Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СЪДБА НА БОТЕВ И РАКОВСКИ

Енчо Мутафов

web

Към интелектуалното наследство на Раковски и Ботев историческата ни наука проявява старо и втвърдено вече безразличие. Дали това е цехова черта въобще или тя е изработена у нас? По-скоро второто. Не съм срещал и ми е трудно да си представя в много други култури пренебрежение към словесни първенци. Германски учени, и да проявяват разбираемо самочувствие на цеха си, не биха пренебрегнали мисли на Гьоте по обсъждани от тях въпроси. У нас това е в реда на нещата. Смята се за естествено цеховият човек да е безразличен към всичко нецехово и да е нетърпим към всеки, който проявява интерес към цеховите му въпроси. Просто се смята за признак на ненаучност “учен” да диалогира с “неучен”. “Неученият” създава нисшите форми публицистика и есеистика, на които “ученият” гледа пренебрежително от висотата на своята “наука”.

Ще се отдалеча от темата си, ако трябва да дискутирам понятието “научност”. Ще се задоволя само с мнението си, че науката не е въпрос на език и цехови средства, а на мислене, на идеи. Много често попадам на свръхнаучни текстове, които откъм идеи кънтят като бъчва през август. (Особено в днешното постмодерно състояние на науката и нейния комичен език). По тази причина смятам, че големите учени на ХХ век са “есеистите” Ортега-и-Гасет и Албер Камю. Посочете ми книга на “учен”, която може да се постави до мисловната мощ на “Бунтът на масите” и “Човекът на бунта”. А “Завладяването на Америка” на Цветан Тодоров наука ли е или не?

Но да премина към задачата си, оставайки със старото си безразличие към цеховите определения.

Задачата ми е посоченият недиалог - явление, болно в културата ни поради болест на самата цеховост.1

 

1.

От историци и дори от не малко литератори двамата ни словесни великани са вкарани в удобни чекмеджета, изработени в паметников патос (пламанен патриот-романтик, велик поет-революционер), или са затворени пренебрежително. Дори Вазовото “образ невъзможен” сякаш ни говори: толкова е странен, невъзможен и нестандартен този образ, че по-добре е да му се възхитим, отколкото да се опитваме да го разберем. Но Вазов е поет, който гради идеални величини. Науките за българския свят никога не ще нарекат Раковски образ невъзможен. За тях той е патриот, който не се спирал пред никаква измишльотина, за да подейства на погасналия български дух.

По-леката цехова задача е да се отхвърли Ботев, като се мълчи за неговите идеи. Младият човек не е образован специалист по история, ще ви кажат, може би, чел е, поназнайва туй-онуй, но какво е можел да изучи при бедни библиотеки и неползвани езици, при няколко години съзнателен живот и при младежка неуравновесеност. Един популярен професор, специализирал се по Възраждане и културология, писа, че той е автор на двайсет стихотворения. Друго от Ботев той не ползва. Може би не го е чел? Няма да се учудя. Защо да го чете, като не му върши работа и дори напротив - бърка му работата.

С Раковски е по-трудно. Никой не посмя да каже, че е необразован, виждат, че е изучавал византийски, гръцки и турски извори, че за дръзките си хипотези ползва новите постижения на науките, които го интересуват, че се е заседявал в много библиотеки и страстно се е вълнувал от въпросите на нашата история, антропология, фолклор, език и всевъзможни знаци по дългия ни път от Индия до Балканите. Спрямо Раковски цеховата надменност се е отприщвала от неговите “романтически теории” за прародината ни, за езика и верските ни практики. Тези чекмеджета удобно се затварят и от не малко литератори.

Така ученици, студенти и много преподаватели в по-ниски и по-горни етажи на образованието знаят за Хаджи Димитър, но не са и чували за Излечима ли е нашата болест. Поназнайват Горски пътник, но Българска старина, Показалец и Ключ болгарскаго язика са предоставени на знанието, което ще ги сложи в чекмеджето “романтичен етап на нашето народознание”.

Досега не съм срещал нито един наш историк да се обърне с професионално и българско достойнство към разработките и изводите на двамата ни необикновени умове, към рядката интелектуална постройка на идеите им. В хипотезите и на двамата може да се срещнат чудатости, но интелектуалната постройка не може да се пипне. Аз лично, убеден привърженик на схващането, че нямаме нищо общо с тюрки, авари, хуни и прочие “туранци”, а още по-малко със славяни, че прародината ни е в места покрай Индия, в планината Имеон (догадка на Златарски, разработена в дълбочина от Петър Добрев), се отнасям зле към мнението на Раковски за български протоезик и протородина и особено за временно удобната му и така невярна идея за славянския ни произход. Но се възхищавам от грандиозната концептуална сграда, която е сътворил този образ невъзможен, от Менделеевата таблица на неговите мисли, където всяко нещо си има място, и дори да не знаем кой е елементът от квадратчето, той неотменно съществува. И е за съжаление, че не е разполагал със знания за древните българи - иначе сградата му щеше да е просто една интелектуална крепост.

Същото с Ботев. Никой не се е докосвал до невероятното му твърдение, че “златният век на българската култура при Симеон” е “апогеят на нашата смъртоносна болест”, защото византийската проказа е плъпнала в българския организъм. Или че робството е “горнило”, предпазило ни от по-тежката болест, сиреч от същата проказа.

Трябва ли да го оборваме с нашата доказана научна истина за златния век, пита се цеховата мисъл. Трябва ли да се занимаваме с публицистично неуравновесените му думи за “непоринатата византийска воня”, след като ние научно си доказваме, че средновековна България упорито и съзнателно остава в сферата на византинизма - и политически, и интелектуално, и църковно, и даже битово - и с това тя се съпричестява към високи цивилизационни ценности.

И - мълчание. Защото коя историческа мисъл ще се укрепи в Ботеви и подобни идеи? Никоя - поне досега никоя. За да стъпи някой върху тях, трябва да изостави грамадата от лъжи и да напусне скъпите пирамиди на тези лъжи.

При положение, че дори Кубратовата държава остана тайна за тях, историците ни сигурно усещат ред гледища и думи на Раковски като пясък между зъбите си. Ето например:

По това направление, т.е. по шествието на сравнителната наука езикоизпитания, ние се заузехме да напишеме “Основните начала на българската най-стара повестност”, отхвърляющи на страни скитските и татарските ями, в които тъй немилостиво са ни хвърляли и стари, и нови писатели, кои са писали за нас, без да познават язика ни, народните ни старости, съхранени обряди и обичаи, старонародното ни вероизпитание, песните, приказките и пословиците ни, първобитните наименования на места, по които живейме от памтивека...

Как ли действа на минали и днешни историци, на тоталитарни и другояче тоталитарни мислители, че не сме дошли отведнъж с орда, а на няколко пъти и в продължение на много векове и че “странните ни историци са повлечени от византийските пристрастни и невежи списатели или же имеющи и своя си цел!” Ако беше живял колкото орел, Раковски до ден днешен щеше да се гаври с тази “своя си цел”, да посочва какво значи обработено, манипулирано мислене - като се почне от харькавский прафесар Марин Дринав и се свърши с безчетните обитатели на институти и университети за тази цел.

Преди да приведа думи на Ботев, които са най-старателно заточвани в чекмеджето, ще приведа подобни и на Раковски с подобна участ:

Във време же християнства българско вътрешно и вънкашно устройство правления, тоест граждански им закони, постепенно се изменили съобразно с духом християнства. Срождение с византийски двор постепенно изменило български народен дух, защото не само български царие се женили за гъркини, но и много войводи и знаменити българи земали от тая порода, както се доказва от самая византийска повестност и от наши народни песни. От того се вмъкна в България заразителна разкошност и развратност и много други работи! Тогава се вижда цели български села, дадени монастирем, да им работят; тогава се вмъкнали в Преславски двор, а най-паче в Търновски, нови гръцки санове и титулии гръкоманство пренесено и вдъхнато българъм (!) от гиздави гръкини, коих византийски двор за своя цел е давал българъм! От тогава почнал и български народ да пропадва постепенно, като се впосеяли и роди между им мълви и раздори, а най-после паднали ведно със съперникам си под турскому игу!

Ако цеховите работници не си спомнят откъде са приведените мисли или въобще не ги познават, ще им припомня - първият цитат бе от Българска старина, вторият от Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму.

А ето сега съжденията на Ботев. Смятам, че те трябва да се знаят (ако трябва и наизуст, кратки са) от нашите ученици и студенти. Аз съм ги цитирал няколко пъти, без притеснението, че може да досадя.

Историческият ход на работите, който го хвърли в съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приемането християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяването на българските царе с византийските императори и приемането на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна не дадоха на нашия народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а от друга страна отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристокрация. Народът се затвори със своите язически богове в семейния си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристокрацията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия (!) приготвиха смъртта на България...

(Подч. в двата откъса и чуденките са мои, Е.М.)

Към тези скалпелни идеи, които изрязват болестни симптоми и които принадлежат не на някой националист-самозванец, а на двамата ни дарове божии, науката “със своя цел” се отнася като към глухонеми: нито ги чуват, нито им говорят. Позволих си да вметна, че не ги познават, но най-вероятно се увличам. Ако има нещо, което да не познават, то е съвсем друго. Зачеркването на двата откъса в онази статия, под която ме подписали, но която не е моя, е ехо на това “друго”.

С тихи и гузни стъпки край неудобните текстове на интелектуалните ни първенци минава най-често медиавистиката и особено прабългаристиката. Последната си остана един кротък младенец, който така и не можа да порасне. Не му позволиха ли, сам ли не ще, за да не пречи на “израслите”, не знам. Но знам, че каквито и факти да се трупат, той си остана младенец. Юнакът, що бозал трийсет годин, вдигна стабилната си пирамида от удобни някъде и някому теории, като тези пирамиди и се плащаха скъпо. Затова появата на изследовател като Петър Добрев с неговите разкрития се посрещна подобающо пирамидално - мълчание, все едно, че няма такъв. Ако има, той трябва да се обори, а си представете как ще го направят това освен историци, още и “със своя цел” археолози, които не са стъпвали по пътищата на прадедите ни, и езиковеди, които с панацейно средство прехвърлят старите български думи към “турски, дошли от староперсийски” заемки, и пак като археолозите ни един не стъпи по ранните поселища на българите да потърси сходства с местни племенни езици.

Знам и по-лошото. В тази област винаги е миришело на лоши политически намеси. Най-раздразнено реагират бившите комунистически номенклатурчици, чиято пирамида е най-силно застрашена от всяка нова идея. (Такъв един налепи какви ли не квалификации върху мен и Петър Добрев). Все някаква политическа конюнктура, а те не бяха една или две, дърпа цеховите учени като опарени от истината и ги препраща към степи и шатри, към татарски и скитски ями...

 

2.

Ще продължа темата си в друг регистър. Той ще засегне статуквото на нашето културно самосъзнание и интелектуалното поведение, специализирано в чужда област.

От началото на нашата светска култура самосъзнанието се движи след културата. Културата започна да се развива бурно и някак опиянена от отхвърлянето на средновековни и чужди нам византийски начала. В този акт успоредно протичат два процеса: светско освобождаване (секуларизиране) от канонични конвенции и отваряне на затвореното общество. Двата процеса бележат начални стъпки от култура към цивилизация.

През Възраждането в културата ни кълнат цивилизационни признаци. Тяхното развитие обаче не е дало краен резултат - духовният ни свят упорито тегли към признаците на култура, неизживяла своя цикъл в древността. Ред процеси във Възраждането са възможни в цивилизация - раждат се продукти на словото, образованието, града, просветата, църквата, общуването. Самосъзнанието ни обаче не тегли към тези цивилизационни кълнове, а към принципите на творящата култура. Културите принципно не боравят със самосъзнание, със страничната гледна точка на рефлектиращи субекти. Самосъзнанание развива цивилизацията с освобождаване на добре интегрирания индивид на културата и с превръщането му в самоценен и блуждаещ атом. Това най-релефно и смайващо бързо го показаха елините и римляните. Най-рано цивилизациониращи - с подстъпа към индивидуалния човек, с подялбата на света на субекти и обекти, с нарушеното равенство между произвеждане и потребяване (цивилизационните признаци са още много, да спрем до тук), - слисващо бързо развиха форми на самосъзнание. Те създадоха оценяващи и понятизиращи дейности: философия, филология, реторика, поетика, история, стилистика.

В българския възрожденски свят това не е станало просто защото светът ни не е имал нужда от него. Ние не развиваме цивилизационни форми за самосъзнание. Това не е въпрос на “развитост” или “неразвитост”. Такива нелепи епитети се ползват от хора, без остатък пленници на един цивилизационен код (европейския), който не търпи други кодове. Мощно развити цивилизации като египетска или персийска също не развиват самосъзнанийни форми. За последните е нужен преход към нов тип цивилизация, поставила човека като субект в средището на вселената.

Причината за отношението самосъзнание-култура в нашия свят ще ми отведе далеч и в дискутируеми идеи. Но безспорното в моите представи съм длъжен да го изкажа и да го поставя - както правя това навсякъде в текстовете си за нашата културна неповторимост - в основата на обсъждания въпрос: културата ни не прераства лесно в цивилизация, защото не е изживяла формите си. Не “изостанала” в боянпеневския и пенчославейковския ужас, а неизживяла формите си. Второто е коренно различно. То извиква не чувства и епитети, а кураж за работа.

Тези форми се дължат на един прекъснат и жилав космос на българите, който избухна през Възраждането и определи неговия език. Успоредно протича другата тенденция - отварянето на затвореното общество, секуларизирането на средновековните канони и нахлуването на европейските индивидуалистични норми. Едната тенденция е дълбинна, вертикалистична, другата е повърхнинна, хоризонталистична. Втората активира повече самосъзнанието, а всъщност го внася от високо развитите му форми на западната цивилизация. Така тя го прави явление не сродно на дълбинната култура, а импулс за престижи.

Неравноценно на процесите в културата, самосъзнанието се развива драматично и дори порочно. Неродено от собствени форми, то лесно бива подменяно; неавтентично, лесно става законодател. Системите и понятията му са непоклатими, защото са отглеждани дълги векове. С тяхното всаждане собствените кълнове на културата изсъхват. Понятието “повествителен спев”, с което е означено първото издание на Горски пътник и е обвързано с друга светогледна система, бива угнетено от понятието “поема”, което отнася към друга система. С второто понятие Горски пътник задължително се слага до Чайлд Харолд и се срива. Както непипнатото от автора, нередактирано, излято на един дъх, продиктувано свише, Житие и страдания грешнаго Софрония пропада, ако се сложи до автобиографията Изповеди на Русо.

Вторият въпрос, който тук трябва да се постави, докосва облика на специализирания ум, обучен в други култури. Обученият става неин проводник (което е нормално, защото той затова се е обучавал) и агент на нейна доктрина, на система от ценности (което е ненормално, защото ощетява възприемащата, собствената му култура). Мнозина от тези интелектуалци - преводачи, историци, критици, хуманитаристи - се вживяват в роли, които прокарват у нас. Сред тези роли съм наблюдавал дори поведенски - такива да се държат като американци, французи или гърци, а някои и като елини или магнаурски възпитаници.

Византинистите са яркият пример, включително за проблема, който обсъждам в статията. Нагласите срещу интелектуални аристократи на българския свят като Раковски и Ботев се дължат на подобно вживяване в роли. Не изключвам в техните роли да отекват неизживени комплекси на византинирания ни средновековен свят.

Обучението в чужда култура сигурно е замайващо. (Аз не съм се замаял само поради простата причина, че съм учил сръбска култура. Какво да ме замая?). Представете си човек, потопен в езика, словесността, политиката, двореца, храмовете; в затворени общности, мода, обредни комплекси; войска, изображения, производства, стоки, публична реч, сексуални преживявания, администрация на чуждата страна. Удоволствието от него обезволява и превръща изучаващия в доктринерски застъпник, като го оставя безразличен към националните си устои. Това, разбира се, става в случаите, когато нагласите не са устойчиви, не са стабилизирали изучаващия да се дистанцира от това, което жадно поглъща. За българския византолог това важи в отчайваща степен. Сравнете го с американския и ще се убедите. Нашият византолог например предпочита да се държи повече като магнаурски възпитаник, отколкото като българин, жаден да обясни Раковски и Ботев, а с тях и нашите светогледни начала, нашето място под слънцето.

Изграждането на подобни нагласи често е целенасочено. Русия е неумолима в това отношение, откак е приела първото чуждо момче в своя културна институция. Но същата е била Византия. Империи, това им е работата. Но тази неумолимост се носи в българския културен свят до днес. Тя засяга не толкова примерно специализирането по християнска живопис, колкото уязвява най-свидното: кои сме и защо сме били опасен цивилизационен съперник на голямата културна кукла. На българите Византия не гледала както на славяните. В българската държава тя е виждала застрашителни за себе си неща - не войнствени, а други, по-опасни: разнасяща мощни цивилизационни огнища, различни от нейните.

Доктринерският застъпник на изучената култура е добър специалист за провежданата и лош за своята. Спрямо своята той става външен, спрямо чуждата вътрешен. В разглеждания случай това е най-тягостно, защото нашата и изучената култура са били в дълго историческо съприкосновение и съперничество. Агентството, дори да не е съзнавано, и то най-често не е, е много опасно, да не прибегна до точната дума. Изучавайки византийството и в частност неговите текстове за българите, специалистът става волен-неволен техен агент пленник. Аз не познавам византолог, който да е застъпил гледна точка, различна от тази на изучената култура. Не познавам такъв, който дистанциран от изучената материя, да застъпи друга гледна точка, в случая българска. Не само да я застъпи, но и да я противопостави. В престижното самочувство на византолога изучената култура не бива да се уязвява. Нашата може.

Понякога на изворите за нашата история се дава оценката, че са принципно присъщи на имперски сановник и че представите им се вливат в т.н. “архаичен етноним”. Изложението обаче не се нарушава от възражение и противопоставяне на чуждата и враждебна мярка за нас. Напразно ще търсите това у класици като В. Златарски и П. Мутафчиев, нито у скрупульозния изследовател на византийските представи за нас П. Ангелов, нито у техни следовници.

По трагичния момент в нашата история - покръстването с официално християнство от Византия, наречен от Ботев приемане на идиотическата култура на Византия - в просветения цех са настъпвали и леки смутове. Например у Петър Мутафчиев, който е склонен да философства върху нашата история. Ето как се е развил този смут.

От ъгъла на българската аристокрация византийското покушение е видяно като “истинска измяна към народа и държавата - на мястото на древните изпитани обичаи, установления и форми ще дойдат нови и, кой знае, дали няма да ускорят разрушението й”.

От ъгъла на Борис и обкръжението му: “Формално България е скъсала напълно с езичеството. Но именно сега, когато тя трябвало да мине към строителството на новия си живот, се разкрили и всички опасности, които промяната носела не само за вътрешното й спокойствие, но и за нейната духовност и политическа независимост /.../ След като чрез новата вяра е бил нанесен непоправим удар върху българското езичество, сега все чрез нея се подготвяла същата участ и за изградената с кръвта на езическите багатури българска държавност”.

От ъгъла на народа: “В продължение на два века той знаел, че византийците са негови непримирими врагове и се научил да не им се доверява. Сега изведнъж те се явили като духовни наставници, които трябвало да следва.”

Ще приведа и драмата на личното Мутафчиевско философско съждение: “Въвеждането на чуждо право в нашите земи е имало крайно пакостни последици за бъдещето ни. Връзката с народните предания и запазените в тях правни обичаи била по тоя начин всецяло прекъсната, а правните отношения на българския народ сложени на схващания, с които неговото съзнание не е могло да се примири. Поради това конфликтът между чужди закони и народни традиции се превръща отсега нататък в постоянно явление в нашата история. И тоя факт бе и си остана най-голямата пречка за формирането на трайно морално единство в българския живот и за духовна дисциплина в народа ни. (Аз мисля, че не това е главната причина, но тези подробности са въпрос на дискусия - Е.М.) Принуден да се подчинява на закони, които са му били чужди и които поради това не е можел вътрешно да приеме, българинът се превърна в духовен бунтар - отрицател на всяка власт и на всеки авторитет”.

И след тези верни думи, макар частично да засягат и причината, и последиците от този най-трагичен акт в нашата история, читателят ще остане с впечатление, че в книгата на историка са надвиснали черни облаци над царя-покръстител. Нищо такова. Идва пространна тирада за Борис, каквато другаде рядко ще срещнете. Не е нужно да я привеждам, достатъчно е само това: “Борис бил ако не във всяко отношение най-великият, безспорно най-мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали”.

Цехът си изискал своето, прилежният му обитател го дал. Византизацията, ако ще да е и най-тежкото престъпление в нашата и културна, и политическа история, е акт, който не бива да се пипа. Защо? Защото ще се засегнат устоите на православието и харизмата на светеца Борис. Как тогава в този цех да се вмести гениалното Ботево прозрение за трагизма на онова време и особено за болно амбициозния полугрък Симеон? Къде до понятието “туранци” и “орда” за прадедите ни да се вмести Раковски, който ни пази от тези ями?

И като не могат да се вместят големите ни интелектуалци, които така са болеели за българския свят и са диагностицирали неговите исторически пропадания, остава “архаичният етноним” на византийските книжовници да се превърне в дрего общо понятие - номади. Разроено, то даде куп представи на нашите науки, които ми е противно дори да произнеса. Волно или неволно византийските нагласи кълнят непрекъснато. Достатъчно е да се появи нова политическа или снобистична конюнктура, и се появява нов етноним. Последният беше тракийският. За него толкова се престараха, че му създадоха дори институт по тракология при липса - обърнете внимание! - на такъв по прабългаристика. Иван Венедиков, горкият, при толкова находки за древния ни светоглед и неговото прогонване от официалните му места след ІХ век, трябваше да докара прабългарите край Дунава чисти като бял лист, върху който започват да се изписват какви ли не знаци и култове - тракийски, елински, римски.

След всяка поредна политическа или снобистична мода човек се чуди и пита как така тези степни диваци са дошли с държавотворчески мит и с “чертами и резами”; откъде са дошли над трийсет титли в администрация и войска? Откъде е дошъл градският зид край една от столиците ни преди Балканите, върху който можели да се разминат две царски карети? От шатрите? От опънатите скули или конските опашки?

Отговори няма. Институционните удобства не ги дават и няма да ви ги дадат. Ако ги поискате, ще ви лепнат веднага клеймо.

Портите на цеха се затварят, мандалото пада. На Ботев и Раковски им намират мястото. Велики, романтици, саможертвеници, родолюбци. Двайсетина стихотворения, Горски пътник. Друго има ли? Няма.

Ако го има другото, ще ни има като българи, но ще ги няма меко разположените.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. В. Литературен форум, където преди време предложих тази статия, предприе недопустима и от професионално, и от морално гледище намеса, която прави двата текста независими един от друг, като първият не е мой. Редакторската намеса - вероятно под нечий неясен натиск - потвърждаваше онова, срещу което говоря в статията. Заглавието станало “Раковски и Ботев”, в което личи ръката на полуграмотник, съкратени са двата дълги и толкова важни цитата от Раковски и Ботев (защо пречат на някого?), преиначени са мои идеи с манипулации на текста. Такава арогантност мой текст не е претърпявал дори в комунистическо време. [обратно]

 

 

© Енчо Мутафов, 2003
© Издателство LiterNet, 12. 05. 2003
=============================
Първо издание електронно.