Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Свод от принципи

Енчо Мутафов

web

В Одисея /ХХIV гл./ е изречена следната мисъл:

Лично видях как един от безсмъртните
близо застана до Одисея.

Щом е изречена такава мисъл, цивилизацията от нов тип е заявила вече себе си и обратно, културите/цивилизации от традиционен тип са заявили своя отстъп от духовния опит на човечеството. Тази цивилизация е “съвършено нова” и изразът не е паразитен и инерционен. Той дори не е достатъчен да изрази промените. Съвършено нова може да бъде и култура/цивилизация, която е в една общност с традиционните, различавайки се по ред свои признаци.

Европейската цивилизация е уникат, не принадлежи на никоя общност; нейният водещ принцип и всички други, които са го последвали или са му равноценни, са обърнати на сто и осемдесет градуса от принципите преди нея.

Читателят навярно се е убедил, че тази мисъл е водеща в цялата книга, в идеята за теория на последната цивилизация.

Щом безсмъртните са застанали до човека и хората ги виждат и свидетелстват за тях сякаш са видели кон, те ще предадат вековечната щафета на центризъм и мярка за нещата. Това следихме в многобройните му перипетии до тук.

Сред основните характеристики на новата цивилизация никоя не е по-важна от другата. Всяка извиква останалите и се допълва с тях за картина. И все пак с лоста на една от тях е завъртян сложният механизъм на цивилизационния поврат. Тя е в основанията на останалите и ги доминира. Знаем добре коя е тя:

 

1. Антропоцентризъм.

С антропоцентризма можем да обходим всички черти и да им намерим реалното място - така както в архаичните култури/цивилизации богоцентризмът обяснява всичко и за всеки културен жест и текст можем да се обърнем към този признак. Ако предевропейските култури са мощно йерархизирани чрез глобалния митически светоглед - бог е един - европейската е слабо йерархизирана в множество светогледи: субектите са безброй.

Да поставиш човека в средището на мирозданието е величествено и страховито. То създаде изключителни цивилизационни неща, но и ред рушителни, като и двете се дължат на небивало съмооблъщение.

С това самооблъщение античният човек като бог и богът като човек създаде цивилизация-статуя: нито божествена, нито индувидуалистична. Ренесансовият човек искаше да постави себе си на мястото на бога и това му се удаде на скъпа цена: божествата изоставиха и него, и окръжаващия го свят.

Ако в цивилизационния поврат човек и бог са взаимно уподобени, в утвърдената цивилизация човек се уподоби само на себе си, дори и да се е виждал като бог. Той се превръща в явление напълно самодостатъчно, изчерпващо се със себе си и света със себе си.

Без бог обособеният човек създаде смайващи изобретения, които още по-смайващо сринаха цивилизацията му.

С новата единица мярка за вселената е невъзможна устойчива цивилизация. Тя се изпълни с възхитителни подеми, но и с непознати сили. Това ни предстои да видим с подробности в профила на цивилизацията във втора книга и в нейната разруха в трета книга. До тук бе нужно да се проследят отношенията между бога и човека, защото (ще повторя мисълта си) накъдето гледат боговете, натам гледа и културата. От момента, в който те “не гледат”, културата се интересува накъде гледа техният изместител/заместител. До тук следихме не изоставянето на човека от боговете, а изместването им. Европейската цивилизация се роди от второто и се утвърди с първото.

На пиедестала човекът стои величествено векове наред.

Най-много са му се възхищавали философите и най-малко художниците. Философите градят системите си от това възхищение, художниците разкриват драматични и трагични реалности на частния човек. Едните може да възхваляват, другите не. Философите са толкова немислими без апотеоза на човека и призматизираната от него среда, колкото художниците са немислими с апотеозна позиция. Хегел и Шекспир не само нямат, но и не могат да имат общо помежду си. Философът наблюдава вселената през новия й герой, през новото й средище. Ако я наблюдава в божиите й измерения, той ще бъде мъдрец. Същото правят и художниците. Ако те изобразяват вселената в божиите й измерения, ще бъдат анонимните автори на митове, на пещерни рисунки, на пластики-табута и пр. Но за разлика от философите художниците са безмилостни към новия герой на цивилизацията. Продукт на неговия центризъм, те са обърнати само към него, заредени с познавателни кодове да проникнат в душата, морала и конкретната му среда.

И едните, и другите вършат неща непознати на културите/цивилизациите, но в различното им познание стои различна цел. Философията в ново време - може би от Шопенхауер и Ницше - се промени. Тя стана или крайно метафизично-абстрактна (Хайдегер), или съпричастна на конкретната човешка участ на земята, ако ще и тя да се види в най-трагичния й план (Камю, Ортега-и-Гасет, Ясперс).

Да погледнем към традиционното съотношение.

С присъщата му сериозност Кант не търпи възражение: “Най-важният обект в света, върху който можем да приложим напредъка, е човекът: тъй като той е своята собствена последна цел.” С присъщото му издевателство пък Шекспир се подиграва: “Човекът е венец на природата”.

Философът изследва чистия разум на човека като метафизика, практическия като морал и съдната способност като естетика. Шекспир нарежда красиви представи, за да ги срине: “тази прекрасна сграда земята ми се вижда канара, този опнат прозирен шатър на въздуха, този дивен свод, този величествен покрив, обсипан с златни огньове, е само едно гадно скупчване на зловонни пари”. Неговата Дания е затвор, светът е океан от зло, а векът е разглобен без надежда да се сглоби.

Кант е убеден че “узнаем ли човека, снабден с разум, - макар той да е едно от създанията на земята - ще знаем за света”. Прочутите думи на Хераклит “Аз изследвах себе си” са обърнати в Кантовата мисъл. Античният мислител е изследвал света, за да разбере себе си, човека. (Стига, разбира се, тези откъснати от контекста им думи да нямат друго значение, което в запазения фрагмент се е изгубило.) Новоевропейският философ проучва човека, за да разбере света.

Художникът също проучва човека, за да разбере света, но едва ли се вълнува за целта от неговия разум. Интересува се от неукротимите му страсти, от непредсказуемия му характер, от морала и душата му, които варират в неочаквани форми в художественото творение.

На европейските философи не им е достатъчно това, че далечният им предшественик е определил човека като мярка за нещата, сиреч като микрокосмос. Това е половината от истината за бъдещата цивилизация. Другата половина вижда космоса като макроантропос. Казал го е не кой да е, а ипохондрикът Шопенхауер, философът, който пренасочи метафизиката към реалния живот и твърде е съкратил шансовете си да бъде патетичен.

Друг философ, не по-малко скептичен, философ от трагичното модерно време, когато метафизиката е изгубила шансовете си, философ, емигрантска жертва на чудовищния експеримент на цивилизацията комунизъм - Николай Бердяев - твърди почти същото: “Не личността е част от универсума, а универсумът е част от личността”.

Художникът гледа на микрокосмоса човек безпардонно. До възхитата му стои омерзението, до щастието - трагедията. Просто такива са законите на художническото мислене, които не са задължителни за философското. Задачите на двата типа познание са много различни. Те се сближиха в модерна Европа и една от причините навярно е в дублирането на художника и философа в една мислеща личност. Необикновеният трагически писател Албер Камю не може да бъде друг като философ, Чумата и Митът за Сизиф, Падането и Човекът на бунта не се различават като два типа познание - те са вече един тип. Разликата между Размишления за метода и Монахинята е останала в историята.

Художникът гледа на нещата реално, дори да е против волята му. Такава е природата на неговото мислене и тя може да се сведе до несъгласието. Той вече няма и с какво да е съгласен - колективна воля новата цивилизация не познава. Тя познава и си е създала художник за отражението на самодостатъчно и непредсказуемо същество. Художническото несъгласие е Ватикана в държавата и на самия творец. “Ватикана” и “държавата”, личният свят на свръхобособения творец, и светът на реалиите са двете зони на антропоцентризма. Милост за човека в изкуството няма - дори в най-патетичната творба. Философията и науката гледат милостиво на човека (макар и те да се промениха). Художеството не знае милост.

Антропос в художеството е едновременно субект и обект. Той е авторът, който се знае като конкретен субект (дори да е аноним), и героят на художествените творения. Друг автор освен субект-бог, свръхсила, жрец и пр. в европейските творения няма, както няма и друг герой освен човека-обект - бог, дева, демон. Тази толкова банална мисъл трябва не само да се изкаже тук, но и да се подчертае. Тя е банална за хората, привикнали с актовете на цивилизацията, както с обувките си, но за очертаване на нашия проблем - цивилизация в съпоставка с много повече и по-могъщи от нея култури/цивилизации - той има огромно значение. Художникът, това цивилизационно капричио на европеизма, е най-живото, най-близкото на хората въплъщение на антропоцентризма. То най-добре, може би, показва твърдото правило-разлика:

така както неповторимият субект е немислим в творенията на архаичния свят, така и колективът като единица за преживяване е немислим в творенията на европейския свят.

 

2. Съдничество

Героят на последната цивилизация е съдник. Тази нова цивилизационна роля произтича от главната. Тя е и неин много интересен специфизиращ фактор. Антропоцентризмът е блага философска доктрина, съдничествотое отношение, позиция, налагане на воля.

Европа е големият съдник на света. Тя иска прекалено много неща от него:

  • да го определя;
  • да даде обяснение на неговите формули, които са й далечни;
  • да го преформира;
  • понякога и да го смаже.

Съдник е всеки субект, който се легитимира като позиция.

Това, абстрактно гледано, обхваща всички субекти на цивилизацията. Всеки е обособена единица, едва ли някой, включително и в една забравена и от бога махала на Албания, мисли и действа като аноним в колективни културни актове.

Субектът съдник се появява с появата на цивилизационния поврат и дори го предопределя. Самата формула “Човекът е мярка за всички неща” е съдническа. Тя налага формула на света, която принадлежи на човека. Такива са всички антропологизиращи явления, с които се познаваме от изложението до тук.

Ала бисер в съдническата позиция, едно от най-екстравагантните явления на бъдещата цивилизация е критиката, културното самосъзнание. Цивилизацията не само създава субектно, но и още по-субектно съди създаденото. Това е изключено и в най-развитата цивилизация преди гърците - напразно ще похабите сили да търсите форми на културно-оценъчна и аналитична дейност. За да се появи, е нужно - не знам дали е нужно повече да се подчертава - човекът да се обособи от колектива, познанието от магическите форми и така нататък в дългия и познат ни ред. Индивидуацията е до такава степен определящ принцип, щото родената от нея цивилизация ражда съдническа дейност, която съди съдническа дейност. Съдничеството на Шекспир-Хамлет да се оцени светът като океан от зло среща съдничеството на Гьоте, че светът през последните столетия е издребнял и това трагедизира героя-принц.

Обособеният човек с личността си не може да бъде друг освен съдник. Съгласник той не може да бъде.

Съдник е не само, когато роптае, не приема, изключва - моля да не бъда разбран така. Съдник е с това, че изрича или стои на позиция, която има само той.

Съдничеството на тази цивилизация се проявява най-силно в Същинска Европа, в разгара на антропоцентризма без всякаква двойственост-дуализъм с други явления (присъщо на античната и средновековната култура). То има толкова форми, на всички нива на живота и културата, че и при най-доброто желание за системност ще ни убегнат доста от тях. В крайна сметка то се изразява в желанието да накара света да подражава на тази цивилизация, да следва нейните норми и да й коленичи.

Не може да се каже, че това не й се удаде.

Ала много мислещи хора не са на това мнение. Те смятат, че светът е поделен между големи общности с утвърдени и силно втвърдени религиозни и етнически ценности и трудно ще приемат участие в единна общност. Такова гледище обстойно и авторитетно изложи Самюъл Хънтингтън в Сблъсъкът на цивилизациите.

Гранка от ствола на човекосредието е

 

3. Рационализмът.

Както с всяка своя характеристика европейската цивилизация влиза и с умопостигането в контраст с предхождащите я култури/цивилизации. Примитивите постигат света чрез вяра и откровение. Хората знаят, че това е било тъй, както е разказано в мита и е разиграно в свещенодействието. Друга истина няма. Други освен техните богове няма. Индивидуалистичните познания на новата цивилизация постигат всичко по разумен път, по пътя на частната мисъл. Истината се постига с наблюдение и обобщение, с експеримент и извод - в науките; с естетически средства - в изкуствата; с висше абстрактно размишление и систематизация - във философията. Средствата са различни, но познанието е неотменно рационалистично, привилегия на един самодостатъчен ум, свободен от сакралиите.

За човека на вярата и откровението светът е божествен, предзададен, единен и непроменим. За човека на субектната мисъл светът се променя. Той дори може да се разглобява - да се извършват превръщения от една материя в друга. Архаичният човек променя не материята, а нейни форми - дърво от природата става греда в строящата се къща. Докато превръщенията на рациото са насилие над действителността. Докато се опитва да разбере действителността, мисълта върши насилие над нея, твърди Тойнби. Примитивният човек не върши това насилие, защото разбирането за вселената е божествено предзададено като самата вселена.

Рационалистическото превръщение-насилие постига продукти, за които действителността не подозира. Произведеният предмет от желязо - вземам продукт с по-сложен път - не е превръщение. Природата помни своето създание, то е извлечено от недрата й. В синтетиката тя не помни нищо. В синтетиката може да се отчете не природното създание, а превръщащият разум

В Елада рационализмът, рано-рано проявил са в милетските философи и после обсебил цялата цивилизация в “спор” с божествата, само постига света, наблюдавайки го от човешкия си ъгъл. Втората степен на тази истина, Европа без богове, е бесният темп на технологиите. В модерния им, нам познат вид те завършват параболата на индивидуалистичните ценности и застават като безмилостна стена между човека и естеството. Човекът безмилостно е ограден с технологични продукти, които не помнят или слабо помнят своята майка. Синтетиката в обувки, дрехи и тъкани за бита и панелът за дома го отделят от елементите на природата; асфалтът - от земята; автомобилът - дори от асфалта; самолетът - от небесата. С друга проблемна задача ще говоря от какво го отделят сериалът и рекламата, телевизията и радиото, компютърът и интернет.

Според Тулмин модерността се заражда през 17 век - с математическата точност, логическата строгост и достоверност. /Тулмин, Скритата, 9/. Тогава Европа тръгва по път, който я доведе до

удивителни технически успехи и опустошителни човешки катастрофи.

В тази неоспорима и неоспорвана теза, изказвана не само от този учен, се оглежда прочутата мисъл на Достоевски “Ако Бог е мъртъв, всичко е позволено”. Върху нея е построена катастрофичната човешка система на необикновения руски писател. В стремежа си да постигне другоизмерния свят - нещо друго, нещо главно, по думите на Расколников - човекът на Достоевски се сгромолясва в бездни. (Срв. Мутафов, Е. Нещо друго)

Познаващият субект е самодостатъчен човек, обособена единица. Обособеността е рационализъм, рационализмът е обособеност. Може да се върши всичко, всичко е позволено. Бог е свещена истина, но и санкция в морален смисъл: позволение или непозволение. Обособил себе си, новият цивилизационен герой обособява и всичко във вселената. С глобалния си митически светоглед древният човек е сглобявал нещата в единна картина, в която всеки елемент е осмислен от цялото, от деянията на боговете. Обособеният човек разпада тази картина и всеки неин елемент значи и звучи за себе си. Включително самият човек.

Картината на модерния свят е цялостна, но от самодостатъчни елементи. Картината на архаичния свят е цялостна, но с елементи, които имат второ измерение. Първите може да се разглеждат сами за себе си, вторите не могат.

Така в уедрена схема можем да си представим нуждата от

 

4. Много познания

Глобалният митически светоглед е единствен - надлично познание, към което частният човек е безучастен: нито пита, нито се съмнява, нито има желание да го променя. Към него той изпитва страхопочитание и упование: то подрежда света му, спасява го от хаоса на делника му.

Индивидуалистичните познания са безчет. Те са субектни познания, към които и с които частният човек задава много въпроси, изразява несъгласие и желание за промяна. Към тях той изпитва почит, но и разочарование, което преминава и в ужас. Вместо подредба на света му доста от научните познания носят разруха.

Единствено-глобалното познание на примитивния човек е винаги празнично. Многобройните познания на модерния човек са винаги делнични. Първото спасява човека от делника, вторите спасяват човека от празника. Първото спасява човека от профанното, вторите отделят човека от божествената истина. Мито-обредното познание може само да се празнува, индивидуалистичните раждат продуктите си на скрито и ги проявяват на открито, когато от тях може да няма и спасение.

Бог е мъртъв, жив е само прогонилият го субект и всичко е позволено.

Към древното познание модерните познания са присмехулни, често и агресивни. Сериозни са само, когато ги изследват. Но и тогава върху древността се налага европейската ценностна система: върху глобалния светоглед се трупат множество парчета от истини на субекта; върху двуизмерни истини се наслагват едноизмерни истини. От трите посочени наслагвания се получава неправдоподобна картина и културен фалшификат, да не кажа по-силната и по-грозна дума.

Индивидуалистичните познания са само делнични. Те обслужват субекта, вграден в делника. Художественото познание го прави най-откровено, разкривайки човека в неговото живеене. Науките проучват човека в големия си дял хуманистика. Но с него се занимават и останалите науки. Те изследват, преобразуват и стъкмяват средата, в която той живее. Изследвайки (вземам пример) небето, звездите, луната, слънцето, астрономията и произлезлите от нея нови науки, предоставят знанието на хората, а със знанието и самите свои обекти. Засега технологиите извършиха само първите крачки на това предоставяне, като стъпиха на луната или пратиха уреди на други планети. По-просто стоят нещата с елементите на органичната и неорганична природа, от която познанията създават бит, средства за труд и удобства за живеенето, нагласите и чувствата.

Ангажирали безчет субекти, знанията са изолирани едно от друго. Това създаде нов герой на цивилизацията - тесния специалист. Той затваря параболата, започната от индивида на Древността, който може да изпълнява разностранни функции в обществото, включително свещени.

Субективирана и делницизирана, последната цивилизация създаде поредния си уникален феномен.

 

5. Разделение на труда.

Бих казал в по-свободен абстрактно-теоретически вид, че то е отклик и последица на разделението на познанието. Така може да се каже само доколкото във връзката се провижда дълбок принцип на цивилизацията.

В разделението на труда човекът все повече се вписва в грамадния механизъм, който произвежда продукт. Механизмът става все по-голям, човекът в него все по-малък. В крайна сметка той се превръща в бурмичка от нещо заробващо. Бурното развитие на технологиите доведе до там, ченито един човек не знае началото и края на продукта.

В много случаи не се знае и произвежданото, като нямам предвид само секретните производства. Началото и краят на стоката не знаят дори създателите на технологиите и милиардерът собственик.

Разделението на труда бележи поредния контраст между архаичния (примитивен, изостанал) и модерния (технологичен, напреднал) човек. Тези надменни епитети-клишета на европеизма не могат да скрият един парадокс. Той измерва нещо твърде скъпо за човека - отношението към плода на труда му. Човек се гради до голяма степен от това отношение. “Изостаналият”, ”примитивният” човек познава началото и края на своя продукт, като плюс това дейностите са свързани с празничните ритми на календара, с изживяване на природните цикли. Това прави примитивния човек цялостен. Той, когото разглеждаме като частица от космоса и колектива, е нещо завършено и монолитно - такъв е трудът и продуктът му. Те са осветени от божествени сили и календарно означени - не можеш да работиш усилно през зимата, а през лятото да почиваш.

Обратното е при модерния човек. Светосреден субект, в когото е вписан космосът, личност, която измерва света през себе си, той е безлично винтче в механизми, които сам надгради над себе си. В разделението на труда модерният човек на последната цивилизация е най-силно накърнен и уязвен.

При архаичния човек етапите на труд и дейностите при произвеждането са придатък на продукта и на създаващия го човек.

При модерния човек тези етапи и дейности стоят над него и го превръщат в придатък.

В този контекст стои частната собственост. Тя е от мощните стимули и привилегии на европеизма. В теоретически план е просто да се скачи доминиращата характеристика на цивилизацията с въпроса за собствеността. Не може частният човек да е безразличен към частната собственост. Така както човекът притежава и афишира частна истина, така притежава и работи частен материален дял.

Субективирана като истина, новата цивилизация не може да остане колективирана като притежание.

Опитът на социализма за колективна собственост се сгромоляса. Колективното бързо-бързо започна да става скрито частно. Промените през 90-те години откриха тази скритост и собствеността стана притежание на частни лица - на заклети идеолози на колективната собственост като комунистите. Този кратък път, нарочен за изключение в правилата на цивилизацията и донесъл толкова страдания на голяма част от човечеството, повтори друг кратък път - на ранното християнство. Общата собственост на ранните общини скоро започна да става собственост на “посочени от бога” лица, всъщност самопосочили се на събори и в официални документи, изписани от тях.

На Маркс принадлежи мисълта: отсъствието на частна собственост е ключово за разбиране на целия Изток /Маркс, 74/. Изтокът, противостоящ във всичко на Запада, се противопоставя и със собствеността. За будистите да притежаваш значи никога да не постигнеш озарението (сатори). Ако в модерните времена Изтокът възприе принципите на частната собственост, то е, защото възприе изобщо западните принципи - демокрация, предприемачество, пазарни начала, свободна конкуренция, бяс на технологиите. Япония стана по-Запад от Запада и дори заплаха за него. На път е същото да стори Китай, след като озападняването се репетира в “петте дракона”.

 

6. Достъпност и едноизмерност на света

Тази черта е най-стабилната отлика на европейската цивилизация. Продукт на антропоцентризма - светът е достъпен, защото се изхлузи от невидимите същности и се затвори във възприятията на човека-мярка - тя го превъзхожда по устойчивост на значенията. На индивидуализма изглежда не му е съдена безкрайна хегемония. В другата книга ще видим неговото залиняване пред големия му враг - бунтът на масите, особено в етапа, победил и самодоволен бунт. В същото време достъпността и едноизмерността още повече укрепват в материалистичните начала на цивилизацията.

Светът на европейската цивилизация е възможен само в едното измерение. Безразлична към световете, от които никой не се е върнал, тя материализува дори тях. Стигнала до луната и звездите, тя просто ги превърна в прибавена част към своите достъпни материални неща. Нищо повече. Божества те не станаха. Ако станеха (стига да е възможно да си го представим), тя би приела второто измерение, а това значи да рухне.

Видяхме, че и религията на тази цивилизация е средоточена в конкретното измерение на човешката душа. Има Възкресение от мъртвите, Възнесение, Второ пришествие, ад, чистилище и рай. Но е религия на Син Божий, пратен при хората от Отца, родил се на земята като Син Човечески, от раждаща Майка, макар и с непорочно зачатие, познат на хората като юноша, който притеснява фарисеите, като мъж, който има сподвижници и върши не абстрактни, а конкретни дела като проповеди, изцеряване със сила, възкръсяване на мъртви.

“Реалността това е християнският свят” /Гоф, 166/, но може да се каже и обратно - християнският свят е реалността. Той е коренно различен от надконкретния свят на илюзорната реалност, на Пустотата и Празнотата на Изтока.

Всеки предмет и явление на тази конкретика означава само себе си. В такъв вид той е предмет на науката: растението на ботаниката, животното на зоологията, камъкът на минералогията, човекът на анатомията, психологията, етиката, социологията, антропологията и кой знае на колко още науки. Другоизмерен органичен и неорганичен свят няма. Вместилище на свръхсили той не е. Дърветата, водите, планините, животните, камъните, селищата като теофании са отгърната страница за тази цивилизация. Както човекът, така и всички окръжаващи го предмети и явления са изоставени от тези сили.

Изоставени и предоставени на самите себе си, на достъпното измерение.

Синоним в случая на достъпността и едноизмерността е принципната реалистичност. Тя се проявява общоцивилизационно, но особено в духовната култура. Тя е възможна само като принципно реалистично явление - дори когато изглежда твърде нереалистична. Такова е нейното предназначение, така е родена в тази цивилизация. Нейните факти не се подреждат във вертикален устрем към божествения свят, не се грижат за връзката, която санкционира живота на земята. Те са преносни знаци за човешки състояния. От знаци за себе си, художникът ги префункционира в знаци-състояния. Този пренос е спрямо съществото, което също е равно на себе си, обособено и самодостатъчно. Просто функцията на знака се променя, оставайки пак в същата едноизмерност.

В глобалното си митическо познание древният свят е принципно нереалистичен. Определен от нереалистични (невидяни, непипнати, нечути, непосетени) неща, той е културно зависим от това определяне. Достъпното явление има стойност само, ако е санкционирано. В културата е така без остатък, но във висока степен е така и в самия живот. Примитивният човек вижда присъствие на сили в много предмети и явления, ако не във всички, които го заобикалят. В мита или рисунката в пещерата той ги откъсва от реалистичната им привидност (или илюзорност, както казват източните хора), за да вмести свещените истини. В този дух говори дори “видимият”, “чутият”, “познатият” на хората Исус:

Подигни камък и там ще ме намериш. Разсечи дърво - и там /Неканонизирано евангелие от Тома/.

От години говоря на моите студенти да захвърлят всеки труд, който ги уверява, че “примитивният художник” не може да рисува, че не познава пропорциите на тялото, и никак перспективата за илюзорно представяне на света. Стремя се да ги убедя, че тези хора не са правели това, не защото не са умеели, а защото не им е било нужно. Гледайте културните знаци само откъм тяхното предназначение (функция) и няма да сгрешите - всеки културен акт ще оцените според потребността да бъде такъв, останалото е абстрактна оценка от чужда гледна точка.

Заложена ли е свещена функция в творението, изкуство то не може да бъде; заложена ли е естетическа функция, свещено то не може да бъде.

Така ще разберете как примитивният човек разширява видимия свят с невидимия, с по-широкия и, естествено, с по-духовния. И за ваша изненада - особено, ако сте си губили времето с недодяланата европейска надменност спрямо тези творения, които “не са като на Рафаело или Байрон” - ще се убедите в каква степен светът на тези диваци е много по-духовен от света на цивилизования европеец, свит в пашкула на личностните притежания и достояния.

И други подобни неща им говоря, но сега не е час за лекция.

Архаичният мироглед разширява физиката до метафизика; европейската мисъл дори с най-отвлечено мислещите хора, философите, усреднява метафизиката до физиката, до едноизмерния периметър на нещата. Физиката естество те не могат да си представят в областта на свещеното. Това бе привилегия на техните предшественици мъдреците.

“Чудото е насилие над естествената връзка на явленията и затова е насилие над духа” - казва философията чрез един от избранниците си. С тези думи Хегел е изрекъл сърцевината на европейската мисъл, нейното отчуждение от “чудото” (второизмерните явления) и пристрастие към “духа” (личностните измерения).

“Естествената връзка” е тази, която виждаме и познаваме. Друга връзка европейската мисъл не познава, и не може да допусне. Естествената връзка, задължена на частните сетива, е илюзорна и нищо не го показва така добре както живописта. Тя се главозамая от перспективата - илюзорната оптическа представа за действителност във видимата й дълбочина, широчина и дължина. Това е реализъм на окото (може да е повече от едно), което принадлежи на субект или на сумирани от субект гледни точки и на други субекти.

Европейският свят борави с онова, което познава (вижда, чува, пипа, измерва с ума си).

Архаичният борави само с онова, което не познава (невидимото, божественото, свръхсилите, харизматичното).

Именити хора са изрекли именити думи по тези въпроси. Чрез своя Фауст Гьоте казва “За нас е недостъпен погледът отвъд”. Дилтай: ”Планетата, на която живеем, сякаш се свива току под краката ни”. Карлайл: “Изкуството изпитва жажда за конкретното”. Макс Планк: “Физикът трябва да измери всички измерими неща и да представи всички неизмерими неща като измерими”.

Последното мнение направо смайва. Изказано е от физик, който сякаш проникна в неподозирани дълбини на материалния свят (човек се изкушава да каже - в недостъпния свят). И именно той настоява така откровено за превръщенията, изваяли европейската мисъл: да представи неизмеримите неща като измерими!

Аристотел е предзнаменувал този проблем на бъдещата цивилизация, съотнасяйки го към поета: “Задачата на поета е да говори не за действително станалото, а за това, което може да стане, т.е. за възможното по вероятност и необходимост” /Поетика, 8/. Художественото се простира в действителното като възможно. Това го обвързва и с вероятното, което разширява обсега на самото действително; но и с необходимото, което легитимира обсега. В този пункт поетът се различава от историка, а още повече от учения. Но извън действителното не присяга никое от множествата познания. Не присяга и художеството, на което Аристотел (независимо че елините не разполагат с понятие за художествена литература и поне до Аристотелево време я нямат) придава най-големи възможности.

В коментар на това възлово положение у Стагирита Б. Богданов се чувства задължен да постулира, че “една литература е художествена в степента, в която гради модел за действителност” /Богданов, Старогръцката, 61/.

Най-субектната дейност в субектната цивилизация - изкуството - може да бъде само принципно реалистична. Тя демонстративно проявява субекта, който и в най-отвлечените си актове е принципно реалистичен - сиреч борави с измерим и достъпен свят. Направлението, което традиционно наричаме реализъм, е само кулминация на принципа, нищо повече. Принципът се проявява във всичко, което има естетическа същност. Но все пак всички периоди на европеизма не говорят еднакво за това, някои поставят въпросителни.

Двете хилядолетни култури в пътя на европейската цивилизация - антична и средновековна - само подготвят правилото. За двойствения характер на античната говорих премного, застъпвайки тезата, че всяко нейно явление е осветено от сакралност и устремено към индивидуализъм и затова вече не е сакрално и още не е индивидуално. Но тази антична двойственост виждаме в действие с явления, предмети и човеци с ясно изразено равенство със себе си.

Парадоксно казано, античният знак е принципно реалистичен, без да е реалистичен.

Средновековният естетически знак е схематичен. Така се нарича поради обратната перспектива на изображение, която “осигурява” божественото присъствие в него и навсякъде. /Вж. още у Панофски, Жегин, Успенски/. Но божественото присъствие в иконата е заради човешкия лик. Или обратно човешкият лик е отражение на божественото.

Средновековната култура, разбира се, не се изчерпва с официалната иконография. Тя говори на много езици, чиято събирателна или примирителна точка е застъпената реалност, принципната реалистичност: на вагантите, рицарите, смеховата площадна култура, фабльо. Техният назрял нагон за реалистичност ще се прояви в преноса на тези езици в произведения, за които нямаме съмнение да наречем литература - поезията на “бандита” Франсоа Вийон, “Дон Кихот”, “Гаргантюа и Пантагрюел” и “Декамерон”.

В модернистичното изкуство принципната реалистичност се пази в конкретиката на нещата. Те са незаличени във вихъра на деформациите и абстракциите, които нямат грам харизматична основа и проява. При сюрреализма например сюр-явленията са устремени към авторското и зрителското въображение и пищно го обслужват. Отказвайки да пресъздават “реалност”, те създават пак реалност - ако ще тя да е болното, демоничното, трагичното и прочие въображение на нечий творец.

Изоставени от боговете, модерните изображения са конкретика на свободни субектни актове. Отчуждението от прословутата “обективна действителност” се дължи на умилението от прословутата субектна действителност. Един от модерните поети - Жан Кокто - твърди, че изкуството кара живота непрекъснато да му подражава. Така ли ще постулираме връзката, или в обичайния й обратен ред, за нас в случая е без значение.

 

7. Материализъм

Тази категория е безпрекословно мотивирана от достъпната и самодостатъчна реалност. Европеизмът е най-материалистичната от всички раждали се на земята културни формации. Изключила високо духовните стойности на божието измерение, той си набавя духовност от човешкия дух. Това се прави в свойствения му цивилизационен “стил” на подвижност и неустойчивост. Духът е такъв и цивилизацията не може да бъде друга. Увлечена от духа, тя непрекъснато пулсира - от протуберанси до униние, от открития до клишета.

Материализмът на последната цивилизация е наследство от практичния Рим. Европа го задълбочава още повече с пълното си обезбожествяване. Каквато и категория да издигне, каквато и концепция да застъпи - включително най-идеалистичната във философията - материализмът вездесъщо определя стойностите. А говоря за елитарни форми на културата, каквито са изкуствата и философията. Докато в низината, в широките пространства на живота материалните ценности са непоклатими.

Европейската култура е разслоена на висока и ниска; духът е активиран във високите точки на културата и задрямал в ниските.

Това разслоение води началото си от античния свят, с генезиса на антропоцентричните ценности, и е непознато на архаичните култури/цивилизации. Последните са хомогенни формации, сплотени от духа на второто измерение, еднакъв за всички хора в магическите практики. Духът на празника е желан и обичан от всички. Всички вярват в неговото предназначение спрямо хаоса на делника, на профанното, всички се изпълват с божието благоволение. Тази “всичкост” се дължи на духовна всевалидност. Предметите и явленията на окръжаващата природа са по правило одухотворени, населени с герои и сили. Това в голяма степен важи и за битовите явления. Те също не са само материални.

Ако в архаичния свят материалното е също одухотворено, в европейския духовното е също материализирано.

Като израз на духовен акт в европейския свят служат не химни, проповеди и молитви, не ритуали и други тайнства, с които се говори с божества, и които въвличат без остатък всички хора на племето. На новоцивилизационните хора са им нужни най-напред достоянията на един субект (сътворил музика, написал книга, нарисувал картина, направил театрален, оперен или балетен спектакъл, изваял статуя, а в новите технологични времена изработил подвижната лента филм). За тези достояния, недостъпни за всички, е необходима материя и технология. Мито-обредният комплекс не се нуждае от тях, храмовите богослужения се нуждаят частично, европейските духовни актове - напълно.

Европейските духовни ценности са послания между субекти. Посланията са опосредствани материално. Други форми на контакт няма и не може да има. Митическите и религиозните практики са колективен празник, в който не се предават и приемат послания, а се участва. Общуването на субекти в културата задължително се материализува. Обредното тайнство на колектива е безразлично към материални опори, средства и подобни.

Никак не е случайно, че европейската цивилизация изживя истински шок от откритието на Гутенберг. Маклуън подробно анализира този поврат в европейската мисъл в нашумялата си книга със симптоматичното заглавие Гутенберговата галактика. А наглед стореното е просто - едно прематериализиране в духовния опит, дало ускорение, удобства и масово разпространение на книгата.

Процесите, които тук не анализирам, но навярно чувствате посоката им, доведоха до крайна материализация на културния живот. Той всъщност е непрекъснато разтърсван от подобно прематериализиране, от новости на технологиите. Днес нещата се истеризираха до степен вчерашни модни и задължителни неща утре да са непотребни. Компютърът е истинска драма за човека, боравил през живота си с пишеща машина. Но никъде не се приема текст на машина. Значи това материално средство в комуникацията между индивиди чрез текстове трябва да се захвърли и да се приеме новото. Но и то само по себе си е истеризирано - предметното средство компютър задължително се обновява. След кратко време се захвърля този компютър, защото новите технически правила са непостижими за него.

Материалните технологии в ново време вцепениха напълно културата в безпощадните си челюсти. Последните искат високо заплащане, поради което бяха афиширани масите и техния бунт. Скъпи материални достояния, те искат съучастие не само и дори не толкова на богати хора, колкото на вездесъщата и вездеплащащата маса.

Тази тема, занимавала ме толкова време, ме доведе до заключение за причинно-следствена връзка между ръста на технологиите и бунта на масите. Да не наричаме връзката пряка. Но тя не е и косвена. Тези свръхевропейски явления са продукти на едно и също нещо и “нещото” са изстъпленията на субекта. Героят на новата цивилизация промени функциите и на масите; те самите се превърнаха в маса-субект. Технологиите са техен предикат. Или, обратно казано - масите са предикат на технологиите. Едното без другото е невъзможно. Те са скачен съд, а може би и двуликият Янус на цивилизацията.

Бунтът на масите и ръстът на технологиите съвпаднаха във времето и предназначението си.

В крайна сметка масите вече не се бунтуват. Техният бунт приключи. С тяхното място “на сцената” технологиите се развилняха до край. Продуктите й са удобни, прекрасни, уютни и културно безлични. Победилата маса ги иска и плаща за такива. Издигнала я до маса-индивид, европейската цивилизация доведе самата маса до най-ниската й точка. От колектив, който поддържа високото равнище на културата в най-духовните й магически измерения, масата се срина до безлична маса-консуматор, който за кратко време се справи със самата култура.

(Тази тема навярно щеше да бъде втората книга на изключителната Бунтът на масите. Авторът й не е сред нас и се налага друг да я напише. Опита ще направя аз в следващия том на това проучване. С надежда съм да не посрами вдъхновилия го оригинал).

 

8. Дискусионност. Липса на светоглед

Тази характеристика е необходимият парадокс на европеизма. Движен от общи светогледни начала, той е потопен в множество светогледи. Цивилизацията е построена върху антични, библейски и християнски ценности, които не й формират светоглед. Те й завещават, както ви убеждавах във всички страници до тук, индивидуалистични основания, които с всичка сила пречат на единно разбиране за света. Разбирането може да бъде само множествено - колкото са героите на тази цивилизация, субектите. Всяко разбиране е актуално, временно (конюнктурно), с право на съществуване, докато изгуби това право по някоя от десетките причини. Такава е антропоцентричната воля на цивилизацията. Тя постоянно се сдобива със светогледи, без да утвърждава един.

С множество светогледи тя е без светоглед.

В нея няма нищо валидно за всички хора. Всичките хора са не част от колектив, а обособени индивиди с правота да бъдат средата и да притежават гледищата. Така е дори в тоталитарните режими, съкратили формите за притежаване на гледища.

“Амнистирането” на всички субекти и техните позиции легализира цивилизационната дискусионност. Европейската цивилизация е оплетена в паяжини от дискусии. Конкретните дискусии, които избухват по обществени и други въпроси в гражданските общества или се имитират в тоталитарните, са само аспект, макар най-видимият, на дискусионността. Иначе тя протича на всички нива на живота, дори в най-незабележими техни носители. Протича най-напред

  • на ниво процеси. Всяка тенденция в обществото - на мислене, на художество, на бит, стопанство, притежания, власт, и разбира се, на мода - набира бързо скорост и бързо се износва. Скорострелна, тя скорострелно се измества от следващата, която вече е влязла в спор със скорошната си съперница.
  • на ниво сблъсъци на идеи. Това е най-видимата форма на дискусионността. Тук субектите са видими (макар да не е задължително), идеите са действени, могат да бъдат и революционизиращи: идеи за обществено устройство, изкуство, власт, технологии, спорт и така до безкрай.
  • на ниво конкретни и публични дискусии. Спори се по възможно всички въпроси, засягащи обществото и човека. Водят се на страниците на книги и вестници (в ново време и по електронните средства), в Народно събрание, между партии, власт и опозиция; за естетически вкусове и нагласи, за минало и бъдеще на народа и държавата; за същността на битието; ако щете - за модата, за възпитанието на кучетата, за възможните бракове между хомосексуалисти… - както съм тръгнал, току виж съм си внушил, че може да се изброят възможните теми за спорове. Но следва да добавя, че всяка епоха и обществено устройство има свои предпочитани и доминиращи теми за дискусии, които също могат да се променят.

Европейският човек е непрестанно въвлечен в дискусионни състояния; те го правят ту беден, ту богат, придава му се едно и му се отнема друго. В най-едра форма дискусионните начала културно се ритмуват с наличието на два модела. В Съпоставки в изкуството и по-късно в съкратен вид в Двуизмерния човек аз изложих идеята си за двумоделна динамика на европейските ценности. Това ще направя и в този труд в неговата втора книга, където ще проследя тази динамика в отделните й, принадлежащи на двата модела, епохи, в които индивидуализмът кулминира различно.

 

9. Универсализъм и експанзия

Общо гледана, заедно с времето на цивилизационния поврат, последната цивилизация е най-агресивната от всички известни на света. Тя има емблематични явления на войнствена експанзия като Александър Велики, Юлий Цезар, кръстоносците, Наполеон, Хитлер. Но експанзията й не е само военна. Ако е тъй, тя не може да се мери с водачите на военно-племенни съюзи като Чингис хан, Тимур, Атила или на персийската империя като Дарий и Кир.

Под експанзия ще разбираме явление, което като по-широко се допира с универсализацията на света от една сила. Рим налага волята си над света не със сила. Със сила той може да завладява, но не да владее. Владеел е с културните и държавните предимства, които са карали и завоевателите му - дори в годините на съсипване на Рим - да държат на това, че са римляни. Александър е воювал с елинската култура на върха на меча си. Кръстоносците искат да разнесат по земята кръста Господен и да спасят гроба Господен, който е в ръцете на неверници. Мисионерите печелят цели общества с Христовата вяра. Източната Римска империя иска да се наложи над опасни съседи именно с културни покушения. (Такъв и случаят с насилственото налагане на религия, писменост, превод на канонични текстове на черковнославянски, право, дворци, мода от Византия на високо цивилизования български свят, станало със съмнителните амбиции на Борис и сина му Симеон.)

В новите времена културната експанзия се превърна в агресия, която уподобява света на Европа. Налага му къде писменост, къде религия, къде научни постижения, къде държавно устройство, но навсякъде език (я френски, я английски) и общи модели на културни факти и оценки, на бит и мода.

Човечеството познава два вида експанзия. Едната е примитивна, борави само с военни и политически средства. Завоеванието е пълно, политически завладените са напълно обезличени и им е наложена волята на победителя. Такива са мюсюлманските завоевания на араби и турци и на далечните военно-племенни съюзи. Другата експанзия е културна. Завоеванието не отнема напълно политическите права и власт на победените, а се налагат културни форми и институции на победителя. Най-удобният пример е Рим, който налага почти без препятствия своята културна воля с видимите й притежания и признаци: градове, азбука, храмове, пътища, бани, идеи, образование.

Културната експанзия е много по-опасна. Военната може да сплоти и пакетира победения народ. Докато културната го разтваря в нова общност на културни ценности и може да го обезличи.

Европейската ескпанзия клони към втората, но не е безразлична и към първата. Има случаи, когато военно-безпощадното завладяване е изличавало държави и народи. Има и смесени случаи - когато се задейства културна експанзия, а тя довежда до масово избиване на почти цял народ (кошмарният случай Кортес и ацтеките, описан подробно и с културоведския му разбор от Цветан Тодоров в Завладяването на Америка. Въпросът за другия.

Силата на Европа е в цивилизационната експанзия. Тя в някакъв вид варира думите на Александър Македонски за меча му и елинската култура. Европа завладяваше света с Христовата вяра, но без голям успех. Пълният успех настъпи с технологиите, те са мечът, на чийто връх е турена цивилизацията. Технологиите и задължително свързаните с тях цивилизационни стойности (свръхпроизводство, свободен пазар, предприемачество, обилие на стоки, еднакви по целия свят) завладяха света, защото носят удобства, а съпротивата срещу тях носи само беди. В този смисъл мечът се оказва напълно тоталитарен, без значение е, че е “високата дума” на демокрацията. (Повече по въпроса Мутафов, Демокрация).

Днес цивилизационната експанзия получи ново име: универсализъм-глобализъм. Традиционната експанзия отстъпи, защото никой днес не тръгва от една точка, за да завладее друга точка по земното кълбо. Концерните, технологиите, производствата, стоките са повсеместни явления, мрежа, оплела целия свят. Те са и най-силните аргументи на цивилизацията - изострено материалните. В тях се влагат налудничави пари, произвежда се налудничаво и едва ли някой може да се освободи от мрежата.

Ала връзката между експанзия и универсализъм на е само финална точка на продължителен цивилизационен процес. Тя стои и в началото му. Новият светоглед, заявен мощно в цивилизационния поврат, се основава на универсалистичен нагон.

Индивидуалната човешка мярка за нещата не е локализувана религиозно. В съседната земя за елините и римляните няма други враждебни богове, те ще станат пак нашите богове.

Индивидуалистичният човек, освобождаващ се от санкцията, се универсализира.

Александър бил пленен от идеята за универсална държава. Дали затова му е шепнел само непобедимият му военен гений? Едва ли. Шепнела му е и една нова културна нагласа, а кой по-добре може да му я внуши от учителя му Аристотел и откъде може да я поеме по-добре освен от Елада?

По неговия път е вървял непрекият му наследник в елинистическите царства - селевкидският цар Антиох IV. Основал гимназия в Йерусалим, където младежите са наставлявани да носят гръцки шапки и да се занимават с атлетика. Жреческата аристокрация се поддала на гръцките влияния. Искал да отъждестви Йехова със Зевс, което било правено и на други места и някои от Александрийските евреи не се противопоставили. В Първа книга на Макавеите се разказва за амбицията на Антиох всички поданици на царството му да станат единен народ и да се откажат от различните закони /Ръсел, История 2, 23-24/.

Освен царски дела древността е оставила образци и на философско размишление за универсализацията. Може бе най-характерен е Полибий, който в своята пространна История (от 40 книги са запазени 5, част от 6-та, останалите във фрагменти) искал да разкаже цялата история, известна му по това време, и застъпил идеята за универсализация на света. Тази идея владее не случаен човек, а бележит философ и историк, който вече е “изтърпял” римската експанзия върху себе си. Но гъркът в този човек в еднаква степен бил верен на родната Елада и на Рим. Бил отвеждан като заложник на млади години в Рим, бил учител на бъдещия победител в Пуническите войни Сципион Емилиан, присъствал на разрушаването на Картаген през 146 г. пр. Хр.

Очевидно е, че светът вече е друг.

При наличието на Рим етническата и държавническата ревност са изгубили почва и са отстъпили на универсалистични нагони.

 

 

© Енчо Мутафов, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 03. 2003
=============================
Първо издание електронно.

Текстът е част от завършващ раздел на изследването "Изоставени от боговете. Европейската цивилизация - опит за теория", чиято първа книга е готова за печат и авторът ще бъде благодарен на всяка финансова помощ за издаването й.