Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВСТРАНИ ОТ ВИДИМИЯ САЛОН*

Енчо Мутафов

web | Култура и критика. Ч. IV

На поканата за участие в този навременен сборник, отзовал се с благодарност, можех да предложа нова статия. След промените написах доста статии за идеологизираната соцлитература. Те са събрани в книгата ми “Оцеляването”. Позицията ми не се е променила, може би само интонационният ключ щеше да се смени.

Но аз предпочетох да предложа статия, писана в годините на соца - “Встрани от Видимия салон”. Митарствата около статията бяха неизброими, с доста от тях се забавлявах, защото исках да ги предизвикам. Публикацията бе отказана в десетина издания. Нито един редактор не намери кураж да се ангажира. Стори го все пак един - Кольо Севов, лека му пръст. Главен редактор на варненския алманах за литература “Простори”, той ми поиска статията и я публикува (1984, бр. 2, стр. 100-110), като към нея добави кратката уговорка, която можете да прочетете и вие. Публикацията предизвика истинска паника. Бе свикан Управителният съвет на СБП, където всеки имаше задължението да я наругае като сериозно отстъпление от “нашите позиции”; наричали я дори не със заглавието й, а “Статията”. За мен тази соцдрама беше много забавна - изказал важна своя позиция, демонстративно отрекъл официалната позиция, и предизвикал подскачането на бурмичките: на Държавна сигурност (отношенията ми с нея бяха приключили преди това с пълен неин неуспех, което значи - с драми в личното ми житие-битие), на официозите “отгоре”, които отдавна ме подозираха в ненавист към идеологията им. Затвърдихме си отношенията и със Съюза на писателите - аз не държах да членувам в него (молба за членство не съм подавал никога), той и не помисляше да ме допусне в своите достойни редове.

Предлагам статията във вида, в който бе публикувана.

 

* * *

Всяка култура има особняци. Без тях не може. Те внасят колорит, който другите не могат: нито по-ярък, нито по-красив, просто друг. Обособяването ги държи далеч от моди, художествени ветрове и вкусови припадъци, от врявата и битовите амбиции. Отказали широкия терен на Видимия салон, те предпочитат обособеното пространство. Притеснението с терена се компенсира с охолството в друго: по-особен контакт с художествените процеси. Особняк не значи изолиран.

Поетите, за които ще говорим, имат своето място в литературата. Някои и завидно. Те се отразяват в основните тенденции не пряко, не и косвено, а в контрапункт. Не дават ускорение на основните тенденции, нито ги затормозяват, а ги “изтеглят встрани”. Те гледат към тях от свой ъгъл. Това ще почувствуваме в ред пунктове, но може би най-очевидно е то в темата завръщане към пресъхналия корен - една тема, която владее ума на повечето, да не кажа на всички български поети днес. Не по-малко очевидно е: в поетичното себевглеждане и в отношението към собствената личност; в отношението към културни и исторически стойности на народа; в сплавянето на личния и политическия мотив.

Подобно творческо присъствие в съвременната литература има един кръг от поети, чиято общност може от пръв поглед да сепне читателя. Тази общност не се вижда веднага. Поетите са Иван Теофилов, Христо Фотев, Христо Кацаров, Николай Заяков, Биньо Иванов, Драгомир Петров, Димитър Горсов. Може би има и други. Но целта е да очертая явлението, а не сумата му. От понятието Видимия салон (което не се противопоставя на прочутото понятие Невидимия салон на Цветан Стоянов) някой може да направи неверния извод, че върша противополагане на една малка част “особняци” на останалите български поети с предимства за първите. И през ум не ми е минало такова нещо. Ако беше така, трябва да се откажа от маса мои статии, портрети и рецензии, от книгата си за съвременната поезия “Промяна в сетивата”, в които основно съм се занимавал с тенденциите, поетите и книгите от Видимия салон.

Даже за противопоставяне няма да говорим, а за друг вид връзка. Тя най-добре може да се означи с контрапункта. Поетите от Видимия салон създават основните тенденции на литературата. Поетите от интересуващия ни сега кръг (нататък за краткост ще го наричам Явлението, без да внасям качествен оттенък в главната буква) не създават маловажните тенденции, нито са придатък, нито са “гръб” на основните. Те са тяхното друго отражение и друг колорит, понякога и тяхната корекция. Отделните признаци, с които се отличават тези поети, са валидни и за други поети - поне някои от признаците. Явлението се образува не само или не толкова от необикновени признаци, колкото от тяхната необикновена общност. Ако понятието Видимият салон прозвучи някъде иронично, станало е неволно. Във всеки случай, признаците за иронизиране във Видимия салон се открояват по-чувствително на фона на разглеждания кръг.

Това колоритно за всяка епоха явление, каквито са “особняците”, днес получи специфични багри от преломното време, в което живеем. Контрапунктът чувстваме най-добре там, където се проявяват чертите на подвижния човек: завръщане към корена, вътрешна неустойчивост, способност или неспособност за вглъбение и изработване на по-трайни формули за света при динамиката на ценностите. Тук изменчивостта на нещата е само тема, не е специфика на поетическото отражение. Така е здрава връзката на поетите с автентични и традиционни стойности, така трайни изглеждат художествените им формули.

Никой от поетите на Явлението не се връща да дири като закъсняла птица своята пролет, както бе проплакал в един стих Слав Хр. Караславов. Това е най-спонтанното стенание в съвременната българска поезия. Много държа тук да не бъда разбран криво. Изобщо не смятам да вменявам на Явлението антеевска връзка със земята и здравеняшка лиричност; нито някакво преболедуване или незаболяване от голямата болка на подвижния човек. Но у тях е здрава “пъпната връв” с традиционните стойности и по нея се обточва нишка от привични представи. Светът, с който е откърмен човекът, в Явлението не се нуждае от избор, нито от преизбиране. Този свят не се описва, не се посещава. Това е свят, с чиито категории се мисли. Вместо обект, той е субект на мисълта, неин идеограм, нейно клише. Поетът “разполага” с този свят по най-обичайния за човека начин: той не се е разделял с него, сраснал се е с него, не се чувства изтръгнат дори да живее другаде, пластичните му картини са се превърнали в нещо повече от пейзаж. Така е при Христо Фотев с неговия Бургас, при Иван Теофилов с неговия Пловдив, при Христо Кацаров с неговото село. Техният частен, предметен свят, светът, в който живеят и който живеят, притежава неотчуждена знаковост. Този свят не е в дистанция, не се възпява. Вместо пейзаж, който съдържа образи и метафори, той е голям образ на метафора за един духовен пейзаж, за големия свят. Ето морето и пристанището у Фотев. Може ли да назовете тук пейзажните им форми? Сигурен съм, че няма да успеете. Живописец така никога няма да нарисува Фотевите пейзажи. Или в най-странния случай ще ги нарисува, както Георги Баев рисува морето и неговия бряг... Те са мерило, знак, с които и поетът, и художникът от черноморския град мерят стойностите на света и градят чертите на своите художествени формули. Този свят е част от поета и поетът е част от него.

При останалите поети от Явлението не можем да назовем “тяхното селище”. Частният, предметният им свят не е в същата степен идеограм. Но той също носи високите степени на неотчуждена знаковост. Причината е в неща, за които ще разсъждаваме в статията: отказ на поета да си служи с популярни средства за общуване с личния си предметен свят и чрез него с родното и родовото гнездо, с историческите български ценности и с въпросите на големия свят. У тези поети има някаква по-особена средоточеност и посока зрението. Творческата формула изглежда по-трайна, предпочитанията към тематични ядра и собствени релефи на изказа - силни.

Едната страна на нещата лесно се долавя в морето и пристанището на Фотев, в пластичните и живописните стойности на стария Пловдив у Теофилов и в “митичното” село на Кацаров. По-нататък Явлението се задълбочава с други признаци, които може да се сведат до техния първоизточник: творческо зрение, извърнато от врявата и насочено към специфични трайни мотиви и предпочитания. У Биньо Иванов те се изразяват в големите амплитуди на едно “стресово” равновесие между делничното и метафизичното. У Димитър Горсов битовата основа на усложнените асоциации сякаш се е заличила, изгубила е конкретните очертания. Доколкото я има, тя е само за да открои самовглъбения поглед на поета, другите примамки на илюзиите му. У Драгомир Петров трайните мотиви се свеждат до поетичната рефлексия на културни знаци, които вълнуват съзнанието му като българин и като европеец, а най-често двете в мъчителната им връзка. У Христо Фотев те се изразяват в хипертрофираното му чувство за свобода и вътрешна автентичност, която е най-реална в театралния му жест.

Трайни мотиви има всеки талантлив поет. Но у тези поети трайните мотиви пораждат не само символни ядра, които ги съпътствуват непрекъснато, но и някаква особена ритуалност, с която те са изпълнени. У Фотев ядрата и техният ритуал са свързани с морето, с неговите безкрайни въплъщения и с неговата възторженост. У Биньо Иванов те са свързани по-често с планината и гората като нравствен критерий: там обикновено завършва сложният път на неговите асоциации. У Драгомир Петров те са културните ценности на нацията или рода, в които поетическият субект се вижда дълбоко отразен. У Николай Заяков те са “думите”. У Димитър Горсов - серафични, безплътни или призрачни символи на една космична представа. У Христо Кацаров те изглеждат като “митични идеограми” на първичните селски представи. У Иван Теофилов те извират от пловдивските релефи, в които културите са наслоили един “град върху градове” - така се казва негова книга.

Още в първата си стихосбирка, редуцирала ред признаци на днешната лирика, Биньо Иванов показа чудати за някои критици и читатели насоки на творческо мислене. Постепенно, като посвикнаха с поезията му, особено след втората книга, стана ясно, че тези чудати насоки са обичайни за съвременния човек. Б. Иванов не продължи видимото в салона, а се озова в контрапункт и предизвика отклонението в него. Развитието на Н. Заяков е симптоматично за Явлението. Останалите поети в Явлението не изживяха такава рязка промяна, те поеха обичайната си посока и инерция още в самото начало. Заяков постепенно трябваше да се увери, че друга насока му е нужна. В известен смисъл същото може да се каже за Д. Горсов.

Отличителна черта на Явлението са пропуснатите тактове в издаване на книги. Фотев има най-малко книги от цялото така наречено “априлско поколение”. Книгите му са четири, но това не го прави по-малко или повече ярко име в лириката днес. Другите също имат само по няколко книги. Поет във възрастта на априлското поколение, Др. Петров има две книги. Повече не са му били нужни. Стига да не засегна някои техни напрежения с издателствата, бих казал, че това е част от тяхното особняшко битие като творци. Те не искат да бъде другояче. “Пропуснатият такт” е тяхното самовглъбение. Излишно е да добавям, че той е гръб към гонитбата на количество. Поетическият акт зрее дълго, не излиза припрян. Не всичко ни харесва у тези поети, но никъде не личат следи на припряност и притеснение. Някои удължени паузи не зависят от тях, но това не променя нещата - то става част от същността им. Няма значение дали Фотев 11 години не издаде книга по своя воля, дали Биньо Иванов дебютира с нежелано от него закъснение, дали Горсов издаде трета книга с деветгодишен издателски прах. По същия начин никой не заставя Константин Павлов да отлага третата си стихосбирка. “Заставя” го само нашето нетърпение да разберем в какъв перпендикуляр ще се озове той спрямо Видимия салон: не вярвам той да даде ускорение на видими тенденции в лириката, както беше във “взрива” на една компактна група поети преди четвърт столетие. Сега нито групата е компактна, нито К. Павлов е същият. Те са в друго отношение, което частично пролича от цикъла в алманах “Море”.

Константин Павлов изглежда най-встрани от Видимия салон. Той изглежда и най-характерният поет в Явлението. Не само изглежда, то е така. Но има две обстоятелства, които ме възпират да го разгледам тук. Едното е неговото първоначално отношение с тенденциите на Видимия салон. К. Павлов е техен типичен изразител през шестдесетте години. Гротеските и черният хумор на “Сатири” и “Стихове”, “разслоеното слово” на една модерна поетика са големият и шумен тласък на нещо, което макар и шумно, но все пак свенливо се прокрадваше тогава. Христо Фотев също е част от тази картина, той беше съставка на модата. Но постепенно се разбра, че лириката му настоява за нещо друго - то започна да “кръжи” упорито около устойчиви ядра. За Константин Павлов не мога да кажа същото - липсва ни нова книга, имаме само паузата, не знаем точно какво е зреело съзнателно или не в душата му. Цикълът в “Море” и поемата в “Пулс” само увеличиха загадката. Така че един от най-привлекателните и големи поети на Явлението ще остане встрани от вниманието ни.

И още една отлика, която не е без значение. С изключение на И. Теофилов и Др. Петров поетите на Явлението ни живеят в провинцията. Заяков и Кацаров (във времето, когато създадоха значителната част от поезията си) се “лишиха” и от предимствата на големия провинциален град. Отказът от Видимия салон има дори битов и пространствен отпечатък.

В поезията на Христо Фотев лирическият субект е един всеприсъствен образ. Той непрекъснато се слива с нещо: демонично, артистично, театрално и без вътрешни дилеми. Силата на тази необичайна лирика е в превъплъщенията на природните и човешките субстанции. Те са разбираеми, когато ги назовем в частностите им, като нещо конкретно, като един кръг от тематични ядра. Това са любимите и трайни символи на Фотев. Превъплъщения на природата изобщо при него няма, полето, гората, планината почти отсъстват. Неговата природа е морето, което също се “конкретизира” в нещо трайно като символика: вълната, дъждът над водата, пристанището, облаците и тайнственото им докосване до морето в хоризонта. Тези мотиви той задълбочаваше, тях той не пожертва заради никакви моди и изисквания на Видимия салон. Особена позиция доби словото в неговата поезия (нещо, което отличава и други поети от Явлението). То и въздухът като траен идеограм на лирическата постройка застават най-често на върха на една пирамида от превъплъщения. Те увенчават като някакъв “върховен пейзаж” едно движение - увенчават го с изтънчена духовност. Самовглъбението като отличителна черта на разглежданите поети, бавното и търпеливо извайване на стиха ги кара да гледат на словото не само като на сечиво, но и като особен предмет на поетическия израз. За това ще стане дума и нататък.

Образните ядра у Фотев, както се вижда, са гъвкави и изменчиви. Те са светая светих на артистичното и баладичното въображение на бургаския особняк. В тях той се чувствува най-свободен. Те му дават волята да живее като поет.

Пак старото безумие... Понякога
мечтая за съдбата аз на въздуха!
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие).

При така изваяния всеприсъствен образ, при цялата му артистична не-реалност образните ядра губят естествените си очертания. Те попадат в друго измерение. Чрез тях поетът измерва необичайните си представи за света, своята любвеобилност и своето неканонизирано сърце. Морето се превръща в “най-голямото събитие”. То има за Фотев връх и го зазижда в кристала си. От неговите изпълнени със съвършенство хоризонти започва голямото пътуване. Пътуването на поета не започва от брега, оттам тръгват моряците.

В подобни измерения се оказва и небето. За Фотев то е недостъпно и нравствено с едно и също нещо: че с висотата си не иска никого да унизи. А облаците? Те са може би най-прекият израз на неговите превъплъщения, на неговата неукротима поетична жажда за превъплъщение. В “Обещания за поезия” той им посвети поема. Те са родени в страдание, надарени са богато с търпение, с дълбоко уважение към формата и изяществото, животът им прилича на пътуване, застой при тях няма, успехът им се побира в законното пространство на различните им стилове, ръцете им са изтънчени и прекрасни и прекрасно е тяхното последно отчаяние, преди да станат нещо друго: дъжд. Те са едно пространство на свободата, бихме обобщили.

А каква истина в поезията на Христо Фотев е пристанището! Същото пристанище, което за нас е хаос от кораби, припрени жестове и звуци, чудовищни челюсти на кранове, преплетени светлини и мръсна вода... Каква красота? Но за поета, който от дете в Бургас се е сраснал с този пейзаж, пристанището е красота и лична истина. То е началото и краят на един път, възелът на света: навсякъде, уверява ни поетът, искам да отида и искам да остана тук, защото сърцето ми е пристанище - пристанище на съгласието (“на всекиго разбирам аз езика му, почитам боговете му и страната му”).

Образа на вълната Христо Фотев извая в малка поема, която нарече “Опит за портрет”. Портретувано беше и това символно ядро - сякаш за да покаже до каква степен явления като море, пристанище, облаци, въздух, слово са символизирани в творческото му съзнание, как са придобили друг “статут” за него. Поемата е една истинска анатомия на вълната и подобно на облаците е превърната в предпочитана естетика. Способността на Фотев да се чувства в тъмната същност и превъплъщения на природните си образи-символи придава и баладичната струя на лириката му. Чрез нея той нарече “царствената река” Ропотамо “своя крипта”.

При тази идеограмност на привичния му свят, на света, с който е живял от дете и на който не е изневерил на никакви предимства или моди на Салона, Фотев извая образа на вълната и като проблем на своята поетика. Неговите стихове наистина звучат като вълна. Ритъмът й не се слуша от брега, Фотев го чува от собственото си същество. В нея той “чува” и жаждата й за далечно пространство, и безумното й движение, и лъчистото й спокойствие, и непрекъснатите смени на формата, палавото, неистовото външно и вътрешно движение, изблиците и неумолимата ритмичност. За Христо Фотев вълната е един безкраен ритуал. Той се усеща като нейна част. Стиховете му сякаш препредават движението на морската вълна. Усещам това в настойчивата, даже натрапчивата като у никой български поет (може би Иван Пейчев) повторителност на думи-синтагми и цели мотиви, с преобръщанията на думите, с внезапно измамно спиране, което ще избухне в по-голям стихов период.

И ти - о, Господи, - където и да си,
за ужасените - вдигни ме - ти коси,

хвърли ме в орбита, изваяна от сяра,
пред кулата бургаска - там на тротоара

и гларуса - акула твоя - да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни.

Поезията на Христо Фотев звучи като някакво заклинание. Нейната ритуалистичност извира от неизменните символни ядра, към които любовта на поета, вместо да утихне, се вдълбочава. Тази поезия наистина е един ритуал на съществуващ - опиянен, възторжен, самотен. В тези страстни изповеди “образите се ритмизират ту като припрян изблик, ту като бавен тържествен ек - като ритъм на вълнолом. Оттук идва повишената атрибутивност на стиха, страстта да се назоват нещата с признак. Като пръските на вълната думите се лепят около основната, стожерната дума, продължават я в частен признак или я обхождат, създавайки й капризни фойерверки. Стихът на Фотев има много тирета, те го накъсват, но не да го направят драматично-експресивен (драматизмът не е от главните черти на тази поезия), а заради вълнообразната ритмика. Тиретата при Фотев не са препинателни знаци. Те са препинателни импулси, езикови импулси на душата, палави и неконтролирани, идат от форменото към безформеното и обратно.

Една от най-характерните черти на поезията на преходното време, на “времето на подвижния човек” е отчужденото общуване с традиционните ценности. То се дължи на прекъснатите нишки и е вопъл за корен. То е постоянно завръщане и болка за безвъзвратно отнети неща. Последица на това човешко неравновесно състояние е ранната равносметка. Ранната равносметка е една от най-впечатляващите особености на съвременния поет.

Както посочих, тук е най-видимият контрапункт на Явлението. Никой от тях не се завръща, болките им са други. Отчужденото общуване не им е присъщо. Традиционните ценности не се постигат, а се продължават. По крайно интересен начин е това у Кацаров, Теофилов и Петров.

Пловдив на Теофилов, селото на Кацаров и обобщените културни стойности на българската история у Петров изглеждат като морето у Фотев. Те не са изобразен пейзаж, не са обект за възпяване или опяване и вопъл. Те са “катеториален апарат” на поезията, неин “виждащ и мислещ” принцип. Още със заглавието на една от стихосбирките си - “Град върху градове” - Иван Теофилов даде да се разбере, че го вълнува не прекъснатата нишка, а продължената стойност. Тя му е близка, с нея борави съзнанието му. Град върху градове може да има само при някаква степен на приемственост: цивилизациите, дори да се унищожават една друга, приемат нещо една от друга. Техните предметни и живописни следи са оставили незаличим отпечатък върху съзнанието на поета. Затова той може да си позволи да сложи тези две безкрайно симптоматични мота към стихосбирката си: “Животът не е друго освен повторение на най-основните, най-важните мотиви на нашето детство” (Ана-Мария Матуте) и “Вътрешната перспектива на моите картини е видяна от прозорците на бащиния дом” (Шагал). С тези мисли не се означават само незаличимите следи от детството, които съпътствуват човека, където и да е той. Те означават неизменна наблюдателна позиция. Теофилов гледа света през прозорците на бащината къща, а всъщност през “прозорците” на старинния град върху градове. И при големия художник, и при нашия поет тези прозорци не са стъкло, а идеограм. Те са и око, и ухо, и мисъл към света и за света.

Градът в книгата на Теофилов е едно разкошно живописно състояние. Малко наши поети имат такъв усет за словесна багра. Това е черта на таланта, но е признак и на позицията на поета, който не гледа и не описва едно състояние, а го излъчва като нещо многократно живяно. Старият град при него е живопис, гледаща и мислеща. Тя е виждаща, а не видяна; наблюдаваща, а не наблюдавана. Със своята категориалност тя пази изгубената у подвижния човек хармония. Даже представите на всекидневието, които все пак са по-променливи и не са като в детството му, са “самоизобразени”. Така ги е нарекъл поетът в стихотворението “Април” от “Амфитеатър” (първата от двете му книги, свързани така великолепно със стария Пловдив). В друго стихотворение той твърди още по-откровено: “Животът на града ни подарява мигове, но тяхното тълкуване не го засяга.” Той е митологизиран и самоизобразен град, той е самостоятелна метафора. В “Знаци” от “Амфитеатър” откровението е до предел:

Дойдох да чуя със ухото на града.

Вън от “формулите” на града поетът не измерва нещата. “Дойдох” не е обичайното за много български поети отчуждено завръщане, не е даже и завръщането на Марангозов в “На повратки в село”. То значи: другаде това го няма, тук е моята “книга на познанието”.

У Кацаров с най-голяма сила са запазени традиционни сетивни и “митични” стойности. При него е абсолютно невъзможен образ като “търкулнатата “медена пита”, която вече никой не ще достигне, защото се е изтръгнала от нас и ние от нея: един ярък и жесток образ-признание у Борислав Геронтиев. Митично-фолклорното у Кацаров е като живописно старинното у Теофилов: трансформирани в модерна поетическа мисъл, след като са непрекъсната нишка. Те рефлектират особено ритуалистично, като някаква неомитология, която актуализира древно познание. Ако Христо Фотев поетично ритуализира едни вечни ядра на превъплъщенията в природата, защото в “кръвта си” носи техния ритъм; ако Иван Теофилов ритуализира наслоения град върху градове, неговия живописен амфитеатър, защото носи със себе си трайните му пластични формули... - Христо Кацаров ритуализира една продължена българска традиция на селски представи. В неговото съзнание тя героично се скрепява в една здрава нишка. Но се продължава според днешната емоционалност на човека. Митичната представа, която обединява по начало разнотипни неща, вмесва в неговата поезия модерната необходимост от неопределена асоциативност и условности. Кацаров стои в контрапункт на Салона дори по тази твърде вече популярна и престижна черта на поезията.

Драгомир Петров нарече един от циклите на книгата си “Битие” “Завръщане.” Може би се досещате, че това завръщане е нещо друго. То не повтаря по-външното завръщане към родното гнездо, което вероятно се е порутило от новия дух на времето. Не повтаря и завръщане към първоизворите на народното ни битие. Др. Петров е поетическо общуване с културата. То прави поетическата концепция исторична, извежда поетиката от сферата на сетивното, споява в един тон, в едно звучене далечни теми и най-вече лично-изповедната и национално-историческата. Тази спойка безсъмнено е един широк обем. Личното състояние е оцветено чрез типовото, частният мотив на един човек се оглежда във вековно битувалите културни представи. Основната промяна от “Кладенци” към “Битие”, смисълът на десетгодишната пауза се изрази в най-пълното сливане на индивидуално-неповторимото и културно-типовото. То е субективиране на непреходните културни стойности, с които общува поетът, и обективирането чрез тях на един личен опит.

Каноничен мотив в стиховете на Др. Петров е паметта. Културата е паметта на човешката общност, съприкосновението с нея е съприкосновение с минало време, а по възможност с трите времена: в нея са заложени трайни знаци. Едно творческо общуване с тях естествено подбира онова, в което най-добре се оглежда съответната човешка общност - нейното място и нейните надежди. За Др. Петров, както и за мнозинството поети, които имат вкус към трайни стойности на нашата култура, миналите събития са извор на критерий за нравственост и красота. Той не описва събитие, не възпява деяние или обстоятелство на историята и културата, не си служи с пряко историческо отношение, не “препредава” приписка, надпис на чешма, поверие, народна мъдрост, легенда, сказание. В поетическия му сюжет те не са сюжет, а ритуално ядро. Те излъчват някакво “ехо”, което се препредава и се споява с една индивидуална същност; в тях чувстваме повторителността на всичко ритуално. Така е с духа на едно поверие или на едно писмо на турски сановник относно българите; но и така, и с една “сладостна” традиционна словесна интонация или тип слово. Това се отпечатва върху стиха, който е равновесно-хармоничен, меланхолно-съзерцателен, с настойчиви назования, сякаш всичко кръжи около един статичен предмет, около неговата непреходност.

От стиховете (и пряко от няколко есета, които са под печат) имах възможност да усетя упованието, което поетът храни към средиземноморската култура, част от която сме ние и в чийто комплекс са се трансформирали стари или породили нови наши културни стойности. Властно го влече не морето, а крайбрежието, което храни тези следи, старинната Родопа, древните селища и архитектура. Созопол и Аетос са символи на неговото специфично завръщане.

Да стъпиш пак на този сънен полуостров,
където стрехи и асми надвисват тежко
от красота и старост омаломощени...

В това сетивно упоение са и устойчивите рефлекси на културните знаци в битието на един съвременен българин. Така рефлектират и митовете.

Ах, светло безначалие на битието!
И ти, самоизяждане, което искаш
магията на всеки миг да разрушиш...

Този дребнав всекидневен детайл “самоизяждане”, който би привлякъл ред млади поети с така наречения “нравствен максимализъм” на Видимия салон, тук значи нещо съвсем друго. Това е мотивът на митическото същество Старецът Време, което си изяжда опашката: той е времето, което руши всеки миг и го отпраща в историята. В “Към Одисей” виждаме мита за Одисей, омаломощен в невъзможността за истинско завръщане. Въобще цикълът “Битие” отразява все сакраменти на колективната човешка култура (мит, фолклор, обред) - огъня, домашното огнище, хляба, майчинството и плода. Домашното огнище е залегнало много повече в “Битие”, отколкото беше в “Кладенци”. Няма го богомила, който броди из Италия. Бащиният дом е среда-обител на семейните “митове”, които искат да изгладят драмите и да успокоят раните.

По същия начин - с рефлективно надскачане на конкретно-чувствения мотив - е видяна историята. Стиховете идват след размисъл над исторически текстове: “История славяноболгарская”, Кекавмен, спомените на Никола Обретенов, Житието на Патриарх Евтимий и пр. Героят се вълнува от рефлекса на събития в епохи, преломни и кръстопътни. Героят е слязъл от историческата сцена и гледа към нас със своите тежки поуки. Но е пред нас, след като е бил пред белия лист, след като там е влагал своите горчиви или обнадеждени мисли за историята и човека. Кантакузин и Кекавмен са доста различни пред белия лист. Те не са видните сановници. Слезли от историята, те са част от културата. Историята можело и да не ги въвлече в културата. В стиховете си Др. Петров се вълнува именно от това. Той не извлича поуки от историческото събитие или лице (както е обичайно у много поети), а от рефлекса им в културата. Там лъжата и истината не са трудно различимо кълбо.

Явлението се отличава и с критическо мълчание около него. За тези поети не се шуми. Съставителите на наша антология се зарадваха, че открили от моя статия “това невероятно стихотворение” “Езеро” от този особняк Христо Кацаров. Не се шуми за него салонно и те също не го знаели. За повечето от тези поети направо се мълчи, а спрямо някои се попълва най-щекотливата рубрика на литературната преса - “отрицателни рецензии”. Тяхната отдалеченост и гръб към врявата ги прави удобни за бояк прицел: реакция няма да последва, а и да последва, няма да е както реагират част от Видимия салон.

Особено потвърждение на правилото са двамата нашумели по различно време поети Христо Фотев и Биньо Иванов. Шумът отмина, както си му е редът: дойдоха по-възбудителни за шум поети. Но шумът сглъхна и по друга причина: двамата се отличават с черти на нашето Явление и те не могат дълго да стоят под или край прожекторите. Не случайно Биньо Иванов беше предоставен и на снизходително потупване от средни поети.

За разлика от нашумели сега поети като Борис Христов, за Б. Иванов шумяха не хората, които го ценяха, а тези, които се дразнеха от него. Те превърнаха в отблъскващо клише фразата, че около този “иначе не без дарба поет” (така ми беше казал един високопоставен от Видимия салон) се е разшумяло вредно; той бил разглезен, вместо да му се покажат с градивна критика увлеченията и крайностите. Мотивчето за вредата, която се нанесе на Биньо Иванов, стана трафарет на маса критически статии и на още повече угрижени лица. А иначе по-нататък писанията за поета бяха или “градивни”, или снизходително-неразбиращи, или най-често обслужваха удобни рубрики. Никой от угрижените не написа или не можа да напише нещо интересно за Б. Иванов. Сега нещата се промениха. Дойде време за Биньо Иванов да се мълчи или да се пише сериозно. “Загрижеността” за него вече се сконфузи. Вкаран досадно във Видимия салон, сега той по естествен път го напусна.

Мълчанието, снизхождението или нетърпеливата бойкост спрямо разглежданите поети, изглежда, ги кара още повече да потъват в оня специфичен свят, който ги вълнува. Нещата стоят и в обратна връзка. Критиката на Видимия салон недолюбва, защото не са й изгодни, поети с по-особено професионално поведение. Особнячеството дразни, защото всеки не може да си го позволи. Да напомня и един комичен закон на литературните ни нрави: отсъствието от кафенето се наказва. Може да си Христо Фотев, може да си Кольо Севов - няма значение.

Николай Заяков е един от най-интересните поети на своето поколение. Мисля, че той и Петко Братинов се развиха най-силно. Но заради това се лишиха от доста неща. Заяков настойчиво търси собствена формула на поетическо отражение, затова не се опасява да промени лирическия си облик. Виден наш поет преди време ме уверяваше, че нямал друга амбиция освен поезията. Не знам защо му беше нужно да му повярвам, но, изглежда, се усети, че то няма да стане. Ако Заяков ми каже същите думи, ще му повярвам. Има поети, на които бих повярвал това. За тях поезията наистина е цел в живота, а не средство за други неща, примерно битови и социални. Заяков е от тях. Приемайки един тип поведение, вълнувайки се от основните тенденции във и встрани от Видимия салон, той старателно се предпази от няколко неща. Не го споходи например дребнавият хъс на поетите, които стоят встрани, но нямат формула за това: не могат да го превърнат в специфика на своето виждане на света. Тези поети не можем да наречем “встрани от Видимия салон”. Заяков освен това не остави поетичния си порив да бъде погълнат от глухото селище. Там, в глухотата му, той започна да чувства другояче света. Но това “другояче” е толкова далеч от дребнавостта, колкото от помпозността.

Последните му две книги се отличават от първите. В тях бе потулено изповедното начало. Лирическият субект се отдръпна от активното поле на образа. Това се усети в “Работни думи”. В “Магазин за метафори” то стана правило. Поетът се опитва да усложни отношенията между онези малки и фини отломъци, които градяха света в неговия съзерцателен поглед, да придаде на фрагмента по-голяма самостоятелност и независимост. Увлякоха го някои нови търсения на лириката и неизбежно тук-таме се усетиха чужди следи (напр. от Биньо Иванов и Николай Кънчев). Но към тези търсения той подходи със своя мярка. Във фрагментарността на неговия модерен словесен пейзаж има наистина красива съзерцателност и недомлъвка, които лесно се превръщат в хаплива ирония и гротеска. Там се вместват различни временни и пространствени пластове, спояват се в едно равнище, след като са от различен житейски порядък. “Врабево”, стихотворение за родното му село, от което той се е отдалечил, не е задръстено от воплите на “блудния син”, защото този син се връща там с друго настроение. Родното селище при него не е като у Теофилов формула за света. Бих го нарекъл една гротескна кардиограма. Същото е валидно за “Икона”. Тези стихотворения се четат, както се гледа модерна картина.

Стихосбирката “Магазин за метафори” започва с 11 стихотворения под заглавие “Януари”. В това също има нещо “особняшко”. За някои дни са отбелязани по две стихотворения, което мъчно можем да си представим за поет, издал за двадесет години пет книги. Целта на обозначенията е била друга. Имитиран е ден на написване в една глухо-провинциална обстановка. С преходността на едното и затънтеността на другото поетът се стреми явно да почувстваме зимно-тъжната средоточеност на мисълта и състоянията му, неговата самотност и вглъбеност. Това е активност на поетическия порив в една ситуация, която по-рядко предлага активност: за Видимия салон тя не е присъща. В сюжетите се мяркат “рисунък на глуха провинция”, “малка стая, недокосната от времето”, “ден с къща”. Заяков никога не е бил възторженик; в предишните си книги тънкият лирик и ироник се ожесточаваше по странен начин, ставал е и свадлив - такъв си е като човек. Но тук метаморфозата е особена. Поетът стои над неща, които му е трудно да реши или преодолее. Започнали са да го спохождат по-дълбоки и неуютни истини, които в масовите поетически представи или се клишират, или се спекулира с тях, или се заобикалят. Последното най-често.

Часът на истината е настъпил.
Боговете са изчезнали и няма кой да ни прости.
Студена е земята и сърцето й не знае никой
                                                                  где е.

Безлюдни пътища и планини от облаци.
Животът е навел глава и устоява
на всички превратности световни.

Не вярвам някъде да има свят,
където да е топло на човека.

Едно негово заглавие на книга предупреди, че Заяков гледа на думите по-специфично. Той иска да ги направи предмет на своя стих. В “Магазин за метафори” думите не са само онова, с което сме свикнали - средство да се изкаже мисъл. Те са и обект на поетическата мисъл. В “Слънцестоене” авторът ги нарече актьори. Такива думи завършват или започват парадокси на поетическата мисъл. От тях тръгват или се вливат много важни нишки. Те са в основата на нови тематични ядра, които постепенно обзеха съзнанието на поета. Техният обсег са житейските превратности.

Ще обърна внимание на един мотив, който се среща тук-таме, но е особено подчертан в стихотворението “Черти”. С този мотив Заяков застава “ребром”, в перпендикуляр спрямо някои от епидемичните признаци на Видимия салон. Като зачетох творбата, настръхнах:

Не съм се никога съмнявал,
че тежък ще е моят дял.

Помислих си, че Заяков не е устоял на модните ветрове. Толкова поети си самовменяват един вид нравственост и донкихотщина, толкова поети с гръмогласие заместват липсващите им проблеми! Но веднага след това разбрах, че иронията на Николай Заяков не е позволила на мотива да се разгърне, свалила го е от пиедестала, където всъщност е бил качен, за да се види неговата нищожност и модна клишираност. Повече на стихотворението ще се спра по друг повод. Тук ме вълнува диалогът с една отказана тенденция на Салона.

Николай Заяков старателно елиминира в стиховете си или иронично предизвиква грипозните мотиви на ред поети, особено млади. Някаква вътрешна “цензура” му подсказва, че себевеличаенето и онова отблъскващо “Вие там...”, с което манипулират маса творци, не трябва да го обсебва. А крачката до самотното себевеличаене - при толкова време на разговор със себе си, след като то така се шири в поезията, след като се преборваш с толкова неща в житието-битието си... - тази крачка е лесна. Но Заяков я отказа, тя не му е нужна. Нужни са му други крачки. Някои вече е направил.

Подобно отношение срещнах и в “Крехка вечност” на Димитър Горсов. И той се предпази, при немалките съблазни, от дребното и въртеливо вглеждане в собствената персона, от “мъчителните” въпроси, дали е “велик поет”, дали мисията му на земята и сред себеподобните е велика, дали временно да не се откаже от лирата си... Той също предпочете безшумното, спокойно и търпеливо вникване в скъпи неща - независимо дали това търпение му е наложено, или той го иска. Още не мога да кажа докъде ще се прострат резултатите в творчеството му. Но се вижда амбиция за особени проекции на частния свят.

Вероятно почувствахте една от темите на тази статия: че контрапунктът на Явлението се усеща по-често спрямо епидемичните “вируси” в Салона. Там е нишката, по която протичат най-силни оттласквания. Тази нишка е най-видима. Независимо в какви творчески посоки са вгледани, тези поети или са безразлични към модните ветрове и вируси, или ги поставят на ироничен прицел, показвайки тяхната несъстоятелност. У Б. Иванов, у Н. Заяков, дори у артистично безразличния Фотев има маса алюзии и иронизирани адреси. Някои от тях у Горсов ще изтъкнем след малко.

В самотните си монолози този поет се вглежда в неща с рязко високи измерения: до степента на мираж. Асоциация след асоциация, символ след символ, метафора след метафора ни отнасят далеч от повода на вълнението. Стихотворението натежава, разгадаването става трудно. Това не се дължи на някаква ребусна загадъчност на стиха - трудно разбираеми образи Горсов няма. Дължи се на увлечението на поета да види в конкретното метафизичен проблем. Да почувства и самотата си сред вселената пулсации на тази вселена. Нашата поезия не е твърде склонна към такива настроения, няма висок вкус за тях. Д. Горсов се чете трудно, не знам дали някой ще прочете “Крехка вечност” на един дъх.

Земя, самотна като бога,
с могъщи кладенци - забравени въздишки към всемира,
с обхватност в разпиляното съзвучие на болните неща.

Подобни стихове искат по-внимателно четене от този, който има нужда от тях. В едно стихотворение Горсов се обръща, както рядко му се случва, към най-делнични неща: неделната суетня, изтупването на килими. Колко наши поети са се тормозили от този “неделен гръм на тупалки”. На колко поетичната душа е разтърсвана от еснафските попълзновения! Горсов вкара мотива, за да даде гръб на това и да потърси другите измерения, които непрестанно го вълнуват. Ивандинковското напрежение срещу еснафите му е чуждо.

С колко гръм е пречистена тази вселена!
Как безкрайност и грях необхватно над нея тежат!

Ето къде го насочва неделният гръм. Посветват примамките на илюзиите му. Същото и в “Нищо по-различно - нито изход, ни възможност...” Тук поетът не крие кое го влече най-силно: “Тъй илюзията ми за простор ще ме омае.” В единия случай гърмът на тупалките го отвежда към гърма, с който се пречиства вселената, а с нея и човекът. В другия - адът на модерната панелна пещера на хората го тласка към обратния порив за пространство и илюзия. В тези пориви има, естествено, мираж, нещо безплътно и серафично. Символистическата поетика му влияе с някои свои клишета, но те са само елементи и звучат другояче. Серафичността отстъпва мястото си на нещо по-тягостно, на мотиви, за които се иска морална храброст да застанеш пред тях. В тези мотиви има нещо трагично. В стихотворение за баща си поетът казва:

И сме тъй самотни, че дори и любовта към ближния
е убежище, което обитаваме сами.

А в друг жесток час, като погребението на майката, поетът не се мъчи да изстиска сълзици, а говори за нещо, за което в такъв момент се мълчи: трагичната празнота. И с този мотив Горсов открито се противопоставя на някои модни мотиви в младата поезия. Той отказва било бруталната ирония или пародия на тема празнота (Миряна Башева, Иван Голев, Георги Белев), било комичния опит човек да избяга като щраус от празнотата (Борис Христов), било като се замества с неудачни стойности. Мотивът за празнотата тук и на други места у Горсов (също у Б. Иванов и Н. Заяков) е добила стойност на трагично прозрение: тя вмества у човека раними отсъствия, на тях се устоява трудно, защото са всекидневни, премазва тялото и изсушава молитвите, прекършва опорите.

Признаците на разглежданото явление чувствам с особена острота в поезията на Биньо Иванов. Неговият модерен стих, който стъписа толкова хора и привлече много повече, ме отнася към народностното ни мислене, без да го копира и да взема готов мотив. Или по-точно такива мотиви просветват в обилието на конкретности, на бит и в голямата амплитуда на поетичното обобщение. Колко поети ще се стреснат, ако кажеш за тях, че в стиховете им има много бит - къде по-престижно е да заговорим за “философските им проблеми”! В стиховете на Б. Иванов се мяркат чергата и филията, намазана с мас, дървената гъба, на която майката кърпи чорапи, бюфетът с лъжици и вилици, дворът на съседа, пълен с картофи, печката и котката, гората над последната къща на Кюстендил, прането на жената, изпържените греди на войната и клепналите като пречупени крила джобове на нещастния войник, цехът с машините. Но работата не е в това - да кажа една крайно банална истина, - какво присъства в един стих, а защо присъства, какви идеи съдържа, до какви предели на битието стига стихът и поетичната мисъл. При Б. Иванов мисълта изхожда от тях, те са неизбежната й основа. В това отношение той е поет, противоположен на Горсов. Неговото вглъбение и пътят на неговата творческа идея е друг. Той иска да види света не само като нещо всевалидно, но и в неговата множественост. В широкия диапазон на поетическата мисъл детайлите губят самостоятелност, тяхната битовост и конкретност започва да се обръща срещу себе си. Диапазонът компресира криволичещия път на движението от делничното към общото. В него конкретният детайл, губейки равновесие, се оглежда в другия, метафората ражда метафора, думите изпадат в нови съседства, смисловите значения с лекота прескачат думите и застават между тях. Смисълът не се оглежда в прякото (или в близките на него) значения. Той постига друга логика.

“Рилска река” е от ярките примери. Частните и битово-конкретните мотиви на едно лично човешко битие скоро добиват други черти в амплитудата на лирическото движение. Така както приказката не е приказка в едно и гората не е гора в друго стихотворение. Или като оня “гълтан вятър” в трето. Тук рилската река е реката на детството, но и “вода, река, пътека за морето”. Този лайтмотив удивително се кръстосва с другия лайтмотив “шумиш, шумиш и ние с туй живеем”. Два лайтмотива в едно стихотворение! При това с неочаквани появявания, с озаряващи кулминации на едно движение. Ето финалните нотки на тази “симфонична поема”, която с универсалното си движение като едно човешко битие напомня “Вардар” на Панчо Владигеров.

Ти стопътни в окото си ни вземаш,
много от нас е в Бялото море,
уж към Пирин се каниш, но извиваш
и хващаш Струма, та й даваш дъно.

(ти като кротък въздух се провиждаш)
и тъй се сливаш, пълно се завършваш,

и риба, и гора отгоре светят,
вода, река, пътека за морето.

При Б. Иванов метафората е движение - това е един от принципите за образуване на стихотворение-метафора. Тя е бързо, стресово новообразуване. Някъде думите се срещат капризно, в някакво словесно капричио, другаде правят симбиози, които сякаш бързо ще се разпаднат. Получават се и тежко свързани метафорични масиви като онези “разхвърляни в полето вълци” или като “десет клони удушвачи”. Стихотворението като че се гради пред очите ни, то в момента си подготвя матрица, няма предишен канон. Това предизвиква читател не само интелигентен, но и читател с личен отговор. Без личен отговор и състояние условностите, метафоричните масиви и неопределеностите у този поет, който говори за филията с мас, но и за “другата трева, на мартеница ахнала”, ще ни оставят безразлични. Модерното стихотворение повече от всякога се завършва чрез читател.

При Биньо Иванов светът присъства със своите нравствени, но и политически дилеми. Нямам предвид само “пряко граждански” работи като “Нощ за Мартин Лутър Кинг”, “Последната песен на Че Гевара”, “Бюлетин 1”, “Бюлетин 2”, “Почива се”, “Песен за зидарите от Риека”, “Песен на богомилите”. Имам предвид всичките мотиви, тяхното стълпотворение в неговото съзнание, дошли от телевизия, радио, вестник, улица, разговор, от премислени и казани, и премълчани неща, от наелектризираната обстановка на времето. Б. Иванов е от ярките ни граждански поети, но не защото има посветени на дадено събитие или преживяване стихотворения. “Нощ за Мартин Лутър Кинг” не е посветено на негърския водач, а на нощта, на проблема за човеконенавистничеството, за братята на Лутър Кинг, “лъснати в черно”, на нощта, пълна с пистолети и дълги ножове - това го има на много места.

Личният и политическият мотив губят границите си. У Христо Фотев (поемата “Из Книга за свободата”) - също. Свободата, преди да е политическо и социално дело, е лично дело.

Не на площадите - а в нашите души
Тя - Свободата - се изгражда и руши.

Фотев демонстративно чертае пътя от едното към другото. При Б. Иванов те даже не личат поотделно, те са едно. Светът е кълбо от въпроси: тук е въздухът самотен, който се връзва на челото му, тук е движението-живот на рилската река, тук са разплетените шепа паяци жестоки, но другите остават, защото няма време, тук са дишащите хрътки в черепа на Че Гевара, тук е страшната драма на войника, тук са зазиданите живи германци...

При Драгомир Петров ни беше трудно, направо невъзможно да отделим културния знак от неговия поетически, личен рефлекс - рефлексът е попил интонация и мотив на този знак, станал е негова съставка. При Теофилов и Кацаров ни е трудно да установим дистанция: те не “гледат” към света, а го живеят с идеограмите на един неотчужден предметен свят. Христо Фотев иска да “завърже” безкрайния и обичан от него свят в своето условно поетично пристанище.

Неотчуждената знаковост на предметния им свят, самовглъбението, ритуалността на устойчивите ядра чертаят специфична общност между едното и другото, между частното и общото, между личното и общественото или политическото, между мига и историята, между делника и илюзията. Това са черти на друг вид общуване със света.

 


* Редакцията на “Простори” не споделя изцяло статията на Енчо Мутафов, но смята, че в нея се повдигат интересни въпроси и е готова да отпечата и други мнения от подобен характер (бележка към първата публикация на статията - бел. ред.). [обратно]

 

 

© Енчо Мутафов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.07.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.