува да потъне в тях заедно със своя инструментариум като стъписания критик, изпуснал очилата си в бездънния кладенец на смисъла, където е опасно да се слиза." Спомням си, че седмица след кончината на поета седнахме с Игов и той ми разказа, че Кънчев му донесъл на касета телевизионния сериал за Сергей Есенин. Говорехме за него като за жив, тъй като за нас той не може да не бъде. Всеки ден възпроизвеждам стотиците разговори между нас, много неща от тях няма да разкрия, защото сме си позволявали да бъдем напълно откровени, да си споделяме съкровени неща, предназначени само за нашите уши, но със сигурност мога да кажа едно - Николай Кънчев никога не е бил нечестен, не е действал подмолно, не е бил способен да сътвори нито една интрига. Той живееше с високо вдигната глава, хората се чудеха кога успява да създаде огромното поетично, преводно и есеистично творчество, след като непрекъснато го виждаха в Кафенето на писателите или в Клуба на журналистите. Много черти от характера му Марин е успял да покаже уникално, с четката на маестро-художник. Но трябва ли да му се сърдим, че е субективен. Пак повтарям - точно това му е чарът. Вярно е, че не можем да се съгласим с немалко твърдения, но нима има нещо лошо в спора? Може ли "Време и съвременници" на Кирил Христов да се чете като обективен дневник за епохата? Да, Марин Георгиев е несправедлив към Михаил Неделчев - десетилетия Николай не можеше да диша без него, ходеха навсякъде като Куку и Пипе, разбираха се от половин дума. Повечето стихотворения на Кънчев първо са били прочетени от Светлозар Игов, от Михаил Неделчев, от Божидар Кунчев... Трудно бих се съгласил и с изреченото за Иван Цанев - несъмнено един от големите поети на съвременна България, не по-малко особняк от Кънчев, но също като него - присъствие, без което не можем да си представим вселената на родната поезия. Повече трябваше да се каже и за приятелството на поета към Димитър Стойчев, към Васил Кинов и Янко Станоев, Андрей Манолов (който му помагаше при кореспонденцията с Кенет Уайт и с големите френски поети) - "постоянните заподозрени" около него. Никога няма да забравя, че пренасяхме мебелите на Николай и Федя в поредната им квартира. Бяхме заедно с Игов, с Марин, с Божидар Кунчев и с други приятели. След като свършихме работа, седнахме в едно ресторантче да се почерпим. В един момент Николай се обърна с чаша в ръка към нас и рече: "Момчета, да знаете, че в този състав ще ви отведа на церемонията в Стокхолм." Двамата с Божидар се разсмяхме и това стана причина почти година поетът да не разговаря с нас. Още тогава той категорично знаеше нещо, до което ние не бяхме дораснали - напълно заслужаваше най-голямата литературна награда, с всеки изминал ден все повече си даваме сметка, че не е, че не може да бъде доморасло явление, по света и най-вече във Франция; това отдавна е известно, и книгата на Марин красноречиво го доказва. Прав е авторът на "Звезден пратеник" - неговият духовен събрат успя да ни даде нова представа за стихотворение. И още: "Той винаги намираше образното, ситуационното или метафорично съответствие на дадено явление, случка, събитие, за да избегне описателността." Николай ужасно се дразнеше, когато чуваше или четеше, че бил неразбираем, херметичен. Той не бива да се тълкува абстрактно, по-скоро, както когато говореше, беше иносказателен - за да си му приятел, бе необходимо да го разбираш, без да се чудиш какво иска да ти рече. В онези години в кафенето на писателите беше на мода игра с думи, много подобна на днешния скрабъл - Кънчев неизменно побеждаваше всекиго, тъй като неговият речник на българския език беше свръхбогат. Знаеше изчезнали народни думи, знаеше какво ли не, а едва ли е необходимо да говоря за ерудицията му. Допускал ме е в своята Светая Светих - стаята-библиотека, където имаше съкровища като в пещерата на Али Баба - там бяха подредени тонове мистична и философска литература, почти всички значими поетични томове на творци от цял свят, антологии. Нямаше време за прозата, но есета, трактати поглъщаше и усвояваше по неповторим начин - сега, за да разшифроваме образите в поезията му трябва да сме вещи не само до дзен будизъм и магия, по стихотворна класика и авангардно изкуство.

Някой ми звъни по уличния телефон, защото
е помислил, че живея в телефонната кабина.
Тя е пощенска кутия, по която стихотворно
аз изпращам си писмата "до поискване" от всички...

Той наистина беше като пощенска кутия, която приемаше сигналите от всички слоеве на човечеството, от всички пластове на историята, а онези, които очакват "до поискване" неговите неповторими писма са все повече и повече. Нека пак да чуем Марин Георгиев, който е достигнал до най-важните неща за поетиката на големия бард: "Всички образи и състояния са израз на авторовата философия животът да бъде съхранен в своята първозданност, необясним и загадъчен, да го приемем с радостите и болките, защото такъв е той, а човешката личност е само една от многобройните му прояви. Поразителен е инстинктът за живот в името на живота, изразен от поета: "а при опасност, аз не в гнездото, чак в яйцето ще се скрия."

Това не е страх или нерешителност, а наистина неизмерима любов към автентичния живот. За разлика от префърцунените естети, Николай Кънчев умееше да се радва на обикновените неща: да извади подкова суджук насред кафенето и грижливо да започне да си я реже на парчета, или да похапне захарен памук на някой Луна парк, до който сме се довлекли в минути на отдих. С близките си приятели беше толкова естествен, че някой от тях не винаги го разбираха. Можеше да избухне, да те наругае, но не и да изпитва омраза. Ако има нещо, което ненавиждаше, то беше мимикрията и провокаторите. Веднъж критикът Иван Цветков го повика настрани и тихо му каза: "Колка, специално съм ти донесъл книгите на Солженицин. Трябва да ги прочетеш." Подвеждането беше толкова явно и дебелашко, че лицето на Кънчев стана кървавочервено и той буквално щеше да разкъса събеседника си. Трудно би било за доносниците да го вкарат в капан, тъй като никога не се поддаваше на политически провокации. Неговото гражданско неподчинение беше не в парадирането с празни думи, а в категоричния му отказ да се превърне във винтче от системата. Нямаше нито ден трудов стаж, тъй като не желаеше да служи на Мамона и на сърпа и чука, но въпреки че не му даваха да печата стихове повече от десетилетие, успяваше да се грижи великолепно за семейството си с преводи и с детски стихове. Работеше неуморно, всеки ден, но и в живота му имаше още нещо много важно: една жена, която никога не го предаде и не го остави, една жена, която беше готова на всичко за него, макар самата тя да беше невероятно талантлив творец и преводач. Отношенията между Федя Филкова и Николай Кънчев са уникални в нашата литературна среда, където изневерите и фаталните срещи са всекидневие. Затова категорично не съм съгласен с Марин, че в последните години Федя се опитала да "опитоми" Николай - отвеждайки го в чужбина, тя му спести много огорчения, създаде му бит, който, както виждаме от последната му книга "Вятърът прелиства календар без дати" и от стиховете в съставения от Пламен Дойнов том, не само че не попречи, но дори стимулира творческия му апетит. На гърба на "Вятърът" Михаил Неделчев е написал: "Днес, когато неговото творческо дело е вече завършено, когато получаваме последната подготвена приживе книга, можем да кажем: той бе големият поет на България от последните десетилетия на ХХ век. И като истински голям поет той промени за нас света." Наистина Николай Кънчев промени представите ни за поезия, но, уви, не и манталитета ни, нито ожесточеното разделение, което продължава да ни разкъсва.

Аз живея може би от лихвите на
сумата неща, които безотчетно
вложил съм в живота, който си живея...

- четем в тази книга-завещание и си даваме сметка, че животът, който той си живееше, беше чудо, че лихвите на сумата неща, които безотчетно вложил бе, са до голяма степен разгадани от Светлозар Игов, от Марин Георгиев, от Пламен Дойнов, но има още много тайни да разравяме. Дължим му многотомник със събраните му съчинения - стихове, есета, преводи, дължим му смирение пред грандиозното му творческо и гражданско дело. Федя като орлица пази спомена с чудесните Никулдени. А ние, без да разкрасяваме истината за него, тъй както го е сторил Марин Георгиев - темпераментно и с невероятно разбиране за същността му - трябва да продължим да привличаме онези, които ще имат духовна полза да получат писмата, които е оставил до поискване за тях.

© Георги Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2017, № 5 (210)