Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЕПИСЪТ И ВЕСТНИКЪТ
(за някои аспекти на общуването в пътеписите на Стефан Панаретов )

Елена Гетова

web

Първите възрожденски географски описания се налагат като културна и обществена необходимост, свързана преди всичко с образователните тенденции на времето. В един най-ранен период - 40-те години на XIX век, това са “землеописанията”, предлагащи историко-географска информация, включена в първите учебни помагала1. Постепенно обаче, запазвайки утилитарната си насоченост, една голяма част от тях разширяват своите тематични параметри, а с това и читателската си аудитория2. Популярността им се дължи на начина на разпространение - те са част от публичното говорене чрез пресата. На страниците на първия вестник - “Български орел” (1846) се публикуват описания на български селища3. Вестниците “Право”, “Македония”, “Турция”, “Напредък”, “Цариградски вестник”, “Училище”, “Източно време”, сп. “Читалище” и други отделят място за географски и статистически сведения за дунавските, подбалканските, македонските градове, за Цариград и Светогорските манастири4. П. Р. Славейков е поддръжник на отделянето на тези описания в специална рубрика5. В периода на възрожденска обществена активност тези описания се доближават до публицистичните жанрове, поставят за обсъждане актуална проблематика, употребяват журналистическата стилистика и форми за въздействие. Често те са оформени като дописки, писма до редакцията, мемоари, статистически данни, редакционни бележки и коментари.

Изследвайки жанрово-типологическите особености на пътеписа, Ст. Елефтеров (1976: 69) отбелязва задължителното присъствие на три елемента: а) действително пътешествие; б) демонстрирано признание за лични впечатления; в) прякото присъствие на авторовата личност.

Пътеписът разчита и залага на ретроспекцията. Той се стреми да отрази видяното, чутото, действителността като реалност, като фактология. Пътеписецът запазва предпочитанието си към възпроизвеждане на действителните факти. Но при избора на тематични акценти, чрез подбора на “ситуации”, авторът дава воля на своята позиция. Така той оформя идеологията на целия текст, превръща се в интерпретатор на преживяното, в коментатор с определена цел и задача.

* * *

Пътеписът на Стефан Панаретов “Пътни впечатления”, публикуван през 1874 г. във в. “Напредък”, като че ли остава встрани от интереса на изследователите. Св. Гюрова само го споменава, когато насочва вниманието си към онези текстове, които не обсъждат българската природа и селища6. Малко по-подробно на него се спира Ст. Елефтеров, отбелязвайки, че именно тук “утилитарната трактовка на пътеписа отслабва и отстъпва мястото си на по-широк и по-ясно изявен творчески подход” (1976: 83).

Действително Стефан Панаретов не се вписва в познатата възрожденска традиция. Със своя пътепис той не преследва дидактически цели и е пътешественикът, който пресъздава личните си впечатления от една недалечна, но все пак непозната европейска действителност. Ясно изявеният творчески подход насочва към редица сходства с текстове на европейски пътешественици (Вж. Пътеписи 1975-1987).

Европеецът пътува по българските земи с цел опознаване, съприкосновение с обвеяния с романтизъм екзотичен свят на Ориента. Зад този импулс стоят по-скоро любопитството и копнежът по срещи с непознатото. Известно е, че първите описания на българските земи са дело на чужди пътешественици. В “Записки за България и за българите” Л. Каравелов споменава по този повод:

“Ако в последните десет години и да са излезли на различни езици множество пътешествия по България, по Тракия и по Македония, но тие страни все още остават и за нас, и за европейците terra incognita. Всичките тие пътешественици - изключва се В. И. Григорович, Ами Буе, Киприян Роберт, Др. Барт и Др. Хан - са писали повърхностно, без определена цел и без особен предначертан план.” (цит. по: Възрожденски 1969: 167).

И във възрожденската преса се появяват известия за пътуването на чужденци по българските места. Във в. “Напредък” (№ 3, 20 юли 1874) рубриката “Книжевни вести” не само оповестява появата на поредния пътепис, но откроява мястото и значението на тези текстове в българската култура.

“Пътувание по европейска Турция от Д-р Барт, Берлин, 1874. (Rejse durch das mnere der Europeischen Turkei) -

Като оповестяваме за появяването на тази книга, ний ще направим една бележка. От много време насам Европейците, Немци, Френци и Англичани пътуват по Европейска Турция и печатат своите пътни впечатления, бележки и описания. За нас, за нашата книжнина са от голяма интересност всички тези книги и всеки, който са потруди да преведе и напечата една от тях, той прави една добра работа, една заслуга на нашата книжнина. Ако нямаме възможност да си изучаваме сами, ако нямаме средствата да направим сами описание в географическо и геологическо отношение на нашето отечество, ний можем да се възползваме от готово написаното. Или искаме чужденците да преведат или да напишат на български своите описания на нашенско?” (подч. мое, Е.Г.).

Пътеписът на Ст. Панаретов на пръв поглед не преследва практически цели - не описва обществено значими събития и обекти, пазещи историческата памет на нацията. Той не компенсира и споменатата в цитата празнота от собствени български описания. Пътешественикът в текста на Панаретов потегля на път не за да проучва български места. Той пътува, защото копнее да се докосне до непознатото:

“Но идеята, че аз отивах в една страна, която днес занимава първо място, сравнително с другите части на глобуса, по своето образование, науки и изкуства, ма възхищаваше. Аз щях да видя с очите си онези страни, за които бях толкоз много чел в книги и слушал от хората да приказват за тях. “Европа” беше моето ежедневно бълнувание и сега моите мечтания щяха да са осъществят.” (Напредък, № 8, 21 септ. 1874; подч. в италик - в оригинала, в болд - мое, Е.Г.).

В този случай съществен смислопораждащ признак в текста се оказва пътуването за удоволствие. Това е лично пожеланото опознаване на един любопитен свят - Европа. Познат, предварително оформен като знак, светът Европа е притегателно място за любознателния пътешественик. Подготвен за разнообразието, неговият поглед долавя изобилие от различия, но и сходства между Изтока и Запада. Стефан Панаретов не е случайният пътешественик, инцидентно попаднал в зоната на срещи между културите. Той пътува често - служебно или като лично намерение. Познава редица европейски държави - Англия, Франция, Италия, Австрия, Русия. Завършил блестящо Робърт колеж в Цариград, той остава там като преподавател по български и старославянски езици (1871-1914). Един активен политик, чието съдействие и служба на отечеството не престават до края на живота му.

Той е първият български пълномощен министър във Вашингтон (1914-1925) и български делегат на ОН в Женева. Сътрудник е на редица възрожденски периодични издания (“Напредък”, “Зорница”, “Македония”) и активен член на Българското книжовно дружество (1884). Зад динамичната биография на преподавателя и дипломата стои любопитството на пътешественика, на съзерцателя на различията и сходствата между световете и на възможното общуване между тях.

Ст. Панаретов е интелектуалецът, който може да освободи сетивата си за новите възприятия. Може да ги осмисли, анализира и, което е съществено, да ги представи на езика на възрожденската актуалност, като ги публикува в пресата.

* * *

В “Пътни впечатления” личните изживявания, размишленията, анализът на преживяното намират най-убедителното си превъплъщение. Това се изяснява в патоса на сравнението между родното и чуждото. Измеренията на познатото се открояват в типологическото съизмерване с европейския свят - с европейските градове, история, нации. В това сравнение се осъзнава не травматичното различие и изостаналост на познатото и близкото, а по-скоро се демонстрира любопитство, дързост, новаторски дух и самочувствие. Така зоните на сравняването с образците на Европа, чрез което се достига до познание за собствения ни свят, се превръщат във важен композиционен елемент в пътеписа на Ст. Панаретов. Изграждането на хронология на описването, съобразена с хронологията на пътуването, включва и друг момент на съпоставка. Тук се “срещат” очакването на “бълнуваната” и “мечтана” Европа и самата реалност.

Съпоставката в пътеписа на Ст. Панаретов между родно и чуждо, очакване и реалност, познато и непознато, бит и психология се оказва съществен аспект във възрожденската журналистическа дискусия върху националното настояще. Тъй като една от основните задачи на пътеписа е да информира, такъв ангажимент поема и пътешественикът Ст. Панаретов. Публикуването в пресата налага някои формални особености на пътеписа. На първо място това е директното обръщение към читателя. Изграждането на “Пътни впечатления” в епистоларна форма - като две писма до приятел - подпомага именно директността на общуването, създава представа за достоверност и достъпност и в същото време се подчинява на наложената вече в пътеписната традиция схема на писмо-пътепис (при Н. Геров например). Това е заложено в обяснителното трафаретно въведение:

“Драгий ми приятелю,

Аз ви са бях обещал, преди тръгванието си от Цариград, да ви дам един отчет на пътешествието си по Европа, и да ви разкажа всичко любопитно от разните градове, които бих посетил.” (Напредък, 1874).

Трябва да се подчертае, че един важен композиционен елемент в пътеписа е информацията за историята на посетените градове - Сира, Триест, Юдине, Верона, Инсбрук, Австрийските Алпи, на забележителностите в тях. Сведенията са любопитни, добре подбрани и точно адресирани. Не липсва и коментиращият глас на автора, който подчинява този момент на основния аспект на актуалност в разказа за пътуването:

“Тука наблизо е малкият градец Наварино, прочут по победата, която съединените флоти на Франция, Англия и Русия удържаха на Турско-Египетския флот във времето на Гръцкото въстание.

...Малкият градец (Лисса, в областта Далмация, б.м., Е.Г.), който са намира на този остров, е силно укрепен с една яка крепост, срещу която Австрийската флота в 1866, под управлението на адмирал Тегетова, разби Италиянската.”

Именно този аспект приближава пътеписа не само формално до журналистическите жанрове [чрез епистоларното въведение и публикуването му на фрагменти (статии) в периодиката], но и тематично, като припомня факти, свързани с недалечното минало, а и придружени от актуален коментар.

Описвайки непознати за възрожденеца страни и градове, Ст. Панаретов изгражда повествователни структури, които да отговорят на спецификата на обекта на наблюдение. Всяко едно описание възпроизвежда повтаряща се схема с основни елементи, които изграждат представата за пространствените параметри на наблюдението. Обикновено пътеписецът започва с описание “отдалеч”, което постепенно, със скъсяване на дистанцията, се съсредоточава върху детайлите (особеност, която го сродява с романовия похват на разказване). Тях той обсъжда и оценява.

В текста на Ст. Панаретов се срещат лаконични клиширани описания на природата:

“Зрелището беше очарователно. Бреговете на Елиспонта, окичени с различни дървета, сияющата на небето месечина и заспалите води на морето представляваха една прелестна картина.”

Погледът на пътника се фиксира върху все по-локални подробности:

“След пладне ние пристигнахме на Сира, един от главните острови, който служи като център на търговията между Гърция и другите Европейски страни. Местоположението на острова е доста очарователно. От сяка страна е заобиколен той от други по-малки острови. Срещу Сира лежи малкото островче Делос, дето гръцката митология полага рождението на Аполона, бога на Слънцето. Градът Сира е основан върху две неравни могили и белите му каменни здания още повече учудват пътника. Улиците, ако и тесни, са добре постлани с плочи и никак не приличат на цариградските. Няманието на кучета и съвършената чистота по улиците е нещо, което учудва всякой Цариградчанин, който би посетил този градец. Всред града са намерва едно широко място, украсено с разни дървета и постлано с мраморни плочи, което служи за разходка на жителите.

...Онова, което най-много привлича вниманието на посетителя, е изрядните разходки (алеи, б.м., Е.Г.), които се намират вън от града.”

Организацията на пространството в европейските градове, чистотата и възможностите за разходки извън града, извикват анализ и съпоставка с познатото. Осмислянето на градското пространство води и до интерес към социалното устройство и психологията на различните европейски нации.

“...Но във всичко друго аз намервам твърде малка разлика между Сира и Галата. Долний клас на народа, масата, не различава почти в нищо от Цариградските Паликарета; а пък по-висшето общество ми са видя малко нещо по-почтително и по-учтиво отколкото Цариградското.”

“Изгледът на града (Верона, б.м., Е.Г.) от далеч са показва доста приятен, но вътрешността му никак не съответства на вънкашността. Повечето от сградите са вехти и почти на събаряние, улиците доста широки, но не по-добре направени отколкото цариградските. Верона има твърде малко любопитни неща, които да изискват едно продължително бавяние. Едничкото нещо, което изисква едно посещение, е добре спазеният Римски амфитеатър. Той е направен във вид на един сплюснат кръг и са намира на едно широко и отворено място, което са сцита като главна пиаца на Верона. Арената е във вид на търкало и наоколо са издигат 45 реда седалища, които, казват, могат да съберат 22 000 жители.”

“Сам-там разпръснати из тази широка поляна, са съзираха великолепните вили (летни къщи) на италианските богаташи. Малките, но чисти селца, със своите въобще бели здания, бяха очевидно доказателство, че тука трябваше да живее един народ, предаден на трудолюбието. Различните изрядни шосета, които кръстосваха на сяка посока тази страна, показваха, че тука владее едно правителство, което не щадеше нищо за благосъстоянието на своите поданици.”

“Но жителите на този остров са твърде груби и отвратителни, и аз не бих повярвал, че може да има хора, които чрез физиогномията си само да накарат человека да настръхне, ако не бях видял Корфиотите.

...Но и тука вие ще забележите онази характеристическа страна на Гърците - надменност в мислите за себе си.

...Италианецът е въобще доста привлекателен, той е скромен, вежлив и дотолкоз разговорлив, щото това последне му свойство приближава до зевзеклик. Той е сякога ухилен и засмян. В него няма да намерите онази замисленост, която тъй ясно характеризира потомците на Тевтонското племе, нито пък онази извънредна буйност и разпаленост, неотемлими качества на побратима му - Френеца.

Тиролците въобще са живостни, пъргави, деятелни, простаци и донемай къде набожни.

...Една рокля, обикновена синя, една червена кърпа, завързана на врата, и един раченик, забраден на главата й - ето ви целият кат облекло на италианската селаченка. И тя, като нашата Българка не са грижи твърде много за краката си (?), които обикновено са боси.”

Наблюденията насочват към една ясно очертаваща се структура: 1) общ изглед; 2) локализиране вниманието над по-конкретни обекти (острови, градове, селца); 3) интерес към детайлите, подробностите (улици, сгради, площади, исторически забележителности); 4) организацията на обществото (класи, благосъстояние, материални възможности); 5) обща характеристика на чуждата нация (манталитет, характер, бит, облекло, традиции); 6) психологическа характеристика на хората от различни народности, с които се среща пътешественикът.

Освен обаче тази настоятелно повтаряща се конструкция на описание на чуждия, непознат свят, пътеписът на Ст. Панаретов е динамичен и емоционален, защото пътеписният разказ се прекъсва от личните преживявания на пътешественика, от “случките” на път. Убедителни примери за това са: случващото се на границата с Европа и описанието на облика на европейските митничари; и т.нар. от разказвача “анекдот” в края на текста:

“Начинът, по който европейските гюмрукчии се отнасят с пътниците, заслужава похвала. Тука вий няма да срещнете оня вик и крясък и онази извънредна грубост, които са отличителните преимущества на нашенските гюмрукчии. Ако гюмрукчият по нашите места е станал плашило за пътници и търговци, то, напротив, европейският гюмрук не е нищо друго освен просто забавление. Гюмрукчият са приближава до вас, снима си шапката, и като ви поздрави по един най-учтив начин, помолва ви да си отворите сандъчето или чантата. След като свърши преглежданието, което обикновено не трае повече от две-три минути, то ви заключва нещата, подава ви ключовете и ви направя няколко комплимента за дето сте сторили труда да му покажете нещата си. Едно нещо има, което прави Цариградските и Европейските гюмрукчии побратими, и то е, че и двамата са добри рушветчии. Един франк, пуснат в ръката на гюмрукчият в Италия, може да ви помогне толкова, колкото едно чийрече ви помага в Цариград.”

И ако все пак алюзиите на този епизод с един познат пътепис, разказващ за преживяванията по пътя “до Чикаго и назад”, са ясни, то сходствата със същия текст са съвсем очевидни в следващия “епизод” във влака. Когато пътешественикът напуска Изтока и прекрачва границата на Европа, той носи своите предварителни очаквания и познания. Обладан е от нетърпение да се срещне и да провери познанията си:

“Но когато тръгнахме от Корфу, аз с нетърпение очаквах да видя Триест, дето дийствително Европа са захващаше за мене. Аз тука щях да видя неща, които нарядко или никак са не намират на Изток, и щях да са срещна с хора, които са славят за своето образование и своя напредък.”

Много често обаче тези очаквания не се оправдават. Сравненията между изтока и запада насочват към настоятелно присъстващата във възрожденската култура констатация: 1) за тяхната понякога проблематична “сговорчивост” и 2) за участта на родното и неговата непознатост и “неприспособимост” към чуждото. Така пътешественикът в края на текста ще се усъмни в предположената образованост и осведоменост на европееца.

“Преди да свърша, нека ви разкажа и следующия анекдот, който ще ви даде едно ясно понятие за доколко Европейците знаят за нас Българите. В железницата аз са запознах с един Англичанин, католишкий поп. Като ма гледаше, че аз нося фес, а не шапка, той полюбопитства да узнае от каква съм народност. Додето аз са канях да му отговоря, той изненадейно мя попита, да не би да съм Китаец. Аз са засмях и му отговорих отрицателно. Другарят ми са намеси в разговора ни, и му каза, че ако и да мя чуеше да говоря матерния си език, той пак не би могъл да познае народността ми. Това направи Англичанина още по-любопитен, и като са обърна към мене, попита мя по един сериозен начин: “Мексиканец ли сте, господине?” “Не” отговорих аз; “аз и на сън биля не съм виждал Мексико. Аз съм Българин.” Този ми отговор го стресна, и той си втренчи очите в мене, като че му говорех за еретически работи. “Българин? Българин?” промърмори той. “Що е това Българин?” Аз тогава му разправих за Българите, за мястото, което те населяват, и за езика и народността им. Въпросите, които той сегиз-тогиз ми зададе, бяха ясно доказателство, че той не знаеше положително нищо за нашия народ. Чудно нещо! - си помислих аз, щото един такъв человек да знае повече за дивите племена в Африка и Австралия, отколкото за един народ, който живее в Европа!”

Със същата тотална неизвестност на българите пред света ще се сблъска няколко десетилетия по-късно и един друг пътешественик и “откривател” на нови светове - Алеко Константинов.

“Приближих се аз до чиновника. Той ме попита как ми е името. Като чу фамилия с окончание на off, той избърбори: “Вие сте русин?”

- Не, аз съм българин.

- ?!

- Българин съм. От България.

- ??!!

- Бългериен! - извиках аз по-натъртено, понеже почна да ме сърди невниманието на този американец. Глух ли е? - Бългериен!

- Унгария - ме поправи той.

- Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. - Мене и яд ме хвана, и досмеша ме, като гледах как се напрягаше той паметта да си припомни - аджеба, де ли ще бъде туй царство! Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името “България”.

Аз се сетих, че може би не изговарям добре, по тяхному, названието на нашето княжество, и затова извадих и разположих пред него картата на Европа и тикнах пръста всред София.

- Oh, yes, Turkey, all right!

- Но, sir - протестирах аз, а той не иска и да чува, пише ме за турчин. По този начин той потурчи и Филарета, и доктора. Последният се разочарова и намрази американците: “Чудно нещо - повтаряше той, - хич България да не знае къде е! Остави ги, невежи.” (Константинов 1982: 159-160).

Възрожденската пътеписна традиция отвежда към един налагащ се извод. Ясно е, че не само за чуждестранните пътешественици по българските земи, за съвременниците на Л. Каравелов и на Ст. Панаретов, но и за тези на Алеко Константинов България е и си остава “terra incognita”, въпреки пътеписите и вестниците.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Например Бозвели (1835); Фотинов (1843). [обратно]

2. Т. Икономов се интересува от състоянието на някои общини и техните училища, С. Бобчев изучава дейността на българската общност в Македония, Ив. Богоров си изяснява стопанския облик на възрожденските градове, П. Р. Славейков се запознава и коментира етническия състав и географските особености на българските селища. Познати са и други автори на описания от този тип. [обратно]

3. “Описвание на село Котел”, “Град Самоков”, “Рилский монастир”. [обратно]

4. Най-значимото описание от този тип е дело на Стефан Захариев (1870), което се определя и като “опит за научно изследване” (Вж. Николова 2004: 402). [обратно]

5. Самият той отпечатва в “Гайда”, “Цариградски вестник”, “Читалище” и др. редица текстове - “Село Трявна”, “Търново”, “Цариград”, “Одрин” и др. [обратно]

6. Като такива Св. Гюрова споменава разкази на българските хаджии, пътеписите на Бачо Киро и на Ст. Панаретов. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бозвели 1835: Бозвели, Неофит. Славеноболгарское детоводство. 1835.

Възрожденски 1869: Възрожденски пътеписи. София, 1969.

Елефтеров 1976: Елефтеров, Ст. Жанрово-типологична еволюция на пътеписа през Възраждането. // Литературна мисъл (София), 1976, № 7.

Захариев 1870: Захариев, Стефан. Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза. 1870.

Константинов 1982: Константинов, А. До Чикаго и назад. София, 1982.

Николова 2004: Николова, Юлия. Записки по българска възрожденска литература. Пловдив, 2004.

Пътеписи 1975-1987: Пътеписи за Балканите. Т. 1-7. София, 1975-1987.

Фотинов 1843: Фотинов, Константин. Общое землеописание. 1843.

 

 

© Елена Гетова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2005, № 1 (62)