Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КАК ГЕРОИТЕ НА СТЕФАН ГЕЧЕВ РАЗБИРАТ САМОПОЗНАНИЕТО
(наблюдения над разказите от книгата „Осъденият на Сеньора“)

Елка Константинова

web

След 1980 г. преоткриваме големия писател Стефан Гечев, чиято драма беше провокирана в близките несвободни времена от свободолюбието му и от европейската му ерудираност. Разгадавайки знаците на вложените в текстовете му представи за Вселената на човека и за човека всред Вселената, за времето извън и вътре в нас, за интегралността на човешкото битие с планетата и с космоса, ние забелязваме различни възможности за разчитане на метафоричната им образност. Богатият с размисли подтекст на стиховете, пиесите, романите и разказите на този писател принадлежи на една стабилно изградена и оформена философска система на сюрреализма и екзистенциализма. В основата на всяка негова творба е драмата на съмняващото се интелектуално съвременно съзнание.

Стефан Гечев е европейски мислител от времето между двете световни войни; поставя си за цел да обедини модерното естетическо мислене с класическото (той е еднакво солидно ерудиран в изкуството и философията на класиката и на модерността). Романът му „Познай себе си“ (издаден през 2000 г. и по сократовски иронично обявен от автора за „лъжеавтобиографичен“ и „лъжефилософски“), разкрива широка образованост в областта на античната и модерната култура. В тази своя „книга за малцина“ романистът неколкократно цитира една древна мисъл, повторена от Сократ, че няма нищо по-важно за човека от това, да изучава себе си и другите.

„Нeизследваният чрез разума живот не е истински живот за човека“ - казва Сократ, цитиран в романа на Гечев, който добавя от себе си: „...една от най-важните задачи при духовното издигане на човека е да се освободи от подсъзнанието си, като сам си дава сметка за нашепванията му, т.е. когато се научи да си прави сам психоанализа. Човек, които умее да върши това, изпитва необикновено спокойствие и сигурност.“

Характерно за философски и психологически вглъбеното творчество на Стефан Гечев е именно това ценно за съвременния европейски мислител умение.

В разказите си от книгата „Осъденият на Сеньора“ (издадена през 1994 г.) във всичко от външния свят писателят влага тайна мисъл и трайно чувство. Открива в нещата от живота метафорични съдържания, философски и психологически подтекст. Външният свят е необходим на разказвача главно за въвличане на възприемателя в увлекателни и загадъчни сюжети, в полуфантастични перипетии, носещи синтезиращи рефлексии за универсални истини и човешки състояния.

Героите на тези странни творби можем да възприемем като исторически или като фантастични - в зависимост от възприемателското си въображение; но те неизбежно се отнасят и до нашата съвременност и винаги се явяват проекция на значителни мисли за битието, познанието, раздвоението, страданието, смъртта...

Орисия на писателя е търсенето на Абсолютното, на вечния смисъл на Всемира чрез персонажи, за които е невъзможно да постигнат безметежното спокойствие на небесните пространства; да заживеят извън реалността, достигайки хармония на душата, в която господства Бог. Те са хора раздвоени между доброто и злото, между робството и свободата, разума и чувството; изображенията им са усложнени от товара на скритите съдържания.

Символите на Стефан Гечев са с универсален потенциал; с универсална обемност. Сеньорът от първата новела, осъществена увлекателно като средновековна легенда, е двойствен символ на институционалния разум и презрението към плебея, от една страна, и, от друга - на властовото познание, което произвежда и засилва до абсурдност властовите ефекти. Сеньорът се оставя да бъде убит от първородния си син само за да го обрече на обезглавяване чрез законна присъда за отцеубийство. Фанатичното средновековно съзнание на Господаря, че трябва да остави за наследник след себе си само себеподобен силен и дързък тиранин, взема надмощие над всички останали у него чувства.

Първородният син на Сеньора, Льовайан, се оказва роден от майка крепостна селянка, селска красавица, в която на младини Сеньорът бил влюбен; оказва се красавец, младеж с чувство за достойнство, който, макар и крепостен, намира кураж да се опълчи срещу суверенния си господар и храбро приема да бъде осъден на смърт за неподчинението си. В социално-битов план обаче героят носи черти на робско средновековно съзнание и на болезнена патриархална привързаност към семейството си. Във философско-психологически план той пък е символ на привързаност към трансценденталното, към сакралното, а в ония времена сакрална е и суверенната власт на Господаря. Унаследеното му властолюбие и суетност се проявяват към края на легендата, когато героят узнава, че е наследник на Сеньора и сякаш забравя, че е негов, макар и неволен, убиец (отцеубиец). Всички противоречиви черти в психиката му силно затрудняват процеса на самоопознаването му.

Той разсъждава мъдро и дори поетично за терзанията си, за любовта към жена си и към сина си, за привързаността си към майката и съселяните - крепостни.... Но робското му съзнание го тласка към унижението да проси милост от господаря, а прекаленото му самочувствие го опиянява от момента, когато узнава, че сам става Сеньор...

Обременен от много символни знаци героят - осъденият от Сеньора, носи болезнена несбъднатост, обреченост поради противоречията между съдбата и характера си, между вярата и неверието в себе си, между до-стойнството и разколебаването на достойнството си, между амбициите си и недостатъчните си морални сили и нравствена издръжливост.

Дори чрез този най-привлекателен свой герой от книгата „Осъденият на Сеньора“ Стефан Гечев внушава своето съмнение във величието на човека. Съзнанието за властта, която неочаквано добива, го заслепява. Героят, получил свобода, не умее да й се наслади, мислейки за неизвестния час на смъртта си. Той, освободеният от крепостното робство, е вече сам по себе си резултат от едно подчиняване, което се оказва много по-дълбоко от самия него. Неговият „Аз“, както и „Аз-ът“ на Сеньора, е социално конструиран и знанието за предопределеността на социалната му роля прави душата му пленница на властта или на робството. Льовайан носи в кръвта си свободолюбието и аристократичната гордост като наследство от баща си, от Сеньора, но битието на крепостен селянин е по-силен фактор в съдбата му. Затова той се унижава да иска милост, отказвайки се от свободата си в името на робския си живот. И това го погубва.

Идеята за робството и свободата в тази криминално заплетена човешка трагедия авторът внушава с помощта на историята. Средновековният декор, френският католически бит обясняват съвкупността от дейности и психични нагласи у героите. Тяхната автентична природа, съдържаща се в тайната на вътрешния им живот, е формирана от историческата епоха.

Писателят търси в героите си идентификация на „аза“ като интерсубективна връзка, като съдбоносен диалог с историческото време и със социалните условия в Средновековието. Очевидна е модерната представа на писателя за исторически създадените социални институции като машини за произвеждане на идентичност. Но за него цялото човешко съществувание освен исторически и социално обосновано е и мистично загадъчно.

В повечето разкази от книгата „Осъденият на Сеньора“ реалната и безтелесна душа на героите не е независима субстанция. Тя се влияе силно от външните условия, от взаимоотношенията с околните, с обществото, с природата... Душата е подчинена на средата, на историческата епоха; тя живее във физическо въплъщение и неизбежно страда от двойното си подчинение: на физическото и на социално-историческото. Но страданията на душата идат и по неведоми пътища, предизвикват се и по неизвестни причини (в разказите „Двамата приятели“, „Лабиринт“, „Сегашно не-трайно време“, „Стаята“, „Влакове“, „Предупреждение“). В душите на героите от тези разкази тайната остава неразгадана от тях самите - не защото не водят диалог със себе си, а поради това, че съществото им е погълнато от разгадаване загадките в действията на другите.

Чудото в човека е по-дълбоко от самия човек, защото е от Божия замисъл, вложен в човека. Героите от разказите на Гечев не се стремят да видят Божия замисъл и в самите себе си и от това битието им е тъжно, трагично („Лабиринтът“) или престъпно („Предупреждение“). Те живеят по изопачен начин, абсолютизирайки самоличността си и изпадайки в де-пресивно съществуване. Измъчва ги чувството за временност, съзнанието за вина или за малоценност, или пък са прекалено самоуверени (героят в разказа „Скелетът“). Поставяйки ги в невероятно трудни, почти неразрешимо заплетени обстоятелства, писателят приема конструирането на техния „аз“ за неразгадана от самите тях загадка. Те не разбират какво точно означава „Познай себе си“ и не познават сърцевината на собствената си интимност (например Льовайан от „Осъденият на Сеньора“ или прекалено самоувереният герой от „Скелетьт“).

Стефан Гечев търси идентификацията на персонажа в своеобразния диалог, който той води със себе си в процеса на едно изкривено самопо-знание. Всички герои от тези полуфантастични, полуреалистични разкази и новели, които завършват трагично жизнения си път, грешат в представите за себе си. Те се стремят към смислена екзистенция, към истината за себе си, но не успяват да се самоопознаят, за да постигнат промяна в битието си. Чрез тях писателят внушава, че истинското самопознание не е обикновена рефлексия, не е просто наблюдаване и изследване на себе си, на поведението и разсъжденията си, а е отговорност за себе си. Именно такава дълбоко осъзната отговорност за себе си нямат нито Льовайан, нито разкъсаният от бяло-розовия звяр герой от великолепния разказ „Скелетът“, нито съпругът на Анна от „Лабиринтьт“, нито чиновниците, които живеят в тъмни затворени пространства от разказа „Стаята“, нито пре-стъпникът от „Предупреждение“ и т.н. Нито един от тях не разбира самоопознаването си като основно екзистенциално дело, като задължителен стремеж към отговор за себе си. Същинското самоопознаване не се отдава всекиму. То трябва да бъде религиозно мотивирано, за да бъде същинско.

В пиесите си „Голготата на Варава“ и „Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос“ писателят заставя персонажите си да открият истината за Христовото учение. Те, за разлика от героите на разказите му, стигат до религиозно мотивираното си самопознание. Съдията и Варава спасяват душите си чрез новото си раждане в света на истината.

За героите от разказите на Стефан Гечев страданието е изначална същност на живота. Налице са тяхната дисхармония, дисонансът, нарушеното равновесие между човека и Бога. Превръщайки ги в носители на този трагичен дисонанс, авторът ги обрича на раздвоение, на душевна дисхармония. Защото не дават отговор на онзи, които ги е създал човешки личности, защото не са религиозно мотивирани, не са осъзнали себе си като личности, създадени по „образ и подобие Божие“, и не са изпълнени от чувство за отговорност към Създателя.

Героите от разказите на Стефан Гечев не чувстват остро и непрекъснато себе си с всичките си недостатъци и достойнства. Но те не са нито безлични, нито лишени от драматични преживявания и дълбоки страдания. Само са заблудени за себе си, недостатъчно ангажирани са с тревогата за себе си. Не се самопознават дълбоко екзистенциално. Някои от тях (като Сеньора, като загиващия с въздушната железница от разказа „Сегашно нетрайно време“, като героя, който сам избира да пътува в заключения вагон от разказа „Влакове“, като цивилния, който търси самотно и пусто място от разказа „Скелетът“, и като Льовайан от „Осъденият на Сеньора“) са все личности, които не чувстват метафизичната „вина“, за която трябва да отговарят пред Бога.

За тези герои животът става перманентна агония. Комплексираният съпруг на Анна от разказа „Лабиринтът“ се терзае до смърт от ревност към жена си и намира успокоение само в самоубийството. Самонадеяният, ухажван от всички Цивилен от разказа „Скелетът“ се усамотява на безлюден остров, където го преследват змии (символ на отровните му мисли и угризения на съвестта му), и когато се скрива в спокоен и тих параклис, там го очаква красивото животно с човешки очи, което спокойно го разкъсва и поставя на оглозгания му череп скъпоценен камък.

Всички осъзнали вината си или робското си нищожество герои от книгата „Осъденият на Сеньора“ завършват трагично земния си път.

Стефан Гечев не ни залъгва с илюзии. Тъмната меланхолия в очите на героите му издава дълбоко човешко страдание от невъзможността да разберат защо и по какви критерии Бог определя съдбата им. Те не успяват да се самопроблематизират, да се превърнат в своя основна грижа и тревожност, в главна задача на екзистенцията си. Те искат да знаят за себе си, но не и да станат себе си, да бъдат отговорни за дадености на самите себе си. Да живеят с проблема „себе си“.

При зле разбраното си самопознание „аз"-ът на тези герои анализира мислите и проблемите си, но не познава себе си. За себе си той е един обект, който случайно е неговият „аз“, а това познание не е екзистенциално обвързано с личността и не може да доведе до екзистенциална промяна в живота на героя. Неприели Христовото учение, те не могат да се разкаят и да се преродят, нито да заживеят хармонично, в мир със себе си.

Така големият мислител и писател Стефан Гечев чрез всичко, което героите му търсят в себе си, за да разберат дълбокия смисъл на човешката екзистенция, доказва тяхната безпомощност. Чрез техните трагедии той всъщност убеждава в Спасителната роля на Христовото учение, в земното човешко битие.

 

 

© Елка Константинова, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 10. 03. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2-3, 2002.