КУЛТУРА В ПЪТЯ
Одисея - Енеида - Деяния на апостолите

Енчо Мутафов

web

За да издаде параметрите си, културата трябва да се раздвижи отвътре. Да се появят търсачите на нови ценности, скиталците, мисионерите, проповедниците; големите й герои и образци в древния смисъл да скитат през нея или към нея.

Ако искаме да разберем българското Възраждане, несполучливият ни извор ще бъде Чичовци. В света на чичовците не става нищо, този свят е една заблатена реалност, по която не може да се разчете истинската истина за Възраждането, освен една - че много среди и слоеве на народа са стояли встрани от всичко, което става в епохата. Опитът за раздвижване на тази блатна и комично миловидна среда в творбата на Вазов е крайно несъстоятелен. (Приблизително същото е в Българи от старо време.) Културата, така да се каже, все пак прави своя опит, но той е неосъществим и тя издава само несъстоятелни свои черти. Такъв опит се осъществява в Под игото, където действат същите чичовци, но с активен пришелец в средата им - да я раздвижи и в известен смисъл да я демаскира.

Пътят на Захари Стоянов - от най-първичното родово гнездо до Русе, през народните движения, старопланинския ад, затворите до Народното събрание - чете знаците на българското битие в техния оголен вид, като обърната кожа навън. Такъв е Пътят на Раковски, на Левски, Ботев, Стамболов, на Петко Славейков. В българската съдба проблемът културата-в-Пътя, разгадаването на параметрите й чрез мислите и делата на скиталците, има изключително значение. Интересуващите се читатели могат да го проследят в книгата ми Захари Стоянов и българската култура.

Пътят на героите, за които ми предстои да говоря, минава през и разгадава високи точки на културата или му предстои да ги формира. Така е с гръцките герои на Омир, Тукидит, Ксенофонт и Плутарх, с римските на Ливий, Еней, Цезар и Вергилий, с аргонавтите на Аполоний Родоски, с пророците на Стария Завет и с Богочовека и апостолите на Новия завет. В предишни страници разгледахме тези герои като високи аргументи на цивилизационния поврат.

Подобно разбулване/устройване на култура е много различно от това, което са вършили героите на архаичните култури. Героите, които ще наблюдаваме, са в една или друга степен светосредници и с индивидността си конкретизират света, през който минават или който устройват.

Елинската, римската и християнската култури може да се определят с три големи текста - Одисея, Енеида и Деяния на апостолите. Техните герои са наследници на героите на “епическите времена”, на сказанията, летописите, преданията и особено на мита, но са и много различни. Те са също водачи, екземплярен типаж и образци. Но втвърденото положение на модулния герой от епическите времена е разколебано с активиран конкретен човек, зависещ от себе си. Трите книги показват как героите им се държат с останалия свят, който узнават или образуват и как той се държи покрай тях; сиреч какво представлява светът, видян през призмата на индивидни люде. Гледане през индивидни очи, както по инерция можем да се изразим, няма. Това е условие за бъдещия роман и въобще за литературата, каквато тези произведения още не са. Но че светът в тях се гледа през призмата на именитите герои, е вън от съмнение. Тази призма не е личностна, не е неповторимо азова, каквато ще бъде във всеки европейски културен продукт. Тя е въобще-човешка. Но така или иначе не е топосна и екземплярна. Един би изглеждал светът, ако сюжетът следеше някакъв мореплавател, морски разбойник, пират, друг - ако е Одисей. Един би бил той, ако след битката при Троя на корабите се бе качил безвестен боец, друг - ако той е полубогът Еней. Един би бил той, ако в него се движеше обикновен рибар, друг - ако рибарят е бъдещият апостол Петър.

В Диалектика на Просвещението Т. Адорно и М. Хоркхаймер пишат за отдръпване в Одисея на митическите същества в скалите и пещерите и за осмисляне на всяко място с името на Одисей (с. 68). Това според тях е секуларизиране на праисторическия опит и преплитане на праистория и история. Мнението на именитите тълкуватели може да се отнесе до всеки голям скиталец от същото или от по-късно време, но не от по-ранно.

В маршрута на Енеида срещаме познатите места и герои на Одисея (Сцила и Харибда, циклопа, канарите със страхотен тътен), остров Ортигия, Гела и могъщата крепост, плодородния бряг на Хелор, Картаген и неговата ослепително красива и гневна царица Дидона, както и царството на сенките. Но навсякъде мислим не за тях, а за това, че оттам е минал Еней. Както в Омировата творба мислим, че покрай местата и митическите същества е минал Одисей.

Особено интересен е въпросът с подземното царство. Воден от Сибила, Еней се среща с минали и бъдещи герои на своя Път. Възстановява се едва ли не целият Троянски цикъл. Цикълът се знае от древните хора, и на Елада, и на Рим, и извън тях. Еней му слага своя печат. След дузина векове формулата на цивилизационния поврат ще се повтори в света, роден от този поврат. Данте описва ада, воден от Поета, който вече го е описал. Данте е по-личен и е дори пристрастен. Той е персонаж на новата цивилизация в предренесансовото й време и си е “позволил” да се разправи с враговете си и да опише хора и деяния, които в повечето случаи са му били остри дразнители или са му правили зло. Сам казва, че в Божествена комедия разкрива истинска действителност, а не ада.

Божествена комедия свидетелства не цивилизационния поврат, а резултата от него - самата нова цивилизация. Творба от ХIV век, и то на Данте, “може да си позволи” да представи не формулни герои на легендите, а индивиди, частни хора с частни дела дори в ада.

За Вергилий това е чуждо и невъзможно. Той спира до своето лично изживяване на този втвърден в човешките представи феномен, изваждайки от него митическите герои на Троянския цикъл и бъдещите герои на своя Път.

Цивилизацията на Данте може да десакрализира свещените неща, които ще приютят при себе си житейската действителност. Сакралиите могат житейската действителност, променяйки същината си в нейния дух. Мерилото на тази цивилизация ще бъде човекът-мярка и окръжаващото като единствена реалност.

Само при нея в религиозна реалност може да се вложи едноизмерна действителност.

Боговете са изоставени от човека, човекът е изоставен от боговете.

Но в християнския ад на Данте действителността не е просто заместител на свещеното, нито отвъдното е прост приют на действителното. Подземният свят в Божествена комедия и специално в Ад изпълнява функции, които земният не може да изпълни - нито житейски, нито културно. Тя е свършекът на живота като окончателен оценъчен фактор за земните дела и помисли. В земния живот човек може да се оцени само относително, за него има различни мнения, а в живота му нататък нещата може да се променят. За умрелия или хубаво, или нищо, гласи поговорка, която навярно не е само наша. Данте я отхвърля, като за умрелите казва неща, които приживе не може. Подземният живот разкрива човека без остатък, като приключил и неотносителен свят.

В бележития си разбор на творбата в Мимезис Ерих Ауербах стига до заключението, че земният живот е приключил, но страстите и увлеченията, които някога са разтърсвали този живот, продължават по старому, без обаче да се разреждат в действителността, и по тази причина възниква необикновена акумулация на човешката същност. Тя е зрима и умножена и така е утвърдена за вечността. Божията присъда е послужила за нещо неподсторено: индивидуалната форма на всеки герой е завършена и едва сега открита, ясна и разчетима. Тя е сума от всички постъпки и особености - не аспектирани според обстоятелствата, а вкупом събрани (Ауербах, Мимезис, превод на руски, с. 200).

Скиталците на Одисея, Енеида и Деяния изпълняват три различни културообразуващи роли. Те са, казано с езика на митонауката, културни демиурзи. Еней отива, Одисей се завръща, апостолите преминават през всевъзможни места. Еней и Одисей следват Пътя си през многобройни премеждия, защото ги преследват едни богове и им помагат други богове. Апостолите преминават през пространства с почти приказна бързина. (Така, сравнено с пътуването на Еней, изглежда дори мъчителното пътуване на ап. Павел до Рим). Античните културни демиурзи имат неотстъпна посока и цел, които са по-значими и от изкушенията на богини и царици.

Според предсказанието Еней ще основе велик град. И така всъщност той ще сложи точка на Троянския цикъл. Пространният сюжет не само се завършва с Еней, но и троянците според древните, включително според Вергилий и кръга на Меценат, са основатели на Рим.

Според Божията воля Одисей ще укрепи една култура, силно заплашена в негово отсъствие (а ние може да добавим: от перипетиите на митичния цикъл). Одисей и Еней извършват това не като победител и победен във война, а като нейни герои, обвеяни с мъжество, слава и чест. Тези екземплярни, родови черти на “епическите времена” са силно индивидуализувани в Одисей и Еней.

Христовите културни демиурзи, апостолите, имат също неотстъпна цел, но нямат посока. Новата вяра “се движи” навсякъде и уцелена във всеки възможен частен човек. Така и странстванията на апостолите могат да бъдат навсякъде, във всяка посока, във всяко селище и към всяка човешка група и човешки индивид. Те нито тръгват от Град, нито основават Град. Към градовете, държавите, империите те са безразлични, интересуват ги хората.

Това го казвам, разбира се, като идеално положение, което е положено от Спасителя и продължено от апостолите, записано в свещената Книга на християните. По-нататък, при епископите, видяхме друга картина. Тя не е Истината на Евангелието. Институционализирана, тя е приела формите на институциите. На цивилизацията е оставила само своя код. Нас ни интересува тук само културната роля на апостолите, описана в Деянията.

В Енеида героят минава покрай Сцила и Харибда, циклопите, дълбокия тътен на канарите, включително покрай Итака. Символът е многозначителен. Сякаш

римският епос трябва да мине покрай гръцкия епос.

При положение, че единият герой се завръща, а другият отива, двете разбулени култури не може чрез героите си да не се срещнат. Те вървят по “един маршрут”, дори географски в една посока, но метафизично се движат в противоположни посоки. Одисей се завръща, като затваря цикъла отиване-завръщане, Еней само триумфално отива. Едната култура се преутвърждава, другата се основава.

Към този условен ред на размишление можем пак условно да кажем, че апостолите със своето безпосочно движение не са длъжни да срещнат демиурзите на другите култури. Те са зачинатели на култура, която се самопоражда. Дори изворите й в други религии са рехави и смесват твърде общи положения на религиите. Християнската култура възниква в недрата на Империята, след като се е заявила в еврейския свят. “Възползва се“ от разпада на имперски Рим, но е и нехайна към всичко, което става покрай нея.

Продължено в условния план на съждение, Еней и ап. Павел не може да се срещнат. Те говорят на различни езици. Другояче стоят нещата с герой на римската цивилизация като Сенека. Наричат го дядо на християнството, писана е и мистификационна кореспонденция между него и апостола. Ако Павел и Сенека са се срещнали, щели са да говорят на езици, доста сближени от идеята за Спасението

А дали не са се срещали? Двете години на Павел в Рим съвпадат с края на времето на Сенека като възпитател на Нерон. Според по-късно предание Павел е екзекутиран заедно с Петър през 65 г., във времето на яростните Неронови гонения на християните. Същата година Нерон нарежда на учителя си да се самоубие. Любопитно съвпадение, което обаче разпалва само догадки. Една от тях е за възможна среща между първенци на две различни среди и култури. Ако продължим догадките, Сенека ще е потърсил апостола. Но при възможната среща двамата мъже е имало какво да си кажат: за спасението на човека, за вътрешното му равновесие и непоклатимост на духа. И двамата ще са схващали, че “вяра” и “добродетел” са близки понятия. Ако историята се бе смилила и някой бе оставил следи за евентуални подобни срещи и разговори, щяхме да разполагаме с фантастичен документ в цивилизацията и конкретно - с още по-фантастичен документ за основанията на бъдещата цивилизация, изречени от двама нейни първостроители.

Християнството открива “нова област на чувствата”, която е поставена в основата на градежа на нова култура, твърди В. Бичков в Эстетика поздней Античности (161). Новата област съдържа милост и любов към всеки човек, а не към избрани хора. Апостолите продължават заръките на Спасителя и културообразуващият им Път е посветен именно на тях. Те искат да проникнат във всеки човек, във всеки дом, във всяка общност и да ги дарят с висшия дар, с който е изпратен на земята Сина Божий - да спасят човека от греха, сиреч от земните страдания, да го приласкаят с милост, вяра и любов. Посланията и Деянията са движещата се мисъл от осенения към обикновения човек.

В Деяния на апостолите няма друго освен хора - зовани от вече призовани. И да се мерне природна или битова среда, тя е само част от това всечовешко пространство, през което минава пътуващата нова мисъл на пътуващата нова култура. Тя няма да разруши или да построи градове, няма да връща с война голям митически символ като Елена - тя иска да върне само заблудената овца, блудния син, блудната жена, слепецът да прогледне, куцият да проходи, мъртвият да възкръсне. За това не й трябват дворци и пищни храмове, няма ритуали и жертвоприношения; има само странстващи и страдащи люде заради вярата. След време ще дойдат и пищните храмове, и пищните церемонии, и пищните материални интереси на клир от богаташи, натъпкали се с цитати от Евангелието, Посланията и Деянията и нямащи нищо общо с тях.

Мяркащата се природна или битова среда само отбелязва къде е апостолът, кого благославя или за какво страда. Нищо повече.

И внезапно биде шум, като че идеше силен вятър и напълни цялата къща, дето седяха.

Къде е тая къща? От предишната, първа глава узнаваме, че 11-те апостоли се връщат от планината Елеон и възлизат в горницата. Коя горница? На коя къща, къде точно се намира тя, на кого принадлежи? Богата ли е, бедна ли е?

Когато беше решено да отплуваме за Италия, предадоха Павла и някои други затворници на един стотник /27: 1/.

Как е отплувал, откъде ще минат, научаваме само ориентировъчно. После са маркирани няколко места, покрай които са минали (Сидон, Кипър, Киликия, Памфилия).

Деяния дори възхвалява такъв статут на културата.

А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това - да говорят или слушат нещо ново.

В разказа за пътя на апостолите има и странно смесване на глаголните лица. Гл. 27 например изоставя третоличната форма и от 1 л., мн.ч.се разказва един впечатляващ епизод от патилата на ап. Павел. Останалите - пътуването до Рим - макар в маркирания им вид, са видяни най-лично в цялата Библия. Изоставено е типовото, сказанийното представяне на нещата. Същата първолична гледна точка, без да знаем кой точно разказва, се намесва от 10 до 16 гл. и в гл. 21.

В Одисея и Енеида човекът индивидуализира пространството и пространството индивидуализира човека. В обилието на култури и цивилизации се вгражда нова култура с антропоцентричен принцип, но той действа успоредно с теоцентричния принцип. Одисей и Еней са конкретни хора, но и аргументи на боговете. В Деяния човекът е индивидуализиран в словото, изказващо новите чувства. И обратно, новата област на чувствата е индивидуализирана в човека, конкретно негово притежание. Тази мистерия на словото не се нуждае от предмети, пейзажи, интериори и екстериори, които формират пространството.

Мистерията на словото и новата област на чувствата променят смисъла на думата, на която е писано да поеме в себе си истината на новата цивилизация: humanitas, човечност, човешкост. Един е нейният смисъл при гърците, друг при римляните от времето на Цицерон, който пръв употребява понятието (същият Цицерон, който измисля и понятието култура), трети в късния императорски Рим, четвърти при ренесансовите хуманисти на Флоренция от кръга на Фичино, пети в съвременна употреба, размазала възловото понятие. В дългия му път християнската употреба на humanitas е навярно най-специфична, непозната на човечеството до този момент.

При гърците, които ползват думата пайдея, и при римляните с humanitas се означава висока духовна култура и образование, включващи комплекс от науки (предимно хуманитарни) и достъпни само на аристократическата върхушка. Със същото понятие по-късно един от първите апологети на християнството Тертулиан нарича философията на Платон (Бичков, цит. съч. 148). Ренесансовите интелектуалци на Флоренция, после и в други европейски среди, сами наричат себе си хуманисти, заниманията си studia humanitatis (изучаване на човека). Това изучаване е крайно специфично, обвързано е с непознати форми на общуване, за което ще говоря във втора книга.

Особено ни интересува в случая употребата му от късните стоици, които го насочват не към тесен кръг от високо образованата римска аристокрация, а към всеки човек независимо от равнището на неговото образование. Тази промяна е мост към християнската употреба. “Римското общество не виждало в човека нищо свято. Значително повече от човешкия живот са се ценяли дългът, славата, честта. Християнството погледнало на човека, при това на всеки конкретен човек, колкото ниско да стоял в обществената стълбица, с очите на бога, който станал човек, за да му открие възможността ва стане бог. От тази позиция човекът става висша ценност в света, а човечността ”висше и неотстранимо свойство и на човека, и на човешката култура. Апологетите първи в историята на човешкото общество започнали последователна борба за хуманно отношение към човека” (Бичков, цит. съч. 158).

Един от патосните апологети на християнството в трудната му ранна епоха Лактанций (ок. 240-ок.320) в най-известния си труд, писан в мерена реч, Divina institutiones (Божи наставления) го нарича християнски хуманизъм. С вертикалното положение на тялото човекът е обърнат към небето и езикът (словото) и ръцете извършват духовните и физически тайнства на това обръщане. Тези отличителни знаци на човека в живия свят говорят за възвишеното предназначение на човека. Името антропос гърците са дали на човека, тъй като той гледа нагоре.

Възвишеността и духовността на човека е в любовта. Скитащите апостоли настояват най-много на нея, следвайки заветите на Спасителя. Йоан Богослов пише в Първо съборно послание:

Любовта е от Бога и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога. Божията любов към нас в това се явява, дето Бог проводи в света Своя единороден Син, за да бъдем живи чрез Него (1Йоан, 4-7, 9).

Пак там апостолът определя какво е любовта

В това се състои, че не ние възлюбихме Бога, а той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове.

Ап. Павел изписва пространен славослов на любовта, който започва така:

Да говоря на всички езици човешки и дори ангелски - щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям - щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползва. (1 Кор.13).

Ап. Петър пише:

А най-вече имайте усърдна любов един към други, защото “любовта покрива много грехове” (1 Петър, 8. Цитатът на апостола е от Притч. 10-12).

Евангелското слово благовестява хората за любов дори към враговете. (За тази любов, непозната на религиите, ранният апологет Афиногор казва, че мисловните пътища на философите и риторите са празни в сравнение с този необикновен нравствен идеал.) Това благовестие се проповядва в голямото благовестие (евангелие на гръцки) - в словото на Исус. То се разстила по целия Нов завет и превръща човека в средище на Божия промисъл.

От украшение на цивилизацията humanitas е станало средищно понятие за нейната религия.

То е големият импулс на скитащите персонажи на Новия завет, на тяхната вяра и на страданията заради тази вяра. От тях то не е употребявано, но съдържанието му изпълва със своя смисъл делата им. Евангелската вяра значи преди всичко любов.

Одисей е извикал много тълкувания и много от тях заслужават внимание, дори да си противоречат поради естеството на героя. Но едно тълкуване не бива да се пропуска.

И Одисей, и Еней са кълнове от един ствол, видове от една клетка: митическия цикъл за Троянската война.

В Одисея тя е наречена “повест чрез мълвата въздигната чак до небето” (VIII, 74). Заплетена тема е защо тази война е владеела така умовете на древните. Тя постепенно се е вместила в митическа рамка, героите и конфликтите - в образци за поведение, текстът - в извор на мъдрост, а целият цикъл заедно с новите “клетки” далеч от стените на Троя - в ярко културообразуващо начало.

Сякаш античната култура трябва да се разнесе от един извор, какъвто е битката за Троя и за многостранното митическо начало Елена.

Героите тръгват в различни посоки и в новите клетки се роят нови митове, които преминават през цялата словесност и през всички културни представи на елините и римляните. В едната посока отива царственият водач Агамемнон, коварно убит от Егист и недостойната му съпруга. В другата посока и към други гнезда отиват Менелай с Елена, в трета Нестор, в четвърта Ахил и неговата посока е безсмъртието в славата, отредено му от боговете. Всички тези и още непосочени пътувания са все изворови начала на гръцката мисъл, нейни построечни гнезда.

Чрез схващането на Тончо Жечев можем да потърсим по-широки параметри на мита за Одисей, включително илюстрация на свои представи за човешкия жизнен път. Одисей е герой не на странстването, а на завръщането, смята българският тълкувател. Той е символ не на премеждията на моряка, а на стремежите на човека, който обработва земя. Концепцията си за Одисей и илюстрираната от него представа за човека въобще е изложена в присъщата на Жечев риторика: “Преодолян е интересът към празничната суета на тръгването; премината е заветната черта на младостта, с нейния метежен, търсещ битки и бури дух; духът е преизпълнен, преситен от униженията на опита; умора тегне от ненаситната и лекомислена страст към новото, неизвестност, откривателство; от Новите земи и светове, от тоя все така пресен, млечен бебешки дъх. И от това равномерно бягане на хоризонта пред нас, от пропорционалното отчайващо отдалечаване на щастието и миражите на Златното руно, Златния век, Острова на блажените! Приближават петдесетте, всички настроения, усети, чувства, мисли бавно, но сигурно се оцветяват в друга гама и други тонове. Целият интерес, всички акценти неумолимо се изместват в друга посока. Почти без да забележим, тласкани от могъщи инстинкти и мътни желания, сме достигнали единия полюс на окръжността. Започва обратният път, най-трудната част, свързването на краищата и началата, изгревът и залезът, инстинктите и разумът, родината и светът, поезията и прозата, раждането и смъртта” (Т. Жечев, Митът за Одисей, 12-13).

Като конкретен частен човек Одисей има премеждия все с митически или полумитически същества, а като герой на нова антропоцентрична култура той изземва митическото и приказното от неговата приказност и митизъм и му придава нов културен характер.

Одисей индивидуализира и цивилизова митическия приказен свят.

Тежките му премеждия се дължат не само на Посейдоновата отмъстителност, а на това, че му се налага да се справя с митически ситуации и същества с индивидуалистични средства. С митическите ситуации и същества той не може да се синхронизира - ако стори това, ще бъде герой с тяхната характеристика, традиционен герой на мит. А той е напуснал вече тази сфера на културата (макар не изцяло), герой е на нова културна ситуация.

Завръщането на Одисей е освобождаване от митология и насищане с конкретика и humanitas.

Одисей тръгва от върховата точка на митическата война, постоянно се самоактивира и индивидуализира при срещите с митическото и накрая пристига в царството си в Итака, където се разиграва един почти романов сюжет. Той ни кара да тръпнем за всяка следваща стъпка на многоскиталеца и многострадалеца.

Силно впечатлява пак едно граматическо обстоятелство. Срещите с мита са разказани първолично; срещите с реалността третолично. Сам Одисей разказва патилата си пред феаките. И колкото сюжетът да се състои и от “общи места” на приказните морски приключения, разказът е твърде личен. Това в Илиада го няма. Има го в Анабазис, друга книга за странници, които във висока форма на индивидуация - почти романова - разбулват една стабилна култура, на която принадлежат, но която в “леговищни” условия не ще видим така остро.

Личният разказ е разказ за себе си. Той пробива през клишетата на приказното и изстъпва на преден план лични виждания и състояния. “За да заведе Навзикая на брега на реката и да я срещне с Одисей, Омир бавно разстила предмети, цветове и преживявания в пълнотата на едно материално единство”, твърди Б. Богданов в предговор към Одисея. Да приведем този пасаж, за да се убедим в констатацията на българския критик.

А Навзикая извади из раклите светли одежди
и ги самата прекладе в колата, полирана гладко.
Майка й кошница пълна донесе с примамливи гозби,
лакомства тя не забрави, наля й от старото вино
в козия мях. (Навзикая тогава качи се в колата),
още елей благовонен й в златен съд сипа Арета,
заедно с милите дружки след къпане тя да се трие.
Взе Навзикая в ръцете камшика с юздите от пурпур,
яките мулета шибна. Те припнаха с тропот чевръсто,
без да се спират, понесли одеждите и Навзикая.
Пеш пък колата прекрасна последваха верни робини.
Най-сетне стигнаха те до брега на река бистролейна,
вирове пълни разляла; несекващи никога струи
бликаха из дълбината и миеха всичко нечисто.
Там от ярема момите разпрегнаха бързо ослите
и край реката пенлива ги пуснаха волно да хрупат
сладкия троскот, сами пък с ръце от колата свалиха
дреха по дреха, навътре ги в тъмни води потопиха
и ги нагазиха всички в надвара за сръчност моминска.
Дрехите те си изпраха, избелиха всичко грижливо,
редом тогаз ги простряха връз топлия бряг на морето,
дето вълните са чисто изплакнали камъни ситни.

Такива епизоди или по-кратки цитати може да се приведат десетки и стотици.

В новата ценностна система навлиза явлението, което героите на епическите времена не познават:колебанието. В колебанието и активиращото го съмнение се раждат индивидуалистичната мисъл, а по-късно - романовите черти.

При Одисей го няма праволинейното действие заради самото действие.Преди да се извърши, действието се осмисля, оглежда се от възможните му страни. Решенията на героя са негово частно дело, колкото и често да се намесва благодетелката му Атина. Те не се дължат само на божиите предначертания. Нито на една-две героеви черти - както е при Ахил, чиято поява на бойното поле автоматично решава изхода на битката.

Нотките на съмнение не напускат дълго време Пенелопа. Думите и състоянията й са не епически продукт, а романово предчувствие. Срещата между разпознатия Одисей и Пенелопа е направо романна. Знаменити са думите на Телемах, чрез когото говори гласът на традиционната култура, та не може да приеме онова състояние, в което са смесени много чувства. Той се чуди, че майка му не проявява единственото и обичайното състояние.

Клета ми майко, защо ти е тъй безучастно сърцето?

Младежът не може да приеме друго освен познатото му от епическите текстове - бързо разпознаване и бърза развръзка. Всичко, което ги задържа, го учудва. Той - интересно, че той, младият човек! - страни от новата културна ситуация, която се разгръща пред него, разиграна от човека на Пътя, и задължително, като отговор, от неговата майка.

Одисея е аедически текст, който с многобройните си нови признаци на култура плаче за писано слово. Енеида е официална книга, написана от поет, който се знае; знаят се мотивите за написването, официалната поръчка от Меценат и Август да направи римски епос като елинския, историята й, желанието на Вергилий да я преработи и молбата му преди смъртта му тя да бъде изгорена, след като не е успял да стори това. Имитирайки Илиада, Енеида работи с римски персонажи, пък били те троянци, основали Града. Това означава, че в Еней ще са събрани противоположни неща - полубог и римски практик.

Единият носи в себе си формулните явления, воалите на високите представи, идващи от миговете и сказанията и конкретно от Омир. Другият индивидуализира пространството, до което се докосва. Полубогът е обвит от митически знаци, но вътрешно негово притежание те не са. Еней сякаш иска да се отскубне от тях и да ги гледа и активира света си лично. Практикът, основателят на практична цивилизация, слага този печат на индивидуалност върху сина на богинята.

Енеида е изградена двуслойно - с официална част (митология, висока условност, идеални положения), която я поставя в културен ред с Илиада и с неофициална част, изпълнена от личните присъствия на индивида, която го прави по-близък на Одисей. Културата-в-Пътя е формирала второто в него - създателя на нов град.

Герой на Пътя-аргумент-на-културата Еней като Одисей отказва прилежен съвместен живот дори на богиня и царкиня. Той следва поставена от божество задача. Тя го води към нова култура и към нов исторически опит на човечеството. Претоварен с тази свръхзадача, героят е със свръхнатоварени сетива и свръхморал за нея. Тези сетива и морал са затворени за всичко друго. Затова и някак “нечовешки” от моралистичен ъгъл той изоставя Дидона. Същото важи за Одисей. Той изоставя Калипсо. Не заради Пенелопа, както съвременните представи стъкмяват мотивацията, а заради утвърдени ценности и заради култура, която трябва да укрепи с нови черти. Жената-изкушение стои като пречка в големия Път. Тя зове героя към уседнал живот, който е изключен в новата му роля. Той е герой на Път-за-култура Жената-изкушение се мъчи да активира в него чувства и сетива, които са на втори план. Колкото да са интимно човешки, те не могат да обсебят героя, предназначен за друго.

И двамата герои на античните текстове посещават преизподнята, царството на сенките. Древните светогледи не могат без митическата представа за отвъдното, не го подминават и културостроителните книги на античността. В ада са скъпите жертви на Троя, най-близките хора на великите войни пред стените на Приамовия град. Сякаш без тези жертви основаването на Града е невъзможно. Тук можем да говорим дори за вграждане на сенки в основите на нов градеж. Рим се основава не само от Еней и другарите му, спасили се от разрухата на Троя, но и от падналите пред нейните стени.

Троя се пренася в Рим.

На тази основа можем да разсъждаваме защо хитростта с коня се разказва не от Омир, а от Вергилий.

На Омир не му е било потребно да вкарва “коня”. Гръцка измама, зад нея стоят гръцки богове, не съвсем чужди на измамите. Чрез него, това ново митическо чудовище, се разрушава едно и се ражда друго. И двете неща са излишни за гърка Омир, който само утвърждава една култура и целият му епос е битка за свидните й ценности. Те са необходими на римлянина Вергилий.

Като божия воля конят става сюжетен стожер на кошмарни събития. Жрецът Лаокоон, който предрича измамата и настойчиво предупреждава троянци за нея, бива подложен на жестоки мъки. Страданията-наказания за Лаокоон и синовете му трябва да се сбъднат и те се сбъдват, за да не се попречи на божията воля. Митическата трагедия със закриляната измама е раждащо начало и затова тя е разказана не в края на Илиада, а в началото на Енеида.Не в развръзката на един епически сюжет, който утвърждава култура, а в завръзката на сюжет, който поставя начало на култура.

Така митът с коня се вписва в проблемните задачи на двете поеми на Древността - Рушене и Градеж. Рушенето и Градежът са свързани не с друго, а с градове. Работейки с градове, двете поеми работят с цивилизации.

В елинската творба се пътува, за да се разруши град (Троя като митическа емблема на цивилизацоионно начало) и последиците от това са твърде много.

В римската творба се пътува, за да се устрои град, сам той станал Градът на древността.

Деяния на апостолите - е напълно безразлична към проблема цивилизация-град. Исус дори се “оплаква”, че и врабчетата свиват гнезда, а Син Божий няма глава къде да положи. Спасителят в евангелията и апостолите в посланията и деянията могат да спрат в безразлично кое селище или място. Може човекът за Спасение да е в двореца на Дидона, в колибите на рутулите, с които тежко ще се бие Еней, или при козарите на Пенелопа. Всеки човек е Божие създание, включително мерзавецът, защото той също може да прогледне и да се обърне към Бога. С колибари и с мерзавци Агамемнон не би направил и една крачка към Троя, нито Одисей към Итака, нито Еней към бъдещия Рим.

Градейки цивилизация, скиталците Одисей и Еней работят само с отбрани хора. Градейки нов модел на вселената и на човешките чувства, Исус и апостолите се интересуват от всеки човек. Едните са призовани преди това, след нужния за война подбор, другите се зоват пред очите ни.

Античната и християнската култура се основават върху противоположен подбор на човеци. Но и едната, и другата култура подбират частни човеци - екземплярни в единия Път и анонимни в другия. И едната, и другата култура влагат човека в темелите на бъдещата цивилизация.

© Енчо Мутафов, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 05. 2003
=============================
Първо издание електронно.

Текстът е раздел от изследването "Изоставени от боговете. Европейската цивилизация - опит за теория", чиято първа книга е готова за печат и авторът ще бъде благодарен на всяка финансова помощ за издаването й.