КАК РАЗКАЗВАМЕ

web

Такъв въпрос без въпросителна стъписва. По-лесно е да се отговори как се разказва и литературната теория го прави откак се помни като познание. Но как разказва културата на един народ, е задача, която не ми е известно да е поставяна, а още по-малко да е извлечена теория от нея. Литературната теория се средоточи само в общите за литературата начала. Как разказват отделните народи, теорията е в неведение. Тя дефинира литературата само цивилизационно, не етнически.

Този въпрос набъбва, ако намесим онези култури в границите на европейската, които не съвпадат с нея и дори са й чужди. Такава е българската култура. Разказването го показва най-отчетливо. То е свързано с архаични формули, наследили древнобългарския цивилизационен слог. Този слог се оказа необикновено жизнен, след като историческите ексцеси с чужди явления (християнизация, славянизация, писменизация) не успяха да го прекършат.

Историческата ни трагедия мотивира културната ни самородност.

В националните култури на европеизма изворите, самородните модуси са приключили цикъла си и твърде естествено биват пометени от универсалните културни модели (античен, християнски и библейски). За нашата култура този универсализъм е невалиден или създава частични продукти.

У нас са изписани много страници как разказват отделни писатели и нито една как разказват българите. (Известно изключение е опитът на Боян Ничев във Фолклор и литература.) И като се има предвид, че в отделните разказвачи се дири престижната универсална формула, гарант за “литература”, следствие на което Житие и страдания грешнаго Софрония се определя като автобиография, Чичовци като повест, а Бай Ганю като роман, разбираме защо българското разказване е принесено в жертва на жанрови и други матрици, разработени превъзходно там, където са били нужни. За нашите явления те са покрустово ложе. За да смести нечии крака и ръце в това ложе, Пенчо Славейкову се наложило да размества строфи на Ботев, да гони овчарските дивотии на Захари Стоянов и да предъвква стиховете на родния си баща; Боян Пеневу се наложило да гълчи Петко Славейков за нескопосната композиция на Изворът на Белоногата, да се умилява от умилителната простота на Житие и страдания и да се измъчва от лоши чувства към бае ни Ганя; на един нов момък му се наложи да разтури българската литература, защото нямала език; другиму се наложи да каже на всичко роман, не съм сигурен дали и Две хубави очи не е нещо такова.

Безразличието на литературна теория, история и критика към въпроса как разказваме се дължи на две причини - липса на понятиен апарат и липса на светогледни нагласи за подобна специфика. Ако липсва едното, другото е невъзможно. Но все пак наличието на второто е гарант за набавяне на първото. Пръв го усети Раковски, определил Горски пътник като повествителен спев. После го усетиха мнозина писатели, които сложиха жанрови определения на творбите си някак странни, някак обяснителни, във всеки случай не с традиционните европейски жанрови понятия (Галерия от типове и нрави български в турско време, Разказ на очевидци, Невероятните приключения на един българин)

Сборниците Българската мяра в литературата тръгнаха по този път с кураж и надежда над допустимото, но и с една допустима и уверена мисъл - че и несполуката ще бъде полезна. Защото онзи, който не се съгласи с този път, ще посочи друг. Който не приеме тези разбори, ще направи други. Който отхвърли тези понятия, ще измисли нови. Важно е да се тръгне в път към българските неща с българска мяра, а не към българските с чужди инструменти и нагласи. Или както му казва куцо и сакато, към културната ни идентичност.

1.

А да се насочим към българските неща, да опитаме да ги разберем и да ги облекчим от престижните мерки и теглилки - откъде трябва да тръгнем? Това е въпросът на въпросите. Ако не разполагаме с изходна позиция, ще попаднем в неясни положения. Изходната позиция гарантира яснота, липсата й ни поставя във въздуха, откъдето е възможно всякакво приземяване. С изходна позиция тълкуването е най-близо до тайнствата на нашата литература, без нея то ще попадне във всевъзможни ями. В по-обстоен текст бих ви посочил много такива ями - не само за “жреците” ни Ботев и Захари Стоянов, но и за автора на Чичовци и Под игото.

За култури, доминирани изцяло или по същество от универсални ценности (античност, християнство, библеизъм), търсене на специфична изходна позиция е ненужно - тя във всеки случай не е в изворите на културата.

Такива култури са западните и част от славянските, приели универсалните ценности.

За култури, доминирани от родни ценности и сравнително безразлични към универсалните, търсенето на такава позиция, на родните ценности е повече от нужно - без тях се набира печален опит в тълкуване на своя свят.

Такава култура е българската.

Нейният печален опит аз наричам в публикации и в лекции пред студентите “парадокс на културата”.

Българската култура работи много силно в творческата си практика и слабо в тълковната.

Първата, изкуствата и особено словесното от тях, работи и с внесени кодове, но нейната мощ и прелест е в собствените кодове. Привнесените се оказаха най-силни в лириката, собствените в разказването. На собствените кодове престижно обученият на Запад или чрез Запада критик гледа или лошо, или умилително. Ако за времето на първите ни критици след Освобождението това изглежда по-естествено, за по-късните то става камък на шията. Д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Симеон Радев е някак по-нормално да се върнат от Европа с разширени очи и да поискат трескаво излизане от “котловината”, както още му казват. Но десетилетия след това да нямаш събудени сетива как разказва Софроний Врачански и да се криеш щраусово от въпроса как така някой ще напише автобиография, за да скрие най-важните събития от живота си, как така е преписвал История славяноболгарская и е разговарял месеци (навярно) с нейния автор, как един свещеник е ходил в Атон шест месеца и за това е съобщил в полуизречение... - такова непробудно тълковно съзнание лесно пропада в ямите, които само си е подготвяло с престижно приетите чужди мерки.

И тъй, към какви изходни позиции предлагам да се върнем?

Към онези позиции, които за нас играят съдбовна роля. Коренни ли ще ги наречем, е без значение. Мен за какво ще ме ругаят - за народнячество или дори за “фундаментализъм”, както се изцепи един, също няма значение. Значение има едно: защо подобни позиции са съдбовни за нас, а за други култури не. Причината за тази съдбовност e не в коренността, а в естеството на този корен. В участта на този корен.

Писал съм го и съм го говорил неведнъж, не се уморих да го повтарям и не ще се уморя, докато стоя на тази земя:

коренът, древните ни културни начала са подкосени в момент, когато са били мощни и произвеждащи.

Те не са отстъпили културната си доминация по естествен път - изтощаване и завладяване на умовете от пленителните универсалии. Не се наемам да говоря в каква степен този естествен път е валиден за всяка от европейските култури, но тъй или инак той определя културния им статус. За всеки европеец можем да повторим думите на Ортега-и-Гасет: преди да е италианец или французин, той е европеец.

За българите не можем да ги кажем. Едни ще сметнат това за лошо, други за добро. Аз не смятам нито че е лошо, нито че е добро - то просто е такова.

Съвсем накратко ще сумирам явленията на древния ни български космос, на които държа много. Тук ми е особено нужно, защото ми предстои да навляза в една любопитна зона на разказването ни. Моите схващания за подкосения ни светоглед, което засяга и Византия, бяха укорени от един медиавист и византолог, като ме постави наравно с Ботев. (“Публицистичното му охулване - на византинизма, Е.М. - може да бъде проследено от Христо Ботев до Енчо Мутафов” - Георги Каприев, Културната идентичност на средновековна България”, Култура, бр. 21, 1999). Да казвам ли колко бих бил щастлив, ако цитираният автор, когото уважавам, но чиито схващания не споделям, е прав, дори в една частица. На кого повече да искам да приличам в тълкуването на проблема “лечима ли е нашата болест” освен на Ботев? Може би на вътрешния търговец Марко Семов?

На Византия е било ясно едно - край северните й граници се е настанил не войнствен, а високо цивилизован народ. Ако бе само войнствен, това не ще я уплаши. Ако е “хуногорска орда”, задачата е още по-лесна. Ако е слаба държава - съвсем. Но срещу мощна цивилизация се воюва трудно. Дори завладяна, тя прояжда отвътре. А с каква държавност са дошли дедите ни тук, какви градове са строили, как толкова бързо “степната орда” е построила красавеца Плиска (все едно да накараш днешно малайзийско племе да измисли компютър), защо е разположена като на медно гумно, с каква писменост са разполагали дедите ни, каква част от народа я ползвала, какви митове са величаели държавотворческия ни импулс, с какви закони сме се устройвали... - тези и много въпроси вече намериха нови решения и е на път дълго и старателно трупаната пирамида от верноподанически лъжи да рухне.

Моята задача в случая не е да се занимавам с пирамидата, а да вникна в интересуващия ме въпрос - каква задача си поставя империята и как я съгласува със светеца Борис. Задачата е разбираема, и е прилагана от много империи: опасната цивилизация да се подмени. Подмяната е станала безскрупулно и с гражданска война: налагане на институционното християнство, на писменост, на богослужебен език за славянизация, на византийски закони, на моди в двореца, а в крайна сметка и на нов дворец и нова столица за полугърка Симеон (както бил наричан в Константинопол). Всичко, което е отличавало българския светоглед, споделян преди това и от власт и народ, от дворец и низина, е подкосено и изхвърлено.

Разказваческият модус на древната ни култура поема по пътя на “изгонените богове” (Иван Венедиков). Този път е не там, където той вирее най-добре, в официалния му статус, а в народната култура. Там му е писано да се запази, макар и в силно деформиран вид, който с вековете е ставал все по-неясен.

Неясен и изгубен за интерпретацията, той е напълно свеж за творящата култура. Древният ни български космос е официално потиснат през средновековието. Раждат се ценности само във византийския културен кодекс. Но Възраждането затова е според мен Възраждане - тогава изригват онези непогаснали вулкани на древния ни слог, които са дремели в официалната култура и живо са битували в народната, като са я обременили с явления, неприсъщи на фолклора. Възраждането ни не е само това. Съгласен съм, че то е и Просвещение, и внос на популярни европейски ценности. Но този внос в моите схващания има външен характер, той не определя смисъла на Възраждането. Той може да роди явления като Цариградския сюжет, започнал високо с хора като Неофит Бозвели и сринал се до Иванчо Хаджипенчович и Антим I. Черковната борба бе наречена от високосния й деец Петко Славейков “гнил градеж”. От бившия дякон Васил Кунчев не бе и помирисана.

По-горе споменах думата слог. Тя е обща и посочва начини за ред неща. Най-напред насочва към Словото, което е острието на целия ни възрожденски кипеж. На Запад не е така. Заедно със словото, свито до “литература”, Европа създава и невероятна музика, театър, живопис, архитектура, дворцово и парково строителство. Един учен (Ханс Зедлмаир) дори търси доминации на различни изкуства в последните векове.

В нашата култура доминира всевластно Словото.

Тази доминация е наследена от древния слог, неизживял своята културна роля. Словото в принципа си е доминанта в древните култури, при нас тя е продължила по крайно самороден начин да формира култура в други условия. От нея се формира светската ни култура от Софроний насам. Епископът се опива от разказването, но постоянно се самодисциплинира от усещането за някаква Божия сила, която му диктува писането. Затова е изписал десетина странички, върху които не е нанесена ни една поправка. Той е диктувал устното си слово, след като на него то му е диктувано.

В свободен маниер бих казал, че началото на новото ни разказване е празнично ознаменувано със слова, които не са житийни, нито са автобиографични.

Това разказване в моите представи е сказване. То не е ревниво към Субекта, както е в западното и особено в романовото. Към Субекта понякога е дори безразлично и то там, където в други разказови нагласи то ще бъде крайно придирчиво (случаят със Записките). То е радост, удоволствие, страст не за разказване за нещо и от някого, а за самото разказване. То не се задържа крепко и в сюжета.Сред големите ни творби има и такива, които може да се дописват (Бай Ганю). От това художественото цяло няма да пострада. Идете и го кажете това на който и да бил теоретик - от Аристотел до Кайзер - и ще срещнете невиждано изумление.

Към сюжета нашето разказане ще навърже още куп сюжети, отклонени примерно от последната дума. Между разказването в нашата литературна и народна словесност, речи го, няма разлика. Нашата литература разказва, както се сказва на воденица, в кръчма, край плета, на кръстопът. Връзката между едното и другото виждаме най-добре в Бай Ганю. Книгата така е и родена - от разкази в сказова ситуация. Тя така поддържа и социалното си битие. Нейният герой живее на междата на литературното и социалното ниво и прескача тази межда много пъти. Народът досътвори героя, като стана неговия критик, по-точен от чудещата се специализирана критика. Той, народът, знае много добре пошлата социална истина на героя и не дай си боже да ти кажат ганювец. Но е усетил и неговата млада, жизнена енергия, която е внедрил в народното продължение на творбата - безкрайния цикъл от анекдоти за бае ви Ганя. Да ви кажа ли кой побеждава винаги в тези анекдоти? А защо все той - един социален негодник, един нов тъмен герой? Да не би и народът ни да е такъв? И защо народът не е сложил в тези анекдоти примерно Бойчо Огнянов? А дали още по-добре не би стоял Иван Кондарев? Не - сложил е бай Ганю.

Сказван сред народа, събрано в един кръчмарски културен кръг - оттам в един писмен текст, от който може да се отнема или добавя - накрая пак от народа. Пъстро и весело шествие - как ще го наречеш литература. Французите и да си направят Тартарен, на челно място в словесното си изкуство сложили Стендал, Флобер, Балзак. Русите и да си напишат превъзходен сказ чрез Лесков, няма да го сложат до Толстой или Достоевски.

За нас сказването е не само кодово явление, но като вулкан на древни разказови величини то втъкава много често и мотивации не съвсем литературни. Например в Изворът на Белоногата, така измъчвала критиката с “излишествата и лошата си композиция”. Или Йовков, подлагащ разказ върху народна песен или легенда. Легендите “под” разказите са удостоверени от науката, но народните песни не са. И да няма такава, би могло да ги има - просто принципът на Йовков е такъв. Песента е и сюжет, и мотивация за поведение.

2.

В защита на тези убеждения съм навлизал в не малко текстове на нашата словесност, включително и по-малко тълкувани. Сега ми предстои да навляза в проблема българско разказване по друг начин. Не чрез написаните творби, не и чрез простонародния сказ, а чрез пленителния сказ на по-подбрани хора.

От този прелюбопитен ъгъл на нашето разказване следва да се убедим, че щом разказваме някак, начинът следва да се прояви на всички равнища, изоморфно.

Ако Захари Стоянов е разказвал някак, тъй следва да го е правил и сладкодумецът в една раздумка.

Защо и в какво съвпадат български-литературният и народният сказ, е тема, която ще ни отведе далеч. Разказите, които ще ви предложа (и които мнозина от културната ни публика знаят в разни варианти), са устно слово в точния смисъл (не-описменено). Наречете ги, ако щете, лакърдии - нищо, че с тази дума ще намесим доза снисхождение. Разказвачите са непрофесионалисти, но не от дълбоката традиция на устното сказово слово, не сладкодумци по седенки, сборове, воденици, и ханове. Разказвачите са известни наши интелектуалци, някои са елитни творци, отбрано общество. В разказите им ще усетите онова, което е привличало слушателите и което е така присъщо на сказа: разколебаната субектна логика и постоянното активиране на древни надлични смешения на планове. И, разбира се, неутихващата иронична, пародийна и самопародийна нотка, която обикновено е карала слушателите им да се превиват от смях. Слушателят също активира древни роли - той обикновено знае сюжетите или очаква позната формула и смеховия ефект. И за разказвача, и за слушателя е важно самото разказване.

Трима от разказвачите не са сред живите. Те са хора, събирали пъстри компании край себе си (актьорът Владимир Трендафилов, критикът Владимир Свинтила и поетът Ламар), четвъртият е жив и аз ще предпочета да го означа с анонимното Писателят. Техните разкази ще ми бъдат повод за кратки разбори и изводи, на които държа много и които те предлагат в обилие.

Започвам с разказите на Владимир Трендафилов.

Първи разказ.

Канят ме другари в Хасково за рецитал. Отказвам продължително време - зает съм, аз съм най-заетият човек, не мога да смогна навсякъде. Но те са по-упорити от мен, оттук-оттам, склониха ме. Идват в уречения час кола и човек от културата да ме вземат и тръгваме за Хасково. Пътуваме, пътуваме, мина доста време, поизморихме се. Решаваме да спрем някъде. Тук да спрем, там да спрем - накрая се отбихме в Къкринското ханче.

Слушателите се споглеждат. Винаги в разказите на Трендафилов настъпва този момент, съпроводен с пауза. Обществото, което слуша сладкодумеца, люде от интилектуалния и артистичния елит, познават своя колега, а по-младите своя кумир. Като го познават, те знаят и какви ги разказва. Но както е в “епическите времена”, или по-близък пример - с някоя песен от Илиада, изпята от аеда пред полегналите слушатели на гощавката, сюжетът е познат, важното е, че се разказва. А и не се знае дали сладкодумецът няма да поднесе някоя изненада - да са спрели примерно на Оборище. Разказът е пак същият по принцип - ще навържат неща, които не стоят в логическа (обстоятелствена) връзка.

И някой се обажда - Чакай бе, бай Владо. Какво Къкринско ханче в Тракия?

Отговорът е бърз - без запъване от туй, че е разобличена негова “лъжа”, че по пътя из Тракия няма Къкринско ханче. Просто това е силата на сказването и на неадекватната героика на Трендафиловите раз-скази. И слушателите чуват онова, което е един от многото варианти на сказителя:

Е, значи има две Къкрински ханчета.

Небивалицата се врязва в една бивалица - между другото, без притеснение. Авторът държи на нея, той едва ли не разказва всичко останало заради нея. Тя е героична, свързана с нещо, което помним от деца. Като древното сказание тя не държи сметка за конкретната истина, още по-малко за човешкия характер, а най-малко за достъпната реалност, вкарана в реални измерения на субектното виждане, каквото представлява художеството.

Другите разкази на Трендафилов също се определят от героиката, която се формира от юношеско съзнание и поддържа патоса си цял живот.

Това “младенчество” се съизмерва с младенчество на самото раз-сказване. То сякаш индуктира слог, който се е утаил на дъното на българското ни съзнание и избухва във формите на нашето разказване, някои от които са от рода на тези, които ви предлагам.

Втори разказ.

През 1942 година, не помня кой ден, ми се обажда моята колежка и обичана от мен Ружа Делчева. Подочул бях, че е нещо ремсистка, но аз, знаете, се държах настрани от тези работи. Аз съм актьор! Какво друго може да ме вълнува. Но към Ружа изпитвах хубави чувства. Тя ме помоли някак да помогна на Кольо Вапцара. Осъдили го момчето, ще го разстрелват. Обещах да помисля. И реших. Група приятели проучихме по коя улица ще отвеждат Вапцара на разстрел. Снабдихме се с автомати и се качихме на покрива на една кооперация по улицата - като мине конвоят, да го разстреляме и да освободим поета. Застанахме рано заранта и зачакахме. Ха да минат, ха да минат - взе да се смрачава, няма ги. Те взели, че минали по друга улица.

В този толкова несъразмерен и смешен сказ несъвместимото е обагрено и с пародиен привкус спрямо конюнктурата. От неин ъгъл въпросът звучи още по-силно в нашите уши, привикнали на едноизмерната житейска логика, в която е важен въпросът “Това възможно ли е”? и измерването на отговора с “око да види и ръка да пипне”. Въпросът звучи горе-долу така: нерде Трендафилов, нерде Вапцаров, нерде изтънченият артист и посетител на елитни заведения и билярдни зали, нерде “огняроинтелегентът”, както го наричаха едни или терористът, както го наричат други. Единият на покрив с автомат, другият с пранги и конвой посред София, сякаш става дума за турско изпровождане на комита в затвора.

Трети разказ.

Той е юношески краен и изглежда невъзможен до абсурд. Кара ме дори да мисля, че сказителят се е поглумил с всичко наведнъж - със самото разказване, с представите на слушащите го, и със самия себе си. Просто се е самопародирал, след като е разказвал “тежки истории” за Къкринското ханче, спасяването на Вапцаров или най-невъзможната си история - за Плас Пигал. Не знам, не съм присъствал, та не мога да преценя, но ми се струва, че и сказовата ситуация, в случая на един актьор, се нуждае като всеки текст от пародия. Сказът е свръхпародийно устройство. Той реагира на устойчиви и високи явления на древния ни космос и е невъзможно да е безразличен към пародийното им преобръщане. В него просветват и чертите на смеховата ни култура - една тема, към която следва да тръгнем пак от познатите изходни позиции

Намирам се в джунглата,

започва разказа си Трендафилов. Литературната логика веднага може да извика - не те ли съпровожда никой, нали още в първите крачки ще те разкъсат свирепи месоядци. Това звучи като в Житието на Софроний - бях шест месци на Атон и като ся върнах, учах деца. Защо си ходил, напира въпросът ни, но той е продиктуван от логика, която иска да навърже в последователност и достоверност всеки факт, всичко случило се там и по пътя до там за шест месеца - как един свещеник, един духовен аристократ на майка България в онези времена е пътувал до Атон и обратно, какво е правил в манастирите, с кого и за какво е разговарял, какво е прочел, какво е срещнал по пътищата на отечеството и прочие от този род. Не, толкоз ни съобщава авторът. За да се уверим, че сказът е елиптично разказване, дори когато е обременен с неизчислими и разслояващи в десетки улеи подробности.

Така и в случая. Раз-сказът не се вълнува от принципно реалистичната и субектно-обектна истина. Има и други истини.

Проправям си път. Крачка по крачка напредвам. Стигам до някаква пропаст. По някое време зад себе си чувам рев. Обръщам се - лъв. Пред мене пропаст, край мене джунгла, зад мене лъв.

Обичайната пауза. После обичайния въпрос - какво стана? Отговора едва ли някой е очаквал:

- Изяде ме.

Обичайният български сказител, жаден за разказване с безброй разклонения, често без връзки помежду им, с безкрайни имитации на гласове, жестове и мимики (ако мога да ви пресъздам как ми разказват мои съселяни, ще се хванете за главата), при сладкодумец като Трендафилов не е същият. Той е овладян, дори съразмерен. За него е важно да настъпи моментът, в който всички несъвместимости ще закрещят и в кулминацията ще настъпи въпросът “Какво стана?” Тясно субективното явление логика, отличавало мисленето само на последната цивилизация, изоставена от боговете, естествено трещи и се пука по шевовете. Трясъкът надменно иска да покаже, че в човешкото битие има и по-важни, и по-интересни начини на мислене. Че те са били притежание и особеност на цивилизациите, битували преди антропоцентричната европейска. Че освен нейната логика и истина има и друга логика и на нея първенци на хуманистиката като Леви-Строс посветиха усилията на своя необикновен ум. Това е логиката на двуизмерните светове, в които ние не сме средища, а просто частици от вселената. Докато в едноизмерния свят на европеизма принципният реализъм на разказването - в романа, повестта, разказа, автобиографията - идва от доминацията на явлението, което без остатък изчерпва самата цивилизация - Негово Величество Субектът. Неговите очи са и нашите очи, през тях светът е измерим и съответен на представите ни.

В сказа, в устното слово, в българското разказване тази доминация не е така самоуверена. Субектът е сведен до маска, която играе роли (Гергана и везирът), която е манекен в много костюми (думи на Боян Пенев за бай Ганю) или участва в театър от сенки (Хоро в интерпретацията на Радосвет Коларов), или е знак във фантастична гротеска (у Радичков).

Ето как изглеждат подобни неща в

Четвърти разказ.

Този разказ е истински шедьовър. В него небивалицата на смесените представи е достигнала обертонове. Те ни връщат към чичовците на нашия свят, сместили се за кратко в чичовците на Вазов, Каравелов, поп Минчо Кънчев, Балчо Нейков, Ивайло Петров, Радичков. Според тях Максимилиан е загинал в Мексико, заклан от един джелатин или обесен на една черница, Саваров е бъхтал яката Панапарт, Иванчо Йотата предлага маслини от важна степен и на твърде способна цена, чичовците се питат туй луната живо ли е или не, наясно са, че наш Начо (Найден Геров) е учил дванайсе години, знае 77 езика и от неговия кумин веднъж излетели 77 дяволи, че един китайски йероглиф дошъл над землището и сума й време кръжал над Черказки, а по-късно се появи и привързан балон, та съвсем завърза горката ни критика.

Но да се върнем към разказа на Трендафилов, който върна мислите ми към чичовците на нашето разказване, а иначе ще ни заведе до Париж.

Пристигнахме в Париж и къде да идем, къде, решаваме на плас Пигал. Стигаме до площада, но какво да видим. Вместо много от онези другарки, нали знаете - виждаме гъста и възбудена тълпа. Всеки вика, крещи и ръкомаха. И всеки сочи нататък, към средата на площада. Искам да разбера каква е тая работа. Разбутвам с лакти, проправям си път и стигам до средата. Там лежи човек, проснат по очи. Никой нищо не ми казва, само викове. Доближавам се, обръщам го по гръб и гледам - Петлюра!

Търсейки героични символи за своите разкази (Къкринско ханче, разстрела на Вапцаров, лъв в джунглата), сказителят неотменно изписва палимпсести, наслагва едно върху друго неща, които са без връзка. Петлюра е символ в една героика и звучи много по-колоритно от примерно Чапаев. Иначе на плас Пигал можеше да се просне Чапаев, а не генералът на белогвардейците. Палимпсестът или да го кажем “другологиката” наслоява героика и на самия разказвач. Той си пробива път с лакти, обръща жертвата, за да се увери, че тя е именно Петлюра. Всичко пък да се случи не другаде в града на революциите, а на плас Пигал.

В разказа на Владимир Свинтила топосите на юношеската героика отсъстват, няма ги в палимпсест уютните и пародирани матрици на героики от сказания и хроники, от житийни и други текстове за широк кръг слушатели. На тяхно място са се настанили пак със същата “другологика” по-индивидуализувани представи на интелектуалец. На мода беше Шпенглер, търсеше се трескаво руският превод или оригинал, говореше се за него и неговите “култура” и “цивилизация”. Не е бай Владо от хората, които няма да вземат отношение, да смаят зяпналите си слушатели или да ги поучат. Оказва се, че има какво да скаже.

Пети разказ.

Заминавам през 1939 година за Берлин - да се срещна с Осуалд Шпенглер. Обаждам му се по телефона, уговаряме си среща в едно кафене на Унтер дер Линден, сядаме и заговаряме. Аз му излагам моята теория на европейската култура, в отговор на което той ми каза следното нещо: Г-н Свинтила, и вашата, и моята теория са кауза пердута. Хитлер влезе в Чехословакия.

Не знам дали познавате разказ с толкова невъзможности на куп. В безкрайните ми разказвания на тази история, сред многото смях сме откривали три такива невъзможности. При повече вникване в обстоятелствата ще открием още, но трите са фрапантни. През 1939-та са минали две години от смъртта на Шпенглер; Владо тогава е бил на 13 години; в чужбина не е ходил никога през живота си.

Всяка от тези грешки е достатъчна да обезсмисли разказа, което не ни пречеше да го слушаме и после разказваме с неописуемо удоволствие. Това обезсмисляне напомня онзи разказ от Балканската война, когато поручик докладва на майора, че са отстъпили кота еди коя. Кои са причините, г-н поручик? - пита началникът. Има осемнайсет причини, г-н майор. Коя е първата? Свърши ни барутът. Достатъчно, останалите нямат значение.

Най-старата формула на разказването е митическата - разказване (разиграване в обреда) вместо обяснение. Вместо да обясни нещо, древният слог разказва как е възникнало, неговия генезис. В крайна сметка всичко води към мита. По-дребно прицелен, митът ще обясни с разказ защо на заека ушите са дълги, в най-едрия прицел ще застъпи акта на Първотворението. Митическата формула дреме във всеки раз-сказ, дори да е погасена митическата сила и мащаб. Но тя произвежда активно нужда от разказване. Така мотивирано, раз-сказването е напълно или частично демотивирано в субектно и логическо отношение.

Двата следващи разказа показно изоставят всяко обяснение, дори му се надсмиват, за да потънат в сладостните дебри на разказа-обяснение. Техни автори са сладкодумци в пишещите среди - Ламар и Писателят. Сюжети и за себе си, раз-сказите са в някаква степен субективирани, което усилва иронията и самоиронията.

Шести разказ.

Насядали сме на маса в писателското кафене млади писатели. В кафенето влезе Ламар. Ние тепърва се запознавахме със знаменитости, Ламар, отшелник в Драгалевци, можеше да се види рядко. Пък и на нас ли, келеши в литературата, ще обърне внимание. Но не щеш ли, той се спря пред нашата маса и попита може ли да седне. Наскачахме - заповядайте, др. Ламар или чичо Лальо, за нас е такава чест. Заприказвахме за туй-онуй. По някое време зачестиха да влизат и излизат момичета. Познавахме ги, не е да не ги знаехме. (Една от тях сега е клечка в “Труд”). Но старият мераклия наостри око и ни подпита - какви са тия момичета? Поетеси са, чичо Лальо, обади се някой, или редакторки тук-там.

Аха, отвърна Ламар. Слушайте да ви разправя една история.

Отивам 38-а година в Ловеч. Посвърших си работата, запознах се с една госпойца и я поканих на ресторан. В уречения час се срещаме, сядаме в ресторана, хапваме, пийваме и си приказваме. По едно време аз я запитах:

- Извинете, госпойце, вий ква сте? С какво се занимавате?

- Курва съм, господине. С това се занимавам.

Ефектът беше пълен, ние се изпотръшкахме от смях. Ламар ни поизчака, дигна пръст и рече:

- Какви достолепни времена бяха тогава.

По-смешно и по-ясно от туй не може да се разскаже. Ламар не изпита потребност да ни пояснява и вместо това ни разказа тая история. В достолепните времена курвата си е курва и не й се налага да се прави на поетеса или журналистка. Митизмът на простичкия и толкова смешен разказ в стил Ламар просветна като избило петно върху стена.

Седми разказ.

Той принадлежи на Писателя. Разказвал го е кой знай колко пъти Николай Кънчев, на когото е разказван. Поетът попаднал в града на Писателя. Било рано сутринта, поразходил се из градината и там на една пейка видял нашия разказвач. Последвал паразитният въпрос какво правиш тук. Отговорът не бил рутинен, Писателят не му казал с две думи защо е седнал рано-рано на тази пейка (още повече че Николай Кънчев ни най-малко не се е вълнувал от причините, а и от самото му седене там) и му обяснил с разказ.

Ще ти кажа, Коле. Било по жетва, женали, женали, по някое време снахата отишла по себе си в бъзето. Но се забавила много време. А да доде снаата, а да доде, няма я. Тогава свекърът отишъл да види каква е тая работа. Снахата клечала в бъзето. Снао, що клечиш тука? Ще ти кажа, тейко, рекла и му обяснила: Нит ми се сери, нит ми се жени.

Та и мойта работа, Коле. Работя в ей тая сграда, в радиото. Нит ми се работи, нит ми се седи на тая пейка. Ха, добре дошъл.

Нашият Писател обикновено не признава рутинните въпроси. Винаги им отговаря сериозно, често сказителски. Веднъж и на мене така ми отговори. Видях го в ранната есен в кафенето и го запитах как е, как прекара лятото, сигурно, рекох, си бил на писателската станция. Отговорът на въпроса ми ме интересуваше, колкото Николай Кънчев се е интересувал какво прави на пейката. Но Писателят отговори пак с обичайния си сказителски маниер и след стабилно чаткане с прословутата си броеница.

Казах на жена ми да идем на станцията. Ние сме от провинцията, там са много писатели, с тоя ще поговориш за туй, с оня за онуй, нещо ще си уредиш с редактор, друго ще побутнеш. Но жена ми, ти я знаеш - малко е опърничава, като рече ще идем в нейното село, не отстъпи. Омръзнала ми е тая писателска станция, добави, тая година не ща да им гледам физиономиите и да им слушам клюките. Кандисах и отидохме в нейното село. Ще знайш, Енчо, права излезе жената. Село, сегиз-тогиз кокошка изкуткудяка, магаре ревне, куче лавне. Тишина, спокойствие. За двайсет дни шейсет и седем стихотворения си написах.

Нито повече, нито по-малко - по три и нещо на ден.

Ще закръгля темата си не теоретически, а в духа на разказите - с едно изречение какво ми рече мой приятел грък от Бургас. Изпрати ми паламуд и по телефона ми обясни: Се знайс, риба яде се тъй - резес, ядес.

Ясно, точно. Не ми обясни, че рибата е готова за ядене, че нито се пържи, нито се пече или готви. А - резес, ядес.

© Енчо Мутафов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2004, № 6 (55)

Текстът е част от "Изследователска и образователна програма "Българската мяра в литературата".