ИДЕИТЕ НА НАУЧНАТА ФАНТАСТИКА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ РЕАЛИЗЪМ

Елка Константинова

web | Култура и критика. Ч. IV

Фантастиката предхожда модерността в литературата; иде още от фолклора и се появява в изкуството на Западна Европа от епохата на Ренесанса до днес. В националното ни художествено пространство фантастиката има значително присъствие в периоди на засилена европеизация на естетическата мисъл; свързана е с модерността, която търси универсалност, абстрактност и космичност на идеите и проблематиката. Фантастичната образност е извън битовата конкретика, извън времевата детерминираност и отпраща мисълта на възприемателя към универсални обобщения. Неограничените й възможности да носи иносказания, алегории, метафорични и символни смисли най-често са обосновани от търсенията на тревожното съзнание на модерните творци в областта на ирационалното тълкувание на Битието. Модерността намира благоприятен терен именно във фантастиката, а фантастиката в епохата на модерността засилва игровото, занимателното начало, сатиричната гротесковост, внушенията за ирационалната същност на живота.

В българската белетристика от Освобождението насам най-силни са традициите в реалистичното изобразяване на народния бит и мислене. Но не са за подценяване усилията на писателите-фантасти като Светослав Минков, Георги Илиев, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов, Любен Дилов, Павел Вежинов, Емил Манов, Александър Геров, Йордан Радичков, Атанас Наковски, Агоп Мелконян и др., чиито художествени постижения са на световно ниво.

От шестдесетте години на ХХ век в съвременната ни художествена проза все по-често присъства фантастиката - в играта, пародията, гротеската, нонсенса, политическата сатира, философското иносказание, в празничната веселост на карнавализацията...

За така наречената science fiction (научна фантастика) са изречени много различни мнения и противоречиви становища на различни творци, изследователи, философи, изкуствоведи, историци и социолози, които оценяват този вид литература от различни гледни точки. За някои тя е екзотична област в изкуството на технизацията, за други е ефектно и забавно четиво, за трети е дълбока философска и психологическа литература, която поставя ултрасъвременни проблеми, проектирайки ги върху въображаемата панорама на далечното бъдеще. За някои специалисти-футуролози фантастиката е преди всичко прогнозираща, основаваща се върху определени съвременни научни постижения в области като физика, биология, астрономия, космология...

Днешният прочит на научно-фантастичните творби на “социалистическия реализъм” (метода, който лично Сталин измисли и наложи) ни разкрива несъстоятелни утопии и илюзии за щастливото бъдеще на комунизма. Тези произведения днес възприемаме като провокирани от огромна жажда за спокойно, свободно и хармонично съществуване. Мечтите на писателите-фантасти от бившите социалистически страни са породени от липси и загуби в реалния им живот на несвободни хора. Препрочитайки романи като “Мъглявината Андромеда” на Иван Ефремов или “Завръщането на Аякс” на Павел Вежинов, сега възприемаме въображаемите светове на извънземните щастливци като символи на наивна вяра и копнеж за душевно равновесие, за преодоляване на страха и кошмарите на сталинската епоха. Великите човешки провали, огромните душевни притеснения и унижения, физическите и духовните страдания, които преживяваха тогава хората от социалистическите страни, в най-добрата научно-фантастична литература - антиутопията, бяха пренесени в неутралните космически пространства. Върху чужди планети и галактики се разиграваха драмите, трагедиите, кошмарите и ужасите на нашата “социалистическа” епоха. Най-високо оценявана и търсена от читателите тогава беше антиутопичната фантастика, в която откриваме бунта и непримиримостта на свободната творческа мисъл срещу потъпканата душевна хармония на личността.

Най-значителните представители на тогавашната, погрешно наричана “социалистическа” фантастика, бяха Братя Стругацки, Станислав Лем, Любен Дилов и Павел Вежинов, чиято антиутопична фантастика е високо художествена визионерска проза, изградена върху актуални универсални идеи на двадесетия век. Тези най-популярни творци на новия “супер жанр” (по определението на Огнян Сапарев) създадоха произведения, чиито герои са със съвременна мисловност и душевност, въпреки че винаги действат в измислени и чужди галактически пространства. Авторите, за които става дума, са колкото учени, двойно повече психолози и философи, общественици и политици, естети и моралисти на двадесети век. Техните произведения са и гротесково-сатирични, и социално-психологически, и романтично-прогнозиращи, и символични, и сюрреалистични, и поетично-оптимистични (доколкото писателите вярват в здравия разум на човечеството), и песимистични, и фантастично-диаболични... Най-видните представители на science fiction в света на социализма и тоталитаризма живеят с проблеми на своето време и продължават най-ценните художествени традиции на своите национални литератури. Те продължават традициите на Достоевски и Булгаков, на Гогол и Щедрин, на Ю. Словацки, на Светослав Минков... Техните творби доказват, че и този нов вид модерна литература може да се издигне до върховете на метафоричното художествено мислене и с модерните новаторски средства на фикцията, на неограничената художествена условност, могат “научно” да се прогнозират истините за лишените от духовни и политически свободи съвременни общества. И все пак, трябва да признаем, че днес, в страните от бившия социалистически блок, продължава да се засилва читателският интерес повече към документалната, отколкото към научно-фантастичната художествена литература.

Още през последното десетилетие на миналия век в бившия Съветски съюз, а и у нас, най-търсена и предпочитана е литературата на факта, която многостранно и документирано поднася истината за реалностите на социализма. Най-четени у нас след 1989 година станаха книгите от типа на “Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков, или от типа на “Новоназначение” на Александър Бек. Видимо нарасналата значимост на автентизма в изкуството на демокрацията се дължи на обяснимата читателска жажда за точната, документираната истина за българския живот. След почти половинвековното господство на социалистическия оптимизъм и съзнателно налаганите заблуждения върху близкото ни минало, тази читателска жажда за историческата правда е напълно обяснима.

В годините на тоталитаризма и застоя документализмът в изкуството беше невъзможен, строгата цензура не го допускаше. Затова именно фантастиката (научната и игровата), която алегорично и иносказателно поднасяше истини за кошмарните издевателства на сталинизма, за болшевишкия начин на мислене и държавно управление, за лицемерието и корупцията на тоталитаризма беше най-четена и търсена от българските читатели. Тя значително помогна на националното ни изкуство в периода от 60-те до края на 80-те години на миналия век да преодолее цензурните ограничения и да създаде антитоталитарни творби с новаторските средства на неомодерността. Така се появи забележителният фантастично-сатиричен роман на Евгений Кузманов “Чайки, далеч от брега” (1983), чието иносказание разкрива ужасяващата корупция в България по времето на режима на Тодор Живков. Фантастично-диаболичният разказ, с богатия си подтекст, разкри кошмарната същност на политическия ни живот и предизвика силен обществен отзвук. Разтърсващи душевни вълнения пробуди и забележителната антикултовска книга на Александър Геров “Неспокойно съзнание” (1966), в която и двете новели, със средствата на фантастиката, пресъздадоха душевните изпитания и трагедии на личността в така наречената епоха на “култ към личността”. Алегориите, поднесени с хумор и сатира във фантастичните изображения на Любен-Диловите разкази (от книгата “Моят странен приятел астрономът”) и от романа “Парадоксите на огледалото”, от новелите на Атанас Наковски (“Без сенки”) и от хумористичните разкази и романи на Агоп Мелконян, Атанас Славов, Светослав Славчев, Никола Кесаровски, Васил Райков, Иван Серафимов, Любен Николов, Величка Настрадинова и Весела Люцканова, всестранно разкриват обществените и нравствени поражения, които нанесе на нашето общество социализмът с догматизма и корумпираността си. Абсурдните ситуации, в които писателите-фантасти поставят героите си, доказват трагичната безпомощност на личността, която съхранява достойнството и чувствителността си в антихуманните условия на комунистическото и тоталитарното време.

Създателите на най-четените книги на българската фантастика до 1989 г. успешно изпълняваха мисията си на будни общественици и на творци, които воюват с художествени средства за освобождаване на затормозеното от страхове гражданско съзнание. Художествените пространства на най-сполучливите произведения на science fiction са заредени с мощна съвременна интелектуална енергия. Богатият идеен подтекст в образите-символи и високото художествено ниво на заинтригуващата фантастична нарация завоюва световна слава на автори като Йордан Радичков, Любен Дилов, Александър Геров, Павел Вежинов, чиито имена се нареждат до имената на Братя Стругацки и Станислав Лем. Тяхното търсещо и експериментиращо творчество по свой оригинален начин воюва срещу деперсонализацията на човека, срещу превръщането му в марионетка, срещу механизирането на чувствата и действията му. Образците на фантастичната литература на 20-ти век изиграха у нас ролята на елитарно разказвателно изкуство, което се противопоставя на схемите и нормите на соцреализма и на масовата култура. Философско-психологическата фантастика на нашите най-добри писатели отрече из основи примитивизма в антиизкуството на политическата пропаганда. Иронизирайки и пародирайки стереотипите и бедния език на фалша и демагогията в литературата, отричайки банализирания и битовизиран инвентар на псевдолитературата на “социалистическия реализъм”, писателите-фантасти като Йордан Радичков, Любен Дилов, Павел Вежинов, Емил Манов и др. успешно се идентифицират с неомодернизма, преодолявайки конкретиката на изображението, нарушавайки хронологията на сюжетното развитие, извеждайки го извън времето и пространството на нашата планета, отпращайки персонажите си в космоса, за да навлязат дълбоко в мислите и чувствата на съвременниците си.

Конструктивният интелектуализъм в модерната българска фантастика от последните десетилетия на 20-ти век превърна редица романисти и разказвачи в търсачи и откриватели на нови идеи, провокирани от коренните промени, които контактът с космоса предизвиква в душите на хората. Българските фантасти-неомодернисти се стремят не само да се самопостигнат, но и да достигнат нивото на модерната съвременна философска мисъл (на мислители като Хайдегер, Ортега-и-Гасет, Сьорен Киркегор, Унамуно и др.), изразена в конкретните драми на мислещата съвременна личност, в трагичната й космическа самотност. Така например в романите “Соларис” на Станислав Лем и “Пътят на Икар” на Любен Дилов шокиращите космически изненади разтърсват личността и провокират Божественото в човешкия дух, в човешката съвест, в човешката неутолима жажда за Любов. В съвременната българска science fiction всичко добива в изображенията нов и необичаен художествен израз. Творческата мисъл с тайнствените си ходове навлиза във въображаемите духовно богати светове на Всемира. Най-често се въплъщава универсално духовното (не личностно интимното, което може да доведе до мелодрама), претворява се преживяването, освободено от личен, съкровен патос; търси се глобалната истина за Човека и Космоса, за Човека и светкавично развиващата се наука и техника в новото време.

Теоретикът на културата на неомодерността Ортега-и-Гасет пише: “Мисията на писателя е да създава онова, което не съществува; да създава въображаем континент, чиито жители носят дълбоко скритите човешки мисли и преживявания”. Въображаемият континент, за който говори испанският философ, е континентът на съвременната българска фантастика - този на Любен Дилов, от една страна, и този на Йордан Радичков - от друга. Два въображаеми свята: космосът на Любен Дилов е на вглъбения в себе си и философски разсъждаващ интелектуалец на 20-ти век и космосът на Йордан Радичков, който пародира живота на изостаналото българско село.

Любен Дилов проектира върху измислени планети и галактики своите мъчителни идейни терзания на градски човек и разсъжденията си върху смисъла на Битието, върху Всемирния разум, Вечността, Отвъдното... А светът на Йордан Радичков е сътворен върху народни митове; сътворен е с карнавално безгрижие, но и с мрачни предчувствия.

Тържеството на човешкия ум и на човешката воля за борба с космическата Неизвестност във фантастиката на Любен Дилов се налага в безизходни сюжетни ситуации, когато героите му преодоляват отчаянието си и в напрегнато действие използват силата на познанията си и на интелекта си, разгадавайки крайно заплетени ребуси. Космонавтите на този писател правят от невъзможното възможно и с проницателното си вътрешно зрение виждат в космическия Безкрай невидимия за хората БОГ - усещат го като могъща, кондензирана духовна енергия.

Стремежът на личността да се самодокаже е за Любен Дилов по-силен от смразяващата самота на Вселената, по-могъщ от ужаса на космическата непознаваемост. Писателят-фантаст търси отговор на най-сложните загадки във вътрешния космос на Човека. Тайните на човешкото съзнание и на човешката душа идентифицира с художествените реализации на собствените си фантазни мисли и видения. Двата романа на Дилов: “Тежестта на скафандъра” и “Пътят на Икар” са съвременни философски трактати за бъдещето на човечеството, обременено с тежкия скафандър на огромното познание и за трагичната раздвоеност между човешкия разум и нарастващата човешка безпомощност пред неразгадаемите тайни на Всемира и на Отвъдното. И в двата романа на Любен Дилов героите преживяват личните си драми на познанието и на духа, превръщайки космическите си пътешествия в пътешествия навътре към лабиринта на вътрешния си космос. Най-често главният герой на фантаста е ученият-интелектуалец, който се задушава под непосилното бреме на огромното количество познания за Вселената и страда в атмосферата на несвобода в затвореното пространство на звездолета - символ на затворения му духовен космос. В романа “Пътят на Икар” героите са принудени да живеят дълго извън своята нормална среда; всред абсолютната си самота те започват задълбочено да се съсредоточават върху човешката си идентичност и върху трагичната си обреченост на космическа несвобода. Героите-космонавти създават своя нова задушевна атмосфера около себе си, променят чувствителността си и рационалната си мисъл на учени. Физиците и космонавтите, астрономите и кибернетиците в изненадващо чуждите и непонятни условия на другите светове постепенно променят себе си. От рационално мислещи хора на положителното знание те стават мистици. Завладяват ги идеите на метафизиката в осезаемото присъствие на Отвъдното, което витае около тях. Избавлението от земната действителност ги избавя от техните земни страсти, амбиции и илюзии. Потопени в божествената и изпълнена с тайнствена духовност атмосфера на космоса те откриват Бога и в себе си. Героите от философската фантастика на Любен Дилов, Павел Вежинов, Емил Манов търсят обяснения за общите процеси и закономерности на Битието. Те не изживяват непосредствено живота си, а от космическа дистанция размишляват задълбочено върху него. Фантастиката в техните най-добри произведения противодейства със загадъчни алегории и иносказания срещу личностното обезличаване, утвърждавано от теорията и философията на марксизма, сталинизма и социалистическия реализъм в литературата.

Идеите на метафизиката в образците на фантастиката още от 60-те години на миналия век издигнаха елитарността на модерното изкуство, активизираха дейността на ума и интелекта у възприемателя, създадоха нови конструктивни творчески идеи. Особено важна роля в това възраждане на националната художествена фантастика на неомодерността изиграва творчеството на най-оригиналния и най-талантливия съвременен белетрист Йордан Радичков, чиято игрова фантастика прелива от жизнелюбие, блестящо остроумие, многозначителна иносказателност. Той е най-популярният български екзистенциалист в Европа и в света, най-превежданият, най-високо оценяваният. Неговият поглед върху екзистенциалните проблеми на двадесети век е неповторим, близък до българското фолклорно възприятие. Надарен със силно индивидуализирано зрение и с умение да разсмива възприемателя и когато разказва по радичковски занимателни и невероятни истории, писателят навлиза в сложната проблематика на световния исторически процес. Той разсъждава върху философските проблеми на 20-ти век, съчетавайки конкретно българските представи за Вселената и за човешкото поведение с универсалните истини за светкавично бързо променящия се днешен свят.

Към основните универсални философски, социални и народопсихологически идеи на века Йордан Радичков се отнася с чувство за хумор и с горчива дистанция, с насмешката на типично български интелектуалец, който не се оставя лесно да бъде подлъган от външните успехи на цивилизацията. Той си играе майсторски с перото, шегува се, иронизира, забавлява читателя с въображаеми истории, с абсурдни ситуации, с гротескови образи и остроумни реплики, които звучат и се запомнят като афоризми.

Този невероятен творец, чийто девиз е Бъди невероятен, успява да ни развесели и разсмее, когато с въздействаща искреност ни разкрива отчайващи истини за нашето време и за нас самите; успява винаги да ни разсее от грижите на ежедневието ни и да ни застави дълбоко и самокритично да се замислим. Зад игровите сюжети, зад причудливите и фантастични персонажи като Верблюд, Тенец, говорещи животни и птици Радичков среща в многопластовата си нарация трагичното и комичното, представя лицата на битието ни. Винаги е новаторски начинът му фантастично да изобразява закономерностите в природата и хаоса в човешкото неразумно ежедневие. И в разкази като “Нежната спирала” и “Януари” той противопоставя нашата човешка неразумност и повърхностност с разума, логиката и тайнствената душа на природата.

В Радичковите разкази, пиеси, очерци, приказки и пътеписи всичко може да се случи: и най-невероятното, и най-фантастичното, и най-абсурдното от човешка гледна точка (например в повестта “Коженият пъпеш”, където писателят пародира и иронизира научната фантастика).

Типичният радичковски герой - Верблюдът, е изцяло фантастично, измислено от автора същество, символизиращо самия сатана. Верблюдът на Радичков коварно примамва човека и разрушава до дъно доброто в него; верблюдът руши световната хармония и създава безредие и зловещ хаос, в който доброто и злото престават да се различават. Верблюдът на Радичков, който превръща в развалини и пясъци света, е символ на обединените сили на злото с мрачните тайнства на живота, символ е на основните екзистенциални и философски идеи на този странен талантлив творец. В умението си да рисува “бълха - голяма колкото слон” и “слон - голям колкото бълха” Йордан Радичков е непостижим. Неповторима е творческата му дарба да обединява смешното и невероятното с тъжното и трагичното; реалното с фантастичното; възвишеното с комичното и гротесковото; красивото с ужасяващото...

Постиженията на съвременната цивилизация Радичков възприема с подчертана дистанция от техническите успехи и абсурдите на битовото изоставане. Оценява всяко състояние от позициите на съвременния разум. В цялото му творчество характерно българското (изоставащото социалистическо село) съжителства със свръхразвитата световна наука и техника. Верблюдът и Тенецът са пълно отрицание на космическите пришълци и на космическите удавни. Въображаемите и странни Радичкови сюжети и персонажи от “Обърнато небе”, “Горещо пладне”, “Свирепо настроение”, “Неосветените дворове”, “Коженият пъпеш”, “Ноев ковчег” и др. (Радичков е автор на повече от 40 книги, преведени на всички езици) се проектират на фона на развитата наука и техника на света. Но когато се докосне до съкровените струни на българската душа, писателят заговаря със съвсем различен глас - развълнуван, с топли думи, с лирически интонации, наситени със силно емоционално напрежение. Тогава той изостава характерните си карнавални жестове и фантастичната му образност съдържа друг вид кодирани народопсихологически наблюдения. В такива случаи (например в “Ноев ковчег”) писателят разкрива тъжните, дори трагичните истини за националната ни съдба.

Постиженията на научната ни фантастика, на игровата и сатиричната, на приказно-витологичната издигат значително нивото на съвременната ни психологическа, философска и визионерска художествена проза на неомодернизма и на днешния постмодернизъм. Това е напълно новаторска художествена проза, която не интерпретира познати от досегашния ни опит явления, която не изгражда лесно разбираеми човешки съдби и истории, а фантазно пресътворява най-невероятното и невъзможното като ежедневно недопустимо в цивилизования европейски свят от края на двадесети век.

Вариантите на фантастичната литература на най-талантливите и най-дълбоко и честно мислещите български писатели от времето на социалистическия реализъм съдържат демократични идеи: социални, психологически, философски; съдържат глобални пророчески истини, визионерски предчувствия и верни предсказания за света на двадесет и първи век.

© Елка Константинова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.10.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.