Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗНАЧАЛНОТО И ПОСЛЕ

Енчо Мутафов

web | Биньо Иванов... Стихове

1. Възли от образувания и разпадания

Започвам тази студия върху най-скъпия на сърцето ми поет след Ботев с един текст, който съм писал преди двайсетина години. Тук той е променен, но съм запазил идеите, конструкцията и доста разбори, съдържащи се в публикацията в сп. “Пламък” (1982, № 12, “Светът в неравновесие”).

Студията може да мине без него - текстът се разтваря нататък в разборите и обобщенията, които смятам за по-зрели. Но ми е много свиден, за да го изоставя. С някои актуални намеси реших да го включа и с него да “отключа” студията, която отдавна се глася да напиша за Биньо - намирам това за свое голямо задължение. (По същата причина ще “заключа” студията с текст, писан дни след смъртта на Биньо.) Студията си ще започна със

Сантименти,

с каквито тя ще бъде изпъстрена. Това за мене има важно значение. Сантиментите ще покажат Биньо от ъгли, от които той може би не е познат.

Текстът - проблемна рецензия за втората книга на Биньо “Навярно вечно”, а всъщност опит да проблематизувам неговия начин на мислене - е част от биографията и на двама ни. А и сам натрупа биография. След публикацията му чух не малко хубави думи, някои дори ми споделиха, че са открили чрез него поезията на Биньо Иванов. Тогава правех книгата си “Промяна в сетивата”, посветена на съвременната ни поезия. Естествено, че статията за такъв поет, който промени не само сетивата на лириката, но и самата лирика, трябваше да намери мястото си в книгата. Още повече, че “Промяна в сетивата” не бе просто сборник от статии, портрети и рецензии (обичайно явление в критическата ни практика тогава, което не практикувах и доста мои съчинения останаха в пресата), а книга върху променения облик на поезията. Статията обаче не влезе в книгата. Вътрешният рецензент Иван Попиванов прояви класово-партийната си бдителност и не позволи нейната поява. Как ли не го увещавах, не рачи. Редно беше да спра книгата, но тогава не намерих кураж. Бе третата ми книга, съдържаше опита ми на критик на поезията върху най-интересните нови явления, изложих и теоретически разбирания за модерния лирически тип - тези аргументи ме възпряха да не постъпя по начина, който ми е твърде присъщ. Сега съжалявам. Книгата ми все щеше да излезе някой ден. Но нямаше да претърпи грубата намеса на хора, които се плашеха от сянката си, а и към Биньо хранеха лоши чувства - най-малкото за туй, че обърка представите им за поезия.

Всичко с Биньо потръгна по този начин - и с публикацията на първата му книга “До другата трева”, и с отзивите за нея. Популярността му растеше с дни, колкото и официози оттук-оттам да надигаха гласове, а може би и заради това.

За Биньо Иванов се пишеше трудно по две причини. Едната е морална - не всеки бе готов да престъпи табутата, които негласно се носеха или някои критици си ги вменяваха и се плашеха от тях, както древните хора са се бояли от всяко табу. След публикуване на няколко стихотворения в “Литературен фронт” Георги Караславов надигнал томахавката - обадил се в редакцията и предложил пари на онзи, който му разтълкува тези стихове. Мнението му тръгна по стъгдите и препарира всяка критическа реакция.

Другата причина е професионална. Такъв род поезия ние не познавахме. Тя не се родее и с търсенията на модерната лирика по света, твърде измъчени и изкуствени в много случаи. С нещо се родее - например с проблема стихотворение-метафора, с който обстойно се занимавах в “Промяна в сетивата”. С нещо е близка на Лорка - в свободната асоциативна тъкан на поетическия поток и в наглед липсващата връзка между отделни стихотворни сегменти. На какво е близка тази поезия, кои са корените й, какво представлява, ще бъде темата на текста, койти сте зачели.

Четях Биньовите стихове като откровение. Имах всичко написано от него в ръкопис. Пазех на скрито място стихотворението му за Ян Палах, който се самозапали в протест срещу нахлуването на войски от Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. По суеверно стечение на обстоятелствата денят на този потресен акт и рождената дата на Биньо съвпаднаха - 16 януари. Авторите на танковото братство нарекоха Ян Палах психически болен екстремист. Подобните на тях в Кюстендил и София наричаха подобно и Биньо. Не ми е известно български поети да се потресоха от трагедията, аз поне не знам някой да е написал ред. В маниера и мислите на Биньо Иванов бе да напише това стихотворение. При гостуване у нас той ми показа стихотворението и ме помоли да го запазя някъде. Преписах го и му дадох екземпляр. Стихотворението, което се публикува през 1990 г. в “Литературен форум” (№ 5, 01.02.), е чувствително преработено. Там и в книгата “Си искам живота” то е озаглавено “Пражки бензин, януари 1969”. Аз го знам като “Балада и за бензина”. Много повече обичам оригинала - сигурно и по сантиментални причини.

Но къде пропадна моят екземпляр? Беше по време на кампанията срещу Солженицин. Син на комунистически велможа ми беше дал “Архипелагът Гулаг” за няколко денонощия. Извиках Биньо от Кюстендил да чете. Той, естествено, също не спа - как при четене на тази книга! След години си призна, че изрязъл с ножче страницата с портрета на Солженицин. Биньо, Христо Калчев, Дончо Цончев и още неколцина ми казваха Сашко или Александър Исаич зарази приликата в брадата и челото. Да се гордееш ли, да се плашиш ли? По снимка от обложка на една Бахова плоча Биньо нарисува Растропович. Виолончелистът бе приютил писателя у дома си и казал на комунистическата леля Фурцева, че и Рихтер иска да го подслони. Изпитвахме неизпитваното чувство на реалната съпротива срещу режима, който и двамата еднакво ненавиждахме. Съпротива тогава си позволиха само хора от ранга и вътрешния кураж на писателя и двамата музиканти.

Стихотворението не смеех да държа на открито, човешки страх, и заедно с рисунката ги сложих някъде между плочите си. Неприятностите ми с Държавна сигурност не бяха една и две - можеха и обиск да направят. Ха да ги намерят между обложките! Но чудна работа. До ден-днешен не мога да ги открия, къде не прерових. След промените мислех да се обърна към ченгетата на Шесто, тях ги бива за всяко ровене.

Лошото не бе само в това. Оказа се, че и Биньо няма оригинала и аз фактически бях единственият и несигурен негов притежател. Добре, че работата не излезе тъй. Нашият приятел от Кюстендил, художникът Георги Алайков, запазил екземпляр. Къде изчезнаха стихотворението и рисунката в неизбродимата ми библиотека или във фонотеката от 700 плочи? С повече въображение съм си мислил, че те са се разтворили в плочата и Разтропович ги свири с Баховите партиди за соло виолончело. Имах желание, ако открия плочата, автографа и рисунката, да ида на пражките Храдчани, да почукам на тежката порта и да ги подаря на Дубчек и Вацлав Хавел.

Че тази поезия не се приеамеше лесно и просто, бе нормално. Ненормално би било, ако такъв необикновен свят и още по-необикновен поетически слог предизвикаше масови възторзи. И все пак откъде дойде изпитанието за читателите? Може би от тази усложнена асоциативно-верижна система на постройката? От този свободен поток на поетическите образи, който не търпи предели, руши словесните и синтактичните прегради, разгражда обичайни представи, отхвърля логиката на нещата и се огъвкавява дотам, че още една крачка нататък и ще се обезсмисли? От композициите с разхлабени граници? От това разпадане и още по-бързо преустройване на предметите и явленията в ролята им на поетически образи? От обемите на нещата, които се свиват до делничното и се разширяват до всеобщото?

Въпросите могат да продължат. И ще продължат да засягат все поетически формули, за които можем да говорим въобще в модерната поезия. При Биньо Иванов те имат друго предназначение.

Ще дойде ред да го конкретизираме.

Стиховете на Биньо Иванов отразяват нашенски бит така, както се е сраснало с него още детето. Детските впечатления са много силни в тях. Има го и делникът на жена му, на къщата, в която растат синовете му (Елица още не бе родена), на скучния убийствен труд във фабриката, където поетът, икономист по образование, работеше. Но детските представи играят много силна роля в тази поезия и надявам се до края на студията да стане ясно защо.

Колко наши поети ще се стреснат, ако кажеш, че нашенският бит присъства силно в лириката им! Къде по-престижно бе да кажеш, че се вълнуват от “философски проблеми”. А ето в Биньовата поезия: чергата, филията с хляб и мас, дървената гъба, на която майката е кърпела чорапи, бюфетът с лъжици и вилици, дворът на съседа, пълен с картофи, радиото, печката и котката, гората над последната къща на Кюстендил, забрадката и прането на жена му, конете на вуйчото, плувнали като пяна в двора през лятото, изпържените греди във войната и клепналите като пречупени крила джобове на войника, цехът и машините на фабриката, жълтата машина, която изравя гнезда за бъдещо шосе, отпуснатите пружини на детските играчки, вмирисаното мазе...

Но, казано с най-баналната теоретическа идея, работата не е в това какво, а как присъства в стиха, как звучи, с какви идеи работи, до какви предели на битието може да стигне. Поетическата мисъл на Биньо Иванов често се заражда от тях и в искрометните си летежи им придава съвсем друг контур и обем. В непомерния диапазон пластичният детайл губи самостоятелния си живот. Идва сякаш да се огледа в следващата представа и детайл, нарушил равновесието си в името на друга хармония и по-трудно постижимо равновесие. Това е диапазон и обем, който компресира криволичещия път на движението от делничното към всеобщото, от сегашното към изначалното. В него се заплитат формулите на стихотворението-метафора. Метафората ражда метафора, думите са извърнати в нови съседства, смисловите значения с лекота прескачат думите и застават между тях. Какво още ражда метафората е тема, която ще обсъдим на друго място.

Ако в основата на Биньовото стихотворение стои волята да се постигне умствено и сетивно всевалидното Нещо и светът да се види множествено, то тази поезия може да се нарече поезия на безкрайните превръщения. Някъде превръщенията са възторжени, другаде мъчителни, трети път са стресов израз на граждански мисли и чувства, четвърти път изпяват реквием. Природата обикновено увенчава тези превръщения. Но природата не като обект на възпяване, не и в традиционния за поезията пантеистичен смисъл. Това не е природа, която успокоява и лекува, която разтваря широко очите и изпълва с благоговение или страх. В стиховете на Биньо Иванов няма нито една “красива картина”. Вижте природата в “Приказка, която не е приказка”. Уж природа, уж там са избягали поетът и любимата в колибата с огнище и свещник; уж останалите шумно ръкомахат и ги зоват да се върнат. Пък не е. Приказка, която не е приказка; природа, която не е красота за приказки, природа “неконкретна”, образ с необичайни и стъписващи метафори. Това е природа с “гълтан вятър”, там е “горско и човешко”, “много близко, снежно и стопено”, там “вълчият език ме ближе и ми дума, и ми свети”.

Природата дори не е природа, а природи. Както субектът не е един всевалиден Аз, а множество субекти, събрани в него, така и природата не е светът, който красиво ни обгръща. Тя е тръпнеща от преображения вселена, съставена от поетически философеми. “Поле с гора” - каква по-предразполагаща природна картина? А ето я:

Вятър сипе вятър, гората свети,
Хоризонта чака с езера и жито,
спят деца и влакове се дърпат горе,
обед.
Клонка, клонче от върба по пътя
се премята.
Щъркелът е в свойта си ливада,
дебне го реката с много пясък,
камъни и хитри риби много,
бързат.
Шарено перо върху солена люспа,
към морето.

А какво по-предразполагащо към красиви поетически ваяния от една планинска река? Нищо такова и тук, в “Рилска река”. Конкретните реалии от детството са показно обвързани (ще ми се да кажа дори навързани) с мощни универсални реалии, които лайтмотивно ги насочват в някакъв битиен завършек, в общност. Чувстваме реката като едно дихание на човешки и национален живот, потръгнала от високото, от най-чистото, поела съдби, несгоди на живота и радости и завършила в нещо общозначимо. Реката потича по скали и шума с претопена в слънце трева и пясък, белият й глас свети на детето от люлка. Цялото детство, целият човешки живот се изнизва край нея и тя става двоен лайтмотивен образ:

Вода, река, пътека за морето.
Шумиш, шумиш и ние с туй живеем.

С двата прекрасни лайтмотива, единият - смисъл на движението, другият - смисъл на живеенето, светът на Биньо Иванов и тук се лишава умишлено от статични опорни точки. “Рилска река” е от образците на неговите движения към неща, с които ни предстои да се занимаваме подробно. Тук те се появявт на финала.

Ти стопътни в окото си ни вземаш,
Много от нас е в Бялото море,
уж към Пирин се каниш, но извиваш
и хващаш Струма, та й даваш дъно
(ти като кротък въздух се провиждаш)
и тъй се сливаш, пълно се завършваш,
и риба, и гора отгоре светят,
вода, река, пътека за морето.

В стихотворението, дало заглавие на втората книга “Навярно вечно”, конкретностите, детайлизацията на мотивите - обратно на “Рилска река” - са сведени до минимум. (В първите две сбирки това е по-рядко явление, но в “Природи” зачестява, а в “Си искам живота” и “Часът на участта” стига до явления, каквито предлага и деформираният език.) Лайтмотивите и тук разширяват рамката на мисълта и ускоряват движенията. Тук, пак за разлика от “Рилска река”, тези мощни пулсации стигат до трагични обертонове:

А всичко,
и край мене, и у мене,
се стяга,
          скача,
       свети
       и гърми:
като разхвърляни в полето вълци,
като навързани в мъглата железа,
като към края втурнати звезди.
Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!
Възторжена,
Единствена любов, когато се нахвърлям
да продължавам дните на това човечество,
което няма край!

Тези непроходими мисли напомнят реквиемните мисли на “До другата трева”. И тук, както навсякъде, метафората е бързо и лабилно новообразование. Потокът на мисълта, която тръгва от бит и природа, понякога от детство и наив, ги поставя в други измерения на съзнанието. Тя среща думите капризно, прави симбиози, които ще се разпаднат. Другаде в стихотворението “увисват” тежко свързани метафорически гроздове, които никоя сила сякаш не може да отвърже - като “разхвърляни в полето вълци”, нито “шепа паяци жестоки” на “До другата трева”. Със стресови образувания-разпадания стихотворението се гради пред нас - в момента си подготвя матрицата, без предварителен канон.

Неопределеностите активират читателя - личния му отговор, личната му подредба на света. Да съгласиш своята подредба с Биньовата се иска нещо повече от интелигентност. Във "Фабрика" например, след остро драматизирано описание на затъпяващия соц-делник, поетът се прибира вкъщи, отвърта бушоните и взема нещо дълбоко и започва да слиза, докато навън му свети сняг. Какво е това дълбоко - книга? вещ? мисъл? състояние? Читателят може да направи своя избор и в съгласието с поетическата картина да изпита съприкосновението с високи неща.

Всяка поетическа картина на Биньо Иванов е нарушено-съградено или съградено-нарушено равновесие. Двете “процедури” постоянно си сменят местата. Неведнъж ще се връщам към тази мисъл. Тук да видим защо го отблъсква равновесието на затворената черупка, на делника, който поглъща елементарното битие. В една гротескна творба (“Варта” от “Навярно вечно”) поетът се възмущава от здравите чувства на варта, очертали стаите и кухните, ще му се да има поне един дървояд, да се приюти в мебелите и да прави нещо там, да пее. В “Борове” от “До другата трева” не приема “безесенните борове” - аз, който ще се прегърбя, се съмнявам във вас.

Сантименти.

Борове безесенни... Това е първият образ на Биньо, с който се срещнах в далечната 1967 г. Името ми се беше чуло, по редакциите шетах не с притеснението на първото отваряне на такава врата. В "Литературен фронт" работеше Атанас Лазовски, един от най-способните ни критици, който за съжаление се отдръпна от активна критическа работа. Бе назначен от Георги Джагаров, който искаше да променя из основи политиката на Съюза на писателите. Това значеше да отстрани старите, окопали се в съюза и органите му. След Наско Лазовски щеше да дойде и моят ред. Още недипломиран, през пролетта на 1968 г. се озовах там, където беше много трудно - ударените критици не сътрудничеха на вестника, а и на кого мога да въздействам аз, келеш в литературата.

За келеши хич и не се смятахме. По юношески се пъчехме, кавгите нямаха край, давахме акъли кое е литература и кое не. Един ден отидох до редакцията на вестника и преди да се разговорим с Наско, той побутна към мене папка със стихове. Прочети, рече, най-големия български поет. Изсмях се - мен ли ще учиш кой е най-най. Лазовски не обърна внимание на репченето ми, само настоя да се зачета. Погледнах пренебрежително към първото стихотворение и там най-напред срещнах “борове безесенни”. Какво, какво, я дай нататък. Четях и не вярвах на очите си - такава поезия в нашата действителност, в която можеш да станеш най-много като Левчев, нямаше. Очаквайки ефекта върху мене, Лазовски само се подсмихваше. Откъде е тоя човек? как го издири? - запитах. От Кюстендил, началник производство в една фабрика, незавършено икономическо образование.

Разговорът, който потръгна оттук нататък, не ще го описвам. Сигурно не ще го предам точно. И двамата стояхме пред едно откритие, Наско го беше направил, аз - току-що. Скоро Биньо дойде до София, Наско ни запозна и почна едно приятелство, каквото желая на всички хора.

Светът със своите политически и нравствени дилеми присъства натрапчиво в тази “метафизическа поезия”. Но пак по свой начин. Естествено не с верноподаническите чувства на лириката ни по това време. Имам предвид не само пряко граждански работи като “Нощ за Мартин Лутър Кинг”, “Последната песен на Че Гевара”, “Бюлетин 1”, “Бюлетин 2”, “Почива се”, “Песен на зидарите от Риека”, “Песен на богомилите”, “Пражки бензин, януари 1969”, а всичките мотиви, които се стълпотворят в неговото съзнание, нахвърлени там от медии, от разговорени и премислени неща. “Си искам живота” се очерта като сатирична книга. Полемичният тон, който често присъства в поезията на Биньо Иванов, тук е избил в издевателства. Те обхващат и онези многостепенни изграждания-рушения в движението към “Нещото”, нарочно опразнени от смисъл, за да се изпълнят с безсмислиците на света. На моменти мисля дори, че на прицел е взета и собствената поетика, обвързана с най-високи смислици на света.

пролетарскоБуржоазноИнтелигентскоСелска пепел
Се сипеСипеСипе от небето трева се люшка скалите спират

Тихия ронеж ах саркофагът! Хлопоти в камънака и всеки -
През прозореца: Той! Той! е...не той а Той!

То е за храста в средата на пустинята храста в контейнер
за Европа храст самоспасен изкопчен от света ръждясващ -

храст светъл миловиден саркофаг небе чудесно горе
ширнати поля прежънати лавини и идеалиИдеали ширят
врат в момента махат смахнато крила

Високите смислици често се обръщат в бесмислици в “Си искам живота” и образуват Биньовия поетически нонсенс. При разрушените привични граници на нещата, при волното асоцииране на далечни представи, при играта с контурите и обемите на предметите и явленията, при универсализуване на конкретностите поетът може да си играе и със смисъла и езиковата логика. Той може да каже “приказка, която не е приказка”, да призове лакомия край на тишината, която няма край, да ни увери, че през девет планини хората не си подават ръце, а си отдръпват ръцете, да акцентува глагола Е и частицата СЕ за страдателен залог, вън от граматическите правила да каже “потъвам те възкръснал, река”, “куклите се облягат на микрофона и пеят моретата едно след друго”, “навалих ти девет педи сняг”, “навлиза го”, и още много подобни, с които ще работим в критическия си сюжет.

С нарушаването на морфологическите правила на езика се постига непознато отношение между субекта и обекта. Субектът не стои встрани и не описва, дори е съмнително дали го има. Той или неговите множествени модификации живеят явлението. Понякога е и обект на явлението, посоките на отношението се сменят. Това не е познато на лириката ни. Началото и краят на мисълта не са набелязани винаги.

От мене ли, към мене ли отиват стъпки?

Къде е субектът? От мене може да отива нещо, но към мене то може само да идва.

И все ме плаче някой.

Сложено е пряко допълнение, където логически го няма.

Кодът на българското литературно мислене, непознат другаде по света, е най-видимо представен в поезията на Биньо Иванов. Той е крайната цел на тази студия, неин обстоен обект на наблюдаване - открито или скрито поставен. На тази основа ще построя и някои съпоставки с Ботев.

Множественият свят пробива през логиката и граматическото правило и се настанява уютно в нонсенса. Там бедният поетически субект, толкова напрегнат в много и много поети, е не всезнаещ и всевиждащ, част от множеството на света. Затова толкова естествено звучат натрупващите се всеназовавания и всеобръщения.

Те си бяха наши, майко, сестро под тревата,
жено под тревата, сине нероден,
татко върху танкова верига посолен, съседе,
(в един джоб златните ти зъби свиреха, съседе) -
там в пещерата край Риека.

 

2. Нещото, постигнато не с букви, а със звуци

Поезията на Биньо Иванов назовава безкрайно много неща без главното. За поезията това е естествено, след като “главното” е многозначен образ и съдържа логически неназовими явления.

Вече имаме някаква представа кои са многото неща и кое е главното. В ролята на художествен образ поетът може да назове и призове всичко, което ни заобикаля. Но най-много природата. Биньо Иванов свещенодейства пред природния факт. За него няма дребно и едро природно явление, всичко е от Бога дадено и ние, щом го приемаме така, можем само да свещенодействаме. Но кое не е назовал? Кое е главното? Въпросът е много труден, защото неназованото-главното се изхлузва от сетивния ни опит, сиреч от измеримия свят. Сетивният опит като индивидуалистично явление и измеримият свят са двете първи характеристики на последната цивилизация и създадената в нейното лоно литература. За Биньо Иванов това няма никакво значение - той играе свободно и с представите на сетивния и умствения опит, и с измеренията на нещата. Второто измерение - светът на божества, митове и предци - от което не се е завърнал никой, при него е безгранична система от поетически образи, без да прави митология.

Образната му система е непривична за лириката, както и за модерните й “приумици” на Запад и на Изток, защото е необикновено близка на съхранения в паметта ни древен български слог.

Неназовано-главното е в разредения въздух - там сетивата не са се и докосвали. То е Нещото, Същината, Началото - Праначалото на всичко. То всмуква като в центрофуга виденията на поета, движи ги във въртоп. В този въртоп

мойте думи как ще се узнаят -
те сам сами хвърчат на вси посоки,
там се срещат, губейки съзнание.

Във вси посоки и с изгубено съзнание думите са без опорни точки. Светът в и на тези думи изглежда надреален, по български сюрреалистичен. Поезията на Биньо Иванов е игра не с формата, а с измеренията на света, видяни в митическото Праначало, в детското Начало и в сегашното Въплъщение.

Към Нещото, към Праначалото поетът изпитва благоговение. Сам го нарича с дума, която в принципа си е противопоказна на благоговението, но при него те могат и да се помирят. Думата е Бяс. Бесът събира в себе си всички обикновени чувства, като ги прави необикновени.

Защо си, Бяс, накъм сърцето на предметите?
                                   И след предметите?

Това съчетание е изключително присъщо на поета: назованото крайно не е крайно и се следва от “продължение”. Изписва се верига от непостижими неща. Така е и със самия край - той също няма край.

Сърцето (сърцевината) на предметите е истината им, първата сила на нещата. Можем да спрем дотук, изводът изглежда приличен. Но пътят на поетическите представи отваря нов хоризонт и ни изправя пред ново изпитание: “и след предметите”. Нещо се завършва, но се следва от друго. Как да го наречем? И кое ще наречем?

Думата праначало е най-близо до такава или такива подвижни субстанции. Но да не забравяме, че тя е метафизична категория, а поезията на Биньо Иванов няма отношение към метафизиката.

Тя е сложна поезия не като трансценденция, а като поезия в древния смисъл на словесността - като познание, в което е намесено другото измерение и величините не са ясни, защото никой не ги е виждал в такъв вид.

Значи думата праначало може да се употреби в смисъла, който издава митическата й основа. Макар в редки случаи, то бива назовано. В “Утрин и после” поетът е нарекъл слънцето “корен дълбоко в небето”. С тази обърната метафора, силно доближена до мита, ние се освобождаваме от делничната представа за слънцето, което безмилостно пече или оскъдно се прокрадва, което животвори земния растеж, но и изгаря посеви, треви и плодове и поваля хора и животни. То е извън делничния ни опит, никой не го е виждал и затова е Истина или Начало:

И всичко така си приказва:
“Никой не те е посаждал,
ти затова си за вярване,
никой не те е поливал,
ти затова си за вярване, корен дълбоко в небето.

Главоломните стръмнини на Беса ни карат да се чувстваме в лабиринт, в който сме изгубили началото и края. Изгубили сме следователно устойчивите очертания и предназначенията на нещата. Те са и не са: лети, но не е врана или е врана, но не лети. През разградените очертания и неясните поетически контури бесът достига до митически предел: още преди да бъде времето.

Там е изначалното, там всичко се е обезплътило и изгубило очертание: въздуха са го отвлекли - толкова е бистрина.

Къде е това, ще запитаме пак с неизтребимата си нужда от логически отговор. Може би “в края на света”? Така отговаря и поетът в едно стихотворение в цикъла “Природи”. Но този отговор вече ни е познат - той е измама. Краят на света не е край: зад края му лежи прозрачен камък.

Между камъка и поетовите неистовства се извършва тайнство, протичат неразчленими знаци във вид на обаятелни поетически образи. Но протичат и обикновени неща, които Биньо Иванов съчетава по непознат на лириката начин. “Между мен и него” разстоянието е изписало всяка линия на дланта му. Езерата на Балкана плискат кипнали в очите му и към зениците през миглите му се промъкват тесни риби - танцът на метафорите пак е добил познатия си ритъм и облик.

Въображението шета безспир, сетивата със своите проверени и проверими представи се силят да го следват, но не им се удава. А камо ли те да го водят - както е в добротворното явление лирика на европейско-руския свят. Къде да се вместят в разстоянието между мен и него? Там стига само “бесът” и разтваря дверите му. Но чии са дверите? На въздуха отвлечен? Или на камъка прозрачен зад него? И на едното, и на другото дверите не може да се разтворят, защото такива няма.

Получава се като в народната песен, в която мала мома съградила дворец между морето и небето, в самото море, в облаците и пр. Този не съвсем фолклорен дворец сигурно е отложил на дъното на песента древни митически представи. Митологията на дедите ни, прогонена от византийското покушение през девети век, от универсално-религиозните стойности на официалното християнство, се е приютила в единственото му възможно място. Така песента ни се е усложнила и е стигнала степента на “български сюрреализъм”.

Биньо Иванов трябва да се търси там.

Не във фолклора, а в отложени в него древни гласове - “прогонените ни богове”, както писа Иван Венедиков в “Медното гумно на прабългарите”.

Биньовата поезия реагира необикновено чувствително и любовно на тези отлагания в песента, без да ги стилизува или универсализува. Той дори не ги намеква. Биньо несъзнато поема техния модел и го влага в своята толкова непривична поезия. Като в народната песен тя се изопва между разбираемото и достъпното и недостъпното за сетивния опит. Така, както никой не е виждал двореца на мала мома, така никой не е виждал бистрия въздух и прозрачния камък след него. За тази поетика съвсем естествено е халюцинативните вариации да се възвърнат към детството, към обиталището на друг вид праначала, немитически:

Ето стигам и разтварям дверите му - сякаш влизам
                                                при котленцето
и котката на родното огнище.

Амплитудите на този свят се виждат най-отчетливо в “Дървената гъба”. Във “Въздуха са го отвлекли” полюсните точки на началата са сближени, но от тях се ражда “фантасмагория” - видението за другия наклон, под който поетът зорко гледа и го гледат и наклонът е толкоз друг, че не вижда нищо. В “Дървената гъба” се съвместяват най-прост, но и най-свиден предмет на майчиния бит и въздухът самотен, дето го наричат космос; съвместяват се не другаде, а на челото му като кърпа; и като ти подава хляб, ти дава нещо:

с дървената гъба ти го давам,
с въздуха самотен.

Читателят вижда, че разборът на тези каскади и съчленявания на представи, на това свободно дихание на вселената - на моменти задължително илюстративен - не може да бъде философски или неомитологически. Дори да е образцово проведен в такъв вид, той ще се превърне в наукоподобие, което се сили да систематизува безкрайно подвижни неща. Не че в тези стихове няма система. Но тя е от естество, което се изплъзва от логико-философския апарат. Вместим ли я в този апарат, тя ще попадне ниско под равнищата на съчленяванията. Те изкушават да ги наречем философия, или неомитология, но не са; те са поетическа система, която изненадва във всеки тласък на хрумването и видението, защото са разположени в големи обеми и амплитуди и явлението не е равно на себе си.

Сантименти.

Задавал съм му най-глупавия въпрос, който може да се зададе на поет: какво искаш да кажеш ето с това? Задавал съм го съзнателно, знаейки, че няма отговор и най-малко Биньо ще ти го даде. (На такъв въпрос може да се отговори като зенбудистки учител: Изяде ли си супата?) Веднъж ми отговори пак така просто, какъвто е самият въпрос: “Ако аз мога да ти обясня това, което искам да кажа, няма да съм поет”. Може би е искал да каже: “Щях да съм като тебе критик”. Но никога не ми го каза, защото и той като Христо Фотев е можел да ме нарече съавтор на своите стихове. Не че съм му помагал в писането - такова нещо е невъзможно, защото нямам художествена дарба и защото сам Биньо не би и помислил за това. Единственият му “консултант” е била само Марето, жена му. Но я си представете аз да вися на главата му и да му предлагам варианти, неодобрения и подобни глупости. Христо Фотев ме е наричал съавтор на стиховете му в автограф, но предполагам не съм единствен. Фотев показно показваше, че общуването с приятелите е градеж на поезията му; правеше това с разточителната си крайморска артистичност. Биньо беше друг вид артист. Той никога нямаше да каже думите на Фотев. Като всеки голям поет беше самовлюбен, трудно допускаше някого до лабораторията на поезията си, дори хора като мен.

Под “допускане до поезията си” имам пред вид тя да се логизира, да му се вменяват мисли зад невероятните художествени образи и дори някой да се съпричестява като “съавтор”. На негово място и аз трудно бих издържал някой да зафилософства за поезията ми... Лично аз такъв разговор с него не си позволих никога. Изглеждаше ми абсурдно да обяснявам или заедно с него да мъдруваме над определени стихове. Да, веднъж стана дума за “Светлуша” и той ми разказа спомен за едно жребче, изгубило се в гората и изядено от вълци. Повече не промълвихме, усетих, че разчовърка рана в себе си, мен също ме заболя, защото съм патологично милозлив към животните; заговорихме на друга тема.

Но как двамата - поет и тълкувател - да седнем да обясняваме начина, по който човешки субект, ипостазиран от поетическия субект, се сгъва, полага се настрана и се прекрачва в спокойната земя; как е спрял пред покрив от листа и змии, огън на прага, и любов зад него, в рамото му плъзват нежни нокти, в гърлото му се върти спокойствие както под товар гнило сено, както под византийски зид в забравени балкани, в чийно празен вид лежи пустееща жена; чието търпение напъхва ръце под времето увиснало и го придвижва; който чува нощем враните като черни дупки, как навред мърдат пера, гърлата бълбукат и доливат в тъмното още по-тъмно; който съвсем не знае кой е, може да бъде всеки, усеща ето какво:

Първо не се усеща, тъй е до някое време.
После въздъхва на място. После наново притихва.
И потреперва, но вече няколко педи нататък.
Там се изгубва за малко или за много по-малко.
Пак се издърпва нататък. Някога там си остава.
Някога с косъм разцепва долния слой на мъглата.

И така нататък - ако започна да привеждам онова, което би ни измъчвало - него, създателя на тези образи - и мене, бедния тълкувател - ще се наложи да препечатам, речи го, всичките му стихове. Моята задача е да ги тълкувам, но се старая да не прекрачвам една граница, която моята учителка по литература прекрасно определяше по следния начин: “Придържай се към думите на автора”. Да ви уверявам ли, че го правя твърде благочинно?

Биньо постоянно иска да се доближи до неща, които са недостъпни за сетивата. Казал го е като Бяс накъм сърцевината на предметите, но го е казал и като едно неутолимо приближавах, приближавах, приближавах, приближавах в “Един човек”, като останалото, тласнато, ще дойде във “В шепата”, като как пия въздуха, на който дъното не зная във “В зида...”, като последната свобода, която между две висини еднакво дълбоки тече и прочие все тежки финални акорди на стихотворения.

Като последни акорди те са съвършено чужди на така обичното явление в поезията поанта. Те увенчават мощни пулсации, без да събират единно движение на поетическата мисъл. Дори напротив, може най-неочаквано да я разсеят в отворени нови възможни пулсации.

Понякога, приближен, той започва, а не завършва - например идва от връхната слепота. Тогава медиумната му същина е най-пряко свързана с Праначалото. Тогава изкрещя сърцевината, тогава шест кучета да се намерят, седмото ще вика там, където мед и сол ни е раздал бащата-океан, тогава сред ден аз и динята да седнем (рожби две от сладък сок и глина).

Биньо Иванов държи на върха на поетическото си острие заклинателното “наричам те”. Той наистина иска да се доближи, да се идентифицира с него в ипостаса си на медийна същина. В “Аз те наричам” е поставен въпрос, който може да ни отвлече далече в размисли.

Поетът смята, че наричането може да стане само със звукове, не с букви. Като древен сказител или жрец Биньо искаше да борави с устното, не с писменото слово.

Той затова започва и нещо като битка срещу нормите на писменото слово: те сякаш го спъват да изкаже и най-неизреченото в себе си, онова, което би му дало устно-мимическото слово. Амбицията му е трагично-творчески обречена, защото в крайна сметка стиховете са написани и писменото им слово не може да работи като устно, нито без големия културен феномен на това слово книгата. Тук обаче се интересувам от проблема, който е от изключително значение за изворовите импулси на такъв род поезия.

Идентификацията с ипостаси на праначалата е не само с някаква сетивно и умствено непостижима същина, но и с нейната възможна културна среда, която изповяда устно слово. Тази среда не борави с буквите, изписани до края на ченгела, точно на реда. С буквите в такъв вид боравят онези, които станаха много:

На извора не вярват, ако друг го пие,
Но къси са нозете им да стигнат извор.

В сатиризирания си вид двустишието пази и широкото обобщение за друг тип изричане. Буквеното е навъдило онези с късите нозе. Те, хората със съвременното изричане, искат всичко да им е ясно. Такава яснота отблъсква всички фибри на Биньо Иванов. До тук се мъча да разтълкувам защо е така при редки поети, дано до края да успея.

“Нещото”, както стана дума и за “праначалото”, не е ясно и еднократно назовимо, не е ясен и пътят към него, нито позоваването му. Точно тази “неяснота” е възхитителна поетическа яснота. Нещото е ясно само ако с всичко свое ти си в него и то е в тебе. Така то прилича на божество. Така е било със жреческото слово на архаичния свят. Днес е така в редки поети. Ние българите имаме двама такива поети. Поезията на Биньо Иванов е продукт на култура, която в словесните си творения - жреческите, мито-обредните - е в “нещото” и си служи със “звуковете”, за да го зове. Тази култура, такъв тип култура, го въвлича в своите селения и гради поетическите явления, с които ви занимавам.

Несъзнателно за мен въвлече и мен.

Затова съм така обвързан с нея. Лошото е, че ме кара да я тълкувам. Това е много трудно, изисква друга апаратура и нагласа. Но за себе си не виждам по-интересна тълковна задача и от години го доказвам. След книгите за Захари Стоянов, Йордан Радичков и Биньо Иванов искам да напиша писаната от много години книга за Ботев. Да помогне Бог! Какво ще чуя за написаното от мен ми е безразлично. Още по-безразлично ми е какво няма да чуя. Има културни общества, в които най-удачният начин неудобното нещо да го няма, е да се мълчи около него, ако се появи. За мене важното е то да се появи.

Тази култура е чужда на цивилизацията, в която живеем. Езиковото й ниво при Биньо Иванов издава останалите нива. Това е обърнат словоред. Той стои в отвес спрямо субектно-обектната логика и спрямо онова подреждане на нещата, с което така сме свикнали и от което толкова сме изгубили. Заговаряйки за този “словоред” в прекия и преносния смисъл на думата, стигам до Ботев. Най-българският ни поет борави с категориален апарат, който не е присъщ на лириката у нас и навсякъде по света. (Подробно за това читателят може да прочете в студията ми “Геният като народ. Ботев и неговият начин на мислене”, Лит. мисъл, № 5-6-7-8, 1991 г. и “Българската мяра в литературата”, бр. 3). В този апарат логиката е преподредена, представите са от друг ред и друго естество. Най-силно уязвена е ролята на всевиждащия, по вазовски - или пушкински, или дантевски, или байроновски, или хайневски, или бодлеровски - всезнаещ и всеговорещ субект. Той просто отсъства. Дълбоки културни основания са “подали сигнала” за това елиминиране. Същото се е случило у по-късния му събрат Биньо Иванов (въпросът за величините тук е неуместен).

У Ботев личността е не една, а множество, събрани в една. Той е индивидуализиран народ, както гласи определението на Унамуно за гения. При Биньо Иванов Азът, особата, личността, идентифицирана с многобройни надлични същности, се разтваря в тях и като в древната поезия на жреци и пророци се загребва целостта, цялото битие. Субектът като аспект на битието, като мярка за всички неща и като рефлексия над битието и присъда над съществуващото се е стопил в това трансово вълмо на целостта, в този бяс към сърцевината-началото-нещото.

С игра на думи може да се каже, че при Биньо Иванов субект са всенещата. Те са действащото, усещащото и мислещото същество. Поетът, субектът само ги зове и нарича. Най-видимо е това в “Буден, все така”, “Вятър иде и аз те обичам”, “Сам вкъщи”, “Приказка, която не е приказка”, “Утрин и после”, “Аз те наричам”, ”Пеещо същество”, “Един човек”. Във всичките му творби.

Като казвам всичките, аз визирам и едно свое странно усещане - че Биньо Иванов няма отделни стихотворения. Той написа едно голямо стихотворение. Читателят, или поне аз като такъв, свободно преминава от едно в друго, без да маркира така твърдо онази граница на отделните творби, както си е естествено в сбирка стихове. Сигурно навлизам в теоретическо противоречие: стихотворението може да бъде само завършена и затворена величина. Ала не съвсем. Третото семиотическо ниво на знака - прагматическото - въвлича естетическата творба в други отворени структури и поставя завършеността като подвижен проблем. При Биньо Иванов тази отвореност към прагматическите реалии е с мощен знак по разгледани дотук причини и може да причини усещането за разградена цялост на отделното, за свободно “плуване” на въвлечените читателски сетива в пространства, много от които са непредставими.

Както стихотворението се разгражда и сглобява непрестанно от отломъци, които често са без нашата действителна и логическа връзка, така и стократно повече се разгражда и сглобява “голямото”, ”общото” стихотворение.

Сантименти.

При току-що казаните думи за поезията на Биньо, както аз я разбирам и обичам, сантиментите ме отнасят и към автографите ми от него. Да казвам, че са ми особено скъпи, ще е досадно. На тях гледам като на част от поезията му. Ще ги посоча:

...с пожелание за равновесие

(към “До другата трева”)

...в подозрителните дни на сеитбата

(към “Навярно вечно”)

за спомен в жълто с червеничко

(към “Природи”)

...за пълен галоп към спасителната пропаст

(към “Стихотворения”)

Нямам автограф от другите му три книги. (Изключвам двете детски сбирки, към които тук не вземам отношение.) Две от тези три книги са “Си искам живота” и “Часът на участта”. Третата е сборна - “Поезия”, издадена в “Отечество” от друг негов почитател Любен Петков. Естествено, че търся обяснение за себе си. А може би някакво определение?

Макар и подбрано, без нови стихове, с “Поезия” се снабдих, без да поставя въпрос пред приятеля ми защо не ми я дари с автограф. Подбрано за 50-годишнината му бе и сбирката “Стихотворения” от 1989 г. - творби от трите му книги “До другата трева”, “Навярно вечно” и “Природи”, заедно с пет нови (последните в книгата). Усетих, че зад липсата на автограф върху “Поезия” стои причина, която остана между думите. Ако мога сега да я вместя в думите, причината навярно е в това, че по волята на издателя са отпаднали посвещенията (с изключение на Марето, жена му, която го погреба, въпреки че Биньо не живееше с нея през последните си години, на брат му и на Иван Кирков.) Отпаднали са посвещенията от цикъла “Природи” - на Екатерина Йосифова, Георги Величков, Михаил Неделчев и на моята милост. Защо Любо, близък наш приятел и добронамерен човек, ги е свалил и как е склонил Биньо за тази цел, не знам.

Нямам автограф и от книгата “Си искам живота”. В откъслечни и предпазливи разговори с недомлъвки дадох на поета да знае моето схващане, че не споделям крайните му форми на езиково разпадане. Еднозначно и рязко то не може да се оцени. В предишни редове споделих културоведското си мнение за потребността от такъв език, който да потисне, доколкото е възможно, писмения нормативен език. Този език Биньо бе започнал да схваща като пречка за най-спонтанните си изблици, а аз бих казал, че той е пречка на едно съзнание с памет за друг тип култура.

(Това най-силно пролича в “Часът на участта”. Тя е третата книга на Биньо, която притежавам без негов автограф. Нея, милият, нямаше как да ми надпише, и да искаше. Тя излезе след смъртта му. Довършвайки я на пишещата машина, след цяла нощ над машината и алкохол, на сутринта сърцето му не издържало.)

Но културното разбиране на поезията е едно, нейното естетическо преживяване е друго. Аз не можех да приема поезия, която дойде да измести шедьоврите от първите три книги, с които живеех. Нищо не можеше да измести от естетическото ми съзнание “До другата трева”, “Рилска река” или “Последна свобода”. Това внушавах деликатно на поета. Но Биньо не възприемаше.

По принцип той не приемаше бележки и за стиховете си, и за поведението си, а най-малко за пиенето. Остро съм го нападал за приятелството му с двамата председатели на Съюза на писателите Георги Джагаров и Любомир Левчев, които го ласкаеха и дори му осигуриха някои битови облаги - Биньо се засмиваше с присъщ само нему в такъв случай смях и не смяташе да продължава разговора. Разбира се, аз продължавах да ехидствам, с което тормозех и него, и себе си.

Та за завършеното стихотворение. Стихотворението е станало - и толкоз. Той сам по свои пътища намираше творбата за готова, за завършена, всеизрекла. При този тип поетика това не е от простите неща. Традиционното създаване на стихотворение бе чуждо на Биньо, с времето той все повече се отдалечаваше от него. Първият му консултант в началото беше, разказвал ми е, Марето. Без да е литературно образована жена, без да снобее като много съпруги на поети, художници, музиканти, тя бе съпричастна на това, което Биньо правеше. Ние имахме друга съпричастност, не нейната, която тук ми е трудно да обясня, но мисля, че се разбира за какво говоря. За едно стихотворение, не помня кое, тя му казала “Станало е, повече не го пипай”. Биньо ми разказваше случая с блеснали от възхищение очи.

Споменах името на Иван Кирков. Между Биньо и големият ни художник се създадоха отношения, каквито не са всекидневие на културната ни действителност. Знаем за такива отношения в други страни, но в отношенията на нашата интелигенция, изживяваща в късен и разпокъсан вече вид прояви на патриархален манталитет, не са ми известни. Иван Кирков също бе грабнат от Биньовата поезия, един от първите бе той. Художникът предложил на поета нещо като негласен договор: Биньо да му праща всяко ново стихотворение, а Кирков да го хонорува. Не само да го подкрепя материално (Биньо винаги бе живял в несрета, а в случаите, когато получеше отнякъде пари, ги прахосваше по добре познати начини), а по-скоро като необичаен вид съпричастност и предчувствие, че тези стихове няма да имат регулярната си публикация. Иван Кирков погледна на себе си “като на литературно издание” и определи хонорар. Пращаше му го редовно след получаването на стихотворението. А Биньо пращаше стиховете не заради парите, а с усещане за нещо извънредно - много се радваше и гордееше с тези отношения. По-късно се сприятеелихме с Иван Кирков, питал съм го за тези безпрецедентни отношения с поета - той се смееше с истинска радост.

В света на изначалното и после всичко е предупредено. Другата дума за случая е предопределено, двете са близки по значение. Но динамиката на явлението не понася такъв статичен глагол. За този поетичен свят предупредено е сякаш изкована дума. Тук всичко е на мястото си, макар то да не е ясно нито на нас, нито на него - нищо необясняващия ни Несубект. Това място се разминава с нашите представи. Но Нещото си го знае и то е предупредено:

А нищо не е изненада, всичко е предупредено,
В една посока са
                        загърнатия бор и разсъблечения кестен;
завива някой някъде преди очите ми -
слушам, прилепил ухо, с подробности сърцето му.

 

3. Изначалното, търсено от сегашното

Така може да се нарекат двете точки, между които се простира една необикновено подвижна цялост. Тя вмества назовимите, най-простите неща на живеенето, като ги “трансцендира”, и неназовимите, най-сложните неща, които се постигат не с ум, а с редки усещания за тях. Словесната представна магма набъбва и се разрежда, разрежда се и набъбва.

Тази “магма” гради впечатлението за цялост на битието. Биньовата поезия е прочит на тази цялост.

Формите й са неразумни и дори абсурдни. Какви други да са формите на битието? Разпадат се до най-първичните клетки и се сглобяват в най-едрите пулсации на “космоса самотен”. Познатото става непознато, непознатото познато.

От усещанията на този необикновен поет разбираме, че с нашата непоклатима логика не сме били съвсем наясно какво е облак и вятър, какво е жребче и лято, какво е тревата и ледената висулка, какво са листата и водите, какво е реката и филията с мас. И да не разберем, ние сме изкушени да го сторим. Ако ги разберем, те поетически ще ни разкрият, че не са явления за самите себе си, а клетки от непознаваема цялост. Дървената гъба на майката, вързана на челото му с космоса самотен, е променила функциите си - от мил, припомнен факт от детството е станал с космоса самотен възможност да ти даде нещото.

Поетическото вълмо пренарежда функциите на предметите, но и на езика. Въвлечен в тежката му роля да назове неназовимото, той се огъва, пука се по шевовете и руши правилата си. Надреалната картина на поетическия свят разкодира нещата отвътре и ги пренастройва в стресовете на движещото се вълмо.

Смея да твърдя, че “До другата трева”е най-характерното стихотворение на Биньо Иванов. То съдържа и надреалната картина, и всеназоваванията. Сякаш целият свят е призован - и неизтребимата, макар и крееща надежда за времето на другата трева, за възможното по-добро подреждане на света, и трагизмът на витийстващото зло. Дошлият до края на гората вятър и разплетените десет клони удушвачи напомнят бурята, която кърши клонове, а сабя ги свива на венец. Да сте виждали такава сабя и такъв венец? И в единия, и в другия случай трагично смутното и превъзбудено съзнание ражда надреална картина. Цялостта се нарежда, ако щете, и календарно. Сезоните на раждането съвпадат с надеждата - те са отминали. Сега е времето на чергата, изтъкана от януарски облак и вятър, свирил в лед. Зимата продължава да пее свойта зла песен. Настръхваш от това, че много е свършено, но другото остава, защото няма време и не остава друго, освен фаталното довиждане и всичко хубаво на всичко. Човекът не е един. Налудно са всеназовани много житейски реалии, обсебени от същия “мотив”. Лайтмотивите за другата трева и тук варират, докато накрая заграждат и някакво ехо на очакваната надежда:

до другата трева,
до другата трева.

Сантименти.

Към това стихотворение съм необикновено пристрастен и пристрастието ми не се смали през годините. За него с Биньо съм сменил едно изречение, даже половин - аз го започнах, а той го довърши като в скороговорка. “Такова стихотворение като “До другата трева”... - започнах аз и Биньо не ме изчака, разбра какво ще кажа (понякога се разбирахме наистина с половин дума, втората половина я казваше другият) и завърши - “... няма да напиша никога”.

Интересно, че безнадеждността в стихотворението не потиска. Просто светът е такъв, да го живеем такъв, винаги ще останат десет паяци жестоки, защото няма време, но има друга трева, друго време, друга житейска възможност. Явленията, от каквото и да са естество, са част от природата, нека смирено да ги приемем.

Такива образи, каквито има в Биньовата поезия, в природата няма. Никой не е виждал десет клони удушвачи, както никой не е виждал сабя да ги свива на венец. Но поезията ги вижда. А това, че с тях разкрива силата на неизтребимото зло, само я задълбава в проблематиката на Биньовите дълбинни сфери. В тези сфери вирее не само зло. Това е целостта на света, която се закръгля с всевъзможни неща, с близкото и далечното, с пристъпа и отстъпа. В така изградена цялост не може да доминира едно състояние или явление на живота.

Макар и да накланя силно към трагизма, тази поезия не застъпва само неговите зони.

Подобни вариации на лайтмотива има в друг шедьовър на Биньо Иванов - “Последна свобода”. Лайтмотивът е очертан неясно, обемайки неясни пространства, като подсказва последвалите безчетни идентификации на субекта, които го превръщат във Всесубект: толкова е удрян, не знае в кое гнездо на земята будува, не си помни броя на континентите, избодени са му толкова очи, не знае от кой цвят е, гълтал е толкова блещукаща кал, носил е толкова червеи в раните си, табли с пране, портокали, саркофази с венци с неговото име, гледал е толкова кървава живопис, квадрати, кубове, най-цветни петна помежду светлината, влачил е толкова дългове, рала рикши, трънливи процесии, съзерцавал е толкова мирни пратеници... - и така нататък.

Лайтмотивът за зрялата трева, сърпа и далечината идва да усмири тази треска на човешки роли по земята, да я издигне над земната й проява. Той се появява пак във вариация, като последната е Зряла далечина до сърпа. След него обаче настъпва една истинска фуга от мотиви, навързани драматично около страшната тема за последната свобода. В нея има нещо фатално, от пълното неудържимо пространство се сипят последни и сетни възможности. Те са последната свобода да се събирам умножавам разделям влизам да се изкоренявам и да раста. Последните акорди на фугата прозвучават в свойствения за Биньо Иванов завършек на особено драматични тайнства - тежко и заклинателно. В “Последна свобода” тази черта на поетиката му е може би най-силно действаща:

Последна
свобода
Последна възможност в тая неспирна кърма;
Тече лъчезарна,
                        тече неизбежна,
между две висини еднакво дълбоки
                        тече.

Ако в “Последна свобода” “митичният” всесубект идва от връхната слепота, в “Навярно вечно” той се удължава и постига всичко: затрептял над сънища и преумори като пречистено парченце въздух - до лакомия край на тишината, която няма край.

На този край е писано да се появи три пъти, за да се разбере, че няма край - и тишината, и светлината на слънцето, и дните на това човечество. А всичко в тази безкрайност е разбунено:

се стяга,
скача,
свети
и гърми:
като разхвърляни в полето вълци,
като навързани в мъглата железа,
като към края втурнати звезди.
Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!

Тежката метафорика на “До другата трева”, дублирана смислово в “Навярно вечно”, сякаш ще се разстила в цялата му поезия. Бих казал, че това е поезия на предусещаното Нещо, което няма край и в него е смисълът на вселената; но е поезия и на разхвърляни в полето вълци, на разплетени паяци жестоки, на навързани в мъглата железа, на развързани десет клони удушвачи. Съвсем естествено непроходимите мисли се втурват тук и там, за да осветят тежката трагична символика на много стихове.

Непроходимите мисли и единствената любов в “Навярно вечно” си разменят местата или смисъла. Единствената любов сякаш “ще свърши” онова, което непроходимите мисли, “навестили” разхвърляните в полето вълци и втурнатите към края звезди, не са могли да сторят. Не само си разменят местата, но и жестокостта на сравненията се стопява в единствената и възторжена любов - досущ както “другата трева” омекотява зимната картина.

Вече стана дума за едно правило в поетическото мислене на Биньо Иванов, което виждаме и тук силно подчертано: разбунената променяща се всичкост, вълмото на движенията отрича единственото настроение, единствения мотив. Художествената организация се постига от многовалентни импулси, които могат и да се засрещнат. Те ни замайват с изненади, изправят ни пред каскада от загадки. Множествените състояния владеят множество субекти, които имат свои говори; или от един Всесубект, който говори на много езици. И най-драматичният мотив, и най-тягостната жизнена ситуация се надига от други мотиви над самата нея, лишава се от равенството със себе си и се включва в многовалентните импулси на вселената.

Този принцип не е спазен в “Почива се” и “Намаляване на поезията”. И двете са посветени на войната, а тази тема не допуска до себе си друга. “Намаляване на поезията” е може би най-неистовата творба на Биньо Иванов. Лайтмотивите се появявт през стих, най-много два-три; появяват се трескаво, неотменно, злокобно, с минимална вариация:

войната галопира;
галопира, галопира;
войната, войната.

Те затварят като в свирепи челюсти всевъзможни житейски и непредставими дейности на човек, към когото се обръща поетическият субект. Затварят ги, разпокъсват ги като ужасени дейности на опустошение или на обречен опит животът да си продължи.

Досъбираш снега, цвърчащ го приютяваш до огъня,
Войната галопира,
доплиташ, помазваш с пушек и глина кошера на април,
войната галопира,
накъдрени кичести метафори майски, пускаш им вятър,
войната галопира,
скакалците надскачаш, помагаш на божиите мравки в теглото,
галопира, галопира,
прекопаваш реката, пращаш я към къщурката с покрив от шума,
със здравец и сбогом и я постилаш до момичето в голо,
галопира, галопира,
хайде люлка на врата на дървото, лети дървесината до орела,
войната галопира...

И на финала, където драматизмът е стигнал до кресчендо:

гледаш: едното ти око край тебе, другото прескача баира,
галопира, галопира,
отваряш, отваряш, отваряш, отваряш, отваряш уста да го викнеш,
галопира, галопира,
душата - обърнато трънче - от езика ти се измъква,
нататък тялото ми не събираше не изваждаше не броеше
не опознаваше вятъра вятъра дъхтеше на него
не делеше тревата от гущера от сетните му опашки
тялото ми бе пръснато където му бе все едно.

Но любопитно. В “Стихотворения”, подбор от трите сбирки “До другата трева”, “Навярно вечно” и “Природи”, издадена през 1989 г. за петдесетгодишнината на поета, липсва последният стих, с който тя се появи в “Природи”: там и на поезията й бе все едно. Бях споделил с Биньо, че този стих е излишен и дори досаден, както и самото заглавие. Дали се е вслушал в думите ми, не знам, но стихът бе отпаднал. Заглавието обаче остана и стои съвсем не на мястото си.

Сантименти.

Смисловите обръщения в Биньовата поезия, тежките метафорически гроздове, които се простират между назовано и неназовано, между определено и неопределено, създаваха объркване сред доста хора. От реакциите на апаратчици по редакции и издателства ни досмешаваше, но понякога ни се плачеше. Една подобна реакция буквално бе поболяла Биньо. Мен също, въпреки че се пазех да не се издам пред него.

Пред първата му стихосбирка “До другата трева” вече се проясняваше. Аз я видях, както разказах, през 1967 г., била е готова доста преди това, излезе през 1973. Но какво го чакаше още горкият поет! Марко Недялков, тогава директор ли беше на изд. “Народна младеж”, главен редактор ли, не помня, решил последно да огледа книгата. Притеснил се от “до другата трева” и му предложил... “до другата пролет”. Такава нелепост можеше да хрумне само на такъв като Марко Недялков, едно административно недоразумение (ползвам мека дума) в литературата. Простоват човек, пръкнал се до началнически пост благодарение на послушание към силни закрилници, той си позволяваше и такива покушения спрямо стихове и заглавия. Биньо се върна от разговора подкосен - буквално му се ревеше. Тази отблъскваща баналност “До другата пролет”, подходяща за графомани, какъвто в много стихотворения беше и Марко Недялков, можеше наистина да поболее човек. Аз не знаех как да реагирам. Толкова обичам стихотворението с това заглавие и смятам, че няма по-подходящ надслов за първата му книга - и изведнъж един номенклатурчик да поиска подмяната му с такава просташка баналност. В объркването си се обръщах към Биньо с типично негов въпрос: Ама ти сериозно ли говориш? Тъй ли ти предложи тоя...? Сериозно, тъй поиска, отговаряше ми той между две припряни глътки.

Слава Богу, това диване-началник се вразуми и книгата излезе със заглавието си.

 

4. Изпитания на писмения език

А може ли да бъде иначе? Ще се лее ли поетическата реч като у много поети, придържащи се към логиката на нещата и към обозримата им видимост или ще зачеркне тези възможности? Може ли езикът в поетически свят като Биньовия да не изпадне в немилост?

Темата вече бе поставена и изводът оформен.

У поет, който твърди, че е роден на цялата земя, и четирите посоки на света са негови; в стихове, които се задъхват след тези образувания и разпадания, стремглави сгъстявания и разреждания; у поет, който се обръща към всички неща, за да ги направи съпричастни на въртопите на света; у поет, който е написал не стотина стихотворения, а едно голямо стихотворение, случайно разчленено на сегменти... - у такъв поет езикът не може да бъде естественият, познатият, говорният ни език. Неговият език има друг говор и е нормално да се противопостави на ползвания.

Не само защото е претоварен от метафори и символи, в чийто лабиринт понякога губим смисъла; не само защото е обзет от неистови вътрешни вълнения, правилата му са нарушени в много случаи.

Остава още едно “защото”.

В поезията на Биньо Иванов не се извършва онова грандиозно превръщение в цивилизационните модуси, което е една от причините за раждането на литературата в европейската цивилизация: от мит към метафора. Извършва се обратното: от метафора към мит. От мен никога не ще чуете да говоря за мит в литературата. Те са две противопоказни словесни дейности, които говорят на два неразбиращи се езика. Но думата “мит” започна да звучи и престижно и да се премята и там, където не й е мястото.

Има обаче и случаи, какъвто е Биньовата поезия, в които можем да заговорим за мит. За мит не като средство да се призове божество, да се осъществи вертикалната връзка между двете измерения, да се възстанови равновесието на света, заплашено от профанното време... и така нататък в дългата редица на мито-обредния комплекс в архаичния тип култури. А за мит като пренареждане на света в устрем за постигане на Праначалото-Сърцевината-Нещото.

Литературата постига само тукашното и сегашното, ако ще да е от високата точка на вечното, трансцендентното. Биньовата поезия върши обратното, което си позволявам за нарека движение от метафора към мит.

Пак ще повторя. При мита първостепенна е култово-магическата функция. Естетическа функция в мита няма. И да има, тя е третостепенна - такава, от която древният човек не е имал потребност, поне в мито-обредните тайнства на празника. Естетическата функция се ражда от потребността на обособения индивид, поставил себе си за мярка на нещата, да предаде съобщение с определен код на друг индивид. (Подробно с тези въпроси на културите и цивилизациите се занимавам в “Изоставени от боговете. Опит за теория на европейската цивилизация”).

При Биньо Иванов, който обръща посоката към мита, има само естетическа функция. Друга няма. Митическата се подава на всяка стъпка, но реално тя не съществува - тя само напомня древната, същинската. С това напомняне естетическата функция се домогва до мита. Биньовата поезия е толкова необикновена, защото поставя и решава едно по принцип нерешимо противоречие. Решава го с онези свои особености, които аз толкова обичам и с които ви запознах. В страниците дотук може би се усети свръхвъзбуденото състояние на естетическите стойности, които преподреждат света в “митически порядък”. Митическа е не функцията - тогава няма да е литература - а посоката на “стресовите вълма” и техният множествен и непредсказуемо съчетаващ се свят.

Метафората е един малък мит, казва Дж. Вико. Биньо Иванов ни убеждава в тази истина по начин, който не е присъщ на литературата и затова прави друг вид литература. В нея, както видяхме, всичко “се обтяга”, за да не бъде то самото, а нещо друго или и нещо друго. Вижте само при животните как е: катеричката се протяга и става колкото бора; суховати жаби кипват и възвират, изпаряват се към бога; на върха на елата грейва ухо на бяла мечка; кучето тича, опашката му е безкрайна, като да не е куче, а лъжа или комета.

Биньо Иванов не може да бъде изтълкуван литературно.

Той прави друг вид литература, за която - както за наши първенци като Ботев, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Йордан Йовков, Йордан Радичков - е нужен културоведски подход. Тук се намесва не универсалният културен код, създаден от античност, библеизъм и християнство, който формира европейските естетически ценности. Намесва се код, който люлее тези литературни средства, дошли назаем и у нас. У нас те не можеха да станат основания на раждаща култура. Основанията на самородната ни култура са много устойчиви - толкова, колкото интерпретацията е в неведение за тях и постоянно иска да им извие врата и да ги вкара в наемните русла. Това се върши от всички възпитаници на западните университети или просто на западната цивилизация - като се почне от Нешо Бончев и се свърши с непохватния ни и напомпан постмодернизъм днес. Не очаквайте това наемническо мислене да анализира адекватно поезията на Биньо Иванов. То ще го направи по същия начин, по който анализира “Житие и страдания грешнаго Софрония”, наричайки творбата автобиографиая или с подобни нелепости, както подхожда към “наивния романтик” Раковски, към “хайдушката романтика” на Захари Стоянов, към “поета-революционер” Христо Ботев, към “отрицателния образ” на Бай Ганю или към черказките хроники на Радичков.

Оттук гледано, да запитаме за нещо частно. В този мит от преобразувани метафори - къде са поантите? Няма ги, както го няма Субектът, въздигнат над света и придаващ му своя личен смисъл. Такъв субект, както стана дума, е мултиплициран в много субекти и сам е станал обект на нещо, което е над всичкото. Откъде да се появи добротворната, стародавната поанта - това дивно украшение на европейско-руската лирика? Тя е венец на нещо, което е едно и се излъчва от едного: цялото стихотворение се движи към нея и се събира в нея. “Едното” е мотивът или системата от сродни мотиви, “едного” е поетът-субект, който се изразява в мотива и радикално се събира в поантата. При Биньо Иванов мотивите може и да се съберат, но може и да се разредят внезапно - и тази възможност обезсмисля поантата. Не че в поезията му липсват напълно поантите, но ако се появи тяхно подобие, то се крие в мощните и припряни образувания или се разтваря като захарен памук. Не я търсете нито в “гражданските стихотворения”, нито в “патриотичните стихотворения” като “Вятър иде и аз те обичам”. (Слагам кавички, за да освободя понятията от тяхната изкривена социалистическа употреба.) Отношението си към поантата Биньо Иванов показа и в една абсурдно-пародийна ситуация: “Последно окончателно разписание” от “Часът на участта” завършва с думата п о а н т а, вместо със стих-поанта.

Сантименти.

В Биньовата поезия липсва и конкретният житейски повод за написване на стихотворение. Не само е потулен, както е у много поети - той просто липсва. Негово присъствие би значило и негов диктат. А представете си това при изложените дотук черти на поетиката му.

Имах удоволствието да получа отговор на това свое мнение. Биньо ходи в чужбина само веднъж - до Одеса. С кораб. Като се върна, го разпитах за впечатленията му. Не да ми разказва какво е видял в крайморския руски град, а как е преживял морето. Най-нормално, отговори ми, не се интересувах от него. Не написа ли нещо, като гледаше тази шир да се люлее под краката ти, настоях. Не, нито ред. С това разговорът ни свърши, впечатленията от Одеса се изчерпаха.

Не допускам към морето да е бил безразличен като сухоземен човек от рилското село Бараково, израснал край Рилска река. Допуснах другото, в което сега съм още по-уверен - че Биньо не е написал ни едно стихотварение по конкретен повод. Ако има изключения, те са от онези разтърсващи случаи, които могат да отключат словесно-асоциативните вериги и поводът да се изгуби в тях. Така е например в “Песен на зидарите от Риека”, “Светлуша”, “Нощ за Мартин Лутър Кинг”, “Фабрика”, “Денем”, “Пражки бензин, януари 1968”.

С морето това не се е получило. Припомних му какво казал Бодлер при прекосяване на океана с параход. От каютата си поетът почти не излизал и на въпроса не го ли вълнува този безбрежен мир, отговорил - “В себе си аз имам по-голям свят от този”. “Прав е бил” - отговори ми българският поет.

И така, на какви изпитания конкретно е поставен езикът?

Ще маркирам някои от тях, без да обременявам текста си с обстоен разбор. Те, надявам се, ще се впишат в културоведската картина, която предложих, за да разберем “неразбориите” на тази поезия. Именно - на “поезия”, а не на “лирика”. Лирика тя не е. Лириката е литературен род. Поезията е универсален начин на мислене. Лирика е “Спи езерото”. Поезия е - като се почне от митическата словесност и се стигне до “Хаджи Димитър” или “Последна свобода”.

За да разберем изпитанията пред езика, трябва да поставим мерило. То е в логиката на нашите субектни представи, които са логика и на езика. Те твърде често са нарушени, олюляни, разколебани, а някъде и безцеремонно изхвърлени, та се получават алогични смислови образувания. От рода на вятър сипе вятър, наливат в тъмното още по-тъмно, корен дълбоко в небето, въздух си тече, ти ли летиш, теб ли те летят... и многото примери, които излагах в друга връзка. Глаголи за определени дейности се пренасят метафорично в непривична роля - теб ли те летят. Получават се непознати ракурси: “да тръгнеш към горещата земя” (След като си на, по, върху нея, не можеш да тръгнеш към нея. Откъде се тръгва? От нещо вън от земята? Ако е тъй, ще влезем в зони на тази поезия, от които излязохме преди малко.)

Щом светът се разглобява и сглобява в пулсации на “трансовото вълмо”, съставящите го елементи действат със своя логика, независимо, така както не са действали в реалиите и в езика. В тази логика и в стремително нарастващото темпо те губят естествения си облик.

Пребъркали,
                        предушили моретата
докрай,
човеци - слънчогледи сплескани,
човеци - кални ангели,
човеци на корем с препаска,
носачи на тамян,
пребъркали,
предушили прашинките
докрай, вулканите
докрай
и - клекнали
пред устната на сърцевината ми:
- Напред!

Ще познаете ли дървото в следната строфа от “Природи”:

Но ето я тръбата - блесва,
та цялото дърво избухва
и се отскубва, и не помни
от името си нито буква.
Лети, кънти, блести, сравнява
поле и връх, на куп събира
и пак разсейва цветовете
на кухничката и всемира.

В наукоподобен пристъп бих заговорил подробно и за тръбата, и за дървото като митически символи - първият от Библията, вторият навярно от всички митологии. Но кому е нужно? Какво ще прибавя към същината на тази поезия? Тя “отскубва” нещата, както отскубва дървото и го разнася, където си намери. Останалото, работа на научния чирак, не ни е нужно.

С изпитанията си езикът искаше да се освободи от писмените канони, да заговори с устната свобода и поетът да отпусне на воля всичко, което напира в съществото му. Но все пак е написано слово и от противоречието езикът се вие като огъня, без да намери устойчиви форми.

Противоречието между писмено и устно слово е ехо на противоречието между митическа и естетическа функция.

Поставянето и решаването на такива противоречия прави тази поезия необикновена. Необикновена в прекия смисъл на думата. Тя е явление, родено от дълбинни “викове” на паметта, които обръщат стойностите на лириката, на метафората, на реалиите и на техния Субект.

Думи се разкъсват, няколко думи се събират, срички се отскубват от думата, фонеми витаят, както си искат, неологизми и безсмислени словообразувания шарят стиховете. Присъствието си в езика са забравили точки и запетаи, главни букви, край и начало на изречение-стих, съчетание по род и число на съществително и прилагателно, пренос от един ред в друг... Ако в “Си искам живота” сатиричната или пародийната нишка все още крепи писмената логика, то в “Часът на участта” тази логика е оставена без закрила и се удържа едва-едва.

Явно не ще изброя всички експерименти с езика, а най-малко тук е нужна наукоподобна скрупулъозност. В някои примери ще почувствате “атмосферата” на това противоречие между устния и писмения език и поетическите своеволия на Биньо Иванов.

... откъдето ох-хх-спр-ете-ее-ми сърцето ------щото
ти си антарктидА в домашния хл-к проМетей чия
то пухкава сланина капе и цвърчи в/з рибоуловния...

държеше се, камин-следатомното гора филизваше пънове.
целинички като на дисни-екран целофан-ен. значи раз
въжда пиеси и то полу сухи вина. Кучето на целия пр
ъв ред. Подмокря се като всяко театро: кой ме досие
т-наниагарчи!
еtc: виеш или те вият чукаш ли камъни или те с к
амъни чукат. те кърлежи също

Пародират се и мотиви на поезията му. “Обкръжено сияние” от “Си искам живота” е изтъкано от такива пародии. Ето един пример от “Ох на нещата” (“Часът на участта”), в който разглеждани дотук мотиви пародийно се олюляват до търсена бесмислица:

И когато подир-преди векове
нещо-онова възври
                        отври подобно бунтове
                                                първи зверове
                                          отражения на глътнати
                        съкровища
ох
ще изохка
от лазеРЛъч по-мълниеносно
ще ни
охвзриви

Нищо не можеше да спре Биньо. Аз си останах с носталгията по първите три книги, но искам да разбера мотивацията и резултата на последните две. Те не дойдоха случайно. Ако намесим лични човешки причини, няма да сгрешим много, но няма да сме казали главното.

Кои са човешките причини? Биньо беше суетен, искаше да е център на внимание и да извиква постоянно интерес. (Така гледам сега и на гладната му стачка след такава на Едвин Сугарев - момче хрисимо и кротко в годините на социализма, подвизаващо се в малкия двор на Левчев, при сина му Владко. Георги Величков написа остра статия срещу необмисления ход на приятеля си. Бяхме на планина, явно се боеше да не го сръфаме за статията, аз си затраях - нещо в мен ми подсказваше, че не е прав.) Дали Биньо не бе свикнал твърде много да му се ръкопляска? Шега ли е голяма група негови почитатели от цялата страна да общуват, да се събират и да си кореспондират на тема “стихове от Биньо Иванов”? Като повод за общуване стиховете му бяха нещо като античните творения за кръговете на Studia humanitatis през Ренесанса.

А кое е главното? Ще го повторя с риск да ви досадя. С този “Бяс към сърцевината” и с тези постоянни образувания-разпадания на нещата, устремени към Началото, езикът рано или късно става сам като представите; почва да излъчва неорганизирани късове; дори стига до нечленоразделна реч.

Друг е въпросът кой би се наслаждавал на това. Аз не съвсем. Моите безмерни наслаждения стигат до “предизпитанията на езика” и те пречат да се радвам на “изпитанията”. С всичките си сетива, естетически вкус, интелект и въображение - с цялото си същество - аз обичам изпитанията на представите, които образуват и разпадат общности. Станат ли и чисто езикови явления, значи са приели и произволни форми.

 

5. Корен дълбоко в небето

Тази завършваща част от работата ми за Биньо бе написана и публикувана в “Литературен форум” след друг завършек - фаталния. Какво прибавя към студията, читателят ще отсъди сам. Повторениятя на казани неща съкратих, нещо промених. Тя е написана под натиска на прощаването с поета и намирам за естествено да увенчае писанието ми за него.

Метафората “корен дълбоко в небето”, която онаслови този текст в “Литературен форум”, приляга толкова силно на Биньо Иванов. Както на неговата личност, така и на неговата поезия.

Метафора рефрен на едно от най-хубавите му стихотворения, тя е ознаменуващо Начало - създадена преди повече от трийсет години, в началото на пътя му. Като птички божии поетите величаят небето, а като синове земни величаят корените. Но корен на небето не се е привиждало никому. И да го има някъде, той ще е хрумване, образ, а не същност на поета, събрана в образа и разстлана в цялата му поезия. Както беше при Биньо.

Сега е редно да се уточня. В по-горни страници казах, че в поезията му се стелят разхвърляните в полето вълци и шепа паяци жестоки. Ще добавя, че в поезията му се стеле и корен дълбоко в небето. И едното, и другото е неразбираемо с логика, от никого не е виждано и затова е за вярване - както казва сам поетът в “Утрин и после”.

Той беше от хората, които се раждат изградени. Не го знам като малък, съдя от това, че в него нищо не се променяше. Има такива хора. Биньо нито добавяше нещо към себе си, нито отнемаше. И да е нещо лошо, което най-близките му приятели не приемаха, той нехаеше - тъй е дадено. Не стана нито по-добър, нито по-лош, нито по-талантлив, нито по-неталантлив. Така дойде в поезията - роден поет. Такъв си остана. Най-добрите му книги са всичките, въпреки предпочитанията, които изказах. Млади хора през 60-те и 70-те години, ние постоянно срещахме млади поети: растяха пред очите ни, променяха се, мнозина към по-добре, други прочетоха първа книга в живота си едва след като издадоха своя, случаи всякакви. У Биньо и тогава, и до днес ме изумява бистротата на нещо като предградеж, предзададено. Разбиранията му и за живота, и за поезията бяха избистрени, сякаш е изчел повече книги и от нас. Това много ме учудваше - особено в началото, когато мислех, че ще общувам с рядък талант, който чете книги, колкото всеки български поет.

Димитър Коруджиев го нарече железен човек. Предполагам това е имал пред вид - тази непроменяща се яснота по въпроси, за които не знам да е чел твърде много. Тази “желязност” у него бе като дишането. По всичко изглеждаше неуравновесен - птичка божия на земята, която си живя, както си иска, - а бе наистина уравновесен. Автографът за мене на “До другата трева” бе “пожелание за равновесие”. Толкова пъти сме се напивали, не го помня да зафъфли, да заговори натрапливи глупости и да изгуби равновесие на духа.

Неговата “желязност” бе градеж по рождение - градеж даден, ниспослан, Бог се е намесил. Оттам дойде метафората “корен дълбоко в небето”.

Като млади литератори на масата ни в кафенето веднъж седна, не знам как и защо, Георги Караславов. Никога не съм виждал млад човек - поет или какъвто и да бил - да гледа с такова отвращение “жив класик”. Невероятните очи на Биньо предаваха желязно онова, за което не бяха нужни думи. Не защото Караславов бе могъщ номенклатурчик, не и защото бе се изказал лошо за стиховете му. Не и защото просто бе комунист в кръвта. За близкия на Караславов поет Никола Вапцаров, когото вкрещиха в лапите на тероризма, не съм чул лоша дума от Биньо. Питал съм го за неговите поети, Вапцаров не пропускаше. Обичаше го, дори обръщаше пародийно негови мотиви (например за пеещите мотори).

Биньо беше силно вярващ в Бога човек. Не е говорил за това, не знам да се е кръстил и да е палил свещ в църква. Благоговееше пред Исус. Двамата бяхме на мнение, че Словото Божие трябва да се казва исусянство, не християнство. Първото е истината на Исус, второто е църковната подмяна на тази истина.

Вярата на Биньо бе вяра неконкретна - нещо като корен дълбоко в небето, като праведност. Праведността му значеше прости неща: да знаеш мястото на всяко животинче, тревичка и човек. Най-силното му заглавие и стихотворение е свързано с тревата. Всяко нещо, тъй като е от Бога сътворено и с Божия сила провидяно, в неговата поезия вселенстваше. Вселената пулсира в тези невероятни стихове с български думи. Всеназоваванията, преобръщанията и обръщенията, безчет само в едно стихотворение, опипват мястото на всичко под небето и го предопределят със смисъл, залинял от житейски употреби.

Не казвайте, че такъв е поетическият дар. Дар имат много поети, Биньовото беше друго. Не знам как се нарича, но беше друго. Корен дълбоко в небето.

И поезията му е друга - такава няма да срещнете нито във Франция, нито в Колумбия, нито в Русия, нито в Швеция; нито в традиционната, нито в модерната лирика. Той правеше поезия, а не лирика - казах това по-горе и много държа на него.

За прословутите “експерименти” се гласих да подхвана разговор с него и в присъщия си безцеремонен език да му кажа нещата, които споделих с вас. Те нямаше да бъдат като тези, които изложих. Тогава гледах по-елементарно и по-рязко на езиковия разпад. Исках и статия да напиша. Всички щяха да зажужат, че Енчо Мутафов нападнал най-близкия си поет Биньо Иванов. Притесняваше ме не това, а друго: нито от статията, нито от разговора щеше да има резултат. На въздействия Биньо не се поддаваше, ако ще да са от най-близък човек. И все пак за утеха на критическата си съвест и заради любовта си към тази поезия, исках. Ала не намерих кураж. Сега разбирам, че съм постъпил добре. Този “експеримент” има своето обяснение вътре в поетическата система на Биньо Иванов, а не в личността му и по-горе се опитах да приведа някои аргументи. Неприемането им е друг въпрос.

Смъртта на Биньо - мир на праха му, “Мир вам”, бих добавил с негов стих, взет от Евангелието - попречи на един невъобразимо противен разговор.

Биньо бе железен и в друго, него са изпитвали всичките му приятели: той беше природно бедствие. Като ти гостува или се заседиш с него в кръчма, той се държи като природно бедствие. Не те пита искаш ли това, добре ли ти е и как можеш да го предотвратиш. Всеки опит за предотвратяване и за прекъсване на преживяването и на разговора - траял вече часове, денонощия с алкохол - свършваше с провал. Посрещаше те постоянната фраза: “Ама ти сериозно ли говориш? Сериозно ли си тръгваш?” - фраза, придружена с недоумение, което не ми е познато от друг човек, и с дигната лява ръка с малки пръсти. Винаги съм се чудел как издържаше тоя слаботелесен човек, в чието тяло само две неща изглеждаха силни: очите и челото. Третото му силно нещо, сърцето, не издържа. То се пръсна на връх Разпети петък.

От българските поети не бих желал да се разделя с двама. Само от тях знам стихотворения наизуст (иначе стихове не запаметявам). За единия читателят се досеща, другият е Биньо Иванов.

Българската поезия има двама гении. Единият е Биньо Иванов.

Като изписвах тази фраза, моливът ми затрепери. А спокойно, съвършено убедено съм я произнасял в много компании. Държах да я напиша и да усетя в написаните думи, че е почти заклинателна. Знам колко поети и литератори ще настръхнат срещу нея, колко ще се изсмеят и ще ме сметнат за луд. Това за мене няма значение.

С всеки, който не се числи към настръхналите, ще се разберем просто ако приеме, че тази фраза не е оценъчна. Ако е оценка за поета Биньо Иванов, значи съм го възкачил на най-високото стъпало, редом до Ботев и пред Яворов, Дебелянов, Вазов. Не ми и минава през ума такъв абсурд. Вземете думата гений като белег на онова особено устройство, за което говорих дотук - не съвсем реално в един реален свят. В неговата предзададеност вселената може така да пулсира и простите неща бистро и призрачно да играят свръхроли. В пространна студия, която искам да напиша за поета Биньо Иванов и да я издам в том негови стихове, подбрани от мен, ще опитам да поясня какво имам пред вид.

Вече го направих.

В тези свръхроли другата трева не е другата пролет. Това е тревата на мартеница ахнала, преди която светът е издебнат от разрухата, защото няма време, но тази трева пак ще дойде: като в мита, където матрицата “беда-преодоляване” не позволява на света да се профанира и да загине.

Хора сме, суетни същества - ще кажа думи за стихотворението, посветено на мене. То е едно от най-скъпите ми притежания. Посвещавали са ми стихове Михаил Берберов, Марин Колев, Атанас Мочуров, Иван Бориславов, Михаил Тошков. Но Биньовото ми е особено скъпо. В стихотворението от свечеряващата се картина остават само цветове и кашлица на машина, която прави шосе. Като заспи земята и светне небето, къщите и клоните ги няма. Останали са само враните - черни дупки и бълбукащи гърла, които доливат в тъмното още по-тъмно.

Това може да се случи на хиляди места по земята, но аз знам точно къде. До блока в Кюстендил, където на единайсетия етаж живееше поетът със семейството си. Котката, едно от всичките животни, които Биньо обичаше, още повече и домашна, се подхлъзна и падна от парапета. Биньо в несвяст изтърча, взе мъртвото животинче и му изкопа гроб, та го погреба. Животно не се погребва, само човек. Но и в случая Биньо беше не в нормативите, а в по-високи неща. Като вярата му - тя беше не християнска, не и езическа. Беше вярата на корен дълбоко в небето.

С тази вяра човекът не е нито повече, нито по-малко от котката и тревата.

За погребението му, съботен ден след Разпети петък, тръгнах към Кюстендил с Венета, Ина Ликоманова и Иван Цанев. Други негови приятели от София нямаше. Закъснявахме, трябваше да карам бързо, бях не на себе си, на волана бях много съсредоточен и разсеян. Ина, която много обичаше Биньо, от време на време ругаеше, защото си позволил да ни напусне, без да я пита. Току ни разказа - преди няколко години на Разпети петък починал сам в ателието си скулпторът Галин Малакчиев, неин приятел като Биньо. Разказала на Биньо и той рекъл - и аз ще умра тъй.

Тъй умря.

Цяла нощ работил на машината, приготвял последната си книга. Сам на една таванска стаичка в читалището, където се беше приютил. (С Марето не живееха заедно, но това не попречи на тази достойна жена да го погребе. “Няма кой да го погребе, аз съм единствена - сподели ми тя пред гроба му. - Жените, които го повличаха, ги няма никакви и не им е мястото тук”). Та на заранта децата долу го викнали, както често се случвало, да им стане рефер на мача. Биньо се показал на прозореца и внезапно изчезнал. Паднал възнак на леглото. Децата го намерили тъй.

Умря по същия начин, по който живееше и разбираше поезията. Без оглед на конкретностите, без да боледува и да натрупва години за естествена смърт. Просто обикновено преминаване на междата.

Като корен дълбоко в небето.

 

 

© Енчо Мутафов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.11.2004
Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. Варна: LiterNet, 2004