ЕЛИН ПЕЛИН И РОДНИТЕ ПРОСТОРИ

Елка Константинова

web

Елин Пелин създава епоха в българската литература. Изиграва решаваща роля в нея за създаването на модерността. В повествователната му атмосфера традиционният битовизъм потъва и изчезва. Той одухотворява пространствата, в които живеят героите му, драматично реагира на всяко движение в душите им, на всеки чувствен трепет в поведението им. „Най-сладкодумният изразител на българската поетичност“, както сполучливо го определя Емилиян Станев, прониква в дълбините на националното битие, в съдбите на герои от всички съсловия (от земеделеца, учителя и свещеника до ратая и стражаря). Най-важни за него са преживяванията на личността и въздействието им над другите.

От началото на 20. век Елин Пелин се утвърждава като „певец на селската неволя“ (по думите на д-р Кръстев). Лиричните му песни и картини, въпреки че са „здраво споени със земята“ (по думите на Владимир Василев), съдържат магията на лиричността. Разказвачът Елин Пелин съперничи на поета Елин Пелин, който живописно рисува сцени от българския живот, излъчващи лични възторзи и разочарования. Художническата му чувствителност е провокирана от близостта с българската земя, с историята и преданията й.

Той се чувства спокоен и уверен само у дома си, сред родните пространства (когато разговаря с мъдреци като отец Сисой „под манастирската лоза“, където „покрай благовонните планински билки“ се излъчва „сладостта“ на човешката мъдрост). Писателят усеща цветовете и музиката на родната атмосфера, магическото въздействие на песента на кавала („Летен ден“) и ободряващата сила на девствената българска природа. В художествения свят на неговите шопи и средногорци, в тяхното „светуване“ неизменно присъства елинпелиновската чувствителност.

Елин Пелин е първият български разказвач, който не само преодолява традиционния ни описателен битовизъм, но и стилизацията и фолклоризацията в така наречената „селска проза“; който претворява народните приказки, сказания, легенди с оригинална лиричност и ироничност, с дистанцираност и пародийност (например в стихотворните си детски приказки или в някои от разказите от книгата „Под манастирската лоза“). Интимното му емоционално съучастие на съпреживяващ случващото се в поетичния разказ често внася разкъсващ и разполовяващ драматизъм в съдбите на героите, които се носят „на Битието в урагана“ (като в стиха на Яворов), но, макар и страдащи, съхраняват вроденото си жизнелюбие и стремежа си към издръжливост.

Вълнувайки се от близките си контакти с различните страни от живота на българското село, Елин Пелин разказва сюжети от времето преди и след войните, наситени с истини за сложната селска душа, за светогледа на българина, за привързаността му към земята, към рода и семейството, за вродената му завист към чуждото благополучие, за изстраданата му житейска философия... Самата фабула при Елин Пелин насочва към народопсихологията ни, към българските грехове и страдания, към издръжливостта и толерантността на националния характер. „Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее“ - несвършва се“ (констатира с мъдро примирение героят от разказа „Вдовец“), а Стоян и Стоилка (от разказа „Задушница“) решават да се съберат заедно със страданията и сиромашията си, за да удвоят не само мъките, но и човешките си сили за достойна екзистенция.

Елин Пелин не обича да говори за себе си и за творчеството си; не е привърженик на анкетите и психографските изследвания. Близкият му приятел Тодор Боров твърди, че той пише както в момента му диктува вдъхновението. През 1922 г. Тодор Боров казва за него, цитирайки думите на Мережковски за Толстой: „Той е недостатъчно умен за своя гений или е твърде гениален за своя ум“¹.

Елин Пелин преживява без видими сътресения и без показност личната си житейска участ, съзнателно избягва публичността и театралните жестове, станали модерни още от неговото време, та до днес; не одобрява демонстрациите на хората на изкуството, които се осъзнават като духовни водачи на нацията. Отнася се с ирония към външните изяви на литературния персонализъм в поведението на Пенчо Славейков и Яворов, въпреки че в творчеството си съвсем не остава чужд на модернистичната интерпретаторска чувствителност, характерна именно за литературния персонализъм. Винаги интимно съпреживява контактите си с българските съдби. И в шеговито-ироничното си отношение към отблъскващите черти на националния характер, и в искреното си съчувствие към наивността и безпомощността на сиромасите и страдалците писателят е нескриващо емоционално ангажиран.

Поради изключителната непосредственост, интуитивност и импулсивност на творческата си природа Елин Пелин е непостижим в природните пейзажи и в душевните пейзажи на персонажите си, в идиличните картини на селския живот (разказите „Кумови гости“, „Ветрената мелница“). Близостта с природата засилва добротата у героите му, а добротата им ги води до духовна прозорливост (повестта „Гераците“, разказът „Косачи“). Някои от тях се наслаждават на живота, други страдат, трети се примиряват със злото и продължават да живеят с наранени души... Писателят прониква в дълбините на човешките същности, където открива жажда за живот въпреки страданията или тиха и мъдра примиреност, или изблик на сили за съпротива срещу злото, кураж за вървене срещу течението (героите от разказа „Напаст божия“). Неговите персонажи рядко се оставят чувството за чуждост да ги овладее; не се отдалечават лесно помежду си. Усещането за приобщеност към сродните души е за тях източник на жизнелюбие, на кураж, на чувство за хумор („Андрешко“).

Късите разкази разкриват фрагменти от единството и целостта на живота на българското село; обединени в целокупното му творчество, те изграждат епична панорама на националната екзистенция. Майсторът на кратката повествователна форма не успява да напише роман (опитът му с „Нечиста сила“ е обезкуражаващ), но разнообразната съдържателност на разказите и повестите му, на импресиите и пародиите му... създава обширна панорама, в която се оглежда всичко, съсипващо човека, и всичко, привързващо го към живота, пробуждащо го за него (разказът „Жената със златния косъм“).

Търсенията на „модерната душа“ в творчеството на Елин Пелин се съсредоточават в драматичните сюжети из живота на българското село, които са преди всичко сюжети на преживявания, на психологически процеси. Битът и обстановката, в които протичат тези процеси, са декоративен фон, изпълнен със символично натоварени знаци. Бедността, болестите, сушата... са знаците на страданията, от които сякаш няма спасение на тази земя. Историята на Гераците, например, прераства във вечна човешка история за трагизма, който неминуемо настъпва при раздори и омрази между близки хора; при развихрен егоцентризъм и престъпна алчност за пари и имоти. Животът в семейството загубва своята хармония, изчезват привързаността и уважението между синовете и между снахите; ежбите и завистта водят до ожесточаване. Разпадането на родовия космос провокира трагичните последствия в живота на стария Герак, на Елка, на малкия Захаринчо... и в живота на българското село.

За Елин Пелин, както и за мнозина белетристи преди него (Тодор Влайков, Антон Страшимиров, Михалаки Георгиев, Христо Максимов - Мирчо), разпадането на семейния патриархален космос е основен сюжет, свързан с нравствена криза в националното битие. Хармоничната екзистенция в родния дом е застрашена от нови стремежи и амбиции към себични изяви, към самоволност и самозадоволяване, към разрушаващ личността егоцентризъм. Елин Пелин разбира и предупреждава, че този процес на морална разруха в живота на българското село дълго ще продължава и неизбежно ще доведе цялото общество до тежки морални и икономически кризи. И в наше време много от драмите на отчуждението са провокирани от същите психологически причини, за които разказва Елин Пелин - причини, свързани с морален упадък на човешкия род, на динамично „проспериращата“ научно-техническа античовешка цивилизация. На това се дължи засилването на пародията и гротеската в литературата ни от Елин Пелин до Йордан Радичков и Ивайло Петров.

В художествения свят на Елин Пелин дистанцираният от природата и от другите става все по-мрачен и злонамерен (Нане Стоичко в разказа „Нане Стоичковата върба“), а доброволно затворилият се в градските пространства селянин морално деградира (Павел от повестта „Гераците“), защото не осъзнава, че сам се обрича на гибел, изтръгвайки се от корените си.

Когато на героите на Елин Пелин им е необходима сила, превъзхождаща тяхната собствена; когато им е необходим живот, процъфтяващ там, където тях ги няма, и много по-могъщ и истински, тогава те се обръщат към природата и към Бога и закопняват да се идентифицират с чувството за вечност. „Беше тихо като в черква... Настъпваше дълго и напрегнато затишие... Под бездънното небе, всред което гореше палещото слънце, се извършваше светото тайнство на жътвата. Творецът, благославящ от висините, с пръст на уста даваше знак за мълчание. И цялото поле, рекичките, които го пояха, дърветата, които го красяха, пръснатите по него селца слушаха в смирено безмълвие великото богослужение.“² Природата Елин Пелин одухотворява с Божието присъствие в нея, с тайнственото й великолепие. Той възприема вселенската мощ и невинност като Божия утеха за човешката безпомощност и като компенсация за страданията на грешните хора. Противопоставя непоклатимото здраве на природата на неизлечимо болните си герои (Елка от „Гераците“, болното момче Монката от „Спасова могила“). Човешките изпитания и драми в творчеството на писателя са извън обсега на животинския и растителния свят. Духовните пространства на личността са зависими от природните, но не са затворени в тях. Човешката същност е за Елин Пелин значително над природната. Тайнственото в личността е различно от тайните на Всемира.

Загадъчност и магическо очарование излъчват неповторимите му природни пейзажи; внушават мисълта, че природата е посвоему неразгадаема - и когато прелива от живот, от сила и тържество, и когато застрашава човека с унищожителните си стихии. Писателят усеща вродения човешки копнеж да се слее с природата, стремежа да я опознае, но най-силно е неговото подсъзнателно желание всичко в нея да остава непознаваемо и величествено в своята тайнственост. Магическите въздействия на природата над човека писателят възприема като извисяващи и като засилващи любовните копнежи, като пораждащи нови стремежи за героични дела, за подвизи - както в разказа „Самодивските скали“, където авторът пише: „Коя младост не би желала да види най-хубавото нещо от най-високото място“.

За Елин Пелин личността е цел сама за себе си. Неговите най-значителни разкрития са в духовните й сфери. Героите от разказа „Летен ден“, затворени в тясното пространство на селската кръчма, се задушават от винените пари и страдалческите си изповеди, но когато Пелинко засвирва с кавала си, очите им се просълзяват от вълнение, душите им се разтварят за най-красивите преживявания, които само голямото изкуство може да провокира в човешката душа: „Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка... и потънаха в едно безкрайно море от страсти и скърби... падаха на сърцето, вземаха душата и като вълшебни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и всички разбраха своите потайни мъки... Свирецът беше пребледнял... Дядката извади кърпа и почна да брише очите си. Дядо Йорго слушаше с отворена уста. Цинцаринът мечтаеше. Гаврил беше се подпрял на тезгяха, с изкривена глава, като че хвърчи нейде високо-високо, и унесен бе склопил клепки. Очите на Марко бяха се удвоили. А кавалът все повече и повече унасяше. Той хващаше най-тънките, най-нежните и най-потайните желания и скърби на душата...“.

Когато героите на Елин Пелин заживеят с музиката, с изкуството, с мечтите и илюзиите си, те окриват в пълна степен красотата наоколо и в себе си и разбират, че светът е много по-широк и по-сложен от представите за него, много по-загадъчен и вълшебен, отколкото изглежда. Именно това разбиране поражда жизнелюбието и висшата хармония в човешката личност, както и в цялостния творчески свят на големия български писател Елин Пелин.

БЕЛЕЖКИ:

1. Боров, Т. С Елин Пелин - за Елин Пелин. С., 1978. [обратно]

2. Цитатът е от началото на недовършения роман на Елин Пелин „Нечиста сила“. Откъсът е озаглавен „Щетинското ханче“. [обратно]

© Елка Константинова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 08. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", 2003, кн. 1.