Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРАКОНЪТ, КОЙТО ИЗЛЕЗЕ ОТ СЪНЯ НА МОМИЧЕТО, ИЛИ СТРАШНА ПРИКАЗКА ЗА ГНЕВА, ОМРАЗАТА И СТРАХА

Георги Цанков

web

Христо Запрянов. Одраното куче. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2006Прочетох за първи път романа "Одраното куче" от Христо Запрянов в ръкопис през 1991 г. и горещо го препоръчах на познат издател за печат. Книгата излезе година по-късно и се превърна в културно събитие, а авторът спечели Националната награда за литература. Беше написал тази творба през 1988 г., едва двайсет и петгодишен. Беше я написал на един дъх, свободно, бих казал - като извънземен, без да мисли и да се интересува от конюнктурата на нашия книжен пазар, където все още властваше така нареченият "социалистически реализъм". Разбрах, че около година е живял и работил в Русия, оттам му е и хрумнала тази история за българите в Коми и за техния тежък живот. Много време изтече от появата на романа, оттогава насам той се появи в преводи в Германия и Холандия, във Великобритания, Португалия и Испания, а междувременно белетристът успя да създаде том с разкази - "Мъст", втори роман - "Черният щъркел" и сборник с пиеси - "Одраното куче", "Кръв на риба" и "Статуята на свободата". Когато днес се говори за съвременна българска литература, съвсем естествено името на Христо Запрянов веднага емблематично изниква в съзнанието ни.

През всичките тези години живях с мисълта за посланието на "Одраното куче". Минат се не минат няколко месеца, препрочитах текста и все откривах нови, неочаквани дълбини, които са ми убягвали при предишните прочити. Винаги съм чувствал това произведение особено близко до представата си за голяма литература, която нито за миг не може да те остави безразличен. За мен то се е превърнало в модерна класика, а несъмнено достига до сетивата и на чуждестранния читател.

Когато за първи път в началото на 90-те години се опитвах да открия магията, беше естествено да съсредоточа търсенията си в посока на отрицанието на баналните и втръснали литературни модели. Да, Христо Запрянов не познаваше капаните на цензурата и автоцензурата, той прати по дяволите всички хитрувания на дребно, за да разкаже свободно и ангажирано своята жестока приказка. Мисля си, че за родната ни литература "Одраното куче" беше нещо като "Един ден на Иван Денисович" от Александър Солженицин за руското общество. До този момент непрестанно ни се внушаваше, че човекът е хармоничен и възвишен, че колективният труд го облагородява. Белетристът обаче категорично посегна към една тема табу за нашите творци, той ни отведе в почти сюрреалистичния Железен град в Коми, където, изхвърлени от течението на времето, локомотиви и вагони стоят скупчени и умислени на това забравено от света (и от Бога?) място. Единственото развлечение тук е наливането с водка и съботната поява на проститутки с татуирана на гърдите или на бедрата им цена за плътта. Няма нито следа от фалшивата романтика, насаждана от социалистическите медии. Коми на Христо Запрянов е зловещ кръг от ада, тук хората приличат на сенките на умрелите, които чакат да бъдат превозени през застоялите води на реката Стикс. Защо отиват хората на това злокобно място? Всеки от тях носи личната си трагедия, като в основата на гибелното пътуване са нерешими социални проблеми. Безименният главен персонаж трябва да намери 5 000 рубли - огромна за онова време сума, - за да се опита да спаси от слепота невръстния си син. Условията за живот, непосилният труд, постепенното оскотяване, ширещият се бандитизъм, корупцията на висшестоящите - всичко е представено реалистично.

Никой преди и след Запрянов не е разказал така покъртително истината за българската антиодисея в Коми. Но това е само едната страна на нещата. Още по-важно е друго: взривяването на каноните, на писаните и неписаните правила на тогавашния литературен порядък. Няма съмнение - ако не бе настъпила обществената промяна, този роман не само би останал в чекмеджето на автора, но би му и донесъл сериозни неприятности. В него постулатите на соцреализма са обърнати наопаки. Болезнената тема за отхвърлените, аутсайдерите, за разбитите човешки съдби набира сила още от първите страници. Това е неповторима история за страх, омраза и гняв, каквато не помня някога да е писана от български автор. Несъмнено в разказаното се съдържа социално-политическа присъда към едно зловещо време. Неслучайно толкова натрапчиво се повтарят темите за слепотата, мрака, изолацията и греха. Може би казаното дотук е достатъчно, за да си отговорим защо в началото на 90-те години "Одраното куче" имаше въздействието на бомба. Един млад човек бе успял да създаде гигантска метафора на епохата, да предвиди и обоснове нейната гибел.

Интересното е, че читателите веднага разчетоха това послание, но инстинктивно усещаха, че има още нещо, което е скрито в по-дълбоките пластове на историята. И така, малко по малко започнаха да изскачат другите, скритите богатства, довели до многото преводи на романа в чужбина, до опитите на големи европейски критици да намерят ключ към прочетеното. Първото, което обяснява толкова масовия интерес, е парадоксалното откритие, че тази на пръв поглед цинична и черна история всъщност спокойно може да се представи и като мелодрама. Ами, разбира се, нека я погледнем от друг ъгъл: един болен от сърце баща е готов на всичко, за да спаси ослепяващото си дете; той попада в един жесток свят, където се води всекидневна битка за оцеляване и там среща запленени от една и съща жена горди мъже, единият от които убива другия; среща и малко момиченце, принудено да следва изпадналата на дъното на живота своя несретна майка... Сега вече бащата заприличва на романтичен герой, готов да приеме сражението със съдбата, за да не изневери на любовта на живота си. Романтичен привкус придобиват и другите антагонисти, отдали се на страстта и достигнали до безумието. Работата е там обаче, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. И несъмнено за това е виновно кучето лайка, което доброволно тръгва след дървосекачите, за да намери смъртта си в техния Железен град. Това едро, здраво и добро по душа куче странно прилича на убийците си. Тяхната разнолика група е влязла в тежко противоречие с природната хармония. Няма да забравим превърнатите в храна мечка и мечета, нито пък скачащите жаби с отрязани бутчета, още по-малко присъстващите навсякъде хлебарки и устремения към човешката плът охранен плъх. Кучето и останалите животни са активни участници в действието, те наподобяват ролята на античния хор, а тяхното унищожение сякаш обрича и самите им унищожители. Сред тях са сенките, поели през Стикс, образи, които не се побират в рамките на една конкретна епоха, а ни отвеждат към далеч по-широкоформатни и сложни наблюдения за човешката природа. Един от героите в романа, Гочето, се напива и издърпва със зъби плота в помещението, на който са закрепени бутилки с водка. Стъклата разраняват краката му. Кръвта от устата му се стича по брадичката и капе на пода. Препрочитам за стотен път този незабравим див епизод и виждам Христо Запрянов, който пише именно по този начин. Той е захапал със зъби молива (интересното е, че белетристът винаги пише само с молив!), сякаш танцува лудо хоро сред разлетелите се по пода стъкла от разбити човешки съдби, нозете му жестоко кървят, но авторът не се отказва. Бърка все по-дълбоко и по-дълбоко в раните на отхвърлените, върти на шиша на паметта си одраното от тях куче и върху белия лист се появява нещо много повече от реалистичен разказ. Това е мрачна поема за еротика и смърт, дълбоко прозрение за злото в човека, което ще намери своето развитие в разказите на писателя и особено в красивия му и жесток втори роман "Черният щъркел", писан на гръцкия остров Самотраки.

В този момент вече в съзнанието ни се появяват духовните спътници на младия писател. Той сякаш е от коляното на Никос Казандзакис - също като него изследва свещената лудост на балканския човек, но я търси не в условията на духовна свобода, а на пълно отчуждение. Разказът на Гочето пък за камилата, която спряла в селото, привиква духа на големия Йордан Радичков, но и тук сравнението е по-скоро външно, а същественото е антагонизмът. Бял е Радичковият верблюд, свирепото настроение на неговите персонажи ги изтръгва от дисхармонията, те намират спасение в чудния свят на природата, докато вихърът на злото в територията на Христо Запрянов е неуправляем. Той безжалостно ни отнема самата надежда за герой. Не случайно нещастният баща е безименен, моментните сравнения на ориста му с тази на Прометей и на Херакъл бързо се разсейват, за да почувстваме неговата обреченост. Момиченцето, за което той се тревожи, спи в един от най-драматичните моменти на историята и внезапно от съня му се изтръгва дракон, който се промушва в гърдите на мъжа. Тук пропадаме направо в митологичното, но и то е обърнато надолу с главата. Христо ни подсеща, че драконът е егото, но той е и "гръдната жаба", присъдата над дръзналия да се пребори с мрака индивид. Той и себеподобните му строят път през нищото, който води наникъде. Но също така наникъде са устремени и усилията му да натрупа пари и да спаси своя син. Оказва се, че поривът му е безсмислен. Както е безсмислено и убийството на Савата. Както е безсмислено и абсурдно и поведението на вкопчилите се заради една болонка Мето и Хешо. Всяко усилие е безадресно, а най-красивото на този свят нещо - женското тяло, се е превърнало в повехнала плът, използвана като масичка за игра на карти. Местната проститутка Лида, преминаваща от ръка на ръка, е отрицанието на жената в един объркан свят, където все още витае споменът за страстта.

Несъмнено обаче има един образ, който трагично се извисява над всички останали, и това е Смъртта. Тя се появява брутално още на първите страници, с ужасяващата катастрофа при пристигането на бащата на ослепяващото дете. Автобусът се движи след превозващ трупи камион. На един завой неизбежното се случва и подкастрените трупи се забиват в телата на новопристигналите. Това са първите "одрани кучета" в текста. След това Смъртта сякаш танцува неистовия си танц по страниците на романа, докато се стига до ужасяващата сцена в моргата на Железния град. Спомням си прекрасна новела на бразилеца Жоржи Амаду, в която приятелите на един починал бохем и пияница не могат да се примирят с кончината му и повеждат трупа на прощално турне из любимите му кръчми. При Христо Запрянов приятелите на Савата трябва по някакъв начин да съберат едрото му тяло в оловния ковчег, затова между тях избухва спор дали да отрежат главата или нозете му, а след това пренасят вкочанения труп над печката, за да се отпусне и свие от топлината. Не познавам подобна трагична сцена в световната литература. Един двайсет и петгодишен магьосник успява да се промъкне отвъд очертанията на реалността и да проникне в сферите на трансценденталното. Няма пряк митологичен сюжет, който да се следва, но самата съвременна история звучи като модерен мит, в който драконът на егото се бори с безвремието на Смъртта, а вакуумът на нищото се изпълва с еротика и страст. И най-важното: нито за миг не ни обзема усещането за регионална затвореност; естествено, има го балканското светоусещане, но то е отворено към света и към универсалната притча за съдбата на човека. Ако Жан-Пол Сартр обичаше да повтаря, че адът, това са другите, Христо Запрянов намира свой, неповторим начин да докаже този екзистенциален постулат. При това тези "други" не са оголени тезиси, както е в повечето произведения на френския хуманист, а живи, неповторими образи, които завинаги се врязват в паметта ни.

Остава ни само да се запитаме с какви изразни средства са постигнати тези надвременни внушения. Изключително трудно е да си отговорим на този въпрос, защото стилистичното майсторство на Христо Запрянов е една голяма енигма. Той е привърженик на кратките прости изречения, наслагващи се едно върху друго като акорди и отвеждащи ни внезапно до величествен водопад от думи, в който се преливат философски сентенции и пъклени видения. Опитайте се да повторите на глас най-силните сцени и ще усетите неповторимата музика, която струи от ту тясното, ту разливащо се нашироко корито на словото.

Напълно съзнавам, че казаното дотук не е и не може да бъде единственото обяснение за художествената мощ на "Одраното куче". Опитах се да споделя само собствения си опит с тази магическа книга, който се променяше в течение на годините и постепенно социалната творба се превърна във философска и митологична. Прекрасното е, струва ми се, че всеки читател ще има свой отговор за въздействието на романа, а доказателството за непреходното му значение несъмнено е и това поредно издание, предприето от знаковото за представянето на новата българска литература издателство "Жанет 45".

 

 

© Георги Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2006, № 6 (79)

Други публикации:
Христо Запрянов. Одраното куче. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2006.